Лусинда Райли
Седемте сестри (6) (Историята на Мая)

5.

След няколко часа чух тихото бръмчене на моторницата, предвещаващо появата на Електра. Поех си дълбоко дъх и опитах да се съвзема. Като излязох в озарената от лунна светлина градина, усещайки топлата роса под босите ми стъпала, Електра вече вървеше през ливадата към мен. Красивата й абаносова кожа сякаш грееше под нощното небе, а дългите й крака превзеха набързо разстоянието помежду ни.

Беше висока над метър и осемдесет и винаги ме караше да се чувствам незначителна с величествената си, естествена грация. Достигна ме и веднага ме взе в обятията си, притискайки главата ми към гърдите си.

— О, Мая! — простена жално. — Моля те, кажи ми, че не е истина. Не може да си е отишъл, просто не може. Аз…

Електра зарида гръмко и реших, че вместо да разбуждаме сестрите ни, е по-добре да я отведа в белведера. Насочих я нежно в правилната посока, а тя не спря да плаче дори като затворих вратата след нас, отведох я във всекидневната и я настаних на дивана.

— Мая, какво ще правим без него? — попита ме тя, вперила умолително в мен лъсналите си кехлибарени очи.

— Няма как да премахнем болката от загубата му, но се надявам, че поне щом всички сме тук заедно, можем да се утешаваме една друга — отвърнах и се спуснах да взема кутия с носни кърпи от бюфета, която оставих до нея на дивана.

Тя взе една и избърса очите си.

— Откакто Мама ми съобщи, не мога да спра сълзите си. Просто не знам как ще го преживея, Мая, не знам.

— Всички се чувстваме така — уверих я аз.

А докато гледах и слушах изблика й на скръб, си мислех как възхитителното й, чувствено физическо присъствие си контрастира с уязвимото момиченце в душата й. Често я гледах по снимки в разни списания, щипната за ръката на някой известен актьор или заможен плейбой, прелестна и горда, и се питах дали очите ми наистина виждаха същата онази емоционално лабилна жена, която познавах. Бях се уверила, че Електра непрекъснато се нуждаеше от любов и внимание, за да потиска вродената си несигурност.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложих, когато воплите й постихнаха за момент. — Бренди може би? Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не, не съм близвала алкохол от месеци. Мич също е въздържател.

Мич беше настоящият й приятел, познат на останалата част от света като Майкъл Дъган, прочут американски певец, който в момента беше на международно турне по най-големите зали на земята, претъпкани до пръсване с ревностни почитатели.

— Къде се намира сега? — поинтересувах се с надеждата да я разсея и да предотвратя поредния сълзлив изблик.

— В Чикаго. А следващата седмица има участие в „Мадисън Скуеър Гардън“. Мая, ще ми кажеш ли как е починал Татко Солт? Наистина искам да знам.

— Сигурна ли си, Електра? Очевидно си много разстроена, а и си имала толкова дълъг полет. Дали не е по-разумно първо да поспиш?

— Не, Мая. — Електра поклати глава и направи видим опит да се овладее. — Моля те, кажи ми още сега.

В крайна сметка предадох думите на Марина за трети път, покривайки набързо колкото можех повече информация. Електра ме изслуша мълчаливо, съсредоточено.

— А обмисляхте ли как да протече погребението? Мич каза, че ако го направим другата седмица, може да успее да долети дотук, за да е с мен.

За пръв път изпитах облекчение от избора на татко да се раздели така дискретно със света на живите. Мисълта за медийния цирк, който щеше да настане, ако свръхизвестният приятел на Електра се появеше на погребението на татко, ме накара да изтръпна.

— Електра — подхванах аз, — вече и двете сме уморени и…

— Какво има, Мая? — усъмни се Електра, почувствала колебанието ми. — Кажи ми, моля те.

— Добре, ще ти кажа, но ако обещаеш да не се разстройваш допълнително.

— Ще се постарая, обещавам.

Обясних й, че вече се е състояло нещо като погребение. И за щастие, макар да стискаше ръцете си в юмруци, докато кокалчетата им не побеляха, сестра ми не се разплака отново.

— Но защо му е било да го прави? — изуми се тя. — Не е ли жестоко да ни лиши от възможността да се сбогуваме с него? Колко типично за него. — Златистите й очи просветнаха гневно. — Не мога да си представя по-егоистична постъпка.

