Лусинда Райли
Седемте сестри (45) (Историята на Мая)

44.

— Изабела няма ли да закусва с нас? — попита сина си Луиза.

— Не, помолих Лоен да й занесе поднос в стаята й — отвърна Густаво, сядайки на масата.

— Да не би да й е лошо?

— Не, маи, но през последните два месеца се е грижила за бедната си майка ден и нощ. А това, както се досещаш, й се е отразило.

— Дано не се превзема твърде много около бременността си — отбеляза Луиза. — Аз определено не бях такава по време на моята.

— Сериозно? Защото снощи татко спомена, че си повръщала седмици наред и почти не си ставала от леглото — парира я той, докато си наливаше кафе. — Както и да е, дълго време чакаше тази новина, нали? Сигурно си много щастлива.

— Да, но…

Луиза махна на прислужницата да ги остави насаме.

— Затвори вратата след себе си, ако обичаш — добави тя.

— Какво има сега, маи? — въздъхна отегчено Густаво.

— Тази сутрин се молих дълго в параклиса за съвет от горе дали да ти кажа какво знам, или да си премълча.

— Е, като се има предвид, че току-що помоли прислужницата да излезе, предполагам си решила да ми кажеш. И вероятно тайната ти ще е свързана с някаква простъпка на съпругата ми. Прав ли съм?

По лицето на Луиза се появи драматична болка.

— За жалост, да.

— Да чуем тогава. Чака ме натоварен ден.

— Имам причина да вярвам, че Изабела не ти е… вярна по време на брака ви.

— Какво? — възкликна гневно Густаво. — Маи, определено бъркаш! Имаш ли доказателство за подобно обвинение?

— Густаво, разбирам недоверието и гнева ти, но те уверявам, че не бъркам. И да, имам доказателство.

— Така ли? И какво е то?

— Шофьорът ни Жорж, който, както знаеш, работи за мен от много години насам, е видял Изабела да влиза в жилището на един млад — Луиза изсумтя — господин.

— Искаш да кажеш, че Жорж я закарал на гости на неин приятел в града, а ти изопачаваш истината до такова нелепо обвинение? — Густаво стана от масата. — Не искам да слушам клеветите ти! Какво се надяваш да постигнеш?

— Моля те, Густаво, седни и ме изслушай — настоя Луиза. — Съпругата ти никога не е молила Жорж да я откара директно до адреса на въпросния младеж. Всъщност е искала от него да я остави пред ателието на мадам Дюшен. Но един следобед, докато висял в задръстване, видял Изабела да напуска ателието само няколко минути, след като я бил оставил, и да хуква по улиците на Ипанема.

Густаво се стовари тежко в стола си.

— И Жорж сам е дошъл да ти разкрие тази информация?

— Не — призна си Луиза. — Заподозрях нещо, когато един майски ден отидох в Игрежа да Глориа, където ми беше казала, че отива съпругата ти, напускайки къщата един час по-рано. Само че нея я нямаше там. Естествено, вечерта попитах Жорж откъде е взел Изабела. Той ми каза, че я взел от шивашкото ателие и добави историята, която току-що ти споделих. Аз му заръчах следващият път, когато я кара там и я види да си тръгва след няколко минути, да я последва и да разбере къде ходи.

— Тоест си му заръчала да я шпионира?

— Както искаш го наричай. Но просто се опитвах да те защитя, скъпи ми сине, и трябва да повярваш, че действах добронамерено. Нещо ме глождеше от самото начало на брака ви.

— И какво беше то?

— Ами… — Луиза прояви благоприличието да се изчерви. — Все пак съм ти майка и исках да се уверя, че първата ви брачна нощ е минала успешно. Затова попитах камериерката от „Копакабана Палас“ дали е било така.

— Какво?

Густаво скочи на крака и тръгна към майка си с пламнали очи.

— Моля те, Густаво! — Луиза вдигна ръце да се предпази. — Жена ти бе прекарала много месеци в Париж. Възприемах го като свой дълг да се уверя, че още е… чиста. Камериерката ми каза, че по чаршафите и покривката на леглото нямало и следа от кръв.

— Платила си на камериерката за информация относно непорочността на жена ми? — Густаво поклати глава, мъчейки се да овладее гнева си, макар и да знаеше, че казва истината за първата им брачна нощ.

