Лусинда Райли
Седемте сестри (42) (Историята на Мая)

41.

Бел изпита ужасяващо чувство на безвъзвратност, когато баща й помогна на Карла да се качи на задната седалка на ролс-ройса. Антонио зае шофьорското място, Лоен седна отпред до него, а Бел огради крехкото тяло на майка си с възглавници. Когато баща й запали двигателя и тръгна по входната алея, Карла протегна врат да види дома си. Знаеше, че ще й е за последно.

Като пристигнаха във фазендата, Фабиана с мъка извика ярка усмивка на лицето си, за да поздрави немощната си господарка. Изтощена от пътуването, Карла залитна, когато Антонио й помогна да излезе от колата. Той незабавно я грабна на ръце и я пренесе в къщата.

През следващите няколко дни Бел се чувстваше излишна, тъй като Антонио, съзнавайки, че скоро трябваше да се върне в Рио, за да се погрижи за потъващия си бизнес, не се откъсваше от Карла. Предаността му към нея трогваше до сълзи Фабиана и Бел, които седяха заедно в кухнята, в момента ненужни нито на пациентката си, нито на неочаквания й гледач.

— Не вярвах, че баща ти може да е такъв — коментира Фабиана за стотен път, докато попиваше очите си с кърпа. — Толкова я обича… направо сърцето ми се къса, като ги гледам.

— Да — въздъхна Бел. — Моето също.

Единственият щастлив член на домакинството — колкото и да се опитваше да прикрие радостта си предвид обстоятелствата — беше Лоен, която отново се любуваше на Бруно. Бел й отстъпи няколко свободни дни, тъй като нямаше какво толкова да прави, докато Антонио се грижеше така всеотдайно за жена си. Пък и в последните дни на Карла щеше да е достатъчно натоварена.

Бел отново бе принудена да гледа с лека завист как Лоен и Бруно прекарват всеки свободен час заедно; любовта им я караше да се замисли колко много се бяха променили нещата от последното й идване във фазендата. Поне разполагаше с достатъчно време да пише дълги сантиментални писма на Лоран, които тайно даваше на Лоен, за да ги пусне по пощата, когато двамата с Бруно ходеха на разходка в близкото село. Лоран й отговаряше редовно, адресирайки писмата си до Лоен, както се бяха уговорили. Докато ги четеше отново и отново, Бел имаше чувството, че никога не й бе липсвал толкова.

Що се отнасяше до съпруга й, Бел мислеше за него възможно най-рядко. Независимо от скръбните обстоятелства, беше доволна, че се е откъснала от клаустрофобичната, потискаща атмосфера на имението и факта, че беше омъжена за човек, когото най-искрено презираше.

Десет дни след като бяха пристигнали във фазендата, Антонио, видимо покрусен, замина за Рио. На тръгване прегърна силно Бел и я целуна по двете бузи на ръба на сълзите.

— Ще се върна в петък вечерта, но за бога, Изабела, моля те, обаждай ми се всеки ден, за да ми казваш как е. Ако трябва да дойда по-рано, искам да ме извикаш. Край на тайните, нали?

— Така да бъде, паи, но маи поне е стабилна за момента.

Антонио кимна печално, качи се в ролс-ройса и потегли по входната алея, вдигайки облак от прахоляк и чакъл с гумите.

 

 

Докато четеше вестник в клуба си, Густаво забеляза, че библиотеката пустее този следобед. Президент Уошингтън Луис беше свикал всички едри производители на кафе на спешна среща относно падащите цени в бранша. По обяд в ресторанта също нямаше жива душа.

Пресушавайки третото си уиски, Густаво размишляваше за жена си и бледото й, изнурено лице в деня на сбогуването им преди три седмици. Изабела му липсваше жестоко. Домът им сякаш се беше свил без нея, върнал се беше в състоянието си отпреди сватбата им.

Фактът, че майка му продължаваше да се държи с него като с палаво момченце и да му говори снизходително, му се струваше още по-натрапчив сега, когато жена му отсъстваше. А баща му продължаваше да го смята за все така непросветен по финансовите въпроси и редовно пренебрегваше скромните му опити за участие в ръководенето на семейния бюджет.

