Р. Словцов
Стивенсонъ

Р. Словцов
Стивънсън

Есеньта, презъ 1878 г., на пустия пѫть въ планината Санта Лучия, не далечъ отъ града Монтерей, канадски фермери, минаващи отъ тукъ, намѣрили полумъртавъ единъ младъ човѣкъ. Свестяватъ го и узнаватъ, че това е Робертъ Луи Стивенсонъ, шотландецъ, талантливъ писатель, започващъ да се ползва вече съ литературна слава. Той отивалъ на конь въ Монтерей, изгубилъ внезапно съзнание, падналъ отъ коня и две денонощия лежалъ въ безсъзнание, предъ прага на смъртьта. Ако не била случайната помощь, той несъмнено би загиналъ, и английската литература не би имало нито „Острова на съкровищата“, нито „Странниятъ случай съ д-ръ Джекилъ“, нито „Хазаина Балантре“, нито други интересни по талантъ и въображение книги.

Авторътъ на тѣзи авантюристични и фантастични романи не можелъ да понася спокойния и равномѣренъ животъ въ своя роденъ домъ — въ семейството на почтенъ архитектъ, въ скучната шотландска провинция. Като студентъ въ Единбургския университетъ той демонстративно носелъ кадифяна куртка и огорчавалъ родителитѣ си съ страннитѣ влѣчения къмъ хората отъ „утайката“ на града. После, вмѣсто да стане адвокатъ, занимавалъ се съ литературна работа. Презъ лѣтото заминалъ въ Франция, и тукъ, близо до Фонтенебло, въ хотела, кѫдето живѣятъ бохемитѣ — млади художници и писатели — той се срещналъ съ жената, която отъ пръвъ погледъ покорила сърдцето му.

Фани Осборнъ била по-стара отъ Стивенсонъ съ десеть години. Дъщеря на канадски пионеръ, тя израстнала въ горитѣ на Индианополисъ, омѫжила се, но скоро се раздѣлила съ своя мѫжъ. Рѣзка, мѫжествена, некрасива, приличаща на циганка, тя умѣела, обаче, буквално да омагьосва хората. Болничавъ, капризенъ и разглезенъ — Стивенсонъ почувствувалъ веднага тия прелести. Силната воля, мѫжествения характеръ каточе ли се съединявали у Фани съ вѣрата въ тайнственото, съ увлечението въ спиритизма, съ суевѣрието и подозрителностьта. Тѣ заживѣли заедно, но за да се оженятъ, тя трѣбвало да получи разводъ. Фани заминала за Канада и тамъ заболѣла. Като получилъ телеграмата й, Стивенсонъ зарѣзалъ всичко и почти безъ пари се качилъ на парахода за Ню-Йоркъ. Той съобщилъ на баща си за своето заминаване съ обикновена бележка и обидениятъ старецъ се отказалъ отъ своя блуденъ синъ. Следъ тежкия пѫть презъ океана и после по планинитѣ и степитѣ на „Далечния Западъ“, въ мръснитѣ и тѣсни вагони на колониститѣ, Стивенсонъ заболѣлъ опасно (отъ детинство той ималъ слаби гърди) и само неочаквано изпратената отъ баща му помощь позволила да се поправи. Той се вѣнчалъ, представлявайки, както шеговито се изразилъ, „съединение на кости и кашлица“, но Фани вѣрвала въ неговото скорошно оздравяване, въ неговия талантъ и въ тѣхното щастие. Сега общия животъ започнала да направлява нейната твърда рѫка.

