Лусинда Райли
Седемте сестри (49) (Историята на Мая)

48.

За моя изненада, като се имаше предвид, че не бях спала в чуждо легло от поне четиринайсет години, не се събудих, докато не усетих лек допир по рамото си. Отворих очи и Флориано стоеше пред мен, вече облечен.

— Донесох ти кафе — посочи той чашата на нощното шкафче до мен.

— Благодаря ти — отвърнах сънено. — Колко е часът?

— Осем и половина. Мая, трябва да тръгвам към летището. Полетът ми е след три часа.

— А аз трябва да отскоча до хотела, за да се преоблека. — Веднага понечих да стана от леглото. — Трябва да съм в манастира в десет.

Флориано сложи ръка на рамото ми да ме спре.

— Виж какво, не знам какво мислиш да правиш, след като се срещнеш с Беатриз, но държа да ти повторя предложението си от снощи. Ела в Париж, керида. Много искам да си с мен. Обещай ми да си помислиш.

— Добре — съгласих се. — Обещавам.

— Чудесно. — Флориано почеса носа си и устните му се разтегнаха в дяволита усмивка. — Не ми се ще да го казвам, но май звучим като Бел и Лоран точно в този момент. И все пак ми се иска нашата история да е по-щастлива от тяхната. — Той се пресегна и заглади рошавата ми коса назад, а после се наведе да ме целуне нежно по челото. — À bientôt, и успех на срещата. А сега наистина трябва да вървя.

— Приятен път — пожелах му и го изпратих с поглед.

— Благодаря ти. Просто затвори вратата след себе си, като си тръгнеш. Петра ще се върне тези дни. До скоро, керида.

След няколко секунди чух входната врата да щраква и скочих от леглото, за да се облека. Напуснах апартамента и закрачих чевръсто през улиците на Ипанема към хотела ми. Прекосих фоайето с гордо вдигната глава независимо от размъкнатия си вид, поисках ключа за стаята си на рецепцията, без да обръщам внимание на втренчения поглед на рецепционистката, и попитах дали Пиетро ще може да ме откара до манастира след двайсетина минути.

Като се качих в апартамента ми, си взех бърз душ, макар и да не ми се искаше да отмивам миризмата на Флориано от тялото си, облякох подходящи дрехи и до петнайсетина минути слязох във фоайето. Пиетро ме чакаше отвън и ме посрещна с усмивка, като се качих в колата.

— Сеньорита Д’Аплиез, как сте? Не съм ви виждал от няколко дни. Към манастирския хоспис сме, нали? — попита той.

— Да — отвърнах и се заех да подреждам бъркотията в главата си преди срещата.

Като пристигнахме, Яра вече ме чакаше тревожно пред манастира.

— Здравей, сеньорита Мая. Благодаря, че дойде.

— Аз ти благодаря, че ни уреди среща.

— В интерес на истината, не съм направила нищо. Сеньора Беатриз сама ме помоли да се свържа с теб. Знае, че й остава съвсем малко. Готова ли си? — попита Яра със състрадателен поглед.

Отвърнах, че съм готова и тя ме поведе по широките тъмни коридори на манастира към болничното крило. Веднага щом минахме през двойната му врата, усетих острия мирис на дезинфектант, примесен с друга, неясна миризма, с която като че ли бяха пропити всички болници. А последно бях влизала в болница, за да родя момченцето си.

— Сеньора Беатриз е вътре. — Яра посочи една от вратите в дъното на коридора. — Ще отида да проверя дали се е подготвила.

Седнах на пейката отпред с мисълта, че каквото и да чуех от Беатриз днес, нямаше да падам духом. Миналото си беше минало, а вчера най-сетне бях открила бъдещето си.

Вратата на стаята й се отвори и Яра ме покани вътре.

— Много е бодра тази сутрин. Каза на сестрата, че не иска никакви лекарства, докато не говори с теб, за да е с бистър разсъдък. Разполагате с около час, преди болката да я надвие.

Стаята беше светла и просторна, с красив изглед към планината и морето. Леглото на Беатриз беше единственото нещо, което напомняше, че се намират в болница.

— Добро утро, Мая — поздрави ме с изненадваща сърдечност Беатриз, седнала в един стол до прозореца. — Благодаря ти, че дойде. Заповядай, седни. — Тя посочи дървения стол срещу нейния. — Яра, свободна си.

— Да, сеньора. Натиснете звънеца, ако имате нужда от нещо — каза Яра на излизане.