Густаво си поръча още едно уиски и лицето му се сбърчи в гримаса при мисълта за студената му реакция на лошата новина за майката на Изабел. Винаги се бе гордял със състрадателната си природа, на която Луиза се бе подигравала в детството му, когато плачеше за някое мъртво птиче в градината или след бой от баща му.

— Прекалено си чувствителен — укоряваше го тя. — Мъжете не разкриват емоциите си, Густаво.

И наистина, признаваше си той, алкохолът му помагаше да притъпи болезнената си чувствителност. Откакто бе женен за Изабела — промяна, която се бе надявал да му вдъхне значително чувство за сигурност — всъщност самоуважението му бе спаднало, вместо да порасне. Което впоследствие го накара да посяга все по-често към алкохола.

Густаво въздъхна тежко. Макар и още от самото начало да знаеше, че Изабела не го обича колкото той нея, се беше надявал да го обикне постепенно след сватбата. Но усещаше студа й към него — особено докато се любеха. А напоследък всеки път, когато го погледнеше, виждаше нещо като съжаление в очите й, което от време на време преминаваше в отявлена ненавист. Мисълта, че разочароваше и съпругата си, и родителите си допринасяше за себеомразата му.

А това, че Изабела още не беше заченала, подсилваше чувството му на провал. Погледът на Луиза сякаш му натякваше, че не може дори да изпълнява съпружеските си задължения. И макар след сватбата им той да беше официалният господар на имението, а Изабела — негова господарка, Густаво съзнаваше, че досега не е успял да наложи авторитета си, нито да потуши желанието на майка си да държи всичко под свой контрол.

Келнерът намина да вземе празната му чаша.

— Още едно питие, сър? — попита механично той и понеже очакваше обичайното кимване, вече се обръщаше към бара, когато Густаво каза с усилие:

— Не, благодаря. Едно кафе, моля.

— Разбира се, сър.

Докато пиеше горещата горчива течност, Густаво размишляваше върху краткия им брак с Изабела и за пръв път призна пред себе си, че отношенията им са се влошили. Беше се стигнало дотам, че едва шест месеца след сватбата, двамата водеха отделен живот. Не си спести и жестокото прозрение, че той бе отговорен за повечето им несгоди, благодарение на това че прекарваше твърде много време в клуба, давейки чувството си на неудачност в алкохол.

И най-внезапно осъзна как бе успял да разочарова жена си.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова нещастна. Хладното отношение на майка му и собственото му пиянство, породено от дълбоко самосъжаление, сигурно я караха да се чувства сякаш беше допуснала жестока грешка.

— Но аз я обичам — прошепна отчаяно Густаво в чашата си кафе.

Едва ли е късно, мислеше си той, да поправят връзката си. Да се разбират и да общуват както преди сватбата. Густаво си спомняше, че тогава Изабела поне го харесваше.

Ще поема нещата в свои ръце, зарече се той, подписа сметката и излезе при колата си, решен да говори с родителите си веднага щом се върне в имението. Защото ако не го стореше, щеше да загуби жена си завинаги.

 

 

През последните две седмици от живота на Карла Фабиана, Бел и Лоен се редуваха да стоят при нея, така че да не остава сама. Една вечер, в един от редките си моменти на бистър разсъдък, Карла хвана немощно ръката на дъщеря си.

— Керида, трябва да ти кажа нещо, докато още мога — прошепна толкова безсилно, че Бел се приведе към нея, за да чуе думите й. — Знам, че дотук брачният живот не ти е лесен и смятам, че е мой дълг да ти дам някои съвети…

— Маи, моля те — прекъсна я горестно Бел. — Като всички брачни двойки с Густаво си имаме своите трудности, но наистина няма за какво да се тревожиш.

— Може и така да е — продължи упорито Карла, — но ти си ми дъщеря и те познавам по-добре, отколкото предполагаш. Не ми убягна, че си се… привързала към един мъж, който не е съпругът ти. Усетих го онази вечер в имението, когато дойде да представи скулптурата си.

