Метаданни
Данни
- Серия
- Седемте сестри (1)
- Включено в книгата
-
Седемте сестри
Историята на Мая - Оригинално заглавие
- Seven sisters: Maia’s Story, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветелина Тенекеджиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2022 г.)
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Седемте сестри
Преводач: Цветелина Тенекеджиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 30.09.2016 г.
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антоанела Станева
ISBN: 978-954-398-474-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179
История
- —Добавяне
Мая
Юни 2007 г.
Първа лунна фаза
13; 16; 21
1.
Никога няма да забравя къде се намирах и какво правех, когато научих за смъртта на баща ми.
Седях в красивата градина зад лондонската къща на някогашната ми съученичка с отворена в скута ми, но така и непрочетена „Одисеята на Пенелопа“ от Маргарет Атууд, наслаждавайки се на юнското слънце, докато чаках Джени да вземе момченцето си от детските ясли.
Чувствах се спокойна и започвах да осъзнавам колко добра идея е било да се отделя от всичко. Тъкмо съзерцавах напъпилия клематис, който слънчевите лъчи като грижовни акушерки насърчаваха да роди цветното си великолепие, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Марина.
— Здравей, Мама, как си? — попитах с топъл глас.
— Мая, аз…
Марина замлъкна и в този миг разбрах, че нещо не е наред.
— Какво има?
— Мая, няма лесен начин да ти го съобщя, но вчера следобед баща ти получи инфаркт у дома и в малките часове… почина.
Не пророних и дума, докато милион всевъзможни, нелепи мисли препускаха из съзнанието ми. Първата беше, че Марина незнайно защо е решила да си направи жестока шега с мен.
— Казвам първо на теб, Мая, като най-голяма от сестрите. Исках да те попитам дали предпочиташ ти да съобщиш на останалите, или аз да го сторя?
— Ами…
Думите все още отказваха да образуват смислени изречения в устата ми, но лека-полека започнах да проумявам, че Марина, скъпата ни, обична Марина, жената, която цял живот имах за своя майка, не би ми казала подобно нещо, ако не беше истина. В този момент светът ми се завъртя шеметно около оста си.
— Мая, моля те, кажи ми, че си добре. Това е най-ужасният разговор, който някога ми се е налагало да проведа, но нима имам избор? Един бог знае как ще го понесат останалите момичета.
Долових мъката в гласа й и разбрах каква нужда е изпитвала да сподели тежката новина с мен. Затова преминах към обичайното си поведение, част от което беше да утешавам околните.
— Разбира се, че аз ще съобщя на сестрите си, Мама, въпреки че нямам представа къде са. Али не замина ли да се упражнява за предстоящата регата?
Докато обсъждахме местонахождението на всяка от по-малките ми сестри, сякаш трябваше да ги съберем за тържество, а не за погребението на собствения им баща, разговорът ни придоби някак нереална атмосфера.
— Как смяташ, кога да направим погребението? Като се има предвид, че Електра е в Лос Анджелис, а Али плава из открития океан, можем да го организираме най-рано за идната седмица.
— Е… — Долових колебанието в гласа й. — Май е най-добре да го обсъдим като се върнеш у дома. Не е спешно, Мая, така че ако предпочиташ да изкараш и последните дни от почивката си, просто остани в Лондон. Няма как да му помогнеш, дори да се прибереш… — Думите й се размиха в тъга.
— Мама, качвам се на първия полет до Женева! Веднага ще звънна на летището, а после ще опитам да се свържа с момичетата.
— Толкова съжалявам, chérie — пророни горчиво Марина. — Знам колко го обичаше.
— Да — отвърнах аз. Странното спокойствие, което ме беше обзело, докато обсъждахме организационните въпроси, ме напусна като затишието преди свирепа буря. — Ще ти се обадя по-късно, като разбера кога можеш да ме очакваш у дома.
— Моля те, пази се, Мая. Претърпя ужасен удар.
Натиснах копчето за прекъсване на разговора и преди буреносните облаци в сърцето ми да се отворят над мен, се качих до стаята ми на горния етаж, за да взема документите си и да се обадя на летището. Докато чаках да приемат обаждането ми, погледнах към леглото, където тази сутрин бях посрещнала просто поредния ден. И благодарих на господ, задето не е надарил човеците със силата да виждат в бъдещето.