Докато двете разговаряха, аз се възползвах да огледам Беатриз. И след разказа на Яра, опитах да я възприема в нова светлина. Физически определено не приличаше на Изабела, майка й, и несъмнено клонеше към бледите, европейски черти на баща си. Освен това чак сега забелязвах яркозелените й очи, изпъкващи на фона на изпитото й лице.

— Първо, Мая, бих искала да ти се извиня. Като те видях онзи ден в градината, имах чувството, че ме е навестила мъртвата ми майка. Пък и колието ти… и аз като Яра го познах веднага. Завещано ми е от майка ми, Изабела, а аз го подарих на моята дъщеря за осемнайсетия й рожден ден. — Внезапно очите на Беатриз се замъглиха, незнайно дали от болка или силни чувства. — Прости ми, Мая, но ми трябваше малко време да реша как да подходя към ненадейната ти поява точно преди… моето оттегляне.

— Сеньора Беатриз, както ви казах по-рано, не съм дошла нито за пари, нито за наследство, нито…

Беатриз вдигна разтреперана ръка.

— Първо, моля те, викай ми Беатриз. За зла участ ми се струва малко късно за „бабо“. И второ, макар и да съзнавах, че пристигаш в доста удобен момент, за да е просто съвпадение, не се притесних. В наши дни се правят тестове за доказване на генетичните връзки между предполагаеми роднини. Но твоите корени прозират от всяка черта на лицето ти. Не — въздъхна тя, — нещо друго ме накара да се поколебая.

— И какво беше то?

— Мая, обикновено всяко дете, което или е било осиновено, или е загубило родител в крехка възраст, издига биологичния си създател на пиедестал. Аз така направих с майка си. Във въображението ми Изабела се превърна в мадона, съвършената жена. Макар че в реалния живот несъмнено е имала множество недостатъци като всички нас — призна Беатриз.

— Да, вероятно е така — съгласих се.

Тя се умълча за момент, изучавайки замислено лицето ми.

— Затова като видях колко си решена да научиш коя е била майка ти и защо те е дала за осиновяване, разбрах, че нямаше да мога да те лъжа, ако се съгласях да отговоря на въпросите ти. И че ако ти разкриех истината, за жалост щях да унищожа представата, която по инстинкт си изградила в съзнанието си.

— Вече разбирам пред каква дилема си била изправена — опитах да я поощря. — Но май е добре да знаеш, че преди осиновителят ми да почине, почти не се бях замисляла коя е биологичната ми майка. Нито пък кой е баща ми. Радвах се на щастливо детство. Обожавах приемния си баща, а Марина, жената, която отгледа мен и сестрите ми, ми е като истинска майка.

— Е, това вероятно помага — съгласи се Беатриз. — Защото се боя, че историята, довела до осиновяването ти, не е особено приятна. Ужасно е майка да признае, че насила се е мъчила да харесва собственото си дете, но за жалост, точно така беше с Кристина, твоята майка. Прощавай, Мая, далеч не искам да ти причинявам още скръб. Но ти очевидно си интелигентна жена и би било нередно да ти замазвам очите с баналности и лъжи. Несъмнено ще ги усетиш. Но не бива да забравяме, че също както родителите не могат да избират децата си, така и децата не могат да избират родителите си.

Проумявайки какво се опитваше да ми каже Беатриз, за момент се поколебах дали в крайна сметка не беше по-разумно да не знам. Но вече бях стигнала дотук и трябваше да позволя на Беатриз да ми обясни, за нейно добро. Поех си дълбока глътка въздух.

— Ще ми разкажеш ли за Кристина? — попитах я тихо.

Беатриз разбра, че съм направила избора си.

— Добре. Яра ми сподели, че вече ти е разказала за живота ми, тоест вече знаеш, че със съпруга ми — твоят дядо — имахме много щастлив брак. А най-хубавият момент в него беше, когато разбрах, че съм бременна. Първородният ни син почина само няколко седмици след раждането си, затова когато Кристина се появи след няколко години, ни беше още по-скъпа.

Вдишах дълбоко и мислите ми прелетяха за миг към собствения ми загубен син.

— След преживяванията от собственото ми детство — продължи Беатриз, — бях решена със съпруга ми да отгледаме бебето си с всичката любов на света. Но откровено казано, Мая, Кристина беше трудно дете още от самото начало. Почти никога не спеше нощем, а като поотрасна, започна редовно да изпада в жестоки истерии, които понякога продължаваха с часове. Когато тръгна на училище, вечно си намираше белята и учителите й често ни уведомяваха, че тормози съучениците си. Боли ме да го призная — гласът на Беатриз вече трепереше от мъчителните спомени, — но Кристина нараняваше околните, без да й мигне окото и без да изпитва угризения след това. — Тя вдигна пълни с агония очи към мен. — Мая, скъпа, моля те, кажи ми, ако искаш да спра.