— Маи, уверявам те, няма такова нещо. Той е само… приятел — излъга Бел, смаяна, че майка й бе забелязала.

— Съмнява ме — отвърна Карла с безрадостна усмивка. — Не забравяй, че станах свидетел и на погледите, които си разменихте онзи ден на върха на Корковадо. Ти се престори, че не го познаваш, но си личеше, че е точно обратното. А трябва да те предупредя, че този път води само до болка за всички засегнати. Умолявам те, Изабела, омъжена си от толкова скоро. Дай на Густаво шанс да те направи щастлива.

Тъй като не искаше да тревожи майка си повече, Бел кимна.

— Добре. Обещавам.

 

 

Два дни по-късно Фабиана дойде в стаята на Бел още по изгрев.

— Сеньора, мисля, че е време да извикате баща си.

Антонио дойде незабавно и почти не остави жена си през последните часове от живота й. Карла си отиде в мир, а след това Антонио и Бел застанаха прегърнати в края на леглото и поплакаха тихо.

След погребението — Карла бе пожелала да я погребат в малкото гробище в Пати до Алферес — двамата се прибраха заедно в Рио, неутешими в скръбта си.

— Паи, моля те — каза Бел, като пристигнаха в Мансао да Принсеза и дойде време да тръгне за А Каса дас Оркидеас. — Ако имаш нужда от нещо, само се обади. Да дойда ли да те видя утре? Да проверя как си? Сигурна съм, че Густаво не би възразил да остана с теб няколко дни.

— Не, не, керида. Ти си имаш свой собствен живот. А пък аз? — Антонио се огледа из гостната, в която бе прекарал толкова много часове с жена си. — Аз вече си нямам нищо.

— Паи, моля те, не говори така. Знаеш, че последното желание на маи беше да опиташ да намериш щастие в остатъка от живота си на тази земя.

— Знам, принсеза и обещавам да опитам. Но точно сега, когато се завръщам в тази пуста къща, ми е невъзможно.

Жорж вече я чакаше с колата пред къщата, затова Бел отиде да прегърне силно баща си.

— Не забравяй, че имаш мен. Обичам те, паи.

Като напусна гостната, Бел видя Лоен и Габриела да си шушукат на коридора.

— Жорж е тук, Лоен, трябва да вървим — обяви тя, после се обърна към Габриела. — Моля те, наблюдавай баща ми — каза й безпомощно.

— Сеньора, ще направя всичко по силите си да го утеша. И ако бог е рекъл, ще се съвземе. Не забравяйте, че времето е най-добрият лечител.

— Благодаря ти. Утре ще дойда да го видя. Хайде, Лоен.

Майка и дъщеря се сбогуваха с любяща прегръдка, която накара Бел да изпита още по-тежко загубата си.

 

 

По време на краткото пътуване до имението Бел се питаше какво ли ще завари там. Беше игнорирала честите телефонни обаждания на Густаво колкото смееше по-често, молейки Фабиана да му съобщи, че е с майка си, и говореше с него само когато се налагаше. За нейна изненада, като го уведоми за смъртта на Карла, той изрази неочаквано състрадание. И звучеше трезвен. Тя го увери, че няма нужда да идва на погребението, което Карла бе пожелала да се състои само в тесен кръг, а Густаво отвърна, че разбира и ще чака с нетърпение да я види отново в Рио.

В странната сянка на приближаващата смърт Бел не беше отделила много време на размишления за бъдещето си, но като наближи брачния си дом, осъзна, че трябва да го погледне в очите. Особено онази негова част, която миналата седмица бе обсъдила с Лоен — приятелката й я бе уверила, че стресът е отговорен за подобни неща. Бел си позволи да намери утеха в теорията на прислужницата си, тъй като нямаше сили да мисли за другия вариант, докато сърцето й преливаше от скръб.

