Лусинда Райли
Седемте сестри (8) (Историята на Мая)

7.

Прекарах малките часове на нощта в превод на цитатите от сферата. Нямах представа дали всеки от тях имаше истинска връзка с някоя от сестрите ми, но не смятах, че е моя работа да проучвам. Оставих моя за накрая, почти уплашена да разбера посланието му. Като приключих с превода, поех дълбока глътка въздух и прочетох:

Не позволявай на страха да определя съдбата ти.

Знаех, осемте думи, завещани ми от Татко Солт, ме описваха повече от точно.

На следващата сутрин, след като си направих потребната чаша чай, се върнах в спалнята, извадих колебливо плика изпод възглавницата ми и го занесох във всекидневната, където първо го пооглеждах, пийвайки чай.

Накрая си поех няколко глътки въздух и го отворих. Вътре намерих очакваното писмо, но и нещо друго; бръкнах да го извадя и пръстите ми напипаха твърд, гладък предмет. Оказа се триъгълна каменна плочка, кремаво-зеленикава на цвят. Обърнах я и видях избледнял, нечетлив надпис на гърба й.

Оставих плочката, разгърнах писмото с треперливи ръце и зачетох:

Атлантис

Женевското езеро

Швейцария

 

Скъпа Мая,

Сигурен съм, че докато четеш писмото ми, си безкрайно объркана и тъжна. Любима първородна дъще, не мога да ти опиша каква радост донесе в живота ти. Макар и да не съм твой биологичен баща, повярвай, че те обичах като такъв. И трябва да ти призная, че точно ти ме вдъхнови да осиновя и прекрасните ти по-малки сестри. Всички вие изпълнихте дните ми с неописуемо щастие.

Нито веднъж не ме попита откъде произхождаш, как те намерих и защо реших да те осиновя. Уверявам те, ако беше проявила интерес, щях да ти разкажа, както направих за една от сестрите ти преди години. Но сега, когато напускам този свят, имам чувството, че е редно да ти предоставя свободата да откриеш истината, ако някога пожелаеш.

Не получих никоя от вас със свидетелство за раждане и както знаеш, със сестрите ти сте регистрирани като мои дъщери. Нищо не може да промени този факт. Но най-малкото мога да те упътя в правилната посока. Ти решаваш дали да предприемеш пътешествието назад към миналото си.

На армиларната сфера, която вече си видяла, ще намериш географските координати, обозначаващи точното място, откъдето започна историята ти. А в този плик ще намериш и нещо друго, което ще ти помогне в търсенето.

Мая, не мога да ти кажа какво ще откриеш, ако решиш да се върнеш в родната си страна. Мога да те уверя единствено, че историята на истинското ти семейство докосна живота ми.

Тъжно ми е, че нямам време да ти споделя собствената си история и че навярно понякога си имала чувството, че крия разни неща от теб. Повярвай ми, правех го, за да ви защитя. Но както знаеш, никой не е роден да съществува сам. Затова когато съзря в жена, трябваше да ти дам свободата да отлетиш.

Всички крием тайни в себе си, но семейството е най-важно. А любовта на един родител към детето му е най-могъщата сила на земята.

Мая, разбираемо е, че обръщайки поглед назад, съжалявам за много от решенията, които съм взел през живота си. Човешко е да се допускат грешки — все пак така се учим и растем. Но най-съкровеното ми желание е поне да предам мъдростта, събрана през годините, на безценните ми дъщери.

Смятам, че една част от теб е загубила вяра в хората заради случилото се в живота ти дотук. Но, скъпа ми Мая, знай, че и аз страдах от същата горчивина, което често тровеше живота ти. Но през многото години, прекарани на тази земя, научих, че на всяка гнила ябълка има хиляди с добро сърце. Затова трябва да вярваш във вродената ни добрина. Само така ще можеш да живееш и обичаш истински.

Оставям те, скъпа ми Мая; несъмнено дадох и на теб, и на сестрите ти много материал за размисъл.

Вечно ще бдя над вас от небесата.

Твой любещ баща,

Татко Солт

Останах на мястото си, стиснала писмото с разтреперани ръце. Знаех, че трябва да го прочета отново, дори още два, три пъти, но няколко от думите му се загнездиха в съзнанието ми.

