Лусинда Райли
Седемте сестри (50) (Историята на Мая)

49.

Върнах се в хотела, свих се на топка в леглото и заспах дълбоко. Като се събудих, полежах замислена за Беатриз и разказа й, търсейки някаква емоционална реакция от просветленото си съзнание. За моя изненада не усещах почти никаква душевна болка, колкото и ужасна да беше историята на баба ми от чисто човешка гледна точка.

Размислих се за бурния изблик на чувства, който бях изживяла предишния ден във фавелата, гледайки пламенния танц на децата, и проумях, че навярно се дължеше на връзката ми с тях, тогава все още неосъзната; вече нямах почти никакво съмнение, че и аз самата бях родена във фавела. Постъпката на майка ми — каквото и да я бе мотивирало в онзи момент — безспорно ме беше спасила от крайно несигурно бъдеще. Но дори да не се знаеше кои са истинските ми родители, поне бях открила кръвната си баба, която най-откровено милееше за мен.

Обсъдих със себе си дали да потърся майка си. И реших да не го правя. От разказа на Беатриз ставаше ясно, че бях просто вторичен, нежелан продукт от разгулния й живот. Но тези размишления неминуемо ме наведоха на убеждението, че и аз самата бях сторила същото с моето дете. Нима можех да виня майка ми и да вярвам, че никога не ме е обичала, без да знам пълните обстоятелства около решението й?

И все пак, ако не друго, събитията от изминалия ден ми бяха дали да разбера, че за мен е важно да оставя на сина си нещо, с което да обоснова решението си да го оставя. В неговия случай нямаше колие с лунен камък, нито баба и дядо, готови да го осиновят. Никакви улики около истинския му произход. Както Флориано бе изтъкнал, беше напълно възможно приемните му родители да не са му разкрили откъде идва. Но ако бяха, или възнамеряваха да го сторят в бъдеще, и някой ден той тръгнеше да ме търси, исках да му оставя следа.

Като онези, които Татко Солт беше оставил на шестте си дъщери.

Вече разбирах защо координатите на Татко Солт ме отведоха до А Каса дас Оркидеас, а не в сиропиталището. Макар и да не бях родена там, явно бе знаел, че ще открия Беатриз, единственият ми кръвен роднина, благоволил да ме потърси.

И за пореден път се замислих каква работа е имал баща ми в Рио по времето, когато съм се родила, и защо бе избрал да осинови точно мен от всички бебета в сиропиталището. Беатриз не спомена да са ме приели там с триъгълна плочка, освен с колието. Тогава как се беше сдобил с нея Татко Солт?

Това беше още една главоблъсканица, чийто отговор едва ли щях да намеря някога. Затова реших да спра да питам „защо“ и просто да приема, че съм имала щастието да ми бъде любящ баща и ментор в живота, който винаги се отзоваваше, когато се нуждаех от него. И да се науча да вярвам в добрината на околните. А тази мисъл естествено ме върна на темата за Флориано.

Надникнах инстинктивно през прозореца и вдигнах очи към небето. Навярно вече летеше над Атлантическия океан. Виждаше ми се толкова странно, че след цели четиринайсет години на празно съществувание, нарочно лишено от проникновени размисли, сега жонглирах с толкова много емоции. Чувствата ми към Флориано се бяха зародили най-внезапно — като свитата пъпка на роза, магически разцъфнала в приказни цветове само за една нощ — и бяха неочаквано силни, но и някак съвършено естествени.

Липсваше ми, и то не заради някаква мимолетна страст, а с кротката осъзнатост, че вече е част от живота ми. И знаех, че аз съм част от неговия. Вместо дълбока потребност, чувствах спокойно примирение с онова, което се бе зародило помежду ни и което се нуждаеше от ласкави грижи, за да не увехне.

Грабнах лаптопа си, отворих го и му написах имейл, както бях обещала. Предадох му възможно най-кратко и ясно думите на Беатриз от тази сутрин. И му споделих, че на следващия ден отново ще я посетя в манастира.

Вместо да се колебая и да препрочитам написаното, както обикновено правех, последвах инстинкта си и натиснах „изпрати“ без да редактирам текста. После излязох от хотела и пресякох булеварда, за да поплувам в буйните вълни, разбиващи се в плажа Ипанема.

 

 

На следващата сутрин Яра отново ме чакаше в преддверието на манастира. Този път обаче ме посрещна с ярка усмивка и стисна свенливо ръката ми.

— Благодаря ти, сеньорита.

— За какво? — попитах я.

— Задето върна светлината в очите на сеньора Беатриз. Макар и за кратко. Добре ли си, след като чу разказа й?

— Откровено казано, Яра, не беше каквото очаквах, но се справям някак.

— Тя не заслужаваше дъщеря като теб, нито пък ти заслужаваш майка като нея — пророни напрегнато Яра.

— Май често не заслужаваме онова, което получаваме. Но понякога бъдещето ни носи заслуженото — казах почти на себе си, следвайки я по коридора.

— Сеньора Беатриз е полегнала, но въпреки това държи да те види. Ще влезем ли? — попита ме тя.

— Да.