Влизайки в къщата, както винаги й направи впечатление промяната от топлия външен въздух към хладната атмосфера вътре. Лоен й помогна да свали шапката си, а тя потрепери неволно, питайки се дали просто да изкачи стълбището до стаята си на горния етаж, или да потърси съпруга си и родителите му. Защото естествено, не я чакаха на входа, за да изкажат съболезнованията си.

— Ще отнеса куфара ти горе, ще разопаковам багажа ти и ще ти приготвя ваната, сеньора Бел — каза Лоен, усетила притеснението й, и я потупа леко по рамото, преди да тръгне по стълбището.

— Ехо? — провикна се Бел в празното фоайе.

Никой не й отговори. Извика отново, пак без отговор, и накрая реши да последва Лоен до горния етаж. В този момент от гостната изникна нечия фигура.

— Най-сетне се прибираш.

— Да, Луиза.

— Съжалявам за загубата ти. Съпругът ми също.

— Благодаря.

— Вечерята е в обичайния час.

— Тогава ще отида да се приготвя.

След като получи единствено рязко кимване в отговор, Бел тръгна нагоре по стълбите, пристъпвайки механично с крака. Поне в стаята й я чакаше утешителното, познато присъствие на Лоен, която й помогна да се съблече — във фазендата не беше очаквала от нея подобна помощ, тъй като цялото им внимание беше съсредоточено върху Карла и не оставаше време за обичайните ритуали. Но като застана гола пред Лоен, видя учуденото й изражение.

— Какво има?

Лоен се взираше в корема й.

— Нищо, просто… нищо, сеньора Бел. Ваната е готова. Влизай, преди водата да е изстинала.

Бел я послуша и легна във ваната. А като погледна към тялото си, веднага забеляза промяната в познатите му контури. Във фазендата нямаха вани, а се къпеха със стоплени от слънцето кофи вода, пък и не се беше поглеждала в огледалото от седмици.

— Meu Deus! — възкликна Бел, докосвайки плахо с пръсти едва забележимата заобленост на иначе плоския й корем, който сега стърчеше като полунадигнало се суфле от водата около него. Гърдите й също изглеждаха по-едри и натежали.

— Бременна съм — прошепна тя с разтуптяно сърце.

Нямаше време да мисли повече за видяното, нито за наивното си доверие в думите на Лоен, че липсата й на цикъл миналия месец се дължеше на стрес, защото чу пискливия глас на Густаво от стаята си. Изплакна се набързо, излезе от ваната, наметна халата си, завързвайки го хлабаво, за да не забележи съпругът й промяната, и отвори вратата.

Густаво я погледна с плахо, дори малко свенливо изражение.

— Благодаря ти, Лоен. Свободна си — обърна се към прислужницата си тя.

Лоен напусна стаята, а Бел остана на мястото си, чакайки Густаво да проговори пръв.

— Много съжалявам за загубата ти, Изабела — повтори думите на майка си той.

— Благодаря. Признавам, че не ми беше лесно.

— Тук също не ни беше лесно без теб.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Моля те, не се извинявай — побърза да я спре той. — Ужасно се радвам, че се върна. — Той се усмихна колебливо. — Липсваше ми, Изабела.

— Благодаря, Густаво. А сега трябва да се приготвя за вечеря, ти също.

Той кимна, влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Бел отиде до прозореца и й направи впечатление, че светлината се беше изменила леко заради смяната на сезоните. Минаваше седем часът вечерта, но слънцето едва започваше да се спуска към земята. Бел осъзна, че е средата на октомври — разгарът на пролетта в Рио. Като се обърна към леглото, все още зашеметена от откритието си в банята, видя, че Лоен й е приготвила рокля, която рядко носеше заради широката й кройка — Густаво предпочиташе жена му да облича дрехи, очертаващи хубавата й фигура — и предвидливостта й я накара да се просълзи. След като се облече, остави Густаво да се приготвя на горния етаж и тръгна към гостната; предпочиташе да срещне родителите му, вместо да остане насаме с него. В дъното на стълбището надникна към входната врата и й се прииска от все сърце да можеше просто да изхвърчи от нея и да хукне към Лоран. Защото ни най-малко не се съмняваше, че детето в утробата й е негово.