Знаеше ли той?

Обадих се на Марина по мобилния й телефон и я помолих да дойде в белведера. Тя се появи след пет минути и веднага прочете смущението по лицето ми.

Поканих я във всекидневната и очите й попаднаха върху отвореното писмо на масичката за кафе.

— О, Мая. — Тя протегна ръце към мен. — Сигурно гласът на баща ти от отвъдното много те е натъжил.

Аз не отидох в прегръдката й.

— Мама, моля те, признай си, ако си разкрила на Татко Солт нашата… тайна.

— Разбира се, че не съм! Трябва да ми повярваш, за нищо на света не бих предала доверието ти!

Видях болката в любещите й очи.

— Значи не е знаел?

— Не. Откъде би могъл да научи?

— В писмото му има нещо, което ме накара да си мисля, че просто няма как да не е знаел…

— Може ли да го погледна?

— Разбира се. Заповядай.

Взех писмото и й го подадох, наблюдавайки внимателно как чете. Накрая Марина вдигна поглед с поотпуснато изражение на лице и кимна разбиращо.

— Виждам защо реагираш така, но наистина смятам, че баща ти просто е споделял с теб своя собствен опит.

Тръснах се на дивана и зарових лице в ръцете си.

— Мая. — Марина поклати глава с въздишка. — Както пише баща ти, всички допускаме грешки. Просто постъпваме така, както считаме за правилно в дадения момент. А точно ти цял живот поставяш чувствата на останалите пред своите собствени. Особено тези на баща ти.

— Просто не исках да го разочаровам.

— Знам, chérie, но баща ти си мечтаеше единствено да си щастлива и обичана. Моля те, не го забравяй точно днес. А може би сега, когато него вече го няма, е време да се замислиш за себе си и собствените си мечти. — Марина реши, че трябва да смени темата и стана от дивана. — Електра и Тиги ни съобщиха, че си тръгват. Кики се обади на Георг Хофман рано тази сутрин и двете с Ася заминаха за кантората му в Женева. Али пък е в кухнята и прави нещо на лаптопа си.

— Знаеш ли дали са прочели писмата си? — попитах, опитвайки да се съвзема.

— Дори да са, никоя не ми е казала нищо по въпроса — отговори Марина. — Защо не дойдеш да обядваш с нас в къщата преди Електра и Тиги да са тръгнали?

— Разбира се. Извинявай, че се усъмних в теб, Мама.

— Напълно разбираемо е, като се има предвид какво си прочела. А сега си дай малко време да се успокоиш и ще се видим в къщата в един.

— Благодаря ти — прошепнах и Марина тръгна към входната врата. Преди да я достигне обаче, спря и отново се обърна към мен. — Мая, ти си дъщерята, която винаги съм си мечтала да имам. И те обичам като такава.

 

 

След като Марина си тръгна, изплаках очите си на дивана. Сякаш поток от дълго потискани емоции напираше да бъде освободен, а аз, за свой срам, загубих контрол и се отдадох на приливната вълна от самосъжаление.

Знаех, че плача за себе си. Не заради татко и неочакваната му смърт, и болката, която навярно бе изживял, а заради собствената ми болка от загубата и ужасното прозрение, че го бях разочаровала, отказвайки да му доверя истината.

Що за човек бях? Какво бях направила?

И защо точно сега ме заливаха тези чувства, несвързани със смъртта на татко?

Държа се като Електра казах си с надеждата, че това ще секне изблика ми. Но не успя. Сълзите просто не спираха. Загубих представа за времето, а когато накрая вдигнах поглед, Тиги стоеше пред мен с угрижено лице.

— О, Мая, дойдох просто да ти кажа, че двете с Електра си тръгваме след малко и искахме да си вземем довиждане с теб. Но не мога да те оставя така…

— Не — подсмръкнах аз. — Извинявай, аз…

— Няма за какво да ми се извиняваш. — Тя седна до мен и взе ръцете ми в своите. — И ти си човешко същество. Май понякога го забравяш.

Видях, че надникна към писмото от татко, все още разгърнато върху масичката за кафе, и веднага го грабнах.

