Метаданни
Данни
- Серия
- Седемте сестри (1)
- Включено в книгата
-
Седемте сестри
Историята на Мая - Оригинално заглавие
- Seven sisters: Maia’s Story, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветелина Тенекеджиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2022 г.)
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Седемте сестри
Преводач: Цветелина Тенекеджиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 30.09.2016 г.
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антоанела Станева
ISBN: 978-954-398-474-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179
История
- —Добавяне
31.
Париж, ноември 1928 г.
— Е, най-сетне статуята е готова. — Професор Ландовски думна с юмрук по тезгяха си от облекчение. — Но сега пък откаченият бразилец иска да направя макет на главата и ръцете. Главата ще е близо четири метра висока, така че едвам ще се събере в ателието. Пръстите ще достигат таванските греди. Всички тук, в ателието, най-буквално ще бъдем докоснати от Христос — пошегува се Ландовски. — А след като изпълня тази си задача, Да Силва Коста ще насече творенията ми като говеждо месо, за да ги превози до Рио де Жанейро. Никога досега не съм работил по този начин. Но — въздъхна професорът, — вероятно трябва да се доверя на лудостта му.
— Вероятно нямате друг избор — съгласи се Лоран.
— Е, парите са добри, Бруи, макар че не мога да приемам други проекти, докато главата и ръцете на месията не напуснат ателието ми. Просто няма да има място. Да започваме. Донеси ми отливките, които направи на ръцете на двете дами преди няколко седмици. Трябва ми модел, по който да работя.
Лоран отиде да вземе отливките от склада и ги подреди пред Ландовски. Двамата мъже ги заоглеждаха внимателно.
— И двете имат красиви, чувствени пръсти, но трябва да преценя как ще изглеждат на ръце с дължина повече от три метра — коментира Ландовски. — А ти, Бруи, нямаш ли си дом?
Това беше сигналът, че Ландовски иска да остане сам.
— Разбира се, професоре. До утре.
Като излезе от ателието, Лоран видя момчето да седи на каменната пейка отпред. Вечерта беше хладовита, но ясна и звездите образуваха разкошен балдахин над тях. Лоран седна до него и го загледа как съзерцава небесата.
— Обичаш ли звездите? — реши да попита Лоран, макар и отдавна да се беше примирил, че няма да чуе гласа му.
Момчето му отвърна с кратка усмивка и кимване.
— Това там е поясът на Орион — посочи Лоран. — А близо до него са Седемте сестри, струпани в едно съзвездие. Родителите им Атлас и Плейона бдят над тях.
Лоран видя, че момчето следи с очи пръста му и го слуша съсредоточено.
— Баща ми се вълнуваше от астрономия и имаше телескоп в една от таванските стаички на горния етаж в шатото ни. В ясни нощи го качваше на покрива и ми разказваше за звездите. Веднъж видях падаща звезда и съм я запомнил като най-красивото нещо на земята. — Той надникна към момчето. — Ти имаш ли си родители?
Момчето се престори, че не го чува и просто продължи да се взира в небето.
— Е, трябва да вървя. — Лоран го потупа по главата. — Лека нощ.
Един моторист го качи на стоп за една част от пътя му до Монпарнас. Като пристигна в таванската си стая, видя нечие тяло, свито в леглото му. Друго пък спеше на дюшек на пода. Това не го учудваше, особено, при положение че напоследък често спеше в ателието на Ландовски.
При други обстоятелства би оставил човека в леглото му да поспи още няколко часа — щеше да намери приятелите си по монпарнаските барове, а като се върне, да помоли гостенина да освободи мястото му, за да полегне и той. Тази вечер обаче се чувстваше необичайно уморен и не беше в настроение за социални сбирки.
Всъщност характерната му жизнерадост като че ли го беше изоставила напълно от момента, в който Изабела Бонифацио се беше качила на кораба за Бразилия.
Дори Ландовски бе забелязал, че асистентът му е по-мълчалив от обичайното, коментирайки:
— Да не си болен, Бруи? Или линееш по загубена любов? — попита го с блясъче в очите.
— Нито едно от двете — отвърна отбранително Лоран.
— Е, каквато и мъка да те гони, не забравяй, че лошото винаги отминава.
Лоран намери утеха в проницателните състрадателни думи на професора. Понякога си мислеше, че Ландовски до такава степен е потънал в собствения си свят, че почти не забелязва присъствието му в ателието, камо ли настроението му. А в момента се чувстваше сякаш някой е изтръгнал сърцето му и го е стъпкал с обувки.