— Е, да се надяваме, че го е възприемал по обратния начин и е искал да ни спести болката от сбогуването.

— Но сега как ще осъзная, че вече го няма? В Ел Ей постоянно говорят за „примирение“ и колко важно било. Как ще го получим при това положение?

— Откровено казано, Електра, не вярвам, че е възможно човек да постигне примирение след загубата на близък.

— Може и да си права, но това не ми помага. — Електра ме изгледа злобно. — Е, с Татко Солт не бяхме на едно мнение за повечето неща. Съвсем очевидно не одобряваше професията ми. Май беше единственият човек, който смяташе, че имам мозък. Сигурно си спомняш колко ми се ядоса, когато се провалих на всичките си гимназиални изпити.

Наистина си спомнях, и то съвсем ясно, непрестанните спорове около лошите й оценки и други аспекти на живота й, които редовно огласяха кабинета му. Електра възприемаше правилата единствено като повод за поредното неподчинение и само тя дръзваше да се опълчи на татко. В същото време обаче не й убягваше гордостта в очите му винаги когато говореше за огнената кръв на най-малката си дъщеря.

„Определено има буен дух — беше ми казвал неведнъж — и това несъмнено ще я отлъчва от тълпата.“

— Електра, той те обожаваше — утеших я аз. — Да, наистина държеше да използваш мозъка си, но пък с кой баща не е така? А и все пак ти стана най-успешна и прочута от всички нас. Ето, сравни живота си с моя. Та ти имаш всичко.

— Напротив — въздъхна внезапно тя. — Всичко е само илюзия. В живота ми няма нищо истинско, но какво да се прави. Уморена съм, Мая. Имаш ли нещо против да спя в белведера тази нощ?

— Разбира се, че не. Резервното легло е оправено. Наспи се добре утре, защото докато не се свържем с Али, няма какво друго да правим, освен да чакаме.

— Благодаря ти. И съжалявам, че се развълнувах така. Мич ми намери психотерапевт, който ми помага с резките промени в настроението ми — призна си тя. — Ще ме прегърнеш ли? — попита, като стана от дивана.

— Разбира се.

Приех я в обятията си и я притиснах към себе си. После сестра ми грабна пътническата си чанта и тръгна към вратата на всекидневната, спирайки пред нея.

— Мъчи ме ужасно главоболие — оплака се тя. — Случайно да ти се намира кодеин?

— Не, съжалявам. Май имам само парацетамол.

— Остави. — Електра ми се усмихна уморено. — До утре.

Изключих лампите в белведера и тръгнах към спалнята ми, размишлявайки върху бурната реакция на Електра, особено в сравнение с тази на Тиги. Усещах скрито отчаяние в поведението й и това ме притесняваше.

Като се настаних под завивките — идеално пренаредени от Клаудия след неспокойния ми сън миналата нощ — се замислих, че смъртта на Татко Солт можеше да се окаже съдбоносен момент за всички ни.

 

 

На следващата сутрин, когато отидох да попитам Марина дали случайно не се е свързала с Али, никоя от сестрите ми не беше станала.

— Не — отвърна безпомощно Мама.

— Татко щеше да знае какво трябва да се направи. Винаги знаеше.

— Да — съгласи се Марина. — Как беше Електра?

— В шок, оскърбена и много ядосана, задето не е успяла да се сбогува с татко, но в крайна сметка успя да овладее емоциите си. Едвам.

— Добре. Георг Хофман ми се обади отново, за да провери дали сме намерили Али и му обясних, че още не сме. Какво да правим?

— Нищо. Просто трябва да сме търпеливи. Между другото, Мама — подхванах, докато си правех чай, — снощи опитах да вляза в кабинета на татко, но вратата беше заключена. Знаеш ли защо?

— Защото преди да почине, баща ти ме помоли да я заключа. И да му дам ключа. Нямам представа къде го е оставил и, откровено казано, покрай всички… трудности напоследък, направо съм забравила за него.

— Е, ще трябва да го намерим. Георг несъмнено ще трябва да влезе там. Почти сигурна съм, че татко държеше в кабинета всичките си документи.

— Разбира се. И така, понеже сестрите ти още не са станали, а вече наближава обяд, ще помоля Клаудия да приготви нещо за хапване — каза Марина.