— Много ли те натъжи? — попита тя.

— Да… и не…

Знаех, че не мога да й обясня. И от всичките ми сестри, точно за Тиги се бях грижила най-много, тя търсеше опората ми най-често. Затова веднага усетих смяната на ролите.

— Пропусна обяда, между другото — отбеляза тя.

— Съжалявам.

— Моля те, спри да се извиняваш. Всички те разбираме и те обичаме. Знаем колко тежък удар е за теб смъртта на татко.

— Погледни ме само! Та нали аз съм вечният стоик, аз се грижа за всичко! А сега хленча като хлапачка! Отвори ли твоето писмо? — попитах я.

— Не, още не съм. Струва ми се — по-скоро чувствам — че трябва да го взема със себе си в Шотландия. И да го прочета на любимото си място сред тамошната природа.

— Е, моят дом е тук, тук е мястото ми, затова отворих своето. Но се чувствам толкова виновна, Тиги — признах й аз.

— Защо?

— Защото… Плача за себе си. Не за татко, а за себе си.

— Мая — въздъхна тя, — наистина ли вярваш, че има друга причина хората да плачат след смъртта на близък?

— Да, има, разбира се. Плачат за прекъснатия живот, за страданията на любимия човек.

— Е… — По устните й се появи лека усмивка. — Знам, че не вярваш като мен в живота след смъртта и вечните ни души. Но аз си представям татко някъде из вселената, най-сетне освободен от несъвършеното си човешко тяло. Защото виждах в очите му, че много е страдал през живота си. Мога да кажа само, че когато някоя от кошутите ми почине и се отърве от земните болки, аз плача, защото ще ми липсва. Мая, моля те, дори да не вярваш в отвъдното, опитай да разбереш, че всички скърбим за себе си. Заради загубата си. И не бива да терзаеш съвестта си с това.

Погледнах сестра ми, усещайки спокойното й примирение. И безмълвно се съгласих, че от много години умишлено потисках онази част от мен, която тя бе нарекла „душа“.

— Благодаря ти, Тиги, и съжалявам, че не дойдох за обяда.

— Не изпусна нищо особено. В крайна сметка обядвахме само двете с Али. Електра се качи да стяга багажа си и заяви, че и бездруго била погълнала твърде много вредна храна, а Кики и Ася още са в Женева. Още сутринта заминаха към кантората на Георг Хофман.

— Мама ми каза. Предполагам Кики ще иска пари?

— И на мен така ми се струва. Сигурно ти е казала, че й предлагат място в Кралския колеж по изкуствата в Лондон. В такъв случай ще й трябва квартира, а тя струва скъпо.

— Така е.

— Разбира се, смъртта на татко ще засегне най-много твоя начин на живот. Все пак ти остана тук да му правиш компания и да се грижиш за него.

— Не бих казала, Тиги. Останах, защото нямаше къде другаде да отида — признах си безцеремонно.

— Както обикновено, си твърде осъдителна към себе си. Татко наистина беше една от причините да се задържиш тук. Сега обаче го няма и светът може да е в краката ти. Професията ти позволява да работиш където си поискаш, свободна си да отидеш навсякъде. — Тиги погледна часовника си. — Трябва да се връщам. Довиждане, скъпа Мая. — Тя ме прегърна през раменете. — Моля те, грижи се за себе си. Знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от мен. И защо не ми дойдеш на гости в Шотландия? Природата е толкова красива и цялата атмосфера въздейства невероятно успокояващо.

— Може, Тиги. Благодаря ти.

След като тя си тръгна, реших, че е време да се сбогувам и с Електра. Докато вървях през градината към кея обаче, Електра изскочи пред мен.

— Тръгвам си — обяви тя. — От агенцията ми казаха, че ще ме съдят, ако не се явя за утрешната фотосесия.

— Разбирам.

— Ей. — Електра килна глава на една страна. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Чуй какво, тъй като вече няма за кого да се грижиш тук, защо не наминеш през Ел Ей, за да ни погостуваш? Имаме прекрасна къщичка за гости в градината и си добре дошла по всяко време.

— Благодаря ти, Електра. Обаждай се.