 

 

На вечеря Бел осъзна, че почти нищо не се е променило по време на отсъствието й. Луиза си оставаше студена и надменна и далеч не й съчувстваше. Маурицио беше малко по-внимателен, но през по-голямата част от вечерта обсъждаше с Густаво заплетената финансова ситуация на Уолстрийт, масовата продажба на акции миналия четвъртък и нещо, наречено „промишлен индекс на Дау Джоунс“.

— Благодаря на господ, че миналия месец реших да продам акциите си. Надявам се и баща ти да го е сторил — обърна се към нея Маурицио. — За щастие аз самият така или иначе нямах много. Никога не съм вярвал на онези янки. В момента се мъчат да закърпят пазара с надеждата, че нещата са се уталожили през уикенда, но аз си мисля, че идват и по-лоши времена. В дългосрочен план обаче, ако пазарът наистина се срине, кафеената индустрия ще понесе тежък удар. Търсенето от Америка, най-големият ни купувач, ще падне като камък. Особено с огромното свръхпроизводство на Бразилия през изминалите няколко години — добави мрачно той.

— Май е цяло щастие, че нашето семейство се отказа навреме от американския пазар — натърти Луиза, стрелвайки поглед към Бел. — Винаги съм била на мнение, че алчните рано или късно получават заслужен десерт.

Бел дръзна да надникне към съпруга си, който й отвърна с неочаквано състрадателна усмивка.

— Може вече да не сме богати, скъпа моя, но поне положението ни е стабилно — коментира безстрастно свекър й.

Докато се качваха към спалнята си, Бел се обърна към Густаво.

— Много ли е тежка ситуацията в Америка? Наясно ли си? Притеснявам се за баща ми. Все пак през последната седмица отсъстваше от Рио и може да не е чул лошата новина.

— Както знаеш, никога не съм следил фондовите борси — призна си Густаво, отваряйки вратата на спалнята им. — Но ако съдя по думите на баща ми и фактите, които наскоро научих, положението наистина е сериозно.

Бел влезе в банята с глава, жужаща от събитията от изминалите няколко часа. Съблече се и отново загледа малката, но видима подутина, надявайки се, че се е объркала по-рано. Облече нощницата си, питайки се как да постъпи. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че няма да понесе съпругът й да я докосва точно тази нощ. Забави се колкото можа повече с приготовленията за лягане, молейки се Густаво да е заспал, като излезе от банята. Той обаче лежеше в спалнята им и я гледаше напълно буден.

— Липсваше ми, Изабела. Ела при съпруга си.

Докато влизаше колебливо в леглото до него, през ума й минаваха милион оправдания. Но нито едно от тях не беше достатъчно за съпруг, живял без жена си цели два месеца.

Бел усети, че Густаво продължава да я гледа.

— Изабела, струваш ми се ужасена. Толкова ли те плаша?

— Не, не… разбира се, че не.

— Керида, разбирам, че скърбиш и ти е нужно време, за да се отпуснеш. Затова нека просто те прегърна.

Думите му я изненадаха безкрайно. А след прозрението й от по-рано, болката от смъртта на майка й и лошата новина за фондовата борса, състраданието му беше достатъчно да я трогне до сълзи.

— Моля те, Изабела, не се плаши от мен. Повярвай ми, тази нощ искам само да те утеша — повтори той и се пресегна да изгаси нощната лампа.

Тя позволи на Густаво да я притисне в обятията си и отпусна глава върху гърдите му, вперила изцъклени очи в мрака. Усети ръката му да милва косата й и като се замисли за малкото сърчице в утробата си, всички други емоции започнаха да отстъпват място на чувството й за вина.

— Докато те нямаше, разполагах с предостатъчно време да помисля — пророни Густаво. — Спомних си какви отношения имахме в началото на познанството ни, как разговаряхме за изкуство и култура и се смеехме заедно. Но откакто се оженихме, като че ли се отчуждаваме все повече и вината е моя. Знам, че прекарвах твърде много време в клуба. Отчасти за да се измъкна от тази къща, признавам си. Навярно и ти си усетила колко… неприветлива е атмосферата тук.