— Е — Луиза го изгледа, — имаше ли кръв по чаршафите?

— Как смееш да ми задаваш такъв въпрос! — възмути се Густаво. — Това касае само мен и съпругата ми!

— Да разбирам, че не е имало — заключи почти доволно Луиза. — Е, Густаво, да продължавам ли? Усещам колко си ядосан. Можем да оставим темата, ако решиш.

— Не, маи, стигна твърде далеч. А и несъмнено умираш от нетърпение да ми съобщиш с кого се среща тайно Изабела.

— Уверявам те, че далеч не ми е приятно. — Триумфалното изражение по лицето на Луиза говореше точно обратното. — Но… става дума за човек, когото всички познаваме.

Густаво заблъска главата си за нечие име, преди да го е чул от майка си, но не му хрумна нищо.

— Кой е?

— Млад господин, когото сме посрещали в дома ни. Дори му плати доста пари, тъй като искаше най-специалният сватбен подарък за жена си. Адресът, който Изабела посещава редовно, е на сеньор Лоран Бруи, скулптора.

Густаво отвори уста да проговори, но думите така и не излязоха.

— Разбирам, че това е ужасен шок за теб, Густаво, но като се има предвид, че жена ти е бременна — и то след месеци на неуспешни опити — реших, че е редно да ти разкрия истината.

— Достатъчно! — изрева Густаво. — Няма да се учудя, ако Изабела е посещавала този човек по време на престоя му в Бразилия. Все пак са се сприятелили в Париж. Пък и ти самата изпрати Алесандра Силвейра при него. Но дори ти, маи, не си могла да се промъкнеш в спалнята с тях. А намекът ти, че детето в утробата на жена ми е незаконно, ме обижда жестоко!

— Разбирам реакцията ти — подхвана с успокоителен тон Луиза. — И ако съм права, наистина трябва да си обиден, но не на мен.

Густаво крачеше напред-назад, мъчейки се да укроти нервите си.

— Тогава ми отговори защо стана покровителка на мъж, когото очевидно си подозирала в прелюбодеяние с жена ми? Ти го въведе във висшето общество на Рио, препоръча го на познатите ти. И ако не се лъжа, дори му подсигури голям къс талк от мините ни, за да му помогнеш с работата! Ти удължи престоя му в Рио. Защо, за бога, би сторила подобно нещо, щом си подозирала, че има връзка с Изабела? — Густаво я изгледа бясно. — Защото, маи, си искала да злепоставиш жена ми. Ненавиждаш я още от самото начало. И всеки ден от брачния ни живот тук, в имението, се държиш с нея като с неканен гостенин. Няма да се изненадам, ако целта ти е била да провалиш брака ни още преди да е започнал! — Густаво вече й крещеше през масата. — Няма да те слушам повече. И те уверявам, че ще направя всичко по силите си Изабела да поеме полагащата й се роля в домакинството час по-скоро. Ако отново опиташ да се намесиш в отношенията ни, ще те изгоня! Ясно ли е!

— Да — отвърна Луиза без нито капка емоция. — Пък и вече няма нужда да се притесняваш за сеньор Бруи, защото утре заминава за Париж.

— Продължаваш да го шпионираш? — подскочи Густаво.

— Напротив. Спрях да го покровителствам веднага щом жена ти замина за фазендата с майка си. Знаех, че като няма работа, а Изабела не е в Рио, бързо ще реши да се върне в Париж. Преди два дни ми писа, за да ме уведоми, че напуска Бразилия и да ми благодари за помощта. Ето — Луиза му подаде едно писмо, — прочети го. Обърни внимание на адреса му в Ипанема.

Густаво грабна плика с омраза и го загледа. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам го пъхна в джоба на панталона си.

— Колкото и да твърдиш, че си го направила от любов към мен, не ти вярвам ни най-малко. И не искам да чувам нито дума повече по въпроса. Разбра ли ме?

— Да.

Густаво закрачи гневно към вратата, а Луиза го изпрати с поглед. По устните й играеше лукава усмивка.

