Р. Словцов
Менделеевъ

Въ Москва току що се е появила малката твърде интересна и живо написана книга, съ възпоменания за Д. И. Менделеевъ (изд. „Федерація“). Нейниятъ авторъ, О. Е. Озаревска, — известна артистка-декламаторка — е била първата жена, която Менделеевъ е приелъ на служба въ палатата за мѣрки-теглилки и изчисляване. Тамъ тя прослужила деветь години, до смъртьта на Менделеевъ, и била въ интимна дружба съ неговото семейство. Както всички, които сѫ живѣли въ близость съ гениалния ученъ, Озаревска питаела къмъ него дълбоко уважение. Но страхътъ, който предизвиквало обикновеното негово чудачество и „коравость“ (дума на самия Менделеевъ), намѣрилъ у нея такова искренно разположение, което Менделеевъ чувствувалъ къмъ първата „госпожица“ въ палата. „Госпожица“, така той наричалъ всичкитѣ работещи тамъ жени, макаръ нѣкои отъ тѣхъ, въ това число и Озаревска, да били омѫжени: „стриганата госпожица“, „женена госпожица“, „електрическа госпожица“ и т.н.

Въ своитѣ възпоменания, О. Е. Озаревска се опитва да възкреси образътъ на Менделеевъ, като човѣкъ, и прави твърде успѣшно това въ подбора на множество възторжени описания и съхранени факти. Нейната книга отлично допълня неотдавна публикуванитѣ мемоари на вдовицата на голѣмия ученъ А. И. Менделеева.

Голѣмата, въ преносенъ и букваленъ смисъль, фигура на Менделеевъ, гигантътъ съ лъвската грива посребрени коси, не слизала въ обикновенитѣ, срѣдни рамки на човѣшкото общежитие. Него го считали, като много други гении, за „чудакъ“. Главното чудачество на Менделеевъ е „пренебрежението на общоприетото, страхъ предъ своята неосведоменость и незнание въ общуването“.

Въ такива случаи се проявявалъ неговиятъ голѣмъ темпераментъ и стълкновенията съ хората ставали така чудни и пикантни, като отношенията имъ спрямо него въ крѫга на тѣхнитѣ интереси.

По натура Менделеевъ не могълъ да понася никакъвъ бюрократизъмъ и канцеларщина и когато виждалъ, че служащитѣ се разтакали по работата си, свързана съ палатата по мѣрки и теглилки, това го вбѣсявало; той отивалъ въ министерството на финанситѣ и дигалъ буря отъ караници, които му и създали репутацията на отегчителенъ човѣкъ и страненъ чудакъ.

Намѣренията на Менделеевъ да подобри това учреждение (съ което билъ съгласенъ и Вите), следъ демонстративното напускане на университета, растѣли почти всѣка година. Но голѣмитѣ субсидии могли да се получаватъ тогава само съ разрешението на Държавния съветъ, председатель на който билъ наследникътъ и великиятъ князъ Михаилъ Александровичъ.

Менделеевъ намислилъ да устрои едно посещение на великия князъ въ палатата, така че той лично да се убеди, до колко е тѣсно и неудобно тамъ. Ето защо той устроилъ истинска инсценировка.

„Въ течение на два дни измъквали изъ мазетата различни старинни непотрѣбности, остатъци отъ неосѫществени грандиозни съорѫжения и разни груби опити изъ старитѣ складове.

Чувало се какъ грухтѣлъ и стенѣлъ Димитрий Ивановичъ:

— Не по ѫглитѣ, а на пѫтя — нали трѣбва да се минава! Не виждате ли, че е тѣсно! Трѣбва да се спънете, че тогава да разберете!“

На сутриньта, преди августейшото посещение, Менделеевъ се вълнувалъ — презъ кое рамо да сложи трикольора. Разпиталъ всички домашни, но несигуренъ отърчалъ до служащитѣ за да ги попита, и го надѣналъ обратно.

Особена мѫка му причинявалъ въпросътъ за панталонитѣ: всички му казвали, че трѣбва да облѣче бѣли панталони. Тѣ, обаче, го ужасявали, дори вбѣсявали, и все пакъ той ги облѣкълъ.