Бел лежеше заслушана в думите му, но реши да не казва нищо, докато Густаво не приключи.

— Но и това е по моя вина. Трябваше да съм по-строг с майка ми, когато се оженихме. Да й заявя в прав текст, че вече ти ще си господарката на дома и е време да се оттегли благосклонно. Прости ми, Изабела, не проявих твърдост и не се застъпих за теб, нито за себе си, когато трябваше.

— Густаво, не си виновен ти, че Луиза не ме харесва.

— Съмнява ме да не харесва теб — отвърна горчиво той. — Не би й се понравил никой, който заплашва да вземе позицията й под този покрив. Дори ми предложи тъй като още не си заченала, да говори с епископа за анулиране на брака ни. На основание, че очевидно не сме имали интимни взаимоотношения.

Бел не можа да удържи възмущението си от думите на Густаво, особено предвид онова, което се спотайваше в тялото й. Той помисли, че реагира така заради безцеремонния укор на майка му и я придърпа по-близо до себе си.

— Естествено, аз й се ядосах и й заявих, че ако отново чуя подобна клевета от устата й, тя ще изхвърчи на улицата, не жена ми. След това — продължи Густаво — реших, че е крайно време да предприема нещо. Помолих баща ми да прехвърли имението на мое име: нещо, за което трябваше да настоя още в деня на сватбата ни, защото протоколът е такъв. Той се съгласи и освен това ще предаде управлението на семейния бюджет в мои ръце веднага щом се почувствам достатъчно опитен за целта. Затова през следващите няколко седмици ще прекарвам доста време с него, за да ме обучава, вместо да пилея дните си в клуба. След като всичко това се случи, ти приемаш отговорността за домакинството. А майка ми ще трябва да се примири с новото положение.

— Разбирам.

На Бел й направи впечатление новата решимост в гласа му. Искаше й се да намираше утеха в нея.

— И така, макар и по-късно от необходимото, най-сетне ще поемем заедно контрол върху собственото ни домакинство. Що се отнася до злоупотребата ми с алкохола, Изабела, кълна се, че през последните няколко седмици пийвам само по малко вино на вечеря и нищо повече. Ще простиш ли на съпруга си, задето не се поправи навреме? Разбирам колко трудно ти е било през изминалите няколко месеца. Но както ти казах, решен съм да започнем отначало. Дано си съгласна, защото те обичам страшно много.

— Разбира се… разбира се, че ти прощавам — скалъпи тя, неспособна да намери друг отговор на сърдечното му обещание.

— И отсега нататък няма да има — Густаво потърси подходящите думи — насилствена близост. Ако ми кажеш, че не искаш да правим любов, ще се съобразя с желанието ти. Макар че се надявам в бъдеще, след като видиш как ще се променя, сама да го пожелаеш. Е, това исках да ти кажа. А сега, керида, след тези ужасяващи седмици, дано ми позволиш да те държа в обятията си, докато заспиш.

След няколко минути Бел чу тихото хъркане на Густаво и се измъкна от ръцете му, обръщайки се на другата страна. Сърцето й туптеше бясно, а в дъното на стомаха й сякаш пърхаха пеперуди. Дали не бе възможно нероденото й дете да е на съпруга й? Спомни си с отчаяние за последния път, в който успешно бяха правили любов, и се увери, че не е възможно.

Нощните часове се влачеха мудно и Бел се въртеше измъчено в леглото. Трябваше незабавно да вземе решение. Все пак Лоран можеше да се уплаши, ако му съобщеше, че е бременна и носи неговото бебе. Двамата не си бяха правили подобни планове, затова Лоран я бе защитавал всячески от това. Бел се замисли за предупреждението на Маргарида: че мъже като Лоран не желаеха да имат каквито и да било постоянни връзки с жена.

Когато зората засия през процепите на кепенците, всичките й някогашни опасения около Лоран се върнаха в съзнанието й с пълна мощ. Само едно можеше да направи — да се срещне с него възможно най-скоро.