— Разбира се. Е, доскоро — каза тя, като достигнахме кея.

Кики и Ася тъкмо слизаха от моторницата.

— Здравейте, момичета — поздрави ни Кики и усмивката й ми подсказа, че мисията й в Женева е минала успешно.

— Тръгваш ли си, Електра? — попита Ася.

— Трябва да се връщам в Ел Ей. Някои от нас си изкарват прехраната с труд — натърти тя и веднага се досетих, че коментарът е насочен към Кики.

— Е, поне някои от нас печелят пари с мозъците си, не с телата си — парира Кики, тъкмо когато Али и Тиги се появиха на кея.

— Стига, момичета, точно в този момент трябва да сме единни. Чао, Електра. — Али отиде до сестра ни и я целуна по двете бузи. — Хайде да се видим по-скоро.

— Разбира се — одобри Електра и отиде да целуне Ася, игнорирайки Кики. — Готова ли си, Тиги?

— Да — отвърна Тиги.

Вече беше прегърнала всички нас и се отправи към Ася. Докато прегръщаше и нея, видях как прошепва нещо в ухото й. Ася й отвърна.

— Е, да потегляме — нареди Електра. — Не бива да изпускам полета си.

Двете с Тиги се качиха на моторницата и когато двигателят забуча, четирите останали сестри им помахахме, после тръгнахме обратно към къщата.

— Май и ние двете с Ася ще тръгваме скоро — обяви Кики.

— Така ли? Защо не поостанем още малко? — попита умолително Ася.

— Какъв е смисълът? Татко го няма вече, говорихме с адвоката, а и възможно най-скоро трябва да се върнем в Лондон, за да си намерим квартира.

— Права си — съгласи се Ася.

— А ти какво ще правиш в Лондон, докато Кики посещава курса? — попита Али.

— Още не знам — отвърна Ася.

— Мислеше да се запише на курс по приготвяне на кордон бльо. Страхотна готвачка е — обясни вместо нея Кики. — Е, аз отивам да резервирам билети за полета. Знам за един в осем от Женева до „Хийтроу“, който ни устройва идеално. До после.

Сестрите ни влязоха в къщата, а ние двете с Али останахме в градината.

— Не го казвай — въздъхнах аз. — Знам.

— В детството ни винаги съм се радвала, че са толкова близки — каза Али. — Все пак са средните сестри и беше хубаво, че се разбираха една с друга.

— Спомням си, че татко опита да ги изпрати в различни училища, но Ася се разплака истерично и го замоли да я прати в това на Кики — замислих се аз.

— Лошото е, че никоя от нас не успява да говори насаме с Ася. Дали е добре? Изглежда ужасно, откакто пристигна.

— Али, нямам никаква представа. Всъщност понякога ми се струва, че изобщо не я познавам — признах си аз.

— Е, ако Кики ще е заета с курса по изобразително изкуство, а Ася реши да се занимава с нещо друго, може би ще успеят да се пооткъснат една от друга. А сега какво ще кажеш двете с теб да седнем на терасата и да помолим Клаудия да ти донесе сандвичи? Струваш ми се бледа, Мая, а и пропусна обяда. Освен това искам да обсъдим един въпрос.

Съгласих се и седнах под слънцето, чиято топлина замилва лицето ми, отпускайки напрегнатите ми нерви. Али се върна от къщата и зае мястото до мен.

— Клаудия ще ти донесе нещо за хапване — обясни тя. — Мая, не искам да ти досаждам, но случайно да си отворила твоето писмо снощи?

— Да, отворих го. Е, не снощи, а тази сутрин — отвърнах аз.

— И очевидно те е разстроило.

— Първоначално да, но вече съм добре, Али, наистина — уверих я, тъй като не ми се говореше повече по въпроса. Грижовното отношение на Тиги ме беше утешило, но знаех, че вниманието на Али можеше да ме накара да се почувствам като малко дете. — Ами ти?

— И аз отворих моето — отвърна Али. — Беше красиво и ме разплака, но и повдигна духа ми. Цяла сутрин издирвам координатите в интернет. Вече знам откъде идва всяка от нас. Имаше и малко изненади — добави тя, докато Клаудия сервираше чиния със сандвичи пред мен.

