Лусинда Райли
Седемте сестри (33) (Историята на Мая)

32.

Пати до Алферес, Бразилия, ноември 1928 г.

През двете седмици, които Бел прекара в планинската фазенда, майка й възвръщаше силите си пред очите й. Дали от чистия въздух, красотата и спокойствието на местността или грижите на Фабиана, Карла бе качила килограми и вече имаше енергията да се разхожда без чужда помощ из разкошната им градина.

Всичко, с което се хранеха, беше или отгледано във фермата, или купено от местни производители: месо от близката кравеферма, сирене и мляко от козите, отглеждани в долината, зеленчуци и плодове от местните ферми. Регионът се славеше с доматите си и Фабиана се кълнеше в лечебните им свойства, затова ги прибавяше кълцани, смлени и намачкани във всякакви ястия.

Бел имаше чувството, че и тя самата се изцерява душевно. Като станеше сутрин, обличаше банския си костюм и се освежаваше в езерото, преди да седне на закуска с неустоимия кейк на Фабиана. В имота им имаше водопад, чиято свежа вода се спускаше буйно от планината над тях. Бел обичаше да седи под него, съзерцавайки природата, докато леденостудените струи масажираха гърба й.

Денем, ако майка й си почиваше, тя полягваше на сенчестата веранда и четеше книги на философски теми или за изкуството на вътрешния мир, вместо любовните романи, които бе предпочитала като по-млада. Сега вече знаеше, че историите в тях са измислици и че в реалния живот любовта невинаги имаше щастлив завършек.

През повечето следобеди Бел оседлаваше Лоти и яздеше по черните пътеки и хълмовете до любимото си било, където спираше да си почине и да се наслади на прелестната гледка.

Вечер с майка й играеха карти, след което Бел се качваше в стаята си спокойна и сънлива. Преди да затвореше очи, отправяше молитва към бог да дари майка й с крепко здраве, баща й — с успешен бизнес, а Лоран, толкова далеч от нея, но все още в сърцето й — с щастлив живот.

Само това можеше да му поднесе, затова опитваше да го прави свободно и без угризения.

Не й ставаше по-леко, като засичаше Лоен и Бруно да се разхождат прегърнати вечер. Веднъж дори ги видя да се целуват скришом до езерото и сърцето й пламна от завист.

Тук, в планината, мислеше си Бел една вечер в леглото, докато отново си спомняше миговете на интимност с Лоран, чувстваше живота извън фазендата като друга реалност. Същото усещане бе имала и в Париж, където бракът й с Густаво и бъдещият й живот в Рио й се струваха далечни като лабиринта от тесни улички на Монпарнас — където така често си представяше Лоран, където си го представяше и сега…

 

 

След третата седмица на престоя им във фазендата, Антонио дойде, за да прекара уикенд с тях. Атмосферата незабавно се промени, тъй като Фабиана се вглъби да чисти и накара съпруга си да изкоси вече съвършената ливада и да излъска вечно сияещите медни орнаменти на стената в трапезарията.

— Как е тя? — попита Антонио, като пристигна в ранния следобед, когато Карла си почиваше.

— Много по-добре, паи. Мисля, че след още няколко седмици ще е достатъчно силна да се върне в Рио. Фабиана се грижи толкова добре за нея.

— Е, ще я видя, като се събуди. Но наближава декември, Изабела — предупреди я Антонио. — Сватбата ти е в края на януари, а имаме още много работа. Щом майка ти се възстановява под грижите на Фабиана, смятам, че трябва да я оставиш тук и да се върнеш в Рио с мен.

— О, паи, сигурна съм, че маи би искала дъщеря й да е с нея.

— А аз съм сигурен, че майка ти ще разбере, че булката трябва да е в Рио, за да помага с организацията на сватбата — парира я Антонио. — Както и да е близо до годеника си. Густаво беше крайно търпелив предвид обстоятелствата. Но вероятно си мисли, че годеницата му бяга от него при всяка удала й се възможност. А знам със сигурност, че родителите му стават все по-напрегнати около приготовленията. Същото важи и за мен самия. Затова ще се върнеш с мен в Рио и точка по въпроса.

Когато баща й излезе от стаята, за да види жена си, Бел вкуси собственото си поражение.

 

 

— Маи — каза Бел, като целуна Карла за довиждане два дни по-късно, — моля те, ако имаш нужда от мен, знаеш, че на драго сърце ще се върна. Фабиана ще ходи до телефона в селото, за да ме уведомява как си.

— Не се безпокой за мен, пиколина — погали нежно бузата й Карла. — Вече се възстановявам, наистина. Извини се от мое име на сеньора Айрес Кабрал и й предай, че се надявам скоро да се върна в Рио. А сега ела да прегърнеш майка си.

Бел я прегърна, а после Карла изпрати от прага съпруга и дъщеря си. Антонио й прати въздушна целувка и колата потегли по чакълестата входна алея.

— Много се радвам, че най-сетне се оправя — отбеляза той внезапно. — Защото наистина не знам какво бих правил без нея.

Бел се изненада от необичайната уязвимост в очите на баща си. Все пак през по-голямата част от времето й се струваше, че Антонио почти не забелязва жена си.

 

 

През следващия месец често пътуваха до А Каса дас Оркидеас, за да уреждат с Луиза последните подробности около сватбата. Бел се мъчеше да не й се дразни, но покровителственото, арогантно поведение на жената я караше редовно да прехапва езика си.

В началото бе изразила предпочитания относно музиката, модела на шаферските рокли, така че да подхождат на нейната, и менюто за сватбената закуска. Но при всяко предложение Луиза намираше причина да отхвърли идеите й. Накрая Бел се убеди, че е най-безболезнено просто да се съгласява с мнението на бъдещата си свекърва.

Дойдеше ли време да си ходи, Густаво, който понякога присъстваше на срещите им в гостната, стисваше ръката й.

— Благодаря ти, че си толкова търпелива с майка ми. Наясно съм колко властна личност е.

Бел се прибираше у дома изтощена и с главоболие след примиряването с всяка дума на Луиза и се питаше как, за бога, щеше да се владее, когато заживееше под един покрив с нея.

В разгара на лятото Бел установи, че докато майка й я нямаше у дома, а баща й стоеше в офиса от зори до здрач, разполагаше с много повече свобода от обичайното. Лоен, която бе потънала в дупка от отчаяние, след като се бе наложило да остави Бруно, за да се върне в Рио, придружаваше господарката си до малката гаричка и двете хващаха влака нагоре по Корковадо, за да гледат изграждането на Христос Спасителя. От панорамната платформа се виждаше буйната дейност, която кипеше на предвиденото място; работниците издигаха грамадни железни стълбове и вече се различаваше формата на кръста.

Бел намираше утеха, наблюдавайки строежа. След престоя си във фазендата донякъде се беше примирила с факта, че каквото и да мислеше за нея Лоран, независимо дали я обичаше, тя винаги щеше да го пази в сърцето си. С времето проумя, че нямаше смисъл да се бори с това. Затова просто се предаде, съзнавайки, че ще таи любовта си към Лоран до края на живота си.