Неговитѣ ордени се търкаляли вмѣсто съ винтове, съ гайки, въ нѣкаква тютюнева табакера подъ масата. Всичко това му било противно, но той си припомнилъ, че хората придаватъ голѣмо значение на това, а той трѣбва безспорно да се подчинява. Ала това именно смирение било чуждо на Димитрий Ивановичъ, за което той се вълнувалъ и ужасно сърдѣлъ.

Той никога не позволявалъ да го титуловатъ „Ваше превъзходителство“ и когато въ нѣкаква си книга за химическата „Лѣтопись“ се тъкмѣло да се публикува неговия пъленъ наученъ титулъ, заемащъ една страничка съ петитъ, той зажумѣлъ и смѣшкомъ казалъ:

— Нѣма да се печата! Повече отколкото за царя!

И печатането се отмѣнило.

Височайшиятъ прегледъ на палатата миналъ благополучно. Отначало Менделеевъ, заучилъ етикецията, вървѣлъ подиръ наследникътъ съ неговата свита и наставнически викалъ:

— Не тамъ, не! Налѣво, де! Не смѣйте да се отклонявате: не виждате ли каква тѣснотия е у нас! Направо, де!

А следъ това забравилъ за етикецията, отишелъ напредъ, съ заповѣденъ тонъ, полуизвърнатъ надире зарѣзалъ бележкитѣ, а наследникътъ полугласно повикалъ на свитата:

— Не тука, де! На лѣво! — опитвалъ се да подражава на Менделеевъ.

Очевидно е, че посещението въ палатата доставило голѣмо и рѣдко удоволствие на учения чудакъ, и работата съ отпускането нужнитѣ суми блѣстящо се разрешила.

Къмъ своитѣ подчинени Менделеевъ се отнасялъ съ рѣдко уважение и даже деликатность. Презъ 1900 година, когато въ палатата останали доста голѣми суми отъ субсидията, той, вмѣсто награди, пожелалъ да командирова 16 служители, — въ това число шлосери и столари — на всемирната парижка изложба.

Въ министерството се възмущавали отъ тия нечувани командировки, и Вите сложилъ сурова резолюция „не разрешавамъ“. Менделеевъ подалъ заявление за оставка и Вите се принудилъ да се съгласи съ учения чудакъ.

Работещитѣ въ палатата, въ това число столари и шлосери, отпѫтували за Парижъ.

Твърде внимателно се отнасялъ Менделеевъ съ всевъзможнитѣ „ломоносовци“, понѣкога експлоатиращи го, и отговарялъ на писмата дори на доказани маниаци. Когато узналъ, че за умопобъркването на едного отъ тѣхъ станала причина неговата периодична система на елементитѣ, той счелъ себе си виновенъ за това и, до края на живота му, изплащалъ на болния доброволна пенсия.

Тоя гениаленъ ученъ билъ по душа сѫщински романтикъ, съ буйно и непорочно сърдце. Но той не билъ щастливъ въ семейството си. Първиятъ му бракъ билъ несполучливъ и тѣ се раздѣлили. Но следъ петдесетата си година, когато децата вече поотрасли, Димитрий Ивановичъ го сполетѣла голѣма сърдечна катастрофа. Той се влюбилъ въ младата девойка, донската казачка А. И. Попова, която дошла въ Петроградъ да учи живопись и се настанила у сестрата на Менделеевъ — К. И. Капустина, кѫдето живѣелъ и самиятъ Димитрий Ивановичъ.

„Още отъ първия день на запознаването, девойката го поразила не съ нейната външность, а съ оная необикновена смѣсица отъ наивность и разбиране, съ които тя се отнасяла къмъ живописьта. И презъ първата зима той мълчаливо се любувалъ на девойката, жадувайки само едно: да бѫде «стѫпало» въ нейния животъ. Обичащъ я, той й писалъ писма, които складирвалъ въ чекмеджето на писмената маса, а въ сѫщото време ходилъ при живописци, изучавалъ тѣхното изкуство запознавалъ се съ художници, за да облекчи единъ младенчески жизненъ пѫть, и да го направи по устойчивъ“

Бащата на А. И. Попова, страхувайки се отъ увлѣчението на стария, изпратилъ дъщеря си да следва въ Римъ, но Димитрий Ивановичъ, следъ дълги колебания, отишелъ тамъ да я иска.