— Знаеш къде точно сме родени? Къде съм родена аз? — уточних.

— Да, или поне къде ни е намерил татко. Искаш ли да знаеш, Мая? Мога да ти кажа още сега, или да те оставя сама да откриеш.

— Ами… не съм сигурна — отвърнах с нервен трепет в стомаха.

— Тогава ще кажа само, че татко определено е видял много свят.

Погледнах я и ми се прииска да бях спокойна колкото нея сред тази парадоксална плетеница от мистериозна смърт и неочаквани прозрения за началата на всички ни.

— Тоест вече знаеш откъде си ти? — попитах я.

— Да, макар че още не мога да го проумея.

— Ами останалите? Поискаха ли да узнаят кои са родните им места?

— Не, но им обясних как да проверят координатите в „Гугъл Ърт“. Искаш ли да обясня и на теб? Или направо да ти кажа?

Али впери красивите си сини очи в мен.

— В момента наистина не знам какво искам.

— Е, както вече споменах, не е сложно да провериш сама.

— В такъв случай ще го направя, когато се почувствам готова — заявих категорично, макар че отново се чувствах една стъпка зад сестра си.

— Ще ти напиша на един лист как точно става. А ти имаше ли възможност да преведеш гръцките цитати от армиларната сфера?

— Да, готови са.

— Е, умирам от нетърпение да разбера какво е избрал татко за мен — каза Али. — Ще ми кажеш ли?

— Не си го спомням точно, но ще отида в белведера да ти го препиша.

— Благодаря.

Отхапах от единия сандвич, докато за хиляден път си мечтаех да бях като Али, която приемаше всичко мимоходом и не се страхуваше от нищо, поднесено й от живота. Кариерата й — пълна с опасности, самота и вълни, които с лекота можеха да преобърнат крехката й ветроходка — беше съвършената метафора за личността й. Имах усещането, че от всички нас тя се чувстваше най-удобно в кожата си. Никога не се отдаваше на негативни мисли; възприемаше всяка спънка като градивен житейски урок и продължаваше да дерзае.

— Май излиза, че двете с теб можем да подсигурим на сестрите ни информацията, която ще им е нужна, ако решат да опознаят миналото си — замисли се Али.

— Така е, но може би е твърде рано да решим дали искаме да се върнем назад и да проследим уликите от татко.

— Вероятно си права — въздъхна Али. — Пък и скоро започва регатата около Цикладските острови и ще трябва възможно най-скоро да се върна при екипа си. Откровено казано, Мая, след онова, което видях преди няколко дни, ще ми е трудно отново да изляза в морето.

— Предполагам — отвърнах аз. След размислите ми отпреди малко, внезапната й проява на уязвимост ме изненадваше. — Но ще се справиш. Сигурна съм.

— Надявам се. Да призная, никога досега не съм се притеснявала преди състезание.

— От години влагаш цялата си енергия във ветроходството, Али, така че не позволявай на това да ти попречи.

— Права си. Ще вложа всичките си сили в победата. Заради него. Благодаря ти, Мая. Знаеш ли, осъзнавам, че съм позволила на спорта да превземе живота ми. Помниш ли колко много си мечтаех да стана професионална флейтистка като малка? Но докато вляза в музикалното училище, ветроходството вече ме беше запленило.

— Разбира се, че си спомням — усмихнах се аз. — Имаш толкова много таланти, Али, но да ти призная, липсват ми изпълненията ти на флейта.

— Странно. Тъкмо започвам да усещам, че и на мен ми липсва флейтата. Както и да е, ще се справиш ли тук сама?

— Разбира се. Моля те, не се тревожи за мен. Имам си Мама и работата ми. Всичко ще е наред.

— Е, какво ще кажеш по-натам през лятото да те поразходя на лодката ми за няколко дни? Ти ще избереш дестинацията; може да те водя до Амалфи. Там е толкова живописно; едно от любимите ми места на земята. Пък може и да взема флейтата на борда — добави тя с лека усмивка.

— Звучи прекрасно. Но ще видим. Имам доста работа в момента.

— Успяхме да си резервираме две места на полета до „Хийтроу“ — похвали се Кики, изскачайки от къщата. — След час Крисчън ще ни заведе до летището.

