Лусинда Райли
Седемте сестри (11) (Историята на Мая)

10.

Въпреки че се върнах в хотела едва в осем вечерта, тялото ми говореше, че минава полунощ и направих грешката да потъна в дълбок сън, от който се разбудих в пет призори.

Останах в леглото, обмисляйки случката от предишния ден. Колкото и категорично да бе отричала старицата, всеки мой инстинкт ми нашепваше, че Татко Солт не е грешал. Но за жалост нямах представа какво да направя по въпроса. Каквото и да знаеха болната жена и прислужницата й, ми бяха дали да разбера, че не желаят да го споделят с мен.

Извадих триъгълната плочка от чантата си и отново опитах да разчета надписа на гърба й, но скоро се предадох. Какъв смисъл имаше? Разполагах само с няколко избледнели думи и дата. Момент от времето, запечатан върху парче камък.

За да се поразсея, реших да прегледам имейлите си и намерих съобщение от бразилското издателство, за което работех. Бях се свързала с него по време на дългия престой от три часа и половина на парижкото летище „Шарл дьо Гол“.

Скъпа сеньора Д’Аплиез,

Радваме се, че сте решили да посетите Бразилия. Офисите ни се намират в Сао Пауло, затова се опасяваме, че може да не ви е удобно да ни посетите, но с голямо удоволствие бихме се запознали лично с вас. За всеки случай препратихме имейла ви до Флориано Кинтелас, който живее в Рио. Сигурен съм, че на драго сърце би ви приветствал в красивата ни страна. Моля, не се колебайте да се свържете отново с нас, ако имате нужда от нещо.

С най-добри пожелания,

Лусиано Барачини

Топлият, приятелски тон на писмото ме накара да се усмихна. От последното си посещение тук помнех колко различна беше бразилската култура от много по-официалния швейцарски стил. Не се съмнявах, че ако изпаднех в някакво затруднение, тези хора, които дори не ме познаваха, щяха да ми помогнат по всеки възможен начин.

Отпуснах се в леглото и отправих поглед през прозореца. Слънцето тъкмо се издигаше над морето и широкият булевард под мен започваше да бучи от утринния трафик. Градът се пробуждаше.

Въпросът беше дали след вчерашния ми провал беше редно да задълбая по-надълбоко в тайните на Рио.

Като се имаше предвид единствената ми алтернатива — да се върна в Женева, което за момента беше невъзможно — реших да остана поне още няколко дни и да си поиграя на турист. Макар и вече да бях ударила на камък с разбулването на миналото ми, можех поне да опозная града, в който навярно бях родена.

Облякох се, хванах асансьора до фоайето и като пресякох булеварда, се озовах на плажа Ипанема. Още пустееше заради ранния час. Отидох до вълните, разбиващи се в мекия пясък под краката ми, и се обърнах към Рио, за да видя града от гледната точка на морето.

Цял куп сгради — всичките с различна височина и размер — сякаш се бореха за място по крайморския булевард, а иззад тях надничаха билата на хълмовете. Дългият пясъчен залив от дясната ми страна завършваше със скалист нос, а отляво се разкриваше впечатляващ изглед към двойния връх на Моро Доис Ирмаос.

Докато стоях съвсем сама на това величествено място, през вените ми пробяга странна енергия и усетих внезапно чувство на лекота и освобождение.

Това е част от мен и аз съм част от него…

Някакъв инстинкт ме накара да забягам по плажа, разперила ръце в миг на съвършена възбуда, докато пръстите на краката ми се вкопчваха в хлъзгавия пясък, за да ме задържат. Накрая спрях задъхана и се превих надве, смеейки се на крайно нетипичното си поведение.

Тръгнах си от плажа, пресякох булеварда и се запътих към сърцето на града. Колониални и съвременни сгради се редяха една до друга по улиците, принудени да съжителстват заради изменящите се архитектурни стилове.

Свърнах зад един ъгъл и се озовах на площад, където търговците вече подреждаха сутрешната си стока. Спрях на една сергия да си купя праскова и младият мъж зад нея ми се усмихна приветливо.