 

 

Густаво някак успя да запази поне външно спокойствие, когато Изабела тръгна с прислужничката си към ателието на мадам Дюшен. Докато гледаше как колата се отдалечава по лъкатушещата входна алея, си мислеше, че един от начините веднага да разбере дали в думите на майка му имаше нещо вярно беше да попита Жорж, шофьорът им. Но все пак Жорж работеше за Луиза от повече от трийсет години, затова можеше да изопачи истината заради нея. Като влезе в гостната, първият му инстинкт беше да грабне бутилката с уиски, но се въздържа, съзнавайки, че позволеше ли си малко, щеше да му се прииска още, а точно сега му трябваше бистър разсъдък.

Докато крачеше напред-назад из гостната, чудейки се как бе възможно радостта, с която се бе събудил тази сутрин, да отстъпи място на толкова гняв и несигурност само два часа по-късно, Густаво опита да намери логично обяснение за историята на майка му. И зрънце истина да имаше в нея, нима можеше да обвини Изабела, че му пробутва чуждо дете, без да прозвучи налудничаво? Все пак много омъжени жени си имаха почитатели, а Густаво не се заблуждаваше, че красивата му съпруга си няма такива. Може би Бруи се беше увлякъл по нея в Париж — и дори я беше помолил да му позира и тук, в Рио — но просто не можеше да повярва, че му се е отдала физически.

Въпреки това един от доводите на майка му го караше да се замисли: липсата на кръв по чаршафите след първата им брачна нощ. Густаво не беше доктор и вероятно Изабела му казваше истината, но…

Той се стовари в един стол и отпусна печално глава в ръцете си.

Ако наистина го лъжеше, нямаше да понесе предателството й. Беше я насърчил да отиде в Париж от чист алтруизъм, защото й вярваше и я обичаше.

Дали не беше най-разумно да остави цялата тази гнусна история? Писмото на Бруи до майка му в действителност потвърждаваше, че на следващия ден отплава за Париж. Ако изобщо помежду им е имало нещо, то вероятно е приключило, нали така?

Да, реши Густаво, стана и тръгна решително към кабинета на баща си, за да прегледа днешните вестници. Щеше да забрави клеветите на майка си. Но колкото и да опитваше да се съсредоточи върху финансовата катастрофа в Бразилия и Америка, не успяваше. Думите на Луиза бяха посели неудържимите си семена на съмнението в ума му, тъкмо както се бе надявала. И докато не разбереше със сигурност, Густаво нямаше да има мира. Виждайки, че Жорж се е върнал след като бе оставил Изабела в града, той грабна шапката си и се качи в колата, за да я проследи.

 

 

Бел стоеше пред огледалото, докато мадам Дюшен я обсипваше с поздравления и я уверяваше, че съвсем лесно ще прекрои вече започнатите рокли, така че да пасват на наедряващото й тяло през идните месеци.

— Винаги съм смятала, че във фигурата на бременната жена има нещо магично — чуруликаше мадам Дюшен.

Бел намери очите на Лоен и й кимна едва забележимо. Лоен стана и тръгна към господарката си.

— Сеньора, трябва да купя подсилващия сироп, който докторът ви предписа. Аптеката е съвсем близо и няма да се бавя.

Бел потисна болезнената си усмивка, чувайки как прислужницата й повтаря като папагал репликата, измислена от нея самата.

— Върви спокойно. Все пак съм във вещите ръце на мадам Дюшен.

— Разбира се — потвърди с топла усмивка шивачката.

Лоен кимна и напусна ателието с напрегнато изражение. Бел се опасяваше, че иска твърде много от прислужницата си, но нима имаше друг избор?

— Бог да е с теб — прошепна си наум, после вдиша дълбоко и отново се обърна към огледалото.

 

 

Густаво заръча на Жорж да го откара до клуба му, който се намираше само на няколко минути пеша от ателието на мадам Дюшен и адреса на Бруи. Без да влиза в клуба, закрачи бързо по улицата — тъй като тръгна двайсет минути след жена си, щеше да отиде директно пред сградата на французина. От другата страна на улицата имаше кафене; Густаво се скъта на една масичка в ъгъла му и, колкото и глупаво да се чувстваше, вдигна вестника си, за да се прикрие зад него. Очите му шареха трескаво над страниците, а когато сервитьорката дойде до масата му, той си поръча кафе без да окъсва поглед от оживената улица.

