Лусинда Райли
Седемте сестри (31) (Историята на Мая)

30.

— Изабела! Скъпа моя дъще! Най-сетне си у дома! — възкликна Антонио, когато Бел слезе от рампата и се хвърли в обятията му. Той я притисна към себе си, после се отдръпна назад, за да я огледа. — Боже, Изабела. Слаба си като врабче. Не си ли яла през последните месеци? И си толкова бледа, принсеза, но предполагам за това е виновен северноевропейският климат. Жаркото слънце на родината ти ще върне цвета на лицето ти. Хайде, вече натовариха багажа ти в колата. Паркирана е малко по-надолу по кея.

— Къде е маи? — попита Бел, вървейки до него.

Небето й се струваше необичайно сиво и свъсено за октомври, а толкова й се искаше да види слънцето; то поне можеше да я разведри.

— Почива си у дома — отвърна баща й. — Напоследък не се чувства добре.

— Не си ми споменал в писмата си — коментира Бел с тревожно изражение.

— Сигурен съм, че присъствието ти ще ускори възстановяването й.

Баща й спря до впечатляваща сребриста кола и шофьорът отвори вратата на задната седалка, за да се качи Бел.

— Какво ще кажеш? — попита Антонио, като седна до нея на меката тапицерия от сива телешка кожа. — Поръчах я от Америка. Ролс-ройс „Фантом“, първият в Рио, ако не се лъжа. С гордост ще откарам любимата си принсеза до катедралата на сватбения й ден.

— Прекрасна е — отвърна механично Бел, все още умислена за майка си.

— Ще минем по панорамния път край плажа, за да припомня на дъщеря ми какво е изоставила за всички тези месеци — инструктира Антонио шофьора си. — Имаме толкова много да си разказваме, че направо не знам откъде да започна — обърна се после към нея. — Но по отношение на семейния бизнес всичко е наред. Цената на кафето се покачва с всеки изминал ден благодарение на търсенето от Америка и успях да купя още две плантации. Освен това ме предложиха като кандидат за Федералния сенат — обяви гордо той. — Номинира ме бащата на Густаво, Маурицио. Току-що завършиха нова луксозна сграда на „Руа Монкорво Фильо“, чиито под и фасада са украсени с кафеени зърна. Ето каква мощ крие кафето в Бразилия.

— Радвам се за теб, паи — отвърна безизразно Бел, докато пътуваха по познатите улици.

— Нямам никакво съмнение, че твоята венчавка ще е най-пищната, която Рио някога е виждал. Говорих с Густаво и Маурицио, че се налага да ремонтират семейния им дом, защото и ти ще живееш там след сватбата. Както знаеш, самата сграда е наистина величествена, но старостта си е казала думата. Стигнахме до съгласие да финансирам реставрацията като част от зестрата ти и ремонтните дейности вече започнаха. Повярвай ми, принсеза, ще живееш в същински палат!

— Благодаря ти, паи — усмихна му се Бел с желанието да убеди и него, и себе си, че наистина му е благодарна.

— Мислим да направим сватбата след Нова година, точно преди Карнавала. Ти и новият ти дом ще имате три месеца за подготовка. Така че ще си доста заета, керида.

Бел почти очакваше да я пратят пред олтара още с пристигането в Рио. Така че и това беше нещо, мислеше си тя, докато минаваха покрай „Копакабана Палас“ и съзерцаваше бурното сиво море, разбиващо се с бяла пяна в плажа.

— Като се съвземеш от дългото пътуване, ще организираме официална вечеря, на която да споделиш с всички за прекрасните си преживявания в Стария свят и да впечатлиш приятелите ни с новите си познания.

— Париж много ми хареса — позволи си да коментира тя. — Приказен град. А професор Ландовски, когото сеньор Да Силва Коста нае да изработи външната обвивка на Христос Спасителя, имаше асистент, който ме използва за модел на една от статуите си.

— Е, ако си я бива, трябва да се свържем с него. Ще я купя и ще я донеса в Бразилия — коментира Антонио.