— Моля, вземете я, сеньорита.

— Obrigada — благодарих му аз и продължих напред, забивайки зъби в нежната, сочна плът на прасковата.

Като вдигнах поглед, спрях на място. Бялата фигура на Христос отново се извисяваше над мен.

— Ето какво ще правя днес — казах си.

Тъй като внезапно осъзнах, че нямам представа къде се намирам и колко съм се отдалечила от хотела, последвах звука на вълните и досущ като полетял към дома гълъб успях да се върна на мястото, откъдето бях тръгнала.

Закусих на терасата на ресторанта и установих, че апетитът ми се е върнал за пръв път след смъртта на татко. Като се прибрах в апартамента си, видях, че на мобилния телефон ме чакат няколко съобщения. Реших да ги игнорирам, тъй като не исках реалността да разваля новооткритото ми въодушевление. Писмото в електронната ми поща обаче привлече вниманието ми. Беше от Флориано Кинтелас.

Скъпа сеньорита Д’Аплиез,

От издателството ми току-що ме зарадваха, че сте пристигнали в Рио. Много ще се радвам, ако успеем да се срещнем лично и, ако позволите, да ви заведа на вечеря или обяд, за да ви благодаря за усърдната работа върху книгата ми. Френското издателство, на което я поверих, храни големи надежди за нея. А може би просто искате да разгледате красивия ни град през очите на един истински кариока. Ще намерите мобилния ми номер в края на това писмо. Най-откровено казано, ще ме обидите, ако не се свържете с мен по време на престоя си тук.

Оставам на ваше разположение.

Поздрави,

Флориано Кинтелас

Имейлът му успя да ме разсмее. Тъй като през последната година поддържахме връзка заради „Тихият водопад“, вече знаех, че не е от хората, които пилееха думите си.

Той щеше ли да се свърже с мен, ако беше дошъл в Женева — замислих се аз, — и му бях предложила разходка из града?

И щях ли да се обидя, ако не ме потърсеше?

Отговорът и на двата въпроса беше положителен.

Реших, че най-добрият и най-пасивен начин да приема предложението му беше чрез есемес. Нямам представа колко минути отделих на съчиняването и редактирането му, но когато останах доволна от текста, натиснах „изпрати“.

След това, разбира се, го прочетох отново.

Скъпи Флориано, за мен е истинска радост да съм в Рио и би било хубаво — бях изтрила „чудесно“ — да се срещнем. Сега отивам към Корковадо, както подобава на всеки уважаващ себе си турист, но можеш да ме намериш на този номер. С най-добри пожелания, Мая Д’Аплиез.

Доволна от факта, че бях успяла да предам посланието си с равни дози топлина и резервираност — все пак и аз бях писател — слязох до рецепцията, за да попитам какъв транспорт е най-добре да взема до статуята на Христос Спасителя.

— Сеньорита, можем да ви предложим луксозен превоз, но аз лично ви препоръчвам истинското приключение — обясни рецепционистката. — Вземете такси до Козме Вельо — кажете, че отивате към статуята — после се прехвърлете на влака към планината Корковадо.

— Благодаря ви.

— Пак заповядайте.

Десет минути по-късно вече се возех в таксито на път към Козме Вельо и прословутата статуя на Христос. Мобилният ми телефон иззвъня от чантата ми и аз вдигнах. Беше Флориано Кинтелас.

— Ало?

— Сеньорита Д’Аплиез?

— Да.

— Флориано се обажда. Къде сте?

— В такси на път към статуята на Христос. Вече наближавам гарата.

— Приемате ли компания?

Поколебах се и той усети.

— Ако предпочитате да го посетите сама, разбирам.

— Не, заповядайте. Местен гид ще ми е от полза.

— Е, в такъв случай защо не хванете влака, а аз ще ви чакам до стълбите на върха на планината?

— Добре — съгласих се. — Но как ще ме познаете? Сигурно ще е пълно с хора.

— Ще ви позная, сеньорита Д’Аплиез. Виждал съм снимката ви в интернет. Adeus.