Младоженцитѣ се върнали въ Англия, и тукъ Фани ловко се присѫединила къмъ вкусоветѣ и възгледитѣ на старика Стивенсонъ, чиято парична помощь имъ е била необходима, а за мѫжа си тя станала не само стопанка на кѫщата и болногледачка, но и съветница и ръководителка въ неговото творчество. Фани подтикнала мѫжа си отъ неговата область на малкитѣ, — всѣкога, впрочемъ, интересни, често блѣстящи, разкази и статии — къмъ романа. Стивенсонови наели малка кѫща въ Брамеръ, и тукъ въ дъжделивитѣ септемврийски дни се родила у Стивенсона идеята за „Острова на съкровищата“. Доведениятъ синъ на писателя обичалъ да рисува и Стивенсонъ отъ скука често пѫти разхубавявалъ неговитѣ наброски. Веднажъ той нарисувалъ нѣкакъвъ островъ и го кръстилъ „Острова на съкровищата“. Тѣзи думи веднага оживили странния животъ на рисунката. Стивенсонъ седналъ на масата и почти веднага написалъ имената на главитѣ на своя бѫдащъ романъ. Вѣроятно въ неговата паметь изплували слушанитѣ още въ детинство разкази за двамата прадѣди, загинали въ 1774 г. при Антилскитѣ острови, следъ Одисеята, отдалече напомнящи приключенията на Джимъ Хокинсъ.

Романътъ билъ предназначенъ за деца и напечатанъ първоначално въ едно детско списание. Самиятъ авторъ преживявалъ своята фантазия, като истинска реалность. Въ своя кабинетъ той често разговарялъ гласно съ своитѣ герои, и когато привечерь, новата глава била готова, всички домашни, съ затаенъ дъхъ, слушали неговото четене.

Но въ душата на Стивенсонъ ставала постоянна вѫтрешна борба между артиста, бохема, любителя на веселието и бургундското вино, и болникътъ, който трѣбва да се отказва отъ радоститѣ на живота. И когато той си припомнилъ бурнитѣ години на младостьта и написалъ романа, героинята на който била неговата първа възлюблена — момиче отъ единъ единбургски веселъ домъ, — Фани изгорила рѫкописа. Тя не ревнувала мѫжа си отъ миналото му. Не, той просто трѣбва да пише това, което не оскърбява „порядъчнитѣ хора“ и дава по-добъръ приходъ. Но Стивенсонъ й прощавалъ тази тирания. „Тя е всичко за мене — пише той: жена, баща, сестра, дъщеря и другарь, и азъ не бихъ я замѣстилъ, нито съ богиня, нито съ светица. И това е следъ четири годишенъ браченъ животъ“.

Стивенсонъ боледувалъ постоянно и, страдайки отъ безсъница, понѣкога злоупотрѣбявалъ съ опиумъ. Опиянението, като го пренасяло въ другъ свѣтъ, изостряло интереса къмъ проблемата, отдавна вълнуваща писателя — проблемата за двойственостьта на човѣка, тази борба, която ставала и въ собствената му душа.

Една сутринь той се събудилъ съ страшенъ викъ. Желаейки да се освободи отъ кошмара, той си скубѣлъ коситѣ и, най-после, идва на себе си. „Нѣма нищо — казалъ той на изплашената си жена, — просто тежъкъ сънь“. Фани го разпитвала, но той не искалъ нищо да каже. „Ти скоро ще узнаешъ. Удивителна история! Какъвъ отличенъ сюжетъ за романъ!“

На другия день той започналъ да пише „Странниятъ случай съ докторъ Джекилъ и мистеръ Хайдъ“ — историята на знаменития докторъ, който чрезъ алхимията измѣнилъ своята външность и станалъ отвратителниятъ мистеръ Хайдъ.

Подъ тази маска докторъ Джекилъ се отдава на своитѣ пороци, но става жертва на опасното маскиране и действително се преражда въ Хайдъ. Първата редакция на романа, въ която имало доста автобиографични елементи, отишла въ огъня по настояването на Фани. Втората, съ по-нравствена тенденция, била написана за три дни и имала огроменъ успѣхъ. За половинъ година били продадени 40,000 екземпляра — отличенъ тиражъ за 1886 г.