— Едва ли е за продан — каза Бел умислено.

— Керида, всичко е за продан, ако обявиш правилната цена — заяви категорично Антонио. — Е, почти сме си вкъщи и майка ти вероятно е станала, за да те посрещне.

Антонио бе изразил загриженост заради бледия, изнурен вид на дъщеря си, но това не беше нищо в сравнение с шока, който Бел изживя, когато майка й излезе да я посрещне. Карла, чиято фигура открай време беше пищна, като че ли беше свалила половината си тегло през осемте месеца и половина от последната им среща с Бел.

— Маи! — възкликна Бел и хукна да я прегърне. — Какво си си причинила? На диета ли си била?

Карла направи всичко по силите си да се усмихне и Бел забеляза колко големи изглеждаха кафявите й очи насред изпитото й лице.

— Искам да изглеждам модерно за сватбата на дъщеричката ми — пошегува се тя. — Не смяташ ли, че новата фигура ми отива?

Привикнала към утешително голямата й гръд, която я бе приютявала безброй пъти в детството й, на Бел й се струваше, че новият вид на Карла я състаряваше с години.

— Да, маи отива ти — излъга тя.

— Радвам се. Е — подхвана тя, хващайки дъщеря си под ръка, за да я отведе в къщата, — имам много да ти разказвам, но съм сигурна, че първо искаш да си починеш.

Тъй като беше прекарала цял куп дни на борда на кораб, където нямаше какво друго да прави, освен да почива, Бел далеч не се чувстваше уморена. Но когато майка й потрепери внезапно, стана ясно, че всъщност тя се нуждаеше от почивка.

— Разбира се. Нека и двете подремнем, пък после ще си говорим — съгласи се Бел и по лицето на майка й пробяга облекчение. — Струваш ми се много уморена, маи — обяви тя, като достигнаха спалнята на родителите й. — Да ти помогна ли да легнеш?

— Не — отсече Карла. — Габриела ще се погрижи за мен. До после.

Тя кимна за довиждане и затвори вратата на спалнята след себе си.

Бел незабавно потърси баща си и го намери в кабинета му.

— Паи, моля те, кажи ми колко болна е маи.

Антонио вдигна поглед от документите си и свали очилата, които явно отскоро бе започнал да носи.

— Керида, майка ти не искаше да те тревожи по време на екскурзията ти, но преди месец я оперираха, за да отстранят бучка от едната й гърда. Операцията беше успешна и хирурзите са убедени, че ще се възстанови напълно. Просто всичко й се отразява сега, това е. Като си възвърне силите, отново ще е същата.

— Паи, тя изглежда ужасяващо! Моля те, кажи ми истината. Не крий колко тежка е болестта й.

— Кълна ти се, Изабела, не крия нищо от теб. Питай докторите й, ако не ми вярваш. Трябва й само почивка и качествена храна. Апетитът й спадна доста след операцията.

— Сигурен ли си, че ще се възстанови?

— Напълно.

— Е, вече съм вкъщи и ще й помагам.

 

 

Ироничното беше, че загрижеността на Бел по здравословното състояние на майка й й помогна много през следващите няколко дни. Даваше й цел, нещо друго, в което да съсредоточи вниманието си, вместо в собствената си мъка. Лично следеше подготовката на храната й, настоявайки кухненският персонал да й сервира питателни ястия, лесни за преглъщане и храносмилане. Сутрин седеше с нея и й разказваше ведро за приключенията си в Стария свят, за Ландовски и Академията за изящни изкуства, за красивата статуя на сеньор Да Силва Коста.

— Започнаха да копаят за основите й на върха на Корковадо — съобщи й веднъж Карла. — Много ми се иска да се кача дотам някой ден.

— Аз ще те водя — отвърна Бел, за да даде на майка си повод да се възстанови възможно най-бързо.

— Освен това си мисля, че е крайно време да обсъдим плановете за сватбата ти — добави Карла. Вече беше заявила, че се чувства достатъчно добре, за да седи на терасата пред спалнята й. — Чакат ни доста решения.