— Не, продължавай — насърчих я вцепенено аз.

— Както се досещаш, тийнейджърските й години бяха най-тежки. С баща й се отчаяхме от пълното й неуважение към по-възрастните, било то към нас, или към други хора, с които си имаше работа. Трагичното в случая беше, че имаше много ум в главата, както постоянно ни напомняха учителите й. Като по-малка бяха тествали коефициента й за интелигентност и се оказа доста над средния. През последните няколко години, с напредъка на проучванията относно психическото здраве, изчетох много статии за така наречения синдром на Аспергер. Чувала ли си за него? — попита тя.

— Да, чувала съм.

— Е, страдащите от него почти винаги са надарени с голям интелект, но не проявяват почти никаква човещина към околните. По-сдържано не мога да опиша майка ти. Макар че Лоен, майката на Яра, твърдеше, че Кристина й напомняла за моята баба Луиза, която почти не си спомням. Починала е когато съм била двегодишна, заедно с майка ми.

— Да, Яра ми каза.

— И така, дали по наследство, или заради някакъв синдром, както в наше време описват подобни състояния, или пък смесица от двете, характерът на Кристина беше почти нетърпим. И никой от множеството експерти, с които се консултирахме, не успя да намери решение. — Беатриз поклати тъжно глава. — Като навърши шестнайсет, дъщеря ни започна да излиза често и да ходи по някои от най-долнопробните барове в града, където попадна в лоша компания. А в Рио, както можеш да си представиш, това беше опасно, особено преди трийсет и пет години. Неведнъж ни я водеха полицаи, пияна и раздърпана. Накрая я заплашиха със съд заради неправомерна употреба на алкохол и това я укроти за малко. Но тогава открихме, че е спряла да ходи на училище и вместо това се вижда с приятелите си от фавелите.

Беатриз се умълча за момент и отправи поглед към далечните планини отвъд прозореца. Когато очите й се върнаха към мен, продължи с разказа си.

— Накрая от училището се принудиха да я изключат. Бяха я хванали с бутилка ром в раницата. Пробутвала го и на други момичета, затова всички се явили пияни на следобедните занятия. С баща й наехме частен преподавател, за да може поне да вземе изпитите си и да я следим по-изкъсо. Понякога стигахме дотам, че я заключвахме в стаята й, за да не излиза вечер, но тогава изпадаше в нечовешки амоци. Пък и винаги намираше начин да се измъкне. Беше напълно неконтролируема. Скъпа, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш водата от нощната масичка? Устата ми изсъхна от говорене.

— Разбира се — отвърнах аз и отидох да й донеса чашата със сламка.

Като й я подадох, забелязах, че ръцете й треперят твърде силно, за да я поеме, затова доближих сламката до устните й, докато отпие.

— Благодаря — каза Беатриз и вдигна тревожни зелени очи към мен. — Сигурна ли си, че ще понесеш историята ми, Мая?

— Да — уверих я, оставих чашата и се върнах на стола си.

— Добре тогава. Един ден установих, че смарагдовите украшения на майка ми — колието и обиците, подарък от родителите й за осемнайсетия й рожден ден, които струваха цяло състояние — са изчезнали от кутията ми за бижута. Нищо друго не липсваше, така че нямаше как да е било обир. Кристина вече прекарваше почти цялото си време във фавелата — с баща й предполагахме, че е намесен мъж — и започна да ми прави впечатление, че погледът й вечно е замъглен, а зениците й — разширени. Консултирах се с един мой приятел доктор и той ми каза, че Кристина вероятно употребява наркотици. — Беатриз видимо потрепери при мисълта. — Естествено, като ми спомена колко стрували подобни субстанции, веднага се досетих защо са изчезнали накитите на майка ми. Беше ги откраднала, за да ги продаде и да си купи наркотици. До този момент с баща й вече бяхме на ръба на развод. Евандро не можеше да търпи повече. Кристина беше навършила осемнайсет преди няколко месеца; спомням си съвсем ясно как й подарих колието с лунен камък от майка ми, а тя посърна, защото знаеше, че не струва много. Тази й постъпка — продължи Беатриз и очите й се насълзиха за пръв път — ме смути най-много от всичко. Лунният камък беше най-скъпоценното ми притежание, защото знаех, че баща ми го е подарил на майка ми, а по-късно разбрах, че след смъртта й го е предал на мен. Аз самата го поднесох на дъщеря си, която е мислила единствено колко реала ще може да му вземе от някой магазин за бижута втора ръка. Извинявай, скъпа Мая — пророни старицата, ровейки за носна кърпа из джоба на халата си.