Книгитѣ на Стивенсонъ особенно се харесвали въ Америка и отъ тука, заедно съ славата, дошли и паритѣ. Когато умрѣлъ баща му, Стивенсонъ решилъ да отиде въ Америка. Въ Ню-Йоркъ го посрѣщнали триумфално, — интервюта, приеми, изгодни предложения на вестници и списания. Стивенсонъ не харесалъ „новия свѣтъ“, който много се измѣнилъ отъ времето на неговото първо печално посещение и той съ радость се съгласилъ на предложението на вестникъ „Ню-Йоркъ Уорлдъ“ да отпѫтува за островитѣ въ Тихия океанъ и отъ тамъ да праща пѫтни описания.

Това пѫтуване, за което Стивенсонъ отдавна мечталъ, го довѣло, ако не до тайнствения „Островъ на съкровищата“, то въ всѣки случай, въ съвършенно новъ и приказенъ свѣтъ. Разкошната яхта „Каско“, съ която Стивенсонъ и неговото семейство извършвали пѫтешествието, хвърлила най-напредъ котва на островъ Нука-Хива, въ Маркизкия архипелагъ. Въ обстановката на истински земенъ рай, живѣли, или по-право, измирали отъ алкохолъ, сифилисъ, проказа, туземци — красива и сега още, а нѣкога силна раса на канибали. Нѣколко години преди това тѣхния краль Коамуа се разхождалъ по острова съ човѣшка рѫка на рамото. „Така Коамуа постѫпва съ свойтѣ врагове“, — викалъ той, отхапвайки отъ време на време парче месо. Сега монархътъ, сваленъ отъ трона отъ френцитѣ, живѣлъ наредъ до кѫщата на стражата — висшето началство на острова. Кралица Вакагу, която станала християнка, считали нѣкога за най-голѣмото чудо въ Полинезия. Тя била татуирана буквално отъ главата до петитѣ. За нея сѫ ставали войни между вождоветѣ на племената, и завоюването на тази рѣдка плячка завършвало съ дивашки танци и канибалски пиршества, на които най-вкусното ядене били „дългитѣ свини“ — европейцитѣ. Сега Вокагу, глуха бабичка, живѣла, като скромна християнка, съвършенно забравила своето минало.

По пѫтя за о. Таити яхтата едва не потѫнала и уморениятъ отъ пѫтуването Стивенсонъ заболѣлъ, та слѣзли на островъ Паутира. На другия день следъ неговото пристигане, на прага на неговата стая се явила, като въ вълшебна приказка, туземната принцеса Мое. Познавалъ я посетилия по-рано острова Пиеръ Лоти, който съ възхищение описалъ нейната „правилна и мистична красота, полузакрити очи, каточе ли гледащи отъ другъ свѣтъ“. Тя помагала на болния, правѣла му пирожки отъ плодове, палмови салати и пр.

Като оздравѣлъ, Стивенсонъ се заселилъ у вожда на вѣрното племе на принцесата, и този гигантъ Тиритера, макаръ и християнинъ по име, устройвалъ въ честь на Стивенсонъ игри и празненства, презъ време на които падала отъ туземцитѣ християнската маска и въ дивашкитѣ танци се пробуждала и пѣла старата душа на канибалитѣ. Тукъ Фани започнала особена мисионерска проповедь и веднажъ презъ време на служба на борда на яхтата, преди самото отпѫтуване, единъ отъ туземцитѣ започналъ да моли небето, да даде знакъ отъ по-рано, ако пѫтешественицитѣ ги заплашва нещастие. Капитанътъ, невѣрующъ човѣкъ, се усмихналъ и съ рѫка силно ударилъ по мачтата. Той ударилъ на съвършенно изгнила часть, и мачтата паднала. Небето действително заговорило! Мисисъ Стивенсонъ благодарила на Бога за неговата милость, а капитанътъ билъ принуденъ да откара яхтата на поправка въ най-близкия докъ.

После последвало дълго спиране на о. Бутаритари, въ Микронезия. Стивенсонъ, пръвъ отъ европейцитѣ получилъ разрешение да се засели тукъ. Краль Тембинокъ, най-свирепиятъ отъ микронезийскитѣ тирани обявилъ „Табу“ построения за Стивенсонъ домъ и неговитѣ обитатели, и тѣ живѣли въ пълна безопасность.