— Всичко с времето си, маи. Първо оздравей — настоя Бел.

На вечеря три дни след като Бел се беше прибрала у дома Антонио й каза, че току-що е говорил с Густаво по телефона.

— Пита кога ще е удобно да те види.

— Когато маи се посъвземе — отвърна тя.

— Изабела, разделени сте от девет месеца. Затова му предложих да се обади утре следобед. Габриела ще прави компания на майка ти, за да се видите вие с Густаво. Не бива да остава с впечатлението, че не ти е липсвал.

— Добре, паи — склони покорно Бел.

— Предполагам и ти искаш да го видиш?

— Разбира се.

 

 

Густаво пристигна в три на следващия ден. Карла настоя Бел да облече някоя от новите рокли, които й бяха ушили в Париж.

— Трябва да изглеждаш още по-красива, отколкото си те спомня — подчерта майка й. — Би било ужасно да размисли след толкова много време. Особено, при положение че и ти си не по-малко кльощава от мен — пошегува се тя.

Лоен помогна на Бел да облече роклята си и вдигна косата й в елегантен шиньон.

— Как се чувстваш? — попита плахо Лоен.

— Не знам — отвърна откровено Бел. — Леко напрегната.

— Ами… парижанинът, за когото ми писа? Ще успееш ли да го забравиш?

Бел загледа отражението й в огледалото.

— Никога, Лоен, никога.

Като се приготви, слезе в гостната на долния етаж. След малко чу звънеца и стъпките на Габриела към входната врата. Докато слушаше гласа на Густаво и се радваше на последните секунди, преди той да влезе в стаята, Бел се молеше годеникът й да не усети бурята в сърцето й.

— Изабела — поздрави я той и тръгна към нея с протегнати ръце.

— Густаво.

Тя вдигна своите и Густаво ги хвана, оглеждайки я от глава до пети.

— Божичко, май европейският въздух ти се е отразил добре, защото изглеждаш още по-прелестно. Превърнала си се в красива жена — възхити се той, докато очите му поглъщаха всеки сантиметър от тялото й. — Хубаво ли прекара?

— Невероятно — отвърна тя и даде знак на Габриела да донесе кана с прясно изцеден сок от манго, а Густаво покани да седне. — Особено в Париж.

— А, да, градът на любовта — коментира той. — Толкова съжалявам, че не бях с теб, за да му се порадваме заедно. Може пък някой ден, ако бог е рекъл, да го посетим заедно. Е, разкажи ми всичко за пътешествията си.

Докато му споделяше за преживяванията си от последните няколко месеца, Бел стигна до заключението, че Густаво изглежда още по-незабележителен, отколкото си го спомняше. Въпреки това реши да се съсредоточи върху топлите му кафяви очи и добрината в тях.

— Е — подхвана той, отпивайки глътка сок, — май си прекарала чудесно. Беше толкова лаконична в писмата си, че не знаех дали се забавляваш, или не. Ето например пропусна да споменеш, че някакъв парижки скулптор е искал да му позираш.

— Кой ти каза? — попита Бел, смаяна, че е научил за това.

— Баща ти, разбира се. Когато говорихме по телефона вчера. Сигурно е било много вълнуващо.

— Да — съгласи се вяло Бел.

— Знаеш ли — продължи той с усмивка, — преди около шест седмици, когато ти се готвеше да напуснеш Париж, ме обзе странното чувство, че няма да се върнеш при мен. Дори звъннах на баща ти, за да се уверя, че си се качила на кораба. Но естествено се оказа, че съм се страхувал напразно. Защото сега си тук, Изабела. — Той протегна ръка към нейната. — Липсвах ли ти както ти липсваше на мен?

— Да, много.

— Жалко, че не можем да се оженим по-рано, но трябва да дадем на майка ти време да се възстанови. Как е тя?

— Слаба, но лека-полека оздравява — обясни Бел. — Все още съм ядосана, че нито тя, нито баща ми са ми съобщили за болестта й. На всяка цена щях да се върна по-рано.