— Добра идея — съгласих се. — А аз ще се върна в белведера, за да проверя дали Електра не се е събудила.

— Добре, chérie. — Марина ми хвърли състрадателна усмивка. — Чакането ще приключи съвсем скоро.

— Знам.

Излязох от къщата и тъкмо вървях към белведера, когато мярнах през дърветата самотна фигура, седнала на кея с поглед, зареян към езерото. Доближих я и я потупах нежно по рамото, за да не я уплаша.

— Ася, добре ли си?

— Да, може да се каже — сви рамене тя.

— Може ли да поседна при теб?

Тя кимна едва забележимо, а когато седнах, премятайки крака през ръба на платформата, забелязах, че лицето й е мокро от сълзи.

— Къде е Кики? — попитах.

— Още спи. Обича да си поспива, когато е разстроена. Аз не можах да мигна цяла нощ.

— И аз будувам по цяла нощ — признах си.

— Просто не мога да повярвам, че вече го няма, Мая.

Умълчах се до нея, съзнавайки колко рядко споделяше за чувствата си с друг, освен с Кики. Опасявах се да не кажа нещо, което да секне изповедта й.

— Чувствам се… — продължи след малко тя — … загубена. Винаги съм знаела, че татко е единственият човек, който ме разбира истински.

После обърна към мен лице, чиито удивителни, почти призрачни черти бяха разкривени в маска на отчаяние.

— Разбираш ли ме, Мая?

— Да — отвърнах бавно. — Мисля, че да. Но моля те, Ася, ако някога ти се прииска да поговориш с някого, знай, че винаги съм на разположение. Ще запомниш, нали?

— Да.

— Ето къде си била!

И двете подскочихме и се завъртяхме назад. Кики крачеше по кея към нас. Може и да си въобразявах, но ми се стори, че видях мимолетна искрица яд в лъскавите й сини очи.

— Излязох да подишам малко свеж въздух, защото ти още спеше — обясни Ася, ставайки от бетона.

— Е, вече съм будна. Тиги също. Дойде ли Електра снощи? Току-що надникнах в спалнята й и нямаше следи някой да е спал там.

— Да. Остана в белведера при мен. Тъкмо отивах да проверя дали се е събудила.

Станах и тръгнах след сестрите ми по ливадата.

— Предполагам не ти е било лесно снощи, Мая. Все пак познаваме Електра и нейните превземки — коментира Кики.

— В интерес на истината, се държа сравнително спокойно — отвърнах аз.

Знаех, че четвъртата и шестата ми сестра не се разбираха особено. Всъщност бяха пълна противоположност една на друга: практичната, безстрастна Кики и емоционалната Електра.

— Е, едва ли ще е за дълго — изсумтя Кики. — До после.

Отправих се към белведера, замислена за нещастния вид на Ася. Макар и да не го беше казала на глас, за пръв път ми се струваше, че властното отношение на Кики я смущава. Като влязох в белведера, чух звуци откъм кухнята.

Електра, прелестна в халата си от смарагдова коприна, пълнеше чайника с вода.

— Как спа? — поинтересувах се аз.

— Като бебе. Познаваш ме, никога не съм имала затруднения със съня. Искаш ли чай?

Погледнах пакетчето мнително.

— Какъв е?

— Цейлонски. Цяла Калифорния пие такъв. Мич казва, че е много полезен.

— Е, аз пък съм пристрастена към добрия стар английски чай, тъпкан с кофеин — усмихнах й се аз, сядайки на масата, — затова май ще пропусна.

— Всички сме пристрастени към нещо, Мая. Чаят не е страшен. Някакви новини от Али?

Предадох й какво ми беше казала Марина в къщата.

— Съзнавам, че не съм надарена с голямо търпение, както терапевтът ми не пропуска да ми напомни, но всички трябва да висим тук, докато Али се появи ли? Ако е в открито море, може да минат седмици.

— Надявам се да не е така — отвърнах аз, наблюдавайки как се носи елегантно из кухнята.

Макар и да бях набедена за красавицата на семейството, открай време смятах, че титлата принадлежеше на Електра. Току-що беше станала от леглото, а разпуснатата й коса падаше на разкошна ситно къдрава грива около раменете й; прелестните й скули и плътни устни изпъкваха без всякаква нужда от грим. Като прибавехме и атлетичното й, но женствено тяло, сестра ми приличаше на амазонска кралица.