Изнизаха се двайсет минути, но жена му още не беше дошла за тайна среща с предполагаемия й любовник. Всеки инстинкт му подсказваше да си тръгне, да забрави цялата история. Но все пак Бел можеше да е отишла първо на проба в шивашкото ателие, за да има стабилно алиби след това. Затова Густаво стисна зъби и си наложи да остане.

Не след дълго по улицата със забързани стъпки прелетя познато лице. Не беше това на жена му, а на прислужницата й Лоен. Густаво скочи от масата толкова рязко, че преобърна недокоснатата си чаша кафе, а после хвърли няколко монети върху покривката и се стрелна през трафика към другата страна на улицата. Подмина сградата, умишлено отдалечавайки се от Лоен, която пристъпваше колебливо към вратата и поспираше от време на време, сякаш не знаеше къде точно отива. Накрая Густаво се шмугна в съседния вход.

„Нека е съвпадение“, молеше се той, но само след броени секунди, когато Лоен спря пред вратата, намираща се на няколко метра от него, се увери, че не е. Той изскочи пред нея, тъкмо преди да влезе в сградата.

— Здравей, Лоен — поздрави я възможно най-любезно. — Накъде така?

Ако на Густаво му трябваше доказателство за вината на съпругата му, то вече го имаше в страха по лицето на прислужницата й.

— Ами…

— Да? — Густаво скръсти ръце и зачака отговора й.

— Ами…

В този момент забеляза, че държеше едната си ръка върху джоба на престилката си, сякаш криеше нещо. Ако можеше да съди по формата му, очевидно беше писмо.

— Изпълняваш поръчка на господарката си може би?

— Сеньор, помислих, че това е входът на аптеката. Явно… явно съм объркала адреса. Простете…

— Така ли? Ще взимаш някакво лекарство на жена ми?

— Да — отвърна видимо облекчена тя, защото Густаво и подсигуряваше оправдание. — Сигурно аптеката е по-надолу.

— Всъщност знам къде е. Дай ми рецептата и аз ще я занеса на фармацевта.

— Сеньор, сеньора Бел ме помоли лично да я предам в аптеката.

— Да, но тъй като аз съм й съпруг, със сигурност би ми я доверила.

— Да — сведе смирено очи прислужницата. — Разбира се.

Густаво отвори длан, а Лоен извади плика от джоба си, впервайки болезнен, умолителен поглед в него.

— Благодаря. — Той го взе от пръстите й и го пъхна в джоба на сакото си. — Обещавам да го предам на правилния получател. А сега тичай обратно към господарката си, която несъмнено се чуди къде се губиш толкова време.

— Сеньор, моля ви…

Густаво вдигна ръка да възпре протестите й.

— Сеньорита, ако не искаш да те изгоня на улицата без препоръки веднага щом се прибера у дома, те съветвам да не обсъждаш срещата ни със съпругата ми. Колкото и да си й предана, аз решавам кой ще обслужва домакинството ни. Разбираш ли ме правилно?

— Да, сеньор — отвърна прислужницата с разтреперан глас и плувнали в сълзи очи.

— А сега се връщай при мадам Дюшен, като първо мини за необходимото лекарство през аптеката, която, между другото, е само на няколко крачки от ателието. Все пак трябва да подсигуриш алибито си.

— Да, сеньор.

Лоен изпълни треперлив реверанс, обърна се и тръгна в посоката, от която беше дошла.

Густаво незабавно спря едно минаващо по улицата такси. Тъй като знаеше, че каквото и да съдържа пликът, щеше да му е нужно едно силно уиски, за да го отвори, упъти шофьора към клуба си.

 

 

Лоен се беше скрила зад ъгъла, защото краката й трепереха като фиданки в ураган и отказваха да я носят напред. Сега клечеше в един вход и таксито на Густаво мина точно покрай нея.

Тя зарови глава между коленете си и пое няколко дълбоки глътки въздух, за да прочисти съзнанието си от шока, който я беше връхлетял току-що. Макар и да не знаеше със сигурност какво съдържа пликът, можеше да си представи. Нямаше представа как да постъпи и й се искаше Бруно да беше с нея, за да й даде съвет.