— Изабела, има неща, които не бива да се съобщават с писмо, не смяташ ли?

Бел усети как се изчервява под погледа му, тъй като всяка негова дума като че ли загатваше, че знае тайната й.

— Знам, че са го направили за мое добро, но трябваше да ми кажат — заяви сурово тя.

— Е. — Густаво пусна ръката й. — Вече си у дома, с мен, и майка ти се възстановява. А това е най-важното, нали? И така, моята майка също няма търпение да те види и да обсъдите някои подробности около сватбата. Каза ми, че не искала да притеснява сеньора Карла, но имало някои неща, които трябва да се уредят час по-скоро. Датата например. Имаш ли някакви предпочитания през кой ден на януари да се състои?

— Предпочитам да е към края на месеца, за да има майка ми повече време да се възстанови.

— Разбира се. През следващите няколко дни може да посетиш моята майка в А Каса дас Оркидеас, за да обсъдите плановете за сватбата. Както и съвместните ни виждания с баща ти за ремонта на имението. Конструктивната работа вече е в ход и баща ти намери архитект с много съвременни разбирания. Той предложи да преустроим горните етажи, така че да снабдим главните спални със собствени бани. Пък и съм сигурен, че ще искаш да имаш думата относно интериора на нашата част. Знам, че вие, дамите, сте много по-находчиви в това отношение от нас, мъжете.

Самата мисъл за обща стая — и общо легло — с Густаво запрати студена тръпка по гръбнака й.

— С радост ще намина, когато е удобно за майка ти — отвърна тя.

— Е, какво ще кажеш за идната сряда?

— Звучи добре.

— Чудесно. Надявам се, че междувременно ще ми позволиш да се полюбувам на компанията ти. Удобно ли е да ти се обадя утре следобед?

— Тук ще съм — отвърна Бел и Густаво стана. Тя последва примера му.

— До утре тогава, Изабела — пророни той и целуна ръката й. — Едвам ще дочакам деня, в който няма да ми се налага да си запазвам час за среща с теб.

Когато Густаво си тръгна, Бел се качи в стаята си, за да се съвземе, преди да отиде да види майка си. Застана до прозореца и се смъмри добре. Густаво беше мил, грижовен мъж и не биваше да забравя, че той няма вина, задето не можеше да отвърне на любовта му. Нито задето вече обичаше друг…

Бел потрепери при спомена за предупреждението на Лоран — че един ден истинските й чувства щяха да излязат наяве — и наплиска лицето си със студена вода, преди да се отправи към стаята на майка си.

 

 

Седмица по-късно Бел с радост установи, че Карла, макар и все още бледа и слаба, определено се възстановяваше.

— О — въздъхна майка й един ден, след като Бел й почете от романа „Мадам Бовари“ на Гюстав Флобер, превеждайки й от френски на португалски, за да го разбере. — Колко умна дъщеря имам само! Кой би предположил? — Карла погледна любящо Бел и погали бузата й. — Много се гордея с теб.

— И аз ще се гордея с теб, ако изядеш цялата си вечеря — отвърна Бел.

Карла надникна към слънчевия следобед отвъд прозореца, където сенките танцуваха по тучната растителност в градината.

— В такъв приказен ден ми се иска да съм в обичната ми фазенда — пророни тя. — Планинският въздух и спокойната атмосфера там са толкова лековити.

— Искаш ли да отидем, маи?

— Знаеш колко ми харесва там, Изабела. Но баща ти е много зает и едва ли би напуснал Рио точно сега.

— Най-важно е здравето ти. Остави татко на мен — отвърна категорично Бел.

На вечеря Бел изрази пред Антонио желанието си да заведе Карла до фазендата.

— Мисля, че това ще повиши настроението й и така ще й помогне да оздравее по-бързо. Ще ни пуснеш ли, паи, само за няколко седмици? Сега е толкова горещо в Рио.

— Изабела — свъси вежди Антонио, — току-що се върна, а вече мислиш за нови пътешествия. Човек ще си каже, че не ти харесва тук.