— Имаш ли нещо за хапване, което да не е пълно с изкуствени добавки? — попита тя, отваряйки хладилника, за да проучи съдържанието му.

— Съжалявам. Обикновените простосмъртни като мен не четат ситния шрифт по опаковките — отвърнах с надеждата да разбере шегата ми.

— Е, да не се лъжем, Мая. Няма особено значение как изглеждаш, ако по цели дни не се срещаш с други човешки същества.

— Да, права си — признах спокойно.

Все пак си беше напълно вярно. Накрая Електра се спря на банан за закуска, обели го и отхапа печално.

— Имам важна фотосесия за „Вог“ след три дни. Дано не се наложи да я отменя.

— Дано, но кой знае кога ще се появи Али. Снощи проучих в интернет какви регати се провеждат в момента, но не намерих информация за нито една. Затова не можем дори да изпратим съобщение до морските власти с молба да се свържат с нея. Както и да е — продължих аз, — останалите са будни, така че предлагам, като се облечеш, да отидем в къщата при тях.

— Щом се налага — отвърна равнодушно Електра.

— Е, ще се видим след малко.

Станах от масата, понеже знаех, че когато сестра ми се намираше в такова настроение, не беше разумно да говоря с нея. Влязох в стаята, която използвах за кабинет, седнах зад бюрото и включих компютъра си. В електронната ми поща ме чакаше мило писмо от един бразилски писател на име Флориано Кинтелас, чийто прекрасен роман „Тихият водопад“ бях превела от португалски преди няколко месеца. Свързвах се с него, когато по време на работата ми изникнеше някоя по-особена фраза — исках да пресъздам възможно най-автентично лиричния му, изящен стил на писане — и оттогава поддържахме връзка.

В имейла си ми съобщаваше, че през юли щял да лети до Париж за издаването на книгата си и много щял да се радва, ако присъствам на партито по случай пускането й на пазара. Освен това беше прикачил първите глави от новата си книга с молбата да ги прочета, когато имам време.

Думите му стоплиха сърцето ми, защото понякога преводаческата работа можеше да е доста анонимна и съответно неблагодарна. Затова ценях редките случаи, в които някой автор общуваше директно с мен и усещах връзката с него.

Позната фигура, препускаща по ливадата откъм кея, отвлече вниманието ми от компютърния екран.

— Али — пророних смаяно и скочих от бюрото си. — Електра, Али е дошла! — провикнах се, изхвърчайки от белведера, за да я посрещна.

Другите ми сестри я бяха видели и докато достигна верандата на къщата, Кики, Ася и Тиги вече се бяха струпали край нея.

— Мая — възкликна Али, като ме видя. — Колко тъжна новина.

— Да, непоносима. Но как разбра? Опитваме да се свържем с теб от два дни.

— Да влезем вътре — предложи тя — и ще ви обясня.

Поизостанах назад, а сестрите ми влязоха по петите й. Въпреки че аз бях най-голямата и онази, към която се обръщаха поотделно, ако ги мъчеше нещо, като група винаги ги ръководеше Али. Затова с радост й отстъпих командването.

Марина вече я чакаше с отворени обятия в дъното на стълбището. След като двете се прегърнаха, Мама предложи да се настаним в кухнята.

— Добра идея. Направо умирам за кафе — отвърна Али. — Пътят беше дълъг.

Докато Клаудия приготвяше голяма кана кафе, Електра влезе в кухнята и всички я посрещнаха топло, с изключение на Кики, която единствено й кимна за поздрав.

— Така. Ще ви разкажа какво се случи. Честно казано, и аз самата още съм объркана — започна Али, когато всички се настанихме около масата. — Мама — обърна се после към Марина, която кръжеше развълнувано из кухнята, — и ти трябва да чуеш историята ми. Може да ми помогнеш да си я обясня.

Марина седна при нас.

— И така, бях в Егейско море и се упражнявах за регатата около Цикладските острови идната седмица, когато един приятел моряк ме покани на яхтата си за няколко дни. Времето беше фантастично и много се радвах, че най-сетне ми се удава възможност да си почина сред морето, вместо само да се бъхтя — призна Али с печална усмивка.

— Чия беше яхтата? — попита Електра.

— Казах ти, на един приятел — отвърна рязко Али и всички вирнахме вежди от смайване.