— В такъв случай ще проверя дали не мога да се кача на някой полет до Ница и да тръгна с вас. Не забравяй да ми препишеш превода на гръцкия цитат, Мая — напомни ми Али, стана от масата и влезе в къщата.

— Добре ли мина срещата с Георг? — попитах Кики.

— Да — кимна тя. — Значи си превела цитатите? — поинтересува се тя, сядайки до мен.

— Да.

— Али пък е проучила координатите.

— А отвори ли писмото си? — попитах аз.

— Не. С Ася решихме да ги отворим заедно на някое тихо място. Но ще сме ти благодарни, ако препишеш и нашите цитати, за да ги вземем на тръгване. Помолих Али да направи същото с координатите.

— Ще ти препиша твоя цитат, Кики. Но в писмото си до мен татко настоява да предам посланието му на всяка поотделно. Затова Ася ще получи своето лично — заявих, изненадвайки самата себе си с изкусната си лъжа.

— Добре — сви рамене Кики. — Ние, разбира се, ще си ги споделим. — Тя надникна внезапно към мен. — Сигурна ли си, че ще се справиш тук без татко? Как ще прекарваш времето си?

— Имам си предостатъчно работа — отвърнах аз.

— Да, но всички знаем, че живееше тук заради него. Както и да е, ще се радваме, ако ни навестиш в новия ни апартамент в Лондон. Вече се свързах с няколко брокерски агенции. Компанията ти ще ни е приятна.

— Много мило, Кики. Ще се чуем.

— Добре. Мая, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, Кики.

— Според теб дали… дали татко ме харесваше?

— Ама че въпрос! Разбира се, че те харесваше. Обичаше всички ни еднакво.

— Просто…

Късите нокти на Кики забарабаниха по масата.

— Какво има? — попитах я.

— Ами, честно казано, ме е малко страх да отворя писмото си. Както знаеш, не съм от най-емоционалните хора и с татко никога не сме били особено близки. Не съм глупава и знам, че всички ме мислят за груба и прекалено прагматична — с изключение на Ася, естествено — но всъщност си имам свои чувства. Разбираш ли ме?

Неочакваната изповед на Кики ме накара да протегна инстинктивно ръка към нейната.

— Напълно те разбирам. Но, Кики, спомням си много добре как татко те донесе като бебе и Мама остана смаяна, защото пристигаше толкова скоро след Ася. Като го попитах защо ни е довел още една сестра толкова скоро, той отговори, че просто не е могъл да не вземе със себе си толкова необикновено дете. И това е самата истина.

— Сериозно?

— Сериозно.

За пръв път, откакто я помнех, четвъртата ми сестра изглеждаше на път да се разплаче.

— Благодаря ти, Мая — пророни тя откровено. — А сега трябва да намеря Ася и да й съобщя, че потегляме скоро.

Докато я изпращах с поглед, си мислех как смъртта на татко вече променяше всички ни.

 

 

Час по-късно, след като предадох на всяка от сестрите си превода на цитатите от златните им обръчи в сферата, стоях на кея за поредното сбогуване. Погледах как моторницата шпори водата с Али, Кики и Ася на борда си, всичките тръгнали обратно към живота си. Като се върнах в белведера, си налях чаша вино и се замислих как всяка от моите сестри ми беше предложила местенце в живота си; ако имах желание, буквално можех да прекарам следващата година в пътешествия по цялото земно кълбо, опознавайки света на всяка от тях.

Само аз продължавах да живея в дома от детството ни. Макар че идвах от друго място. От живот, който не си спомнях и за който не знаех нищо.

Отидох в кабинета си и включих лаптопа. Може би беше крайно време да науча коя бях всъщност. Откъде произхождах. И къде ми беше мястото.

Влязох в сайта на „Гугъл Ърт“ с разтреперани ръце. Вписах старателно координатите, както ме беше инструктирала Али, и задържах дъха си в очакване да разбера къде можех да търся корените си. Накрая, след като малкото кръгче на екрана се въртя цяла вечност — досущ като глобус около оста си — картината се появи пред мен. И узнах кое е родното ми място.