Той отиде до леглото си и разтърси тялото в него, но мъжът само простена, отвори уста и издиша облак застояли алкохолни пари, преди да се завърти отново. Лоран знаеше, че няма начин да го събуди, затова просто въздъхна тежко и реши да му даде още няколко часа отрезвителен сън, докато той самият отиде да вечеря някъде.
Тесните улици на Монпарнас както винаги кипяха от живот и бодрата глъч на безгрижни хора. Макар че нощта беше студена, тротоарните кафенета преливаха от клиенти и какофонията от различни музики връхлетя ушите на Лоран. Обикновено Монпарнас и оживената му атмосфера го разведряваха, но напоследък по-скоро го дразнеха. Не беше честно всички да се забавляват, когато той самият не успяваше да се изтръгне от вцепенението и душевната болка.
Заобикаляйки „Ла Клозери де Лила“, тъй като там щеше да има твърде много познати, които щяха да го приклещят в безсмислени разговори, Лоран се отправи към едно по-тихо заведение, седна на висок стол пред бара и си поръча абсент, който изпи на една глътка. Огледа масите наоколо и веднага забеляза смугла брюнетка, напомняща му на Изабела. Естествено, като се вгледа в нея, забеляза, че чертите й далеч не са толкова изящни и че очите й са безчувствени. Но напоследък където и да отидеше, все му се привиждаше Изабела.
Поръча си още един абсент и се размисли върху положението си. В миналото всички го познаваха като Казанова — обаятелен, чаровен мъж, чиито приятели му завиждаха и който с едно намигване можеше да омае всяка жена. А той определено се възползваше от това, тъй като обичаше нежния пол. Не само заради женското тяло, но и заради женската душа.
Що се отнасяше до любовта… на два пъти в миналото му се беше струвало, че изживява онова чувство, което всички велики писатели и художници описваха. Но и в двата случая еуфорията отшумя бързо и Лоран започна да се убеждава, че никога няма да разбере какво е любовта.
Но с Изабела…
Когато я срещна за пръв път, използва обичайните си трикове, за да я съблазни и се наслаждаваше на свенливостта й, усещайки как бавно я омагьосва. Все пак много пъти бе играл тази игра в миналото. Но обикновено хванеше ли рибката, попаднеше ли в коша му, увлечението се износваше и той продължаваше към следващата.
Но когато разбра, че Изабела си заминава и че чувствата му за пръв път са истински, Лоран направи първото си искрено обяснение в любов и я помоли да остане с него в Париж.
А тя му отказа.
В първите дни след заминаването й Лоран отдаде терзанието си на факта, че за пръв път му се случваше да получи отказ от жена. Вероятно недостъпността й го караше да я жадува още повече и мисълта, че плава до другия бряг на океана, за да се обрече до живот на мъж, когото не обичаше, засилваше драматичността на ситуацията.
Но в крайна сметка се оказа, че греши. Защото осем седмици по-късно, макар и да водеше други жени в леглото си, за да провери дали ще му помогнат — безуспешно — и да се напиваше така жестоко, че да проспиваше целия следващ ден — което му навлече гнева на Ландовски — отчаянието му не стихваше.
Така и не успя да прогони Изабела от мислите си. В ателието често се улавяше, че гледа в нищото, спомняйки си как седеше кротко пред него и той можеше да пълни очите си с нея ден след ден, часове наред… защо не бе ценял тези мигове повече? Тя беше различна от всички жени, които познаваше — толкова невинна, толкова добра… Но както научи след разговора им в деня, когато я скицира, Изабела кипеше от страст и желание да опознае всички тайнства на живота. А сърдечността й онази нощ, когато така грижовно бе пренесла момчето на ръце, без дори да се замисли дали някой би я възпрял…
Лоран пресуши чашата си и поръча втора, вече убеден в божествеността на Изабела.
Нощем в леглото си често премисляше разговорите им, сритвайки се наум за всяко своеволие с емоциите й; мечтаеше си да можеше да върне всички скандални намеци, с които я бе засрамвал в началото. Изабела не ги заслужаваше.
А сега бе напуснала живота му завинаги. И беше твърде късно.
Пък и какво можеше да предложи на жена като нея, размишляваше горчиво. Мърлява таванска стаичка, където дори леглото си не притежаваше, никакъв стабилен приход и репутация на женкар, за която несъмнено беше разбрала при някое от посещенията си в Монпарнас. Беше срещал многозначителните погледи на Маргарида Лопес де Алмейда и знаеше, че е споделила с Изабела мнението си за него.