Платих на шофьора и слязох пред малката гара в подножието на планината, питайки се какъв ли беше Флориано Кинтелас на живо. Все пак не го познавах лично, макар че се бях влюбила в стила му на писане.

Купих си билет и се качих на двувагонния влак, който ми напомняше на паянтовите влакчета, пълзящи по хълмовете на Швейцарските Алпи. Седнах и се заслушах в какофонията от различни езици — никой от тях португалски. Накрая влакът потегли нагоре и аз отправих поглед към покрития с гъста гора планински склон, впечатлена от факта, че подобна джунгла можеше да вирее толкова близо до голям град. В Женева не биха го позволили.

Докато се изкачвахме, усетих, че отмятам глава назад, смаяна от човешкия гений, създал транспортно средство, което можеше да превози мен и спътниците ми по почти вертикалния планински скат. Гледката ставаше все по-поразителна, докато накрая не спряхме на малка гара и всички слязоха от влака.

Вдигнах поглед и видях петите на Христос Спасителя, стъпили върху висок плинт. Статуята беше толкова висока, че почти не виждах останалата й част. Спътниците ми от влака започнаха да се изкачват по стълбите, а аз се зачудих дали Флориано бе имал предвид да се срещнем в дъното или на върха им. Тъй като не исках да губя повече време, тръгнах нагоре. И нагоре. След стотици стъпала спрях да си поема дъх под знойното слънце.

— Olá, сеньорита Д’Аплиез. Радвам се най-сетне да ви видя на живо.

Чифт топли кафяви очи се усмихнаха насреща ми, поразвеселени от видимата ми изненада.

— Вие ли сте Флориано Кинтелас?

— Да! Не ме ли познахте от снимката на книгата ми?

Обходих дискретно с поглед красивото му, бронзово лице, плътните устни, отворени в широка усмивка, която разкриваше изключително бели, равни зъби.

— Да, но… — Махнах към стълбите под мен. — Как, за бога, успяхте да ме изпреварите?

— Просто вече бях тук, сеньорита — усмихна се Флориано.

— Как? Защо? — попитах объркано.

— Очевидно не сте прочела внимателно краткия ми биографичен опис. В противен случай щяхте да знаете, че съм историк по професия. И че от време на време работя като екскурзовод, но само за специални хора, които желаят да почерпят от богатите ми познания за Рио.

— Разбирам.

— Всъщност истината е, че все още не мога да се препитавам с печалбите от книгата ми, затова допълвам писателската си кариера с екскурзоводство — призна си той. — Но така или иначе ми е приятно да показвам на туристите прекрасния ни град. Тази сутрин имах група заможни американци, които искаха да посетят статуята, преди да са се излели тълпите екскурзианти. Както виждате, вече е доста оживено.

— Да.

— Е, сеньорита Д’Аплиез, на ваше разположение съм.

Флориано ми се поклони театрално.

— Благодаря — отвърнах, все още посмутена от неочаквано бързата му поява.

— Готова ли сте за историята на най-прословутата бразилска забележителност? И не се безпокойте, накрая няма да искам бакшиш — пошегува се той и ме поведе през тълпите от туристи към терасата с изглед към статуята. — Оттук се вижда най-добре. Не е ли величествен?

Вдигнах очи към топлото лице на Христос, а Флориано се зае да ми разказва за изграждането на статуята. Но гледката изпълваше мозъка ми до такава степен, че почти не чувах думите му.

— Чудото е, че нито един работник не е пострадал по време на строежа… Друг интригуващ факт е, че ръководителят на проекта започнал работа по статуята като евреин, но до привършването й вече бил приел християнството. Сеньор Леви написал имената на всичките си роднини и ги скътал в сърцето на Христос, където ги запечатали навеки с бетон.

— Трогателна история.