Деловият женски глас, който ми отговори накрая и равнодушно забърбори за пълни самолети, глоби и банкови сметки, едва не срути дигата, крепяща емоциите ми. След като с осезаема неохота ми осигури място за полета в четири, което налагаше моментално да нахвърлям каквото мога в пътническата си чанта и да хвана такси до „Хийтроу“, седнах на леглото и толкова време се взирах в тапета на дребни цветчета, че започнаха да танцуват пред очите ми.
— Няма го вече — прошепнах в правната стая. — Завинаги. Повече никога няма да го видя.
Очаквах гласните думи да предизвикат буен поток от сълзи и останах изненадана, когато не се случи нищо. Просто седях сковано на леглото си и в главата ми се прескачаха безброй практически въпроси. Мисълта да съобщя скръбната вест на сестрите ми — и на петте — беше ужасяваща, но все пак се разрових из емоционалната си картотека за онази, на която щях да се обадя първо. Естествено се спрях на Тиги, петата по възраст от шестте ни и моя най-близка приятелка.
Намерих номера й с разтреперани пръсти и го набрах. Когато ми отговори гласовата й поща, не знаех какво друго да кажа, освен да й отправя мъглива молба да ми се обади при първа възможност. В момента се намираше някъде из шотландските планини, където работеше в център за осиротели и болни диви сърни.
Що се отнасяше до другите ми сестри… знаех, че реакциите им ще са различни, поне външно — от безразличие до драматични изблици на емоция.
Тъй като в момента нямах представа в коя посока на скалата на скръбта ще тръгна дори аз самата по време на разговорите си с тях, реших да постъпя по страхливия начин и изпратих съобщения до всички с апел да ми се обадят възможно най-скоро. После стегнах набързо багажа си и слязох по тясното стълбище в кухнята, за да напиша бележка на Джени с обяснение за внезапното ми заминаване.
Сметнах за най-разумно да си хвана такси от лондонските улици, затова тръгнах с бърза крачка през потъналия в зеленина Челси като съвсем нормален човек в съвсем нормален ден. Ако не се лъжа, дори поздравих един мъж с куче и съумях да му се усмихна.
Никой няма да разбере какво ми се е случило току-що, помислих си, когато най-сетне намерих свободно такси по оживения Кингс Роуд и поръчах на шофьора да ме закара до „Хийтроу“.
Никой няма да разбере.
Пет часа по-късно, докато слънцето се спускаше лениво над Женевското езеро, пристигнах до частния ни понтонен мост на брега му, откъдето щях да предприема последната част от пътешествието си до дома.
Крисчън ме чакаше в луксозната ни моторница „Рива“, а ако съдех по лицето му, вече беше научил новината.
— Как сте, мадмоазел Мая? — попита той със състрадание в сините си очи, докато ми помагаше да се кача на борда.
— Ами… радвам се, че съм тук — отговорих неутрално.
Отидох в задния край на лодката и седнах на тапицираната с кремава кожа пейка, която се извиваше по очертанията на кърмата. Обикновено по време на двайсетминутното скоростно плаване през спокойните води седях на пасажерската седалка до Крисчън, но днес имах нужда да остана сама. Крисчън запали мощния двигател, а аз загледах как слънцето проблясва по прозорците на разкошните къщи по бреговете на Женевското езеро. Често краткото пътешествие през него ми се струваше като преход към един неземен свят, отцепен от реалността.
Светът на Татко Солт.
При мисълта за галеното име на баща ни, което аз самата му бях измислила като малка, усетих първото парене на сълзи в очите си. Открай време обичаше да плава и много често, когато се прибираше в крайезерния ни дом, носеше със себе си уханието на свеж въздух и морска вода. Прякорът някак се беше установил и с появата си по-малките ми сестри също започнаха да го наричат така.
Докато моторницата набираше скорост и топлият ветрец шпореше косите ми, се замислих за стотиците ми завръщания в Атлантис, приказния замък на Татко Солт. Беше недостижим по земя, тъй като се разполагаше на частен нос, обграден от задната си страна с полумесец от стръмни зъбери, затова единственият път до него беше по вода. Най-близките съседи се намираха на километри по езерния бряг, така че Атлантис беше нашето уединено кралство, откъснато от останалия свят. Всичко в него излъчваше магия… сякаш Татко Солт и ние, дъщерите му, живеехме на омагьосано кътче земя.
Татко Солт беше осиновил всяка от нас още като бебе от четирите краища на света и ни беше довел в дома си, за да живеем под негова закрила. И както обичаше да казва, всяка от нас беше различна, единствена по рода си… ние бяхме неговите момичета. Беше ни кръстил на Седемте сестри, любимото му съзвездие, чиято първа, най-стара звезда се наричаше Мая.