— Знаеш, че не е така, паи. Но докато не се уверя, че маи се възстановява, нямам желание да избирам дата за сватбата. А си наясно с какво нетърпение очаквам този момент. Затова ако престоят във фазендата може да ускори оздравяването й, с радост ще я придружа.

— И ще ме оставите сам-самичък тук, без жена и дете, при които да се връщам вечер? — оплака се Антонио.

— Ще можеш да ни посещаваш през уикендите, когато не работиш, паи.

— Вероятно. Но не мен трябва да убедиш; на годеника ти едва ли ще му е приятно, ако изчезнеш отново.

— Ще говоря с Густаво — съгласи се Бел.

 

 

— Разбира се — кимна Густаво, когато Бел му сподели плана си на следващия ден. — Одобрявам всичко, което би ми позволило да те отведа по-скоро до олтара. Пък и — побърза да добави той — така ще е най-добре за майка ти. Но преди да тръгнеш трябва да вземем няколко решения.

Бел с радост съобщи на Карла, че ще могат да тръгнат за фазендата следващата седмица. Тази мисъл радваше не само тях двете. Лицето на Лоен засия, когато Бел я покани да ги придружи в планинския им дом. Макар и присъствието й да не беше необходимо, тъй като Фабиана и Сандро, които стопанисваха имота им, можеха да се грижат за тях, Бел знаеше, че това ще й даде шанс да прекара повече време с възлюбения си.

— О, сеньорита Бел — възкликна Лоен с грейнали от щастие очи. — Не мога да повярвам, че ще го видя отново! Той не може да чете и пише, затова не сме си общували от последната ни среща. Obrigada! Obrigada!

Лоен прегърна спонтанно господарката си и напусна стаята й с ведра крачка. В този момент Бел реши, че дори тя самата никога да не се върне при възлюбения си, щеше да съпреживява щастието на Лоен.

На следващия ден Бел отиде на уговорената среща с Густаво и майка му, за да обсъдят плановете им за сватбата.

— Жалко е, че болестта на майка ти не й позволява да помага с организацията в този ключов момент — коментира Луиза Айрес Кабрал. — Но ние трябва да вложим всичките си усилия в подготовката на церемонията.

На Бел й се прииска да зашлеви безочливото лице на Луиза, но успя да се овладее.

— Сигурна съм, че ще оздравее съвсем скоро, особено след доза свеж планински въздух — отвърна тя.

— Е, ако успеем поне да обявим датата, Рио няма да реши, че нарочно отлагаме още повече, особено като се има предвид, че току-що се върна от дълъг престой в чужбина. И така… — Луиза сложи очилата си и прегледа тефтера си. — Архиепископът ми съобщи на кои дати е свободен. Както вероятно се досещаш, графикът му е зает за месеци напред. Густаво ми каза, че предпочиташ сватбата да се състои в края на януари. В петък, разбира се. Сватбите през почивни дни са проява на безвкусица.

— Както сметнете за най-добре — съгласи се скромно Бел.

— Що се отнася до приема след церемонията, баща ти желае сватбената закуска да се проведе в хотел „Копакабана Палас“. Аз лично мисля, че това е любимото свърталище на простолюдието и бих предпочела събитието да протече в по-тесен кръг тук, в имението, по стара семейна традиция. Но тъй като баща ти реши да ремонтира според мен достатъчно уютния ни дом, това е невъзможно. Къщата гъмжи от търговци и има голям риск да не е готова до януари. Затова трябва да се примирим с друго място.

— Ще се доверя на вашата преценка — отвърна в същия смирен дух Бел.

— Що се отнася до шаферките и шаферите, майка ти ми е дала имената на няколко от братовчедите ти от Сао Пауло. Общо осем — поясни Луиза. — От наша страна, има поне дванайсетима, които трябва да почета, тъй като са ни кръщелници и естествено ще очакват да вземат дейно участие в церемонията. Можем обаче да поканим най-много осем придружители, без да изглеждаме парадно. Има ли някой, когото държиш да включиш в окончателния списък?

