Лусинда Райли
Седемте сестри (13) (Историята на Мая)

12.

На следващата сутрин Флориано пристигна точно в уговорения час и потеглихме в червеното му фиатче. Провираше се уверено през оживения трафик, а аз на няколко пъти настръхвах от опасните ситуации, в които попадахме.

— Откъде си? — попитах го, за да отвлека вниманието си от ужасяващото му шофиране. — Истински бразилец ли си?

— А какво според теб е „истински бразилец“? — поинтересува се той. — Няма такова нещо. Расата ни се състои от хора със смесена кръв, различни националности, вероизповедания и цвят на кожата. Единствените „истински“ бразилци са били коренните жители на Бразилия, или нативос, както ги наричаме тук, които португалците започнали да изтребват, след като пристигнали по тези земи преди петстотин години, завладявайки тукашните богатства. Оцелелите след кланетата измрели от болестите, донесени от заселниците. С няколко думи дългата ми семейна история би звучала така: майка ми има португалски корени, а баща ми е италианец. Чистокръвни бразилци просто не съществуват.

Научавах все повече за страната, която можеше да се окаже моя родина.

— Ами родът Айрес Кабрал?

— Интересното е, че са били чисти португалци, докато Изабела, потенциалната ти прабаба, не се появила на сцената. Баща й бил много заможен човек с италиански произход, който, подобно на доста свои съвременници, забогатял от търговия с кафе. Предполагам точно по онова време семейство Айрес Кабрал се намирало в тежък период като повечето мързеливи аристократи в страната. Изабела била поразителна красавица от заможно семейство, така че навярно са сключили сделка.

— Значи в момента по-скоро гадаеш? — попитах го.

— Абсолютно. Което, като изключим наличието на конкретни дати, писма и дневници, е типичният подход при първичните разследвания на исторически събития — обясни начетено Флориано. — Нищо никога не е сигурно, защото хората, способни да потвърдят дадена история, вече не са сред живите. Ние, историците, трябва да подредим парчетата от пъзела, за да съставим цялостната картина.

— Да, прав си — замислих се аз.

— Разбира се, тъй като живеем в епохата на интернет, където всяко събитие бива отбелязвано в подробности, историческите проучвания ще се променят. Навлизаме в нова ера с все по-малко тайни и мистерии. Слава богу, че съм и писател, защото Господин Уикипедия и другарчетата му лека-полека взимат хляба на историка. Няма смисъл да пиша мемоари на преклонна възраст; историята ми ще бъде всеобщо достояние в глобалната мрежа.

Замислих се върху думите му, а той — без дори да ме попита накъде да кара — свърна по входната алея на А Каса дас Оркидеас.

— Откъде знаеш къде точно се намира? — учудих се, когато паркира уверено пред къщата.

— Скъпа ми Мая, потенциалното ти отдавна загубено семейство е прочуто в Рио. Всеки историк знае тази къща. Все пак е един от малкото исторически паметници от една отминала епоха. И така — рече той, изгаси двигателя и се обърна към мен. — Готова ли си?

— Да.

И Флориано ме поведе нагоре по стълбището към входната врата.

— Звънецът не работи — известих го аз.

— Тогава ще почукам.

Така и направи. Достатъчно силно, че да събуди и мъртвите. Като не получи отговор до трийсетина секунди, почука отново, още по-силно. Този път откъм другата страна на вратата се чуха забързани стъпки, дърпане на резета и щракане на ключалки. Накрая вратата се отвори и на прага се появи сивокосата прислужница, с която се бях срещнала при първото ми посещение. Веднага щом ме видя, чертите на лицето й се сгърчиха от паника.

— Простете за безпокойството, сеньора. Аз съм Флориано Кинтелас. Приятел на сеньорита Д’Аплиез. Уверявам ви, че нямаме намерение да притесняваме господарката ви. Но смятаме, че имаме информация, която може да я заинтригува. Аз съм уважаван историк и писател.

— Знам кой сте, сеньор Кинтелас — каза прислужницата, без да откъсва очи от мен. — Сеньора Карвальо пие кафето си във всекидневната, но както вече уведомих приятелката ви, тя е тежко болна жена.

Слушайки официалния изказ на прислужницата, направо ме досмеша. Имах чувството, че играе роля във второкласна викторианска мелодрама.

— Предлагам да влезем с вас и лично да обясним на сеньора Карвальо кои сме — настоя Флориано. — След това, ако не се чувства в състояние да говори с нас, ще си тръгнем.