„Земниятъ рай“ на Тихия океанъ така пленилъ Стивенсонови, че тѣ решили да останатъ тукъ за винаги, което било и подходяще за разклатеното здраве на писателя. Тѣ си построили голѣма кѫща въ града Валима на островъ Самоа. За направа на кѫщата билъ положенъ доста трудъ, но когато било всичко свършено, най-вече благодарение енергията на Фани, тѣ заживѣли край девствения лесъ, въ „дома на петьтѣ рѣки“, както го наричали туземцитѣ, като въ богатъ английски чифликъ. Туземцитѣ обичали и почитали „разказвачътъ на хубави истории“. Той доста страдалъ отъ изгубването на връзкитѣ си съ стария свѣтъ и въ своитѣ творби постоянно се възвръщалъ къмъ теми отъ шотландската история. Но откѫснатъ отъ Европа, този идеалистъ и фантазьоръ чувствувалъ въ себе си нѣкаква европейска мисия въ този така отдалеченъ отъ цивилизацията край.

Островъ Самоа се намиралъ тогава подъ протектората на Германия. Нѣмцитѣ свалили стария краль Матаафа и турили своето протеже Лауленъ, чийто съветникъ и фактически управитель на острова билъ типичния нѣмски юнкеръ баронъ фонъ Пилсакъ. Когато туземцитѣ започнали да роптаятъ и краль Матаафа застаналъ начело на недоволнитѣ, разпространилъ се слухъ, че барона сложилъ подъ затвора динамитъ, за да унищожи арестуванитѣ при първия опитъ за бунтъ. Това било истина. Стивенсонъ протестиралъ, писалъ въ „Форенъ Офисъ“, въ „Таймсъ“ и успѣлъ да отстрани барона. Но и английското правителство не гледало добре на писателя, подозирайки го въ възбуждане на туземцитѣ. Когато вълненията избухнали и англичанитѣ изпратили на острова военна флота, това извънредно очудило Стивенсонъ. Краль Матаафа билъ арестуванъ, и писателя се заелъ съ неговото освобождение.

Непоправимъ фантазьоръ, въ Шотландия Стивенсонъ мечталъ за „Острова на съкровищата“. На Самоа той мислѣлъ непрестанно за миналото, за своята родина, за Парижъ, за щастливитѣ дни на скитничеството. „Изстисканъ лимонъ“ — наричалъ той себе си и питалъ съ тѫга: „Какво ще остане следъ мене? Нѣколко приказки за деца и това разорително имение!“

Въ чифлика, средъ тропически пейзажъ, окрѫженъ отъ черни слуги, той живѣлъ като патриархъ, изпълнявайки отчасти ролята, която налага жена му. Туземцитѣ считали Фани за магьосница и говорѣли, че й помагатъ дяволитѣ. Тя събирала дивацитѣ на общи молитви, четѣла имъ библията и молитви съчинени отъ нея. Стивенсонъ седѣлъ при нея въ своето кресло, уморенъ, боленъ, съ библията въ рѫце. Впрочемъ, макаръ и библията да му давала утешение, той не пренебрѣгвалъ и старитѣ изпитани срѣдства за борба съ скуката. Той и сега обичалъ хубавото бургундско вино.

Стивенсонъ умрѣлъ внезапно отъ апоплектиченъ ударъ, въ 1894 година, не много старъ още човѣкъ. Погребали го на една висока скала, до която туземцитѣ направили широкъ пѫть презъ девственитѣ гори, за да го погребатъ. На мраморния саркофагъ били написани стихове отъ неговия другарь, поета Хайерсъ:

„Подъ широкото небе, пълно съ звезди,

Изкопайте моя гробъ и ме оставете да спя“.