Този път влязохме в стаята заедно, без да се налага Яра да проверява дали господарката й е готова да ме приеме. Беатриз изглеждаше ужасно крехка в леглото си, но по лицето й грейна усмивка веднага щом ме видя.

— Мая. — Тя даде знак на Яра да ми придърпа един стол до леглото й. — Ела да поседнеш до мен. Как си днес, скъпа? Нощес много те мислих. Историята ми сигурно те е разстроила.

— Добре съм, Беатриз, наистина — уверих я, седнах до нея и потупах плахо ръката й.

— Радвам се да го чуя. Силна жена си и ти се възхищавам. А сега — подхвана с по-ведър тон, — да оставим миналото. Искам да ми разкажеш за себе си. Къде живееш, Мая? Омъжена ли си? Имаш ли вече деца? С какво се занимаваш?

През следващия половин час разказах на баба ми всичко, за което се сещах. За Татко Солт и сестрите ми, и красивия ни дом на брега на Женевското езеро. Разказах й за преводаческата си кариера и дори се изкуших да й споделя за Зед, бременността ми и отказът от детето ми. Но инстинктите ми подсказваха, че старицата искаше да чуе само колко щастлива съм била, затова й спестих подробностите.

— Ами бъдещето ти? Разкажи ми за онзи красавец, който веднъж те придружи до имението. Доста е известен в Рио. Само приятел ли ти е? — Тя ме изгледа лукаво. — Струва ми се, че е повече от това.

— Да, много го харесвам — признах си аз.

— Е, какво те чака оттук нататък, Мая? Ще се върнеш ли в Женева, или ще останеш в Рио с приятеля си?

— Всъщност той замина за Париж вчера сутринта — обясних.

— О, Париж! — Беатриз стисна ръце замечтано. — Там прекарах най-щастливите дни от живота си. Както вече знаеш, прабаба ти също го е посетила в младините си. Видя ли статуята в градината ми, която татко доставил от Париж за неин сватбен подарък?

— Да, забелязах я — потвърдих небрежно, питайки се в каква ли посока ще поеме разговорът ни.

— Скулпторът й беше един от професорите ми във Френската академия за изящни изкуства. Един ден след занятията отидох да му се представя и да му кажа, че съм дъщеря на Изабела. За моя изненада професор Бруи отвърна, че си я спомня съвсем ясно. А като му казах, че е починала, той искрено се натъжи. След това ме прие под крилото си или поне започна да ми обръща по-специално внимание; дори ме покани в красивата си къща в Монпарнас и ме заведе на обяд в „Ла Клозери де Лила“. Каза, че някога обядвал там с майка ми. Води ме и до ателието на професор Пол Ландовски и даже ме запозна с него. По онова време, разбира се, Ландовски вече беше доста възрастен и рядко твореше, но ми показа снимки от работата по отливките за статуята на Христос. Оказа се, че майка ми е присъствала в ателието, докато Ландовски и професор Бруи са работили по нея. Ландовски изрови от един шкаф отливката на ръцете на майка ми, която направили като възможен прототип за тези на Спасителя. — Беатриз се усмихна сърдечно на спомена. — Професор Бруи ми отдели много от времето си и вечно се държеше мило с мен. Години след това поддържахме връзка, чак до смъртта му през 1965-а. Добрината на непознатите — пророни умислено Беатриз. — Е, скъпа Мая, ще последваш ли стъпките на прабаба си и баба си, предприемайки пътешествието от Рио до Париж? Сега поне е къде-къде по-лесно. На нас двете с майка ми ни отне цели шест седмици. А ти можеш утре по това време да пийваш абсент в „Ла Клозери де Лила“! Мая, миличка? Чу ли ме?

От думите на Беатриз в гърлото ми бе заседнала буца. Нищо чудно, че в началото Яра не бе искала да ми разкаже историята на миналото й. Личеше си, че жената пред мен нямаше представа кой е истинският й баща.

— Да. Може пък да отскоча до Париж — съгласих се аз, опитвайки да си върна равновесието.

— Чудесно — зарадва се Беатриз. — А сега, Мая, се опасявам, че трябва да преминем към по-сериозни теми. Този следобед съм поканила един нотариус. Възнамерявам да пренапиша завещанието си и да оставя повечето от притежанията си на теб, внучка ми. За жалост нямам много, само рухнала къща, в която трябва да се вложат стотици хиляди реали. Средства, с каквито едва ли разполагаш. Затова вероятно ще е най-разумно да я продадеш и искам да знаеш, че нямам нищо против. Но имам едно условие и то е Яра да живее тук до смъртта си. Знам колко се страхува за бъдещето си и искам да я успокоя, че ще има кой да се грижи за нея. Имението е колкото мой, толкова и неин дом. Ще й завещая сума пари, която би трябвало да й стигне до края на дните й. Но ако живее дълго и парите й свършат, те моля да се погрижиш за нея. Тя е най-близката ми приятелка. Отраснахме като сестри.

— Разбира се — отвърнах, мъчейки се да сдържа сълзите си.