— Съществуват още много като нея. Елате да видите нещо. — Той ме привика напред, докато не се озовахме досами статуята. — Цялата външна част на статуята е покрита с мозайка от триъгълни парчета талк. Жените от висшето общество месеци наред редили плочките по големи мрежи, които подсигурявали гъвкаво външно покритие, неподатливо на пропуквания. Една старица, участвала в процеса, ми разказа, че много от жените изписвали имената на възлюбените си и послание до тях или молитва върху гърбовете на плочките. И ето, думите им ще останат завинаги върху Христос.

Сърцето ми прескочи и вперих смаян поглед във Флориано.

— Сеньорита Мая, добре ли сте? Разстроих ли ви с нещо?

— Дълга история — скалъпих аз, като успях да си върна гласа.

— Е, както се досещате, точно такива ги обичам — отвърна той с дяволита усмивка и зачака да му отвърна със същото. Но след миг по лицето му изплува тревожно изражение. — Внезапно пребледняхте, сеньорита. Може да е от слънцето. Снимката е задължителна, разбира се. Трябва да позирате пред статуята с разперени ръце. После ще слезем в кафето, за да ви вземем вода.

Подчиних се и заех позата, в която стотици хиляди туристи се бяха снимали преди мен, макар че се чувствах доста глупаво, застанала с изкуствена усмивка и разперени ръце сред тълпите от хора.

Като направихме традиционната снимка, Флориано ме поведе надолу по стълбите, към сенчестото кафене, където ме покани да седна на някоя от масите. След малко се върна с голяма бутилка вода и зае мястото срещу мен, наливайки в две чаши.

— Е, да чуем. Каква е вашата история?

— Флориано, наистина е доста оплетена — въздъхнах аз, неспособна да обяснявам повече.

— А аз съм непознат мъж, с когото не желаете да споделяте толкова лични неща. Напълно разбирам — отвърна той, кимвайки мудно с глава. — И аз бих се чувствал по същия начин. В такъв случай позволявате ли да ви задам само два въпроса?

— Разбира се.

— Първо, заради тази „доста оплетена“ история ли сте в Рио?

— Да.

— И второ, с какво точно успях да ви разстроя така?

Замислих се по въпроса му, пийвайки вода. Проблемът беше там, че разкриех ли му това, щеше да се наложи да му обясня всичко. Но тъй като той беше един от малкото хора, които можеха да ми кажат дали гладката триъгълна плочка с избледнелия надпис на гърба е била предвидена за легендарната статуя, като че ли нямах голям избор.

— Искам да ви покажа нещо — склоних накрая.

— Да видим — поощри ме той.

— За жалост е в сейфа на хотела ми.

— Ценно ли е? — вдигна вежда Флориано.

— Не, не и от финансова гледна точка. Само за мен.

— Е, тъй като вече прекарах цели три часа край статуята, предлагам да ви заведа до хотела ви, за да ми го покажете.

— О, Флориано, не искам да ви затруднявам.

— Сеньорита Мая — каза той, ставайки от масата, — и на мен ми е време да сляза от планината, така че може поне да ме придружите. Хайде, да вървим.

— Добре, благодаря.

За моя изненада, вместо към гарата, Флориано се запъти към малко микробусче, паркирано пред кафето. Като се качи, поздрави шофьора и го потупа по гърба. Вече имаше и други пасажери и до няколко минути заехме местата си и потеглихме по криволичещ път, граничещ с гъста джунгла. След неколкоминутно пътуване пристигнахме на един паркинг и Флориано отключи малък червен фиат.

— Понякога клиентите ми не изявяват желание да тръгнат по панорамния път с влака, затова ги прекарвам директно оттук — обясни той. — Е, сеньорита Мая, накъде? — попита после.

— „Цезар Парк Хотел“ в Ипанема.

— Идеално, защото любимият ми ресторант се намира на няколко крачки от него, а стомахът ми подсказва, че наближава обяд. Обичам да ям — заяви той, докато тръгвахме с бърза скорост по следващата отсечка от стръмния, лъкатушещ край джунглата път. — Да призная, нямам търпение да видя какво имате да ми показвате — добави, когато напуснахме Корковадо и се вляхме в натоварения трафик през Козме Вельо към центъра на града.

— Може и да си въобразявам — предупредих го аз.