През есента на 1878 г. на пустия път в планината Санта Лучия, недалеч от град Монтерей, канадски фермери, минаващи оттук, намерили полумъртъв един млад човек. Свестяват го и узнават, че това е Робърт Луис Стивънсън, шотландец, талантлив писател, започващ да се ползва вече с литературна слава. Той отивал на кон в Монтерей, изгубил внезапно съзнание, паднал от коня и две денонощия лежал в безсъзнание, пред прага на смъртта. Ако не била случайната помощ, той несъмнено би загинал и английската литература не би имала нито „Островът на съкровищата“, нито „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, нито „Хазаинът Балантре“, нито други интересни с талант и въображение книги.

Авторът на тези авантюристични и фантастични романи не можел да понася спокойния и равномерен живот в своя роден дом — в семейството на почтен архитект, в скучната шотландска провинция. Като студент в Единбургския университет той демонстративно носел кадифена куртка и огорчавал родителите си със странните влечения към хората от „утайката“ на града. После, вместо да стане адвокат, се занимавал с литературна работа. През лятото заминал във Франция и тук близо до Фонтенбло, в хотела, където живеят бохемите — млади художници и писатели — той се срещнал с жената, която от пръв поглед покорила сърцето му.

Фани Осборн била по-стара от Стивънсън с десет години. Дъщеря на канадски пионер, тя израснала в горите на Индианаполис, омъжила се, но скоро се разделила със своя мъж. Рязка, мъжествена, некрасива, приличаща на циганка, тя умеела обаче буквално да омагьосва хората. Болнав, капризен и разглезен — Стивънсън почувствувал веднага тия прелести. Силната воля, мъжественият характер като че ли се съединявали у Фани с вярата в тайнственото, с увлечението в спиритизма, със суеверието и подозрителността. Те заживели заедно, но за да се оженят, тя трябвало да получи развод. Фани заминала за Канада и там заболяла. Като получил телеграмата й, Стивънсън зарязал всичко и почти без пари се качил на парахода за Ню Йорк. Той съобщил на баща си за своето заминаване с обикновена бележка и обиденият старец се отказал от своя блуден син. След тежкия път през океана и после по планините и степите на „Далечния Запад“, в мръсните и тесни вагони на колонистите, Стивънсън заболял опасно (от детинство той имал слаби гърди) и само неочаквано изпратената от баща му помощ позволила да се поправи. Той се венчал, представлявайки, както шеговито се изразил, „съединение на кости и кашлица“, но Фани вярвала в неговото скорошно оздравяване, в неговия талант и в тяхното щастие. Сега общия живот започнала да направлява нейната твърда ръка.

Младоженците се върнали в Англия и тук Фани ловко се присъединила към вкусовете и възгледите на старика Стивънсън, чиято парична помощ им е била необходима, а за мъжа си тя станала не само стопанка на къщата и болногледачка, но и съветница и ръководителка в неговото творчество. Фани подтикнала мъжа си от неговата област на малките — всякога, впрочем, интересни, често блестящи, разкази и статии — към романа. Стивънсънови наели малка къща в Брамер и тук в дъжделивите септемврийски дни се родила у Стивънсън идеята за „Островът на съкровищата“. Доведеният син на писателя обичал да рисува и Стивънсън от скука често пъти разхубавявал неговите наброски. Веднъж той нарисувал някакъв остров и го кръстил „Островът на съкровищата“. Тези думи веднага оживили странния живот на рисунката. Стивънсън седнал на масата и почти веднага написал имената на главите на своя бъдещ роман. Вероятно в неговата памет изплували слушаните още в детинство разкази за двамата прадеди, загинали в 1774 г. при Антилските острови, след Одисеята, отдалече напомнящи приключенията на Джим Хокинс.

Романът бил предназначен за деца и напечатан първоначално в едно детско списание. Самият автор преживявал своята фантазия като истинска реалност. В своя кабинет той често разговарял гласно със своите герои и когато привечер новата глава била готова, всички домашни със затаен дъх слушали неговото четене.