— Имам и малко бижута, някои от които наследих от прабаба ти. Както и фазенда „Санта Тереза“, където майка ми е прекарала детството си. Ръководя скромна благотворителна фондация в помощ на жени от фавелите и използвам фермата за тяхно убежище. Ще съм ти много благодарна, ако успееш да запазиш дейността й.

— Разбира се, Беатриз — прошепнах през стегнато гърло. — Беатриз, не мисля, че заслужавам такова наследство. Със сигурност имаш приятел, роднини…

— Мая! Как може да ти хрумне дори, че не го заслужаваш! — възкликна с искрено възмущение Беатриз. — Майка ти те остави, отне ти фамилното име, което някога имаше тежест тук, в Рио. Ти си потомка на рода Айрес Кабрал и макар че парите не могат да заличат загубата ти, само на толкова съм способна. И ти го дължа — натърти тя.

— Благодаря ти, Беатриз.

Виждах, че започва да се вълнува, а не исках да я разстройвам.

— Вярвам, че ще използваш разумно наследството си — рече тя и по лицето й се изписа познатата болезнена гримаса.

— Да извикам ли сестрата?

— След малко. Но първо, Мая, преди да си заявила, че ще останеш с мен до края, ти казвам най-категорично, че държа днешната ни среща да бъде последна. Знам накъде съм тръгнала и не искам да ставаш свидетел на кончината ми, особено, при положение че още скърбиш по приемния си баща. Яра ще е до мен и тя ми е напълно достатъчна.

— Но, Беатриз…

— Никакво „но“, Мая. Болката вече е толкова силна, че макар досега да стисках зъби, днес ще помоля сестрата за малко морфин. Така краят ще настъпи бързо. Затова… — Беатрис се усмихна с мъка. — Радвам се, че имах късмета да споделя последните си съзнателни мигове с красивата си внучка. И наистина си красива, скъпа Мая. Толкова много неща искам да ти пожелая. Но най-вече да намериш любовта на живота си. Само тя прави болката от съществуванието ни поносима. Моля те, не го забравяй. Сега вече може да извикаш сестрата.

След няколко минути прегърнах Беатриз и се сбогувахме. На излизане от стаята забелязах, че клепачите й вече натежават, но все пак успя да ми махне немощно. Седнах на пейката отпред, отпуснах глава в ръцете си и заридах тихо. Усетих нечия ръка върху рамото си и като вдигнах поглед, видях, че Яра е седнала до мен.

— Не е разбрала, че Лоран Бруи е истинският й баща, нали?

— Не, сеньорита Мая, не знае.

Яра ме хвана за ръката и се умълчахме за миг, потънали в скръб заради тъжните обстоятелства.

След като написах адреса, телефонния номер и имейла си на листа хартия, който Яра ми даде, тя ме изпрати до колата.

— Довиждане, сеньорита. Радвам се, че със сеньора Беатриз оправихте отношенията си, преди да е станало твърде късно.

— Благодарение на теб, Яра. Беатриз е имала голям късмет да намери приятелка като теб.

— И аз като нея — отвърна Яра, докато се качвах в колата.

— Моля те, обещай, че ще ме уведомиш, когато… — Нямах сили да изрека думите на глас.

— Разбира се. А сега върви да живееш живота си, сеньорита. Както вероятно научи от историята на семейството си, всеки миг е ценен.

 

 

Вслушах се в съвета на Яра и още като се прибрах в хотела, проверих имейлите си с много по-голям ентусиазъм от обичайно. Дори се усмихнах, когато видях, че Флориано ми е отговорил. В Париж било прекрасно, пишеше той, но му трябвал преводач, защото френският му бил окаян.

Освен това открих нещо, което трябва да видиш, Мая.

Моля те, пиши ти кога мислиш да дойдеш.

Засмях се на глас, защото не ме питаше дали мисля да отида, а кога. Обадих се на рецепционистката и я помолих да провери дали има свободни места в следващия самолет от Рио за Париж. След десетина минути ми съобщи, че имало само в първа класа. Като чух цената, преглътнах смаяно, но въпреки това се съгласих и й заръчах да ми резервира място. Имах чувството, че Татко Солт, Беатриз и Бел ме окуражаваха.

Излязох от хотела и тръгнах към сърцето на Ипанема, обратно към пазара, където ме беше водил Флориано, и си купих няколко „дръзки“ рокли, които предишната Мая не би докоснала с пръст. Но сега бях новата Мая, която живееше с мисълта, че един мъж я обичаше и искаше да го зарадва с красива рокля.

„Повече няма да се крия“, казах си строго, купувайки два чифта обувки с ток и отидох до близката дрогерия, за да си харесам парфюм — не бях носила от години. Купих си и ново червено червило.

Същата вечер се качих на терасата върху хотелския покрив, за да видя за последно Христос Спасителя на фона на залязващото слънце. Наслаждавайки се на чаша студено бяло вино, благодарих на него и на небесата, задето ми бяха върнали живота.

А когато рано сутринта напуснах Рио с колата на Пиетро, отново погледнах назад към него, извисил се на върха на Корковадо, и ме обзе странна увереност, че съвсем скоро ще се върна в прегръдката му.