— Както и да е — продължи тя, — на нейния борд бяхме, когато приятелят ми получи радиосъобщение от един свой познайник моряк, който забелязал „Титан“ закотвен до остров Делос. Приятелят ми знаеше, че това е яхтата на татко и двамата решихме, че би било забавно да го изненадаме. Бяхме само на час бързо плаване от него, затова вдигнахме котва и потеглихме.

Али отпи глътка кафе, преди да продължи.

— Като наближихме, видях „Титан“ с бинокъла и се обадих по радиото на Ханс, капитанът на татко, за да го уведомя кои сме. Но — Али въздъхна — поради още непонятни ми причини така и не получих отговор. Пък и виждахме, че яхтата вече се отдалечава от нас. Опитахме да я настигнем, но както знаете, тя е много маневрена.

Огледах съсредоточените лица на сестрите ми, всичките видимо заинтригувани от историята на Али.

— Мобилният ми телефон нямаше почти никакъв сигнал, затова едва вчера успях да получа спешните ви съобщения. От твоето, Кики, научих какво точно е станало.

— Извинявай, Али — сведе засрамено очи Кики. — Не мислех, че има смисъл от заобикалки. Трябваше да те доведем у дома възможно най-скоро.

— Затова дойдох. А сега моля ви — продължи Али, — обяснете ми какво се случва тук, за бога. И какво е правила яхтата на Татко Солт в Гърция, при положение че той вече е бил… мъртъв.

Всички очи на масата, включително тези на Али, се насочиха към мен. Разказах й възможно най-сбито, обръщайки се към Марина за потвърждение от време на време. Като стигнах до частта за нетрадиционното му погребение, лицето на Али пребледня.

— О, боже — прошепна тя. — Значи е напълно възможно да съм попаднала на тайната церемония. Нищо чудно, че яхтата ни избяга така бързо. Аз…

Али зарови лице в ръцете си, а другите момичета станаха и се струпаха край нея. Двете с Марина си разменихме болезнени погледи от срещуположните краища на масата. След малко Али си възвърна самообладанието и се извини за инстинктивната проява на емоции.

— Сигурно е било страшен шок за теб да осъзнаеш какво се е случвало всъщност — отбеляза Тиги. — Много съжаляваме, че е станало така, Али.

— Благодаря — кимна тя. — Но сега, като се замисля, веднъж, докато плавахме заедно, татко ми сподели, че искал да го погребат в морето. Така че е съвсем логично.

— Като изключим това, че никоя от нас не е била поканена на събитието — коментира обидено Електра.

— Да, не бяхме — въздъхна Али. — Но ето че по една случайност се озовах там. Ще ми се сърдите ли, ако остана насаме за малко?

Всички се съгласихме, че така е най-добре и я изпратихме от кухнята с окуражителни думи.

— Горкичката — коментира Марина.

— Е, поне вече всички знаем приблизително къде е поискал Татко Солт да спуснат ковчега му — отбеляза Кики.

— Боже, Кики, само това ли ти е в главата? — възмути се Електра.

— Съжалявам, но знаеш, че съм прагматик по душа — отвърна необезпокоено Кики.

— Да, аз също се радвам, че знаем къде е — подкрепи я Тиги. — Всички сме наясно колко обичаше гръцките острови, най-вече Цикладите. Може пък това лято да излезем с яхтата му и да пуснем венец на мястото, където Али я е видяла на радара онзи ден.

— Да — обади се плахо Ася. — Прекрасна идея, Тиги.

— Е, момичета, какво ще кажете за ранен обяд? — предложи Марина.

— Без мен — отвърна Електра. — Аз ще изям една салата, ако ви се намира нещо зелено.

— Сигурна съм, че ще те уредим с нещо — отвърна търпеливо Марина и даде сигнал на Клаудия да започне подготовката на масата. — Е, тъй като Али се прибра, да помоля ли Георг Хофман да дойде възможно най-скоро?

— Разбира се — взе думата на всички ни Кики. — Иска ми се незабавно да чуем какво е имал да ни казва Татко Солт.

— Дали Али е в състояние за това? — подвоуми се Марина. — Днес й се струпа много.

— Мен ако питате, и тя като всички нас ще предпочете да подходим възможно най-бързо към нещата — отвърнах аз. — Така че, Мама, обади се на Георг.