— Моля те, Беатриз, не се извинявай. Представям си колко е тежко да ми разказваш всичко това. Но не забравяй, че на мен ми описваш непозната жена, независимо добра или лоша. Не мога да изпитвам любов към нея, защото никога не съм я виждала — успокоих я внимателно.

— Добре тогава. И така, със съпруга ми решихме да й се опълчим и да я предупредим, че ако не спре да взима наркотици и да краде от нас, ще трябва да я изгоним от имението. В същото време бяхме готови да й предложим помощ и подкрепа, ако самата тя решеше да си помогне. Но Кристина вече беше пристрастена, а и животът й беше другаде, с приятелите й от фавелата. Затова накрая стегнахме багажа й и я помолихме да напусне дома ни.

— Беатриз, много съжалявам. Сигурно ви е било страшно трудно — казах аз и се пресегнах да стисна състрадателно ръката й.

— Така беше — потвърди с дълбока въздишка тя. — Натъртихме й, че ако някога пожелае да се върне при нас и да се откаже от зловредния си навик, ще я приемем с отворени обятия. Спомням си как слезе по стълбището с куфара, докато аз я чаках до входната врата. Подмина ме, после се обърна само за секунда. Омразата в очите й ме преследва до ден-днешен. — Беатриз вече ридаеше. — И се боя, че това беше последният път, в който видях дъщеря си.

Двете потънахме в мълчание, всяка загубена в собствените си мисли. Колкото и да се бях клела, че няма да позволя разказът на Беатриз да ме разстройва, сега тази задача се оказваше непосилна. Защото във вените ми течеше кръвта на Кристина. И аз ли бях толкова сбъркана?

— Мая, знам какво си мислиш — обади се внезапно Беатриз, бършейки очите си. — И нека те уверя, че нищичко в теб не ми напомня за майка ти. Разправят, че гените прескачали по едно поколение и ти наистина си същинско копие на майка ми Изабела. И ако съдя по разказите на онези, които са я познавали, си наследила характера й.

Знаех, че Беатриз се опитва да ме успокои. И наистина още като чух малко за прабаба ми и видях колко много си приличаме физически, изпитах някакво инстинктивно влечение към нея. Но това не променяше факта, че биологичната ми майка е била такъв човек.

— А щом повече никога не си видяла Кристина, откъде знаеш, че е имала дъщеря? — попитах, отчаяно ловейки се за сламки с надеждата, че е станала някаква грешка. — И че не съм свързана с това семейство. Нито с майка ми.

— Нямаше да узная, скъпа, ако моя приятелка не работеше като доброволка в едно от многото сиропиталища в Рио по онова време. Повечето бебета идваха от фавелите и приятелката ми случайно се оказала на смяна, когато Кристина довела теб. Не си дала името, само оставила бебето и избягала, както правеха много от майките. На приятелката ми й трябвали няколко дни да се досети откъде познавала Кристина; била страшно измършавяла и дори й липсвали зъби. — Гласът на Беатриз пресекна от тъга. — Но накрая си спомнила. И дойде да ми каже, че внучка ми е оставена в сиропиталището с колие с лунен камък. С Евандро веднага отидохме да те вземем, за да се грижим за теб като наше дете. Но въпреки че беше постъпила в сиропиталището едва преди седмица, вече те бяха осиновили. Приятелката ми страшно се изненада, понеже в сиропиталището имало много новородени по онова време и обикновено престоявали поне по няколко седмици, преди да ги осиновят — ако изобщо някога се случи. Но ти явно си била много красиво бебе, скъпа моя — усмихна се Беатриз.

— А приятелката ти — подхванах плахо, съзнавайки, че трябва да задам въпроса, увиснал на устните ми, — видяла ли е приемния ми баща?

— Да — потвърди Беатриз. — Както и жената с него. Приятелката ми ме увери, че и двамата били изключително мили. Естествено, двамата с Евандро й се примолихме да ни каже къде са те отвели, но тя беше просто доброволка и нямаше как да знае.

— Разбирам.

