М. Николски
Жан Батист Люли (1)

I. Мъничкият цигулар

В една прекрасна майска утрин през 1646 г. пред великолепната гостилница „Санто-Спирито“, във Флоренция, се спря карета с герба на херцог Гиз; след нея препускаха на коне пажовете и лакеите.

— Пазете се! Пазете се! — се чуваше от вси страни и ударите на бича разгониха притеклите се зяпачи.

— Пригответе стаи за негова светлост — херцог Гиз! — викаха лакеите.

— По-скоро пригответе вечерята! — се разпореждаха пажовете, които тичаха по кухнята и из стаите.

В това време виновникът за всичкия този шум важно и спокойно излезе от каретата.

— Сега всичко ще бъде готово — думаше домакинята, като не се помнеше от радост, че дочаква такъв важен гост. — Благоволете да влезете, ваша светлост — казваше тя, като се кланяше ниско и се приближаваше до велможата.

— За нас е голяма чест, благодарим покорно, че ваша светлост удостоихте нашата гостилница с посещението си — кланяше се доземи домакинът, който бе снел белия си книжен калпак.

Като виждаха тоя необикновен прием, готвачите седяха зяпнали и гледаха в прозорците, но слугите на Гиз бърже ги пратиха по местата им.

Херцог Гиз, като вдигна гордо русокосата си глава и като хвърли бегъл поглед на окръжаващата го тълпа, сякаш не забелязваше смущението и шума, които причини със своето идване. По хубавите му устни играеше презрителна усмивка.

Слънцето захождаше; горещината се замени с прохладен вятър, който разнасяше надалеч благоуханията на градинските цветя. Вечерта беше тъй хубава, че не ти се седеше в стаята.

— Аз ще остана тук, дорде се приготви вечерята — каза херцогът и като видя каменната пейка под двата реда колони, седна на нея.

Малко по-малко слугите занавлизаха в гостилницата; всеки се залови за своята работа и херцогът остана, както смяташе, сам.

Като гледаше наоколо, дето всичко тъмнееше и постепенно се сливаше в едно, той се замисли. Мислите му го отнесоха надалеч. Той току-що бе се върнал от Рим, дето беше ходил, за да се разведе с жена си, смятайки да се жени за друга.

Някакви тихи звукове го извадиха от толкоз сладките мечтания.

Приятно поразен от тях, херцогът взе с любопитство да се оглежда.

Скоро той съзря едно момче, което седеше на по-долното стъпало на стълбата и тихичко свиреше на цигулка, и то тъй майсторски, че кой да е музикант би му позавидял.

Като забележи, че го слушат, момчето стана и взе да свири с въодушевление.

— Какво свириш? — попита го херцогът.

— Каквото ми дойде на ум.

— Кой те е учил на музика?

— Баща ми, докато беше жив.

— А после?

— Никой.

— Откога е умрял татко ти?

— Вече три години.

— А как се препитава майка ти?

— И тя умря скоро след баща ми.

— Тогава ти при кого живееш?

— Аз съм сам.

— А с какво живееш?

— Свиря по улиците на цигулка и слугите на богатите семейства понякога ме хранят, а на гладния и туй стига; днес за пръв път свиря тук, но си свирех за себе си, ала като ме съгледахте, туй ме ободри и аз засвирих по-високо.

— И много хубаво свирѝ — продължи херцогът, трогнат от отговорите на момчето. — На колко си години?

— Не зная.

— Как? Не знаеш кога си се родил?

— Не, туй зная; майка ми често е казвала, че съм се родил през 1633 г.

— Значи, ти си на тринадесет години?

— Може би; аз повече от пет не зная да смятам.

— Жалко, да беше това момче в Париж, то би отишло далеч — каза с половин глас херцогът.

Момчето чу тия думи и взе да мисли какво те значат и защо би отишъл далеч, ако идеше в Париж.

Тук дойдоха да обадят, че обедът е готов и като бръкна в джоба си, херцогът извади една златна монета и я хвърли на момчето.

Като я пое, момчето се спря замислено.

— Сигурно той е сбъркал! — помисли момчето. — Ще ида да му кажа.

То се спусна в гостилницата, без да му мисли какво прави.