В момента и тя си имаше своите трудности — само че така и не бе споделила за тях с господарката си, която беше така покрусена от смъртта на майка си, а после и от неочакваната бременност.

Всъщност сеньора Бел не беше единствената обитателка на А Каса дас Оркидеас, изпаднала в подобно затруднение. И тя самата от три седмици знаеше, че носи дете в утробата си. Преди да напусне фазендата, сподели с Бруно и той я накара да му обещае, че ще говори с Бел. Възнамеряваше да помоли господарката си да я остави за постоянно на работа във фермата, за да могат двамата да се оженят и да отгледат детето си там.

Лоен нямаше представа кой е собственик на фазендата, но знаеше, че обикновено след сватбата мъжът наследяваше притежанията на съпругата си. Ако случаят беше такъв, Густаво можеше да направи така, че нито тя, нито Бруно да продължат работата си за семейството. А от това следваше, че всичките им планове за бъдещето щяха да рухнат. Щяха да останат просто поредната мизерстваща, скитаща по улиците чернокожа двойка; да очакват детето си без пукната пара, на път към фавелите, които ежедневно се разрастваха заради прииждащите несретни души.

Всичко това щеше да се превърне в реалност… ако разкриеше на господарката си какво се беше случило току-що.

Когато дишането й се нормализира, а разсъдъкът й се избистри, Лоен докосна с пръсти непознатите очертания на живота, който раснеше в нея. И тя като Бел трябваше да вземе трудно решение. И то бързо. Господарят я беше заставил да мълчи — в общи линии да предаде доверието, което господарката открай време й имаше. При други обстоятелства в никакъв случай нямаше да изпълни искането му. Щеше да хукне към шивашкото ателие и да изведе сеньора Бел на кратка разходка, за да я уведоми какво се е случило, предоставяйки й време да се подготви за онова, което я очакваше у дома.

Все пак служеше на сеньора Бел още от дете. И дължеше всичко, което двете с майка й имаха, на семейство Бонифацио.

Но сега Лоен трябваше да помисли за себе си. Пръстите й се плъзнаха от корема й към другия джоб на престилката й. Докоснаха гладката плочка в него. Може би щеше да й е по-лесно да излъже, ако изпълнеше поне половината от мисията си.

Тъй като знаеше, че сеньор Густаво замина за някъде с таксито и нямаше да се върне поне в следващите минути, Лоен стана и хукна сляпо към апартамента на Лоран Бруи.

След малко пристигна задъхана пред входната му врата и почука гръмко.

Вратата се отвори незабавно и две ръце се протегнаха към нея.

— Chérie, започвах да се притеснявам, но…

Когато Лоран Бруи осъзна, че пред него не стои възлюбената му, Лоен видя как радостното му изражение моментално се превръща в маска на потресена осъзнатост.

— Изпраща теб? — учуди се той, залитна леко назад и се хвана за вратата.

— Да.

— Значи няма да дойде?

— Не, сеньор, съжалявам. Помоли ме да ви донеса нещо.

Лоен му подаде плочката от талк, без да откъсва поглед от него.

— На гърба й има послание за вас — прошепна тя.

Лоран я обърна бавно и прочете надписа. После вдигна очи към нея и Лоен вида сълзите в очите му.

— Merci… тоест obrigado.

После вратата се затръшна в лицето й.

 

 

Густаво седеше в едно тихо кътче на библиотеката, благодарен, че помещението беше почти пусто заради кризата на Уолстрийт. Поръча си уискито, от което толкова се нуждаеше, и заоглежда пощенския плик на масата до себе си. Пресуши чашата си наведнъж и веднага си поиска второ питие. След като му го сервираха, вдиша дълбоко и отвори писмото.

Няколко минути по-късно изпрати сервитьорката за трето уиски и впери сляп поглед в пространството.

Независимо дали можеше да послужи като доказателство за историята на майка му, или не, писмото без всякакво съмнение му разкриваше, че жена му е била страстно влюбена в друг мъж. Толкова страстно, че дори бе обмисляла да избяга с него в Париж.