В детството ми често ме водеше в обсерваторията с огромен стъклен купол на покрива на имението, вдигаше ме с големите си, яки ръце и ми даваше да гледам нощното небе през телескопа.
— Ето я — казваше, нагласяйки лещите. — Виждаш ли, Мая? Това е красивата ярка звезда, чието име носиш.
И аз наистина я виждах. Той ми разказваше легендите, от които бе взел имената ни, а аз почти не го слушах, доволна да чувствам силните му ръце около себе си и толкова щастлива, че този приказен момент беше само мой.
С времето осъзнах, че Марина, която някога бях смятала за своя майка — дори бях съкратила името й на Мама — всъщност беше просто бавачка, наета от Татко Солт да се грижи за мен по време на множеството му странства. Но за нас със сестрите ми, разбира се, Марина беше много повече. Тя бършеше сълзите ни, мъмреше ни за лошите ни обноски на масата и ни направляваше търпеливо през тежкия преход от детството към зрелостта.
Винаги се грижеше за нас като за свои деца и едва ли щях да я обичам повече, дори да ме беше родила.
През първите три години от живота ми двете с Марина обитавахме сами магическия ни замък на брега на Женевското езеро, тъй като Татко Солт обикаляше света по работа. Тогава една по една започнаха да се появяват и сестрите ми.
Татко винаги се връщаше у дома с подарък. Чуех ли моторницата, хуквах през обширните ливади и малката горичка, за да го посрещна на кея. Като всяко дете, умирах от нетърпение да видя какво ми носи в магическите си джобове. Един път обаче, след като ми подари изящно дървено еленче, което уж взел от работилничката на Дядо Коледа на Северния полюс, иззад него се появи жена в униформа, прегърнала малко вързопче, увито с шал, което се движеше.
— Този път, Мая, ти нося един много специален подарък. Имаш си ново сестриче. — Той ми се усмихна и ме вдигна във въздуха. — Вече никога няма да си самотна, когато заминавам.
След това животът ни се промени. Бавачката, която Татко Солт беше довел със себе си, изчезна след няколко седмици и Марина пое грижите за невръстната ми сестричка. Аз обаче не можех да приема червендалестото, пищящо същество, което често понамирисваше и отклоняваше вниманието от мен като подарък. Докато една сутрин Алкиона — кръстена на втората звезда от Седемте сестри — не ми се усмихна от високото си столче до масата.
— Знае коя съм — казах удивено на Марина, която я хранеше.
— Разбира се, че знае, скъпа Мая. Все пак си голямата й сестра, примерът й за подражание. Ще я научиш на толкова много неща, които тя още не знае.
И с годините малката наистина се превърна в моя сянка. Преследваше ме навсякъде, а това едновременно ме радваше и дразнеше.
— Мая, изчакай ме! — пищеше, топуркайки след мен.
Въпреки че първоначално смятах Али — както й виках на галено — за нежелана притурка към приказния ми живот в Атлантис, не можех да си представя по-сладка и обичлива спътница в игрите. Почти никога не плачеше и не се лигавеше като много от децата на нейна възраст. Буйните й червено-златисти къдрици и огромни сини очи обайваха хората, включително баща ни. В редките случаи, когато Татко Солт си беше у дома, забелязвах как видеше ли я, лицето му грейваше така, както едва ли някога бе ставало покрай мен. Докато аз самата бях срамежлива и сдържана пред непознати, откритото, доверчиво поведение на Али пленяваше всеки.
Освен това се оказваше от онези деца, на които се отдаваше всичко — особено музиката и водните спортове. Спомням си как Татко Солт я учеше да плува в огромния ни басейн. Докато аз едвам се задържах на повърхността и мразех да се потапям под вода, малката ми сестричка беше същинска русалка. На мен ми беше трудно да понеса плаването дори на борда на „Титан“, грамадната, красива океанска яхта на баща ни, а Али постоянно му се молеше да я изведе с малката ветроходка, която държеше на частния ни кей. Докато двамата я управляваха по лъскавата езерна вода, аз клечах уплашено в кърмата. Общата им страст по плаването създаваше помежду им връзка, каквато аз нямах шанс да постигна.
Въпреки че Али завърши Женевската музикална консерватория и се славеше като даровита флейтистка, която можеше да започне кариера в професионален оркестър, тя избра живота на мореплавател. Сега редовно участваше в регати и множество пъти бе представяла Швейцария в световни първенства.