Спътникът ми вече беше прекрачил прага с един крак, което принуди възмутената прислужница да отстъпи назад и да ни пусне във внушителен вестибюл с широко вито стълбище, водещо към горните етажи. В центъра му стоеше кръгла махагонова маса, а до едната стена се разполагаше импозантен висок часовник. Под извивката на стълбището се виждаше дълъг тесен коридор, който явно водеше към задната част на къщата.

— Моля, сеньора, водете — покани Флориано прислужницата, усвоявайки официалния й тон.

Тя спря колебливо, сякаш претегляше нещо в ума си. После кимна и ни поведе към коридора. Когато пристигнахме пред една от вратите в дъното на смътно осветения коридор обаче, прислужницата се обърна към нас. Този път личеше, че е твърдо решена да не ни пуска в стаята, преди да поиска разрешение от господарката си.

— Изчакайте тук — нареди неумолимо.

Когато почука на вратата и влезе, затваряйки я пред лицата ни, аз се обърнах към Флориано.

— Тя е просто една болна старица. Редно ли е да я притесняваме?

— Не, Мая, но редно ли е да крие от теб истината за произхода ти? Та това може да е баба ти. Дъщеря й може да е истинската ти майка. Толкова ли е страшно, че ще нарушим сутрешната й рутина за няколко минути?

Прислужницата се показа на вратата.

— Ще ви отдели пет минути. Не повече.

Отново впи поглед в мен, преди да ни въведе в тъмна стая, напоена с миризма на мухъл и влага. Интериорът й очевидно не беше променян от десетилетия и когато очите ми се приспособиха към сумрака, забелязах протрития персийски килим под краката ни и провисналите, избелели жакардови завеси на прозорците. Запуснатият вид на стаята обаче оставаше на заден план пред красивите антични мебели от палисандрово дърво и орех и превъзходния полилей над главите ни.

Сеньора Карвальо седеше в кадифено кресло с висока облегалка, загърнала коленете си с одеяло. На масичката до нея имаше кана с вода и множество шишета с хапчета.

— Връщате се значи — каза тя вместо поздрав.

— Моля, простете на сеньорита Д’Аплиез, че ви безпокои отново — подхвана Флориано. — Но навярно разбирате колко важно е за нея да открие истинското си семейство. Не можете просто да я отпратите.

— Сеньор Кинтелас — въздъхна старицата, — още вчера обясних на приятелката ви, че няма с какво да й помогна.

— Сигурна ли сте, сеньора Карвальо? Трябва само да погледнете портрета над камината, за да се уверите, че сеньорита Мая не е дошла с подмолна цел. Не преследва парите ви, а просто иска да намери семейството си. Толкова ли е грешно? Нима можете да я вините?

Погледнах към стената над камината и видях маслен портрет на жената, която вече познавах като Изабела Айрес Кабрал. Този път нямаше никакво съмнение. Дори аз самата осъзнавах, че съм нейно копие.

— Изабела Айрес Кабрал ви е била майка — продължи Флориано. — А през 1956-а вие сте родили дъщеря на име Кристина.

Старицата седеше неподвижно в креслото си, стиснала упорито устни.

— Значи не желаете дори да приемете, че е възможно пред вас да стои внучка ви? Държа да ви уведомя, сеньора, че в момента един мой приятел от „Музея на Републиката“ събира доказателства за произхода на сеньорита Д’Аплиез. Очаквайте ни отново — заяви Флориано.

Старицата продължаваше да мълчи, без дори да поглежда Флориано в очите. Внезапно изтръпна от болка.

— Моля, вървете си — процеди тя и този път видях агонията по лицето й.

— Стига толкова — прошепнах отчаяно на Флориано. — Жената е болна. Не е справедливо.

Флориано кимна примирително.

— Adeus, сеньора Карвальо. Желая ви приятен ден.

— Много съжалявам, сеньора Карвальо — казах аз. — Няма да ви безпокоим повече, обещавам.

Флориано се обърна и закрачи решително към вратата, а аз го последвах, засрамена почти до сълзи. Видяхме прислужницата в коридора и тръгнахме към нея.

— Благодарим ви, че ни пуснахте, сеньора — каза Флориано, докато я следвахме към изхода. После се обърна към мен и прошепна: — Заговори я. Искам да видя нещо.

Той изчезна надолу по стълбището, а аз извърнах тъжен поглед към прислужницата.

— Много съжалявам, че разстроихме сеньора Карвальо. Обещавам, че няма да се върна без нейно съгласие.

— Сеньора Карвальо страда от сериозна болест, сеньорита. Остава й съвсем малко време на тази земя.

Прислужницата спря на прага до мен и усетих, че иска да ми каже още нещо.