Бел назова двете малки дъщери на братовчедката на майка си и едно момче от страна на баща й.

— Нека останалите шафери бъдат от семейството на Густаво.

Тя надникна към годеника си, който й се усмихна топло.

През следващите два часа Луиза разпитва Бел относно най-малките подробности около сватбата. Но дръзнеше ли Бел да предложи нещо, идеите бързо биваха отхвърляни, тъй като бъдещата й свекърва очевидно беше решила всичко да се случва според нейните виждания.

Въпреки това Бел нямаше намерение да отстъпва по един въпрос: след сватбата Лоен щеше да я последва в новия й дом като нейна лична прислужница.

Когато събра смелост да повдигне темата, Луиза впи леден поглед в нея, а после махна нехайно с ръка.

— Това е нелепо — обяви тя. — Имаме прислужници, които са повече от способни да отговарят на всичките ти нужди.

— Но…

— Маи — прекъсна я Густаво, най-сетне решил да се застъпи за годеницата си. — Щом Изабела желае да доведе със себе си прислужницата, която познава от детството си, не виждам нищо нередно в това.

Луиза вдигна подразнено вежда.

— Разбирам. Е, така да бъде — склони тя и му кимна рязко, преди да върне вниманието си към Бел. — Поне днешният ни разговор ми дава материал за работа, докато ти си почиваш в планината. Като се има предвид колко време си била разделена със сина ми, човек би решил, че просто избягваш компанията му.

Густаво отново се намеси:

— Стига, маи, не говори така. Изабела просто иска да помогне на майка си да оздравее.

— Разбира се. Ще я спомена в молитвите си на утрешната литургия. И ще изпълня моята част от подготовката, докато вие със сеньора Бонифацио се върнете в Рио и поемете своята. А сега — Луиза надникна към часовника върху полицата над камината, — прощавайте, но имам среща с ръководството на сиропиталището „Сестри на милосърдието“ след по-малко от половин час. Густаво, защо не изведеш Изабела на разходка из градината, за да подишате свеж въздух и да й покажеш как вървят ремонтните дейности? — предложи тя. — Хубав ден.

Бел изпрати Луиза с поглед, чувствайки се като чайник, оставен прекалено дълго върху печката и готов да изкипи.

— Не й обръщай внимание. — Густаво отиде до нея и я докосна утешително по рамото, усетил раздразнението й. — Колкото и да се оплаква, това е представата й за забавление. Само за сватбата говори през последните девет месеца. А сега да се поразходим в градината.

— Густаво — подхвана Бел, докато напускаха къщата, — къде ще живеят родителите ти, след като се оженим и се пренеса тук, при теб?

Той вдигна учудено вежда.

— Ще останат в имението, разбира се. Къде другаде да отидат?

 

 

На следващата сутрин Бел настани Карла на задната седалка в ролс-ройса и седна до нея. Лоен зае предното пасажерско място и потеглиха на петчасовото пътуване до прохладния планински регион Пати до Алферес. В продължение на двеста години фазендата „Санта Тереза“ бе принадлежала на семейството на барон Пати до Алферес, португалски благородник и, както ги беше уведомил Антонио, преди да заминат, далечен братовчед на рода Айрес Кабрал.

Пътищата в тази посока бяха изненадващо добри, благодарение на това че някога заможните земевладелци трябвало да превозват кафето си до Рио и затова финансирали изграждането на качествена пътна мрежа. Карла спа необезпокоено през по-голямата част от пътя.

Бел гледаше през прозореца как се изкачват все по-нависоко в планината, как плавните склонове се разливат в долините, насечени от поточета с чиста изворна вода.

— Маи, пристигнахме — събуди майка си, когато колата заподскача по прашната входна алея на къщата.

Шофьорът спря и Бел изскочи навън, за да подиша приказния свеж въздух, с който се славеше местността. Вече се смрачаваше и щурците пееха с пълна сила, а Ванила и Дона — двете бездомни кучета, които Бел беше убедила родителите си да задържат, когато бяха пристигнали невръстни и изгладнели пред кухненската им врата преди седем години — заджавкаха развълнувано около краката на господарката си.