Но в душата на Стивънсън ставала постоянна вътрешна борба между артиста, бохема, любителя на веселието и бургундското вино и болника, който трябва да се отказва от радостите на живота. И когато той си припомнил бурните години на младостта и написал романа, героинята на който била неговата първа възлюблена — момиче от един единбургски весел дом — Фани изгорила ръкописа. Тя не ревнувала мъжа си от миналото му. Не, той просто трябва да пише това, което не оскърбява „порядъчните хора“ и дава по-добър приход. Но Стивънсън й прощавал тази тирания. „Тя е всичко за мене — пише той: жена, баща, сестра, дъщеря и другар и аз не бих я заместил нито с богиня, нито със светица. И това е след четири годишен брачен живот“.

Стивънсън боледувал постоянно и, страдайки от безсъница, понякога злоупотребявал с опиум. Опиянението, като го пренасяло в друг свят, изостряло интереса към проблема, отдавна вълнуващ писателя — проблема за двойствеността на човека, тази борба, която ставала и в собствената му душа.

Една сутрин той се събудил със страшен вик. Желаейки да се освободи от кошмара, той си скубел косите и най-после, дошъл на себе си. „Няма нищо — казал той на изплашената си жена, — просто тежък сън“. Фани го разпитвала, но той не искал нищо да каже. „Ти скоро ще узнаеш. Удивителна история! Какъв отличен сюжет за роман!“

На другия ден той започнал да пише „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ — историята на знаменития доктор, който чрез алхимията изменил своята външност и станал отвратителният мистър Хайд.

Под тази маска доктор Джекил се отдава на своите пороци, но става жертва на опасното маскиране и действително се преражда в Хайд. Първата редакция на романа, в която имало доста автобиографични елементи, отишла в огъня по настояването на Фани. Втората, с по-нравствена тенденция, била написана за три дни и имала огромен успех. За половин година били продадени 40,000 екземпляра — отличен тираж за 1886 г.

Книгите на Стивънсън особено се харесвали в Америка и оттук, заедно със славата, дошли и парите. Когато умрял баща му, Стивънсън решил да отиде в Америка. В Ню Йорк го посрещнали триумфално — интервюта, приеми, изгодни предложения на вестници и списания. Стивънсън не харесал „новия свят“, който много се бил изменил от времето на неговото първо печално посещение и с радост се съгласил на предложението на вестник „Ню Йорк Уърлд“ да отпътува за островите в Тихия океан и оттам да праща пътни описания.

Това пътуване, за което Стивънсън отдавна мечтаел, го довело ако не до тайнствения „Остров на съкровищата“, то във всеки случай в съвършено нов и приказен свят. Разкошната яхта „Каско“, с която Стивънсън и неговото семейство извършвали пътешествието, хвърлила най-напред котва на остров Нука-Хива, в Маркизкия архипелаг. В обстановката на истински земен рай живеели или по-право измирали от алкохол, сифилис, проказа туземците — красива и сега още, а някога силна раса на канибали. Няколко години преди това техният крал Коамуа се разхождал по острова с човешка ръка на рамото. „Така Коамуа постъпва със своите врагове“ — викал той, отхапвайки от време на време парче месо. Сега монархът, свален от трона от французите, живеел наред до къщата на стражата — висшето началство на острова. Кралица Вакагу, която станала християнка, някога считали за най-голямото чудо в Полинезия. Тя била татуирана буквално от главата до петите. За нея ставали войни между вождовете на племената и завоюването на тази рядка плячка завършвало с дивашки танци и канибалски пиршества, на които най-вкусното ядене били „дългите свини“ — европейците. Сега Вокагу, глуха бабичка, живеела като скромна християнка, съвършено забравила своето минало.

По пътя за о. Таити яхтата едва не потънала и умореният от пътуването Стивънсън заболял, та слезли на остров Паутира. На другия ден след неговото пристигане на прага на неговата стая се явила, като във вълшебна приказка, туземната принцеса Мое. Познавал я посетилият по-рано острова Пиер Лоти, който с възхищение описал нейната „хармонична и мистична красота, полузакрити очи, като че ли гледащи от друг свят“. Тя помагала на болния, правела му пирожки от плодове, палмови салати и пр.