— Исках само да ви попитам — продължих аз, сочейки към спящия фонтан в средата на входната алея, — била ли сте тук по времето, когато имението е процъфтявало?

— Да, родена съм тук.

Тя отправи носталгичен поглед към фонтана и очите й се премрежиха от спомени. Флориано вече изчезваше зад ъгъла на къщата. Прислужницата се обърна внезапно към мен.

— Сеньорита — прошепна тя, — имам нещо за вас.

— Моля?

Мислите ми бяха отклонени към Флориано и дори не чух какво каза.

— Искам да ви дам нещо. Но моля ви, не споделяйте със сеньора Карвальо. Никога няма да ми прости такова предателство.

— Разбира се — отвърнах аз. — Обещавам да си мълча.

Прислужницата извади тънък хартиен плик от джоба на бялата си престилка и ми го подаде.

— Умолявам ви, не казвайте на никого, че ви ги давам — пророни дрезгаво тя. — Получих ги от моята майка на смъртния й одър. Били част от историята на семейство Айрес Кабрал.

Загледах я смаяно.

— Благодаря ви — прошепнах, доволна да видя, че Флориано се е върнал и вече ме чака до колата. — Но защо? — попитах.

Тя посочи с дълъг, кокалест пръст лунния камък, висящ на фината си златна верижка около врата ми.

— Знам коя сте. Adeus.

Тя се върна в къщата и затвори вратата. Леко зашеметена, пъхнах плика в чантата си и слязох по стълбите към колата.

Флориано ме чакаше вътре със запален двигател. Качих се и потеглихме с обичайната му бясна скорост към входните порти.

— Видя ли статуята? — попитах го.

— Да — отвърна той, изкарвайки колата на пътя. — Съжалявам, че старицата отказва да признае коя си, Мая, но ловкият ми мозък успя да намери липсващото парче от пъзела. И май разбирам защо е толкова потайна. Като се върнем в града, те оставям в хотела и тръгвам право към „Музея на Републиката“ и библиотеката. Да ти се обадя ли по-късно, ако имам някакви новини? — попита той, когато пристигнахме пред хотела.

— Ще съм ти благодарна — отвърнах на слизане от колата.

Той ми махна и отпраши надолу по улицата, а аз хванах асансьора до апартамента ми. Затворих вратата, слагайки на дръжката табелката „Не безпокойте“, отидох до леглото и извадих хартиения плик от прислужницата. Вътре намерих купчина плътно завързани писма. Оставих я върху завивките, развързах възела и взех първия плик, старателно отворен с нож за писма. Оказваше се, че всичките бяха адресирани до „Сеньорита Лоен Фагундес“.

Извадих внимателно писмото от плика и усетих колко крехка беше вехтата хартия между пръстите ми. Отворих листа и видях, че адресът в горния му десен ъгъл беше в Париж, а датата — 30 март 1928 г. Прегледах и следващите няколко писма, установявайки, че не бяха подредени хронологично, тъй като някои бяха изпратени до Лоен Фагундес на друг адрес — този в Бразилия — през 1927-а. Отворих още няколко плика и видях, че в долния край на всички се беше подписала Изабела, жената, която вероятно ми беше прабаба… В този миг си припомних думите на прислужницата.

Знам коя сте…

Докоснах с пръсти лунния камък на врата си. Хрумваше ми единствено, че може да съм го получила като спомен, навярно от майка ми, когато Татко Солт ме е осиновил. Като ми даде колието, татко ми обясни, че зад него се криела интересна история. Сигурно ми намекваше, че някой ден може да го попитам каква; може би по онова време още не е искал да ме разстройва с разкази за миналото. Чакал е сама да го попитам. А сега си мечтаех от все сърце да бях.

През следващия час продължих да оглеждам писмата — които бяха над трийсет — и да ги подреждам по дата.

Нямах търпение да зачета посланията, изписани с красивия почерк. Мобилният ми телефон иззвъня и от другия край на линията ме посрещна развълнуваният глас на Флориано.

— Мая, имам новини. Може ли да се срещнем в хотела ти след час?

— Имаш ли нещо против да е утре сутринта? Май съм пипнала някакъв стомашен вирус — излъгах виновно, нетърпелива да се заема с писмата.

— Утре в десет?

— Да. Предполагам ще съм добре дотогава.

— Ако имаш нужда от нещо, Мая, моля те, обади ми се.

— Добре, благодаря.

— Няма защо. Оздравявай по-бързо — пожела ми той.

Изключих телефона си и поръчах две бутилки вода и сандвич от румсървиса. Като ми ги донесоха и излапах храната умислено, взех първото писмо с разтреперани пръсти и зачетох…