Когато Али беше на почти три, Татко Солт се завърна от поредното си пътешествие със следващата ни сестричка, която кръсти Астеропа — на третата от Седемте сестри.
— Ще й викаме Ася — усмихна се той, докато с Марина и Али оглеждахме любопитно новия член на семейството ни.
По онова време вече всяка сутрин имах уроци с частен учител, затова появата на новата ми сестричка ми повлия по-малко от тази на Али преди години. А само шест месеца по-късно към нас се присъедини и още едно бебе — дванайсетседмично момиченце на име Келено, което Али веднага реши да нарече Кики на галено.
Между Ася и Кики имаше само три месеца разлика, затова двете веднага си изградиха близка връзка. Бяха като близначки — дори си говореха на таен бебешки език, някои думички от който използваха и до ден-днешен. Живееха в свой собствен свят, където не допускаха сестрите си. Дори сега, макар и надхвърлили двайсетте, всичко помежду им си оставаше същото. Кики, по-малката от двете, вечно се изживяваше като шеф, а набитото й тяло и бронзова кожа си контрастираха ярко с бледата, слаба като вейка Ася.
На следващата година пристигна още едно бебе — Тайгета, която веднага нарекох Тиги, понеже късата й тъмна коса стърчеше във всички посоки върху малката й главичка и ми напомняше на таралежчето от приказката „Мисис Тиги-Мигъл“ от Беатрикс Потър.
По онова време вече бях на седем, затова се привързах към Тиги веднага щом я видях. Тя беше най-болнавата от всички ни, но още от бебе проявяваше стоицизъм и скромност. Когато няколко месеца по-късно татко донесе поредното бебе — Електра — Марина, изтощена до смърт, често ме молеше да гледам Тиги, която постоянно страдаше от треска или болно гърло. В крайна сметка се установи, че има астма, затова рядко я извеждахме навън от страх, че студеният въздух и тежката мъгла на женевската зима могат да навредят на чувствителните й дробове.
Електра беше най-малката ми сестричка и името й подхождаше съвършено. Вече бях посвикнала с бебетата и капризите им, но тя се оказваше най-трудната от всички дотогава. Сякаш наистина излъчваше електричество; заради вродената й способност да превключва мигновено от мрачно към ведро настроение и обратното, някога спокойният ни дом вече ехтеше от оглушителни писъци. Истеричните й изблици отекваха из спомените за детството ми, а бурният й нрав не се смекчи дори с годините.
С Али и Тиги си имахме таен прякор за нея — викахме й Сръдлата. Всички внимавахме какво правим край нея, за да не предизвикаме някоя от резките промени в настроението й. Откровено казано, имаше моменти, когато я мразех заради смута, който внесе в Атлантис.
При все това, научеше ли, че някоя от нас е изпаднала в беда, Електра първа се притичаше на помощ. Макар и да беше способна на върховен егоизъм, имаше случаи, в които великодушието й изпъкваше още по-силно.
След Електра цялото домакинство зачака появата и на Седмата сестра. Все пак всички бяхме кръстени на звезди от любимото съзвездие на Татко Солт и семейството ни нямаше да е завършено без нея. Дори знаехме името й — Меропа — и се чудехме коя ще е. Само че мина цяла година, а след това още една, и още една, ала татко не доведе друго бебе.
Спомням си ясно едно посещение в обсерваторията му. Бях на четиринайсет и на път да се превърна в жена. Двамата с татко очаквахме важно слънчево затъмнение, което по негови думи беше съдбовен момент за човечеството и носеше със себе си голяма промяна.
— Татко — подхванах аз, — ще ни доведеш ли седма сестра?
Въпросът ми накара силното му, защитническо тяло да замръзне на място за няколко секунди. Внезапно придоби вид на човек, понесъл цялото тегло на света върху плещите си. Макар че не се обърна към мен и продължи да наглася телескопа си за предстоящото затъмнение, нещо ми подсказваше, че думите ми са го разстроили.
— Не, Мая, няма. Така и не я намерих.
Когато най-сетне видях познатия жив плет от смърчове, бранещ крайезерния ни дом от нежелани погледи, и Марина да стои на кея, покъртителната истина за загубата на баща ми започна да се избистря в съзнанието ми.
И проумях, че мъжът, създал кралството, в което със сестрите ми бяхме живели като принцеси, вече го нямаше да поддържа магията.