Като оздравял, Стивънсън се заселил у вожда на вярното племе на принцесата и този гигант Тиритера, макар и християнин по име, устройвал в чест на Стивънсън игри и празненства, през време на които падала от туземците християнската маска и в дивашките танци се пробуждала и пяла старата душа на канибалите. Тук Фани започнала особена мисионерска проповед и веднъж през време на служба на борда на яхтата, преди самото отпътуване, един от туземците започнал да моли небето да даде знак от по-рано, ако пътешествениците ги заплашва нещастие. Капитанът, неверующ човек, се усмихнал и силно ударил по мачтата с ръка. Той ударил на съвършено изгнила част и мачтата паднала. Небето действително заговорило! Мисис Стивънсън благодарила на Бога за неговата милост, а капитанът бил принуден да откара яхтата на поправка в най-близкия док.

После последвало дълго спиране на о. Бутаритари, в Микронезия. Стивънсън, пръв от европейците получил разрешение да се засели тук. Крал Тембинок, най-свирепият от микронезийските тирани обявил „Табу“ построения за Стивънсън дом и неговите обитатели и те живели в пълна безопасност.

„Земният рай“ на Тихия океан така пленил Стивънсънови, че те решили да останат тук завинаги, което било и подходящо за разклатеното здраве на писателя. Те си построили голяма къща в град Валима на остров Самоа. За направа на къщата бил положен доста труд, но когато всичко било свършено, най-вече благодарение енергията на Фани, те заживели край девствения лес, в „дома на петте реки“, както го наричали туземците, като в богат английски чифлик. Туземците обичали и почитали „разказвача на хубави истории“. Той доста страдал от изгубването на връзките си със стария свят и в своите творби постоянно се връщал към теми от шотландската история. Но откъснат от Европа, този идеалист и фантазьор чувствувал в себе си някаква европейска мисия в този така отдалечен от цивилизацията край.

Остров Самоа се намирал тогава под протектората на Германия. Немците свалили стария крал Матаафа и турили своето протеже Лаулен, чийто съветник и фактически управител на острова бил типичният немски юнкер барон фон Пилсак. Когато туземците започнали да роптаят и крал Матаафа застанал начело на недоволните, разпространил се слух, че баронът сложил под затвора динамит, за да унищожи арестуваните при първия опит за бунт. Това било истина. Стивънсън протестирал, писал в „Форин Офис“, в „Таймс“ и успял да отстрани барона. Но и английското правителство не гледало добре на писателя, подозирайки го във подбуждане на туземците. Когато вълненията избухнали и англичаните изпратили на острова военна флота, това извънредно учудило Стивънсън. Крал Матаафа бил арестуван и писателят се заел с неговото освобождение.

Непоправим фантазьор, в Шотландия Стивънсън мечтал за „Островът на съкровищата“. На Самоа той мислел непрестанно за миналото, за своята родина, за Париж, за щастливите дни на скитничеството. „Изстискан лимон“ — наричал той себе си и питал с тъга: „Какво ще остане след мене? Няколко приказки за деца и това разорително имение!“

В чифлика, сред тропически пейзаж, окръжен от черни слуги, той живял като патриарх, изпълнявайки отчасти ролята, която налагала жена му. Туземците считали Фани за магьосница и говорели, че й помагат дяволите. Тя събирала диваците на общи молитви, четяла им библията и молитви, съчинени от нея. Стивънсън седял при нея в своето кресло, уморен, болен, с библията в ръце. Впрочем, макар и библията да му давала утешение, той не пренебрегвал и старите изпитани средства за борба със скуката. Той и сега обичал хубавото бургундско вино.

Стивънсън умрял внезапно от апоплектичен удар през 1894 година, още не много стар човек. Погребали го на една висока скала, до която туземците направили широк път през девствените гори, за да го погребат. На мраморния саркофаг били написани стихове от неговия другар, поета Хайерс:

„Под широкото небе, пълно със звезди,

изкопайте моя гроб и ме оставете да спя“.