— В такъв случай няма да загубите нищо, ако ми покажете — отвърна спокойно той.

Докато пътувахме, огледах скришом новия си приятел. Открай време ми беше странно да се запозная лично с някого, с когото единствено сме поддържали кореспонденция. А Флориано се оказваше точно такъв, какъвто си го бях представяла, съдейки по романите и имейлите му.

Беше изключително привлекателен — доста повече на живо, отколкото на снимката от книгата му, вероятно заради естествения му чар и енергията, която излъчваше. Всичко в него — от буйната му черна коса и бронзова кожа до силното му, мускулесто тяло — беше отражение на южноамериканските му корени.

Но по една ирония не беше мой тип мъж. Открай време ме привличаше точната му противоположност — западните мъже със светла коса и кожа. Които се явяваха точната противоположност и на мен самата, със смуглия ми вид.

— Е — подхвана той, като паркира пред хотела, — ти върви да вземеш тайнствения си предмет, а аз ще те изчакам тук — явно вече минавахме на „ти“.

Като се качих в хотелския апартамент, сресах набързо косата си и освежих червилото си, а после взех триъгълната плочка от сейфа и я пъхнах в дамската си чанта.

— А сега отиваме на обяд — обяви Флориано, когато се върнах в колата му, и потегли. — Ресторантът е съвсем наблизо, но може да ми отнеме малко време да паркирам. — След няколко минути той посочи бяла къща в колониален стил с приветливи масички на красивата си тераса. — Това е мястото. Ти отиди да ни запазиш маса. Аз ей сега ще дойда.

Направих както ми заръча и една сервитьорка ме отведе до сенчесто местенце. Докато го чаках, гледайки минувачите, реших да проверя гласовите съобщения на мобилния ми. Сърцето отново заблъска в гърдите ми, като чух гласа на Зед, който ме уведомяваше, че е звънял в Атлантис, но икономката му казала, че съм в чужбина. Съжалявал, че сме се разминали, но още утре заминавал за Цюрих.

Тоест беше безопасно да се прибера у дома…

— Meu Deus! Оставям те сама за няколко минути и лицето ти отново придобива странен цвят — възкликна Флориано, като седна на масата с въпросително изражение. — Какво има този път?

Учудих се, че отново е забелязал напрежението ми. И осъзнах, че ще е трудно да укрия каквото и да било от този мъж, видимо надарен с безпогрешна интуиция.

— Нищо особено — отвърнах и прибрах телефона в чантата си. — Всъщност съм доста облекчена.

— Чудесно. Е, аз ще изпия една бира „Бохемия“. Ти искаш ли?

— Откровено казано, не съм голям почитател на бирата.

— Но, Мая, ти си в Рио! Трябва да изпиеш една бира. Другият ти вариант е коктейл „Кайпириня“, който е доста по-силен, уверявам те — добави той.

Предпочетох бирата, а когато дойде сервитьорката, и двамата си поръчахме от сандвичите с пържола, които Флориано ми препоръча.

— Говеждото е от Аржентина и макар да ги ненавиждаме, задето толкова често ни бият по футболните първенства, обожаваме кравите им — обясни той с усмивка. — Е, май няма да издържа още дълго. Хайде, покажи ми този твой безценен предмет.

— Добре.

Извадих плочката от чантата си и я поставих внимателно върху грубата дървена маса между нас.

— Позволяваш ли? — попита той, пресягайки се към нея.

— Разбира се.

Той взе триъгълното парче и го заоглежда. Накрая го обърна и видя избледнелите думи на гърба му.

— Ясно — пророни изненадано. — Чак сега разбирам какво те е шокирало преди малко. И да, преди да попиташ, струва ми се, че плочката ти е трябвало да украсява тялото на Христос Спасителя. Интересно — коментира той и за миг се умълча от благоговение пред късчето история. Накрая попита: — Ще ми кажеш ли как си се сдобила с нея?