— Въпреки това успя да ни подсигури нещо, Мая. В онова чекмедже — посочи Беатриз — ще намериш един хартиен плик. В сиропиталището правели снимка на всяко доведено бебе за архивите. Тъй като теб вече те бяха взели и досието ти беше закрито, приятелката ми помолила управителката на сиропиталището да ни отстъпи снимката за спомен. Хайде, виж я.

Отидох до чекмеджето и извадих плика от него. Вътре имаше неясна черно-бяла снимка на бебе с гъста тъмна коса и огромни, уплашени очи. Бях виждала много мои снимки в ръцете на Марина или в скута на Татко Солт. Затова веднага се разпознах и тук.

— Значи така и не сте разбрали кой ме е осиновил? — попитах Беатриз.

— Не. Макар че опитвахме всячески. Обяснихме на управителката, че сме ти баба и дядо и сме дошли да те осиновим и да те отгледаме като наше дете. Тя попита какво доказателство имаме за кръвната ни връзка с теб. За жалост нямахме такова — въздъхна дълбоко Беатриз, — защото името на биологичната ти майка не беше упоменато в картона ти. Дори й показах моя снимка, на която носех колието с лунен камък, но тя заяви, че това не било доказателство в очите на закона. Помолих я — не, умолявах я — поне да ме свърже с новите ти приемни родители. Тя отказа, понеже в много случаи контактът на роднини от старото семейство с новото не водел до нищо хубаво. Политиката на сиропиталището беше безусловна. О, скъпа — въздъхна отново тя, — всичките ни усилия удряха на камък.

Върнах снимката в хартиения плик, само и само да се занимая с нещо. После станах и понечих да я върна в чекмеджето.

— Не, мила, задръж я. Вече не ми трябва. Внучка ми стои от плът и кръв пред мен.

Беатриз изтръпна от болка и осъзнах, че времето ми изтича.

— Значи така и не сте разбрали кой е истинският ми баща? — попитах.

— Не.

— Ами Кристина? Знаете ли какво е станало с нея?

— За жалост, както вече ти казах, не чух и дума повече от нея. Боя се, че дори не знам дали още е сред живите. След като те е оставила в сиропиталището, просто е потънала вдън земя. Както се случваше с много младежи в Рио по онова време. — Беатриз въздъхна. — Може пък ти да откриеш нещо, ако решиш да разследваш случая по-задълбочено. Знам, че в наши дни властите са по-склонни да помагат на хората, издирващи загубените си родители. Майчиният ми инстинкт, ако такова нещо съществува, ми подсказва, че Кристина е мъртва. Реши ли някой да се самоунищожи, обикновено успява. Въпреки това сърцето ми още се къса, като се сетя за нея.

— Не се и съмнявам — отвърнах състрадателно. Чувството ми беше до болка познато. — Но не те ли утешава поне малко фактът, че е взела колието с лунния камък, като си е тръгвала от имението. А после го е предала на мен. Явно връзката ти с него е значела нещо за нея, независимо от всичко. Може би това доказва, че каквато и да е била, дълбоко в себе си те е обичала.

— Може би — кимна бавно Беатриз и по сухите й устни се изписа вяла усмивка. — А сега, скъпа, ще бъдеш ли така добра да извикаш сестрата? Боя се, че ще трябва да се предам и да изпия едно от онези ужасяващи хапчета, от които не съм на себе си, но поне правят болката поносима.

— Разбира се.

Натиснах звънеца, а Беатриз протегна немощно ръка към мен.

— Мая, моля те, обещай ми да не позволяваш на историята, която току-що ти разказах, да повлияе на бъдещето ти. Родителите ти може и да са те разочаровали, но трябва да знаеш, че ние с дядо ти не сме спирали да мислим за теб и да те обичаме. Появата ти сега ще ми позволи да си отида в покой.

Отидох до нея и я прегърнах, за пръв път усещайки физическото присъствие на мой кръвен роднина. Само дето ми се искаше да имахме повече време.

— Благодаря ти, че ме прие. Макар и да не намерих майка си, поне намерих теб. А това е достатъчно — пророних нежно.

Сестрата влезе в стаята.

— Мая, в Рио ли ще си и утре? — попита внезапно Беатриз.

— Възможно е, да.

— Тогава ела да ме видиш отново. Разказах ти лошото, но ако имаш достатъчно време, нека го използваме, за да се опознаем. Нямаш представа колко си мечтаех да разбера в що за жена си се превърнала.

Беатриз отвори покорно уста да глътне хапчетата, които сестрата й бе донесла.

— Ще се видим утре по същото време — отвърнах аз.

Тя ми махна немощно и аз напуснах стаята й.