Той оставилъ писмо у своя приятель Н. Н. Бекетовъ и пакетъ на името на А. И. Попова, съ надписъ „да се отвори, въ случай на моята смърть“.

Въ писмото до приятеля си, той съобщавалъ че отива да иска „нея“, и ако тя го пренебрегне, то тѣлото му ще бѫде намѣрено само въ морето.

За щастие, А. И. Попова се съгласила да се омѫжи за Димитрий Ивановичъ, и до края на живота му останала вѣрна спѫтница на великия ученъ.

Той получилъ разводъ съ първата си жена, като взелъ вината върху себе си, но споредъ църковнитѣ канони, не могълъ повторно да се вѣнчае преди да сѫ се изминали седемь години. Ала Менделеевъ заплатилъ седемь хиляди рубли на свещеника, който се съгласилъ да извърши вѣнчалния обрядъ. Следъ два дни свещеникътъ билъ разпопенъ: той знаелъ защо да иска такава крупна сума!…

Бракътъ предизвикалъ много шумъ и, нѣкакъвъ си влюбенъ генералъ, сѫщо въ такова положение, помолилъ Александъръ III за разрешение, да встѫпи въ втори бракъ, сочейки за примѣръ Менделеевъ. Царьтъ написалъ на доклада:

„При Менделеевъ има две жени. Да, но Менделеевъ за менъ е единъ!“

Съ такъвъ романтизъмъ сѫ били обвѣяни и другарскитѣ събрания на ученитѣ — Менделеевъ, Сѣчановъ, Мечниковъ, Бородинъ и рано починалия Олевински. Тѣ се заклели, въ случай че нѣкой отъ тѣхъ го замѫчи поне единъ отъ проклетитѣ жизнени въпроси, да има право да свика събрание; и на него всички останали сѫ длъжни да дойдатъ и, съ всичкитѣ свои знания, опитъ и убеждения да сложатъ на разглеждане тоя въпросъ.

„Тѣ — разказва Озаревска — се събирали петь пѫти по поводъ на такива въпроси, разглеждали ги, взимали резолюции, къмъ които всѣки презъ своя животъ, доколкото се простирали неговитѣ възгледи, се придържалъ. Темитѣ били за Бога, за социализма, за половия въпросъ.

Четвъртото събрание се отнасяло до твърде интименъ въпросъ изъ личния животъ на професора и композитора Бородинъ, а петиятъ въпросъ ми е неизвестенъ. Бородиновиятъ въпросъ довелъ до такава резолюция, че четиримата негови спасители отново се свързали съ клетва, че ще приведатъ въ изпълнение решението, ако стане нужда“.

Менделеевъ, тоя гениаленъ човѣкъ, цѣлия си животъ посветилъ въ изучаването на природата и нейнитѣ тайни, билъ твърде суевѣренъ.

„Може би, — предполага О. Е. Озаревска — съ това той да запълнялъ своето незнание по въпроса. А човѣшкитѣ незнания, за него, многознаещия, много предсказващия, се чувствували силно“.

Димитрий Ивановичъ не позволявалъ нова, важна работа да се почва въ лошъ день; обичалъ и придавалъ особено значение на числото 7 и се страхувалъ отъ 13. Не почвалъ нищо въ вторникъ.

Любимитѣ му занимания презъ време на отпочиване били четенето на авантюристичнитѣ романи на Дюма, Жулъ Вернъ, Майнъ Ридъ, Левъ Толстой, а Достоевски не могълъ да чете.

„Мѫчения, мѫчения, колко много мѫчения сѫ описани въ него! Азъ не мога, не съмъ въ състояние!“

О. Е. Озаревска твърде картинно разказва какъ чела на Менделеева нѣкакъвъ романъ отъ Дюма. Това било следъ операцията на очитѣ му.

„Операцията се извърши много сполучливо, но професоръ К. и неговитѣ помощници, излѣзоха като отъ баня, и заявиха, че никога не сѫ имали такава страшна операция. Въ най-критическия моментъ, когато пердето бѣше вече отдѣлено, но неизвадено, Димитрий Ивановичъ хвана хирурга за рѫката, като помисли, че всичко е загубено“.

