Лусинда Райли
Седемте сестри (51) (Историята на Мая)

50.

— Ало? — каза познат глас от другата страна на телефонната линия.

— Мама, аз съм, Мая.

— Мая! Как си, chérie? Имам чувството, че от цяла вечност не сме се чували — добави Марина с укорителна нотка.

— Да, съжалявам, че не ти се обаждам по-често, Мама. Бях… заета — обясних, мъчейки се да стърпя смеха си, когато една ръка се прокрадна по голия ми корем. — Просто исках да ти кажа, че ще се прибера у дома утре следобед. И че — преглътнах леко притеснено — ще си водя гост.

— Да приготвя ли стая в къщата, или ще я поканиш при теб в белведера?

— Ще отседне при мен — обърнах се към Флориано с усмивка.

— Чудесно — отвърна ведрият й глас. — Да ви приготвя ли вечеря?

— Не, моля те, не се притеснявай. Ще ти звънна утре, за да ти кажа в колко часа да ни изпратиш Крисчън.

— Ще чакам. До скоро, chérie.

— До скоро.

Върнах слушалката във вилката й на нощната масичка и отново се отпуснах в обятията на Флориано, чудейки се как ли щеше да му се стори домът от детството ми.

— Не бива да се стряскаш или да си мислиш, че съм голяма клечка. Просто такъв живот ми се е паднал — обясних аз.

— Керида — притисна ме към себе си той, — интересно ще ми е да видя как живееш сега. Но не забравяй, че знам откъде произхождаш. И така, в последния ни ден в Париж ще те водя да видиш нещо много специално.

— Налага ли се? — попитах, протягайки се лениво до него.

— Мисля, че да — отвърна Флориано. — Малко по-късно обаче…

 

 

Два часа по-късно се облякохме, излязохме от хотела и Флориано извика такси. Дори успя да даде адреса на сносен френски.

— Значи сме към „Шанз-Елизе“, нали така? — попитах колкото за себе си, толкова и за шофьора.

— Да. Да не би да се съмняваш в уменията ми по новия ми любим език? — усмихна се той.

— Не, разбира се, че не — уверих го. — Но сигурен ли си, че искаше да кажеш „парк“?

— Тихо, Мая — долепи показалец до устните ми той. — Имай ми вяра.

И наистина слязохме до желязната преграда на малко, квадратно парче зеленина на няколко крачки от авеню „Дьо Марини“. Флориано плати на шофьора, хвана ме за ръката и ме поведе през портата и надолу по пътеката, водеща към центъра на градината, където бликаше красиво фонтанче. Той посочи бронзовата статуя на полегнала гола жена върху него. Тъй като бях свикнала с множеството еротични образи из Париж, обърнах въпросителен поглед към него.

— Погледни я внимателно, Мая, и ми кажи коя е.

Подчиних му се и внезапно осъзнах какво виждаха очите ми. Изабела, прабаба ми, чисто гола и прелестна, отметнала сладостно глава назад. Дланите на разперените й ръце бяха отворени към небесата.

— Разбра ли какво исках да ти покажа?

— Да — прошепнах аз.

— В такъв случай няма да те изненадам, като ти кажа, че е дело не на кой да е, а на професор Лоран Бруи, прадядо ти. Направил я е в памет на любовта си към прабаба ти. Погледни ръцете й, Мая.

Огледах дланите и фините й пръсти. И веднага се досетих.

— Смалени са доста, разбира се, за да си пасват с размера на тази статуя, но ги сравних с ръцете на Христос Спасителя и съм убеден, че са идентични. После ще ти покажа и снимковите доказателства, но за мен лично няма никакво съмнение. Особено като се има предвид, че именно в тази градина Изабела се е сбогувала с Лоран, преди да си тръгне от Париж.

Вдигнах поглед към лицето на прабаба си и се запитах как ли щеше да се почувства, ако можеше да види как е била увековечена. Тази статуя, за разлика от първата, не я представяше като невинна девица, а като чувствената муза на влюбен мъж. И баща, комуто съдбата бе отредила да опознае и обикне рожбата на любовта им. Флориано преметна ръка през раменете ми и ме поведе.

— Мая, с теб няма да се сбогуваме тук, както на Бел и Лоран им се е наложило. Никога няма да сме като тях. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. Тогава спокойно можем да си тръгнем от Париж. И един ден — прошепна в ухото ми той, — аз ще напиша красива книга, посветена на теб.

 

 

Наблюдавах лицето на Флориано, докато хвърчахме по Женевското езеро към дома ми. Макар и да имах чувството, че бях отсъствала оттук месеци наред, всъщност бяха само три седмици. Езерото гъмжеше от малки плавателни съдове, чиито платна пърхаха на вятъра като ангелски криле. Денят все още беше доста топъл, въпреки че минаваше шест вечерта, и слънцето висеше ясно и златно в безоблачното синьо небе над нас. Като зърнах познатата стена от дървета в далечината, се почувствах сякаш бях живяла друг живот, откакто напуснах Атлантис.

Крисчън вкара моторницата в кея, върза я и ни помогна да излезем= Флориано понечи да вземе багажа ни, но той го спря.

— Не, мосю. Аз ще ги донеса в къщата.

— Meu Deus! — коментира Флориано, докато прекосявахме ливадата. — Май си истинска принцеса, завърнала се в двореца си — подразни ме той.

Като влязохме в къщата, го запознах с Марина, която се постара да прикрие изненадата си от това, че гостът ми е от мъжки пол. После го разведох из стаите и градината и през неговите очи наново видях красотата на дома си.

Когато слънцето започна да се спуска зад планината на другия бряг на езерото, взехме чаша бяло вино за мен и бира за Флориано и го заведох в тайната градина на Татко Солт до брега. Тя преливаше от юлски цветове — всяко растение беше в зенита на красотата си. Днес ми напомняше на една известна градина в Южна Англия, която посетихме с Джени и родителите й: всичко беше подредено в съвършена симетрия и фигуралните цветни лехи бяха обточени със старателно подрязан жив плет.

Седнахме на пейката под красивата беседка, обвита с благоуханни пълзящи рози — мястото, където често намирах баща ми да съзерцава водата, потънал в размисли — и вдигнахме тост.

— Да пием за последната ти нощ в Европа — казах с пресеклив от емоции глас. — И за успеха на книгата ти