И така, докато пийвахме бира и хапвахме сандвичи с пържола, разказах на Флориано цялата история. Той ме изслуша търпеливо, прекъсвайки ме само когато искаше да му обясня нещо. Като приключих, чинията му вече беше празна, а аз почти не бях докоснала своя сандвич.

— Добре, сега ще си сменим ролите. Ти ще ядеш, а аз ще говоря. — Той посочи чинията ми и аз подхванах храната си. — Мога да ти помогна с малко информация и това е името на семейството, което живее в А Каса дас Оркидеас. Аристократичният род Айрес Кабрал е прочут в цял Рио. Произлиза от някогашното португалско кралско семейство. Някои от членовете му са вземали дейно участие в историята на Рио през последните двеста години.

— Но аз нямам с какво да докажа на онази старица, че имам връзка със семейството й — напомних му.

— Още не знаем със сигурност. Всъщност няма да знаем нищо със сигурност, докато не проведем истинско разследване — добави Флориано. — Съвсем лесно ще е да проследя историята им чрез архивите за ражданията, браковете и смъртните случаи в рода им. Сигурен съм, че са попълвани старателно, щом става дума за толкова прочуто католическо семейство. После ще трябва да разчетем имената на плочката и да проверим дали не съвпадат с такива от рода Айрес Кабрал.

Бирата беше завъртяла главата ми, а и се чувствах изтощена от часовата разлика и ранното ми ставане тази сутрин.

— Но струва ли си? — попитах. — Дори имената да съвпадат, едва ли старицата ще признае каквото и да било.

— Стъпка по стъпка, Мая. И моля те, не се предавай толкова лесно. Все пак си дошла чак до Рио, за да опознаеш миналото си и не бива да се отказваш още на първия ден. Така че, ако нямаш нищо против, докато ти си почиваш в хотела, аз ще си поиграя на детектив. Става ли?

— О, Флориано, не искам да ти създавам излишна работа.

— Работа? За историк като мен това е същински подарък! Но все пак те предупреждавам: някои части от историята ти може да попаднат в следващата ми книга — отбеляза той с усмивка. — Е, може ли да взема плочката? Смятам да отскоча до „Музея на Републиката“, за да проверя дали някой от приятелите ми в лабораторията би се съгласил да ми помогне с магическото им оборудване за ултравиолетово разпознаване на образи. С него почти несъмнено ще успеем да разчетем надписа на гърба й.

— Разбира се — отговорих аз, тъй като ми се струваше грубо да откажа.

Внезапно забелязах, че две млади жени около двайсетте се навъртат свенливо зад Флориано.

— Извинете, но случайно да сте сеньор Флориано Кинтелас? — попита едното момиче, престрашавайки се да доближи масата ни.

— Да, аз съм.

— Просто искахме да ви кажем колко много харесахме книгата ви. И да ви помолим за автограф.

Момичето подаде на Флориано малко тефтерче и химикал.

— Разбира се — прие го той с усмивка и се заприказва свободно с момичетата.

Като си тръгнаха, и двете се бяха изчервили от радост.

— Значи вече си известен? — пошегувах се аз, докато ставахме от масата.

— Да, поне в Рио — сви рамене той. — Тук книгата ми стана бестселър, но само защото плащах на хората да я четат — отвърна на шегата ми той. — Доста други страни я купиха за превод и издаване през следващата година. Така че ще видим дали ще успея да оставя професията си на гид и да се отдам изцяло на писателство.

— Е, аз смятам, че книгата ти е много трогателна и ще пожъне големи успехи.

— Благодаря ти, Мая — отвърна той. — Така, хотелът ти е съвсем наблизо — посочи той. — А аз трябва да вървя, преди отделите, които ми трябват в „Музея на Републиката“, да са затворили. Какво ще кажеш да те чакам във фоайето на хотела ти довечера към седем? Може дотогава да имам отговори за теб.

— Да, стига да имаш време.

— Имам. Tchau.

Той ми махна за довиждане и тръгна целеустремено надолу по улицата. Потегляйки в обратната посока, осъзнах, че този мъж — историк, писател, звезда и екскурзовод в свободното си време — беше пълен с изненади.