Менделеевъ трѣбвало да лежи нѣколко дни, съ превръзка на очи (той билъ почти на 70 години). Той слушалъ приключенията на героитѣ на Дюма съ такъвъ интересъ, какъвто е присѫщъ на гимназиста, и въ патетичнитѣ мѣста, удряйки съ кракъ по кревата, викалъ, предугаждайки събитията.

„Ще се цѣлунатъ! Ще се цѣлунатъ! Ей сега ще се разцѣлуватъ!“

И когато предсказанията се сбѫдвали, той отново възклицавалъ:

„Аха, браво! Какво казахъ азъ? Цѣлуналъ? Маладецъ! Отлично! Е, по-нататъкъ“.

Ала наредъ съ тия „неизмѣнни“ литературни вкусове, Менделеевъ разбиралъ малко и отъ живопись и обичалъ стиховетѣ, а особено Тютчевото „Silentium!“. Пасажътъ: „Мысль изреченная есть ложь“ извиквалъ сълзи на очитѣ му, защото е отговарялъ на неговата сложна, неразкрита душа.

„Да, такъвъ бѣше той: смѣсица отъ простота, наивность и недостѫпна сложность“.

Освенъ лекото четение, любимо развлѣчение следъ работа за Менделеева била шахматната игра и рѫчниятъ трудъ, особено поправката на куфари. Въ тази работа той се ползувалъ дори съ известна слава. Стопанинътъ на едно дюкянче, откѫдето Менделеевъ си купувалъ по нѣкои специални гвоздеи за куфаритѣ, казалъ веднажъ на другъ свой клиентъ, когато Менделеевъ излизалъ отъ дюкянчето:

„Нима не знаете кой е този? Него всички го познаватъ… Това е известниятъ Менделеевъ, майсторъ по поправка на куфари!“

„Димитрий Ивановичъ учудвалъ всѣки човѣкъ — съ своето пристрастие къмъ хубавитѣ изрази въ руския езикъ — припомня О. Е. Озаревска, — назовавалъ вещитѣ съ тѣхнитѣ имена просто, по народному; а понѣкога и символизиралъ, служейки си съ ругателни думи. Особено любима му била една чудесно характеризираща безцелната и безсмислена усърдность въ научната область“.

„Госпожици“ Менделеевъ приемалъ въ палатата за „смекчение на нравитѣ“. Съ О. Е. Озаревска той скоро привикналъ, а въ приказкитѣ си предъ нея никакъ не се стѣснявалъ. Спрямо „дамитѣ“ той въобще се отнасялъ съ нѣкакъвъ страхъ, като къмъ ефирни сѫщества, които отъ всичко могатъ да се обидятъ и да се разплачатъ при най-дребни случаи. Изключения отъ горното били само две жени, които освенъ като роднини, имали право да влизатъ всѣкога безъ докладъ въ неговия кабинетъ — вдовицата на художника М. П. Ярошенко и М. А. Сѣмячкина, които той уважавалъ за тѣхната разумность и съ които много обичалъ да беседва.

Менделеевъ умира 72-годишенъ отъ възпаление на гърлото (ангина), получена вследствие простудяването му при посещението на новия министъръ на търговията въ палатата.

Смъртьта дошла на 20 януарий 1907 год. бързо и неочаквано за всички близки. Погребението му извършили на свои разноски общината на Петроградъ.

„Гробътъ бѣше окиченъ съ цвѣтя, — пише О. Е. Озаревска, — а катафалката съ вѣнци и картонената таблица съ периодичната система, донесена отъ студентитѣ по тѣхнология. Сивиятъ, оловенъ картонъ въ тоя бледенъ мразовитъ день и печалнитѣ пламъци на уличнитѣ фенери, обвити съ черни кърпи, сякашъ горѣха тайнствено надъ главитѣ ни и придаваха неизказана тържественость на процесията“.

Таблицата гордо стърчела и на гроба, срѣдъ много цвѣтя, неразлѫчно отъ своя творецъ. Най-после надъ гроба се произнесли и речи, но сивата таблица говорѣла значително и много повече.