Лоран си поръча супа, преди абсентът да е надвил мозъчните му клетки, поваляйки го от бара, и за хиляден път се замисли дали да изпрати писмото, което пишеше в главата си още откакто го беше напуснала. Но разбира се, знаеше, че може да попадне в грешните ръце и да й навлече неприятности.
Непрестанно се измъчваше с мисълта дали вече се е омъжила и дали всичко е загубено. Искаше му се да попита Маргарида, но тя вече не идваше в ателието, тъй като двумесечното й стажантство беше приключило. В Монпарнас беше подочул, че двете с майка й са заминали към по-топлия климат на Сен Пол дьо Ванс.
— Бруи.
Той усети нечия ръка върху рамото си и обърна кървясали очи към гласа.
— Как си?
— Добре, Мариус — отвърна Лоран. — А ти?
— Както винаги: без пукната пара, пиян и гладен за женска ласка. Но и ти ще свършиш работа. Питие?
Мариус си придърпа един висок стол до него. Поредният безименен художник на Монпарнас, преживяващ с евтин алкохол, секс и мечти за бляскаво бъдеще. Лоран се сети за тялото в леглото му и реши, че е по-добре да се изтъркаля от бара призори и да преспи в някой уличен ъгъл.
— Да — съгласи се той. — Още един абсент.
Онази нощ се оказа началото на уикенд, в който Лоран дави мъката си в алкохол и от който нямаше почти никакви спомени, когато се върна с мътен поглед в ателието на Ландовски.
— Виж ти кой реши да се появи — каза Ландовски на момчето, което с жив интерес наблюдаваше работата му от един висок стол.
— Mon Dieu, професоре, колко много сте напреднали!
Лоран впери смаян поглед в огромната ръка на Христос; не се съмняваше, че Ландовски е прекарал изминалите четирийсет и осем часа в непрестанен труд по статуята си.
— Е, нямаше те цели пет дни, така че все някой трябваше да продължи работата. Двамата с момчето тъкмо се канехме да изпратим спасителен отряд да те издирва из канавките на Монпарнас — додаде той.
— Искате да кажете, че е сряда? — учуди се Лоран.
— Точно така — отвърна Ландовски и отново заработи със скалпела по влажния гипс на голямата бяла фигура. — Сега ще оформя ноктите на Спасителя — обяви той на момчето, умишлено игнорирайки Лоран.
Когато Лоран се върна от кухнята, след като наплиска лицето си с вода и изгълта две чаши, за да облекчи главоболието си, професорът го изгледа и заяви:
— Както виждаш, вече съм си намерил нов асистент. — Той смигна на момчето. — Той поне не изчезва за пет дни, връщайки се с махмурлук от предишната нощ.
— Извинете, професоре, просто…
— Достатъчно! Разбери, че няма да търпя такова поведение, Бруи. Трябваше ми помощта ти, а теб те нямаше. И преди да си докоснал ръцете на Спасителя, ще отидеш в къщата при жена ми и ще й кажеш, че съм наредил да поспиш.
— Да, професоре.
Лоран напусна ателието изчервен, мъмрейки се задето бе допуснал подобно нещо, и вечно отзивчивата съпруга на Ландовски, Амели, го сложи да си легне.
Събуди се след четири часа сън и след като си взе студен душ и изяде супата, сервирана му от Амели, се върна в ателието съживен.
— Така е по-добре — кимна професорът, оглеждайки Лоран. — Вече си готов за работа.
Гигантската ръка вече имаше показалец, а момчето още седеше на мястото, където Лоран го бе видял за последно, и гледаше съсредоточено работата на Ландовски.
— Така, започваме безименния пръст. Ето по този модел работя.
Професорът посочи една от отливките, които Лоран бе направил на ръцете на Изабела и Маргарида.
Лоран ги доближи и попита:
— Чии ръце избрахте в крайна сметка?
— Нямам представа, не бяха надписани. И може би така е най-добре. Все пак ще бъдат само и единствено на Христос.
Лоран огледа отливката, търсейки издайническата пукнатина в малкия пръст, който бе залепил внимателно, след като беше свалил гипса от ръката на мадмоазел Маргарида. Но така и не я намери.
С внезапна радост Лоран осъзна, че Ландовски е избрал ръцете на Изабела за Христос Спасителя от Рио.