— Най-сетне у дома — въздъхна доволно Бел.

Фабиана и Сандро вървяха към тях.

— Сеньорита Изабела! — Фабиана я прегърна топло. — Боже, разкрасила сте се още повече от последния път, когато ви видях. Добре ли сте?

— Да, благодаря. Но — понижи глас тя — сигурно ще се смаеш, като видиш майка ми. Опитай да прикриеш шока си.

Фабиана кимна и загледа как шофьорът помага на Карла да излезе от колата. Потупа Бел по ръката и отиде да поздрави господарката си. Ако някой можеше да възвърне здравето на майка й, мислеше си Бел, това определено беше Фабиана. Не само щеше да се моли за нея в малкото параклисче в нишата до гостната, но и щеше да обгрижва Карла с какви ли не традиционни лекове: целебни смеси от различните билки и цветя, които никнеха в изобилие наоколо.

С ъгълчето на окото си видя Бруно — тъмноокия син на Фабиана и Сандро. Когато всички наближиха входа на къщата, видя Лоен да му хвърля срамежлива усмивка. Бруно й отвърна със същото.

Бел последва Фабиана и Карла в къщата и забелязвайки, че икономката е преметнала майчински ръка през раменете на майка й, въздъхна облекчено. След като досега се беше грижила сама за нея, вече знаеше, че Фабиана ще поеме тази отговорност. Тя заведе Карла в стаята й, за да разопаковат багажа й и да я настани, а Бел прекоси дървения под на гостната, зает от тежки махагонови и палисандрови мебели, и отвори вратата на стаята от детството си.

Прозорците бяха вдигнати, а външните кепенци — отворени докрай. Тя облегна лакти на перваза и погълна с очи любимата си гледка, наслаждавайки се на прекрасния прохладен ветрец. В кошарата под нея Лоти, понито й, и Лупа, жребецът на баща й, пасяха спокойно. Отвъд тях се издигаше познатият хълм, все още осеян със стари кафеени храсти, които бяха успели да оцелеят някак, независимо от дългогодишната липса на грижи. Стадо бели волове пасяха по склона, а олиселите късове земя разкриваха тъмночервената почва под щръкналата трева.

Бел се върна през гостната и застана пред входната врата, бранена от двете величествени древни палми, чието име носеше цялата местност. Тя седна на каменната пейка пред верандата, вдиша сладкия аромат на хибискуса, изобилстващ наоколо, и отправи поглед към езерото отвъд градината, където бе плувала всеки ден като дете. Докато слушаше монотонното жужене на водните кончета и наблюдаваше игривия танц на две жълти пеперуди, Бел усети как част от напрежението й се изпарява.

На Лоран много би му харесало тук, помисли си с носталгия и макар да си беше обещала, че няма да мисли за него, в очите й запариха сълзи. Отлично знаеше, че решението да го напусне в Париж значеше краят на връзката им, но една момичешка, фантазьорска част от нея се питаше дали пък Лоран няма да опита да я намери. Всяка сутрин, видеше ли пощата за деня на сребърния й поднос върху масата, си представяше, че получава писмо от него, с което я умолява да се върне, уверява я, че не може да живее без нея.

Но естествено не се беше случило. И в течение на седмиците бе започнала да се пита дали обяснението му в любов не представляваше точно каквото я бе предупредила Маргарида: просто част от плана му да я прелъсти. Чудеше се дали Лоран още мислеше за нея или краткото време, което бяха прекарали заедно, бе преминало през съзнанието му като останки от потънал кораб и отдавна бе забравено.

Не че имаше значение. Тя беше сложила край, беше избрала да се върне в Бразилия при годеника си. Атмосферата в „Ла Клозери де Лила“ и допирът на устните му вече бяха само спомен, кратък танц с друг свят, който бе решила да напусне. И нито мечти, нито надежди можеха да променят избрания курс на живота й.