Лусинда Райли
Седемте сестри (30) (Историята на Мая)

29.

Онази нощ спах спокойно, тъй като тялото ми най-сетне се беше настроило към новата часова зона. Събудих се в девет и отидох на плажа за превърналото се в обичай ежедневно плуване. После се върнах в апартамента си и отново прочетох писмата, за да си набележа въпроси, които трябваше да задам на Яра. След това се качих в ресторанта на покрива и изпих чаша вино с обяда, уж за да успокоя нервите си. Съзнавах, че ако Яра откажеше да ми сподели или просто не знаеше как е станало така, че Татко Солт ме е осиновил, нямаше откъде другаде да разбера.

 

 

— Позитивно ли си настроена? — попита ме Флориано, като се качих в колата му.

— Да. Или поне се опитвам.

— Добро момиче. Трябва да вярваш, че Яра може да ти помогне, докато не се увериш в противното.

— Проблемът е там — обясних аз, — че внезапно осъзнах колко важно е всичко това за мен.

— Знам — потвърди той. — Усещам, че е така.

Като пристигнахме пред имението, с облекчение установихме, че макар портата да беше затворена, катинарът го нямаше.

— Дотук добре — коментира Флориано. — Ще те чакам тук.

— Сигурен ли си? Нямам нищо против да влезеш с мен.

— Напълно сигурен. Нещо ме навежда на мисълта, че този разговор трябва да се проведе между жени. Успех — каза той и стисна окуражително ръката ми, преди да сляза от колата.

— Благодаря ти.

Поех си дълбока глътка въздух, пресякох улицата и спрях пред високата порта. Бутнах едното й крило и то се открехна със стон на занемарен метал. Като пристъпих в двора, надникнах към Флориано, който ме наблюдаваше от колата си. Махнах му и изкачих стълбището до входната врата.

Яра очевидно бе чакала до нея, защото моментално ми отвори. Покани ме да вляза, после я затвори и заключи.

— Нямам много време — заяви напрегнато тя и ме поведе по тъмния коридор към същата стая, в която двамата с Флориано се бяхме срещнали със сеньора Карвальо.

Този път обаче кепенците бяха плътно затворени и само призрачното сияние на един лампион осветяваше помещението.

— Заповядай, седни — покани ме тя.

— Благодаря. — Подчиних се и погледнах към Яра, която седна неспокойно на стола срещу мен. — Съжалявам, ако внезапната ми поява е обезпокоила двете ви със сеньора Карвальо — подхванах. — Но ми се иска да вярвам, че ти ми даде писмата с причина. И вероятно си предполагала, че след като ги прочета, ще искам да знам повече.

— Да, да… — Яра потри челото си. — Сеньорита, трябва да разбереш, че баба ти умира. А след като тя си отиде, не знам какво ме очаква. Нямам представа дали ми е завещала нещо.

Веднага се зачудих дали Яра не ми предлагаше информация срещу заплащане. И ако да, дали информацията й беше надеждна. Тя забеляза изражението ми и побърза да ме успокои.

— Не, не искам пари от теб. Казвам само, че ако господарката ми разбере за този ни разговор, може да реши, че не заслужавам пенсия.

— Но защо? Какво толкова крие от мен?

— Сеньорита Мая, свързано е с майка ти Кристина. Тя напусна тази къща преди трийсет и четири години. Не искам сеньора Карвальо да се натъжава през последните си дни на тази земя. Разбираш ли?

— Не бих казала — отвърнах аз. За пръв път споменаваше майка ми и всичките ми нерви изтръпнаха от думата. — Тогава защо ми даде писмата? Писала ги е прабаба ми преди цели осемдесет години, три поколения преди раждането ми!

— Защото, за да разбереш какво се е случило с теб, трябва да знаеш какво е било преди това — обясни Яра. — Макар че мога единствено да ти предам думите на майка ми, Лоен, тъй като и аз самата съм била пеленаче, когато сеньора Изабела е родила сеньора Карвальо.

— Умолявам те, Яра, разкажи ми всичко, което знаеш — призовах я, съзнавайки, че всяка секунда преди смелостта да я напусне беше скъпоценна. — Кълна се, че сеньора Карвальо няма да разбере за този ни разговор.

— Дори ако ти кажа, че можеш да наследиш имението? — впери поглед в мен Яра.

— Както вече ти споделих, осиновена съм от изключително заможен човек и не ми липсва нищо. Моля те, Яра.

Тя ме погледа няколко секунди, после въздъхна примирено.

— Знаеш, че писмата на сеньора Изабела до майка ми спират, когато се завръща в Рио, нали така?

— Да. Последното е изпратено от едно африканско пристанище по време на плаването й към Бразилия — потвърдих. — Знам, че Бел се е върнала в Рио. Видях сватбената й снимка с Густаво Айрес Кабрал в архивите на библиотеката.

— Да. А сега ще ти разкажа какво знам от майка ми за следващите осемнайсет месеца от живота на Изабела…