Това само по себе си беше достатъчно съкрушително, но заключението, което Густаво си извади, беше още по-ужасно: щом Изабела бе имала сериозно намерение да избяга с Бруи, любовникът й нямаше как да не знае за настоящото й състояние. От което пък следваше, че детето в утробата на жена му почти несъмнено беше чуждо…

Густаво прочете писмото още веднъж, вкопчен в мисълта, че всъщност можеше да го възприеме като начин да се отърве от Бруи завинаги, без да разкрива публично неприятното си положение. Изправен пред знанието, че Изабела ще го обича винаги, но е невъзможно да бъдат заедно, един ревностен, отчаян обожател би могъл просто да си тръгне кротко, проумял жестоката истина.

Густаво въздъхна и осъзна, че се лови за сламки. Представи си Бруи — атлетичното му тяло и изваяни галски черти. Несъмнено всяка жена би го намерила за привлекателен, а за мнозина талантът му също би послужил като афродизиак. Бел бе прекарала часове в парижкото му ателие… Един бог знаеше какво се е случило помежду им през това време.

А той самият я беше пуснал като агне на заколение, точно както майка му още от самото начало бе подозирала, че ще стане.

През следващия половин час, докато гълташе уиски след уиски, в сърцето му се прескачаха какви ли не емоции: от тъга и отчаяние до ужасяващ гняв при мисълта, че Изабела му беше сложила рога. Знаеше, че е в пълното си право, като се прибере у дома, да й покаже писмото и да най-безцеремонно да я изрита на улицата. Дори бе предложил на баща й солидна сума пари, за да му помогне да се изправи на крака и да погаси част от дълговете си, така че да има поне някакъв шанс за щастливо бъдеще. Ако решеше да използва това писмо като доказателство, можеше да унищожи репутациите и на двама им и да се разведе с нея на основание изневяра.

Да, да, най-спокойно можеше да стори всичко това. Не беше хрисимото, уплашено момченце, за което го имаше майка му.

Но в никакъв случай нямаше да понесе самодоволното изражение по лицето на Луиза, ако й признаеше, че е била права за Изабела…

Възможно беше и да се изправи очи в очи с Бруи — все пак вече знаеше къде живее. Кой би го винил, ако просто решеше да го застреля в собствения му апартамент? Е, поне можеше да изиска истината от него. И несъмнено щеше да я получи, защото французинът вече нямаше какво да губи с признанието си. Изабела щеше да остане със съпруга си.

Тя ще остане с мен…

Тази мисъл успокои Густаво. Независимо от това, че признаваше огромната си любов към Бруи, жена му не й се беше отдала и нямаше да го напусне, за да избяга с французина в Париж. Може би Бруи не подозираше, че Изабела е бременна. Все пак ако Бел наистина вярваше, че той е бащата на детето й, несъмнено щеше да тръгне с него, каквито и последици да имаше това.

Докато си тръгна от клуба един час по-късно, Густаво бе успял да убеди сам себе си, че каквото и да се беше случило между жена му и скулптора, тя беше избрала съпруга си пред него. Утре Бруи щеше да отплава за Франция и да изчезне от живота им завинаги.

Той слезе по стълбището на клуба и тръгна към плажа, за да опита да изтрезнее. Вече беше взел решение.

Каквото и да беше сторила съпругата му, Густаво нямаше да спечели нищо, ако й разкриеше, че знае и я изгонеше от дома си. Тя веднага щеше да избяга в Париж с Бруи и това щеше да е краят на брака им.

Много жени от висшето общество си имаха любовници, размишляваше той. И много мъже, добави наум, спомняйки си една забежка на баща му, на която беше станал свидетел на един благотворителен бал. Поведението на жената с него доказваше, че помежду им имаше повече от приятелство.

Освен това щеше да си достави по-голямо удоволствие, ако прибирайки се у дома, съобщеше на майка си, че е проучил ситуацията и не е открил нито едно доказателство, което би наложило да повдигне въпроса пред Изабела.

Густаво загледа вълните, яростно разбиващи се в копринено финия пясък, и въздъхна с примирение.

Каквито и прегрешения да имаше жена му, той продължаваше да я обича.

Затова извади писмото от джоба си, приближи се до водата и разкъса листа на парчета, които хвърли във въздуха, гледайки как пърхат като миниатюрни хвърчила, преди да се спуснат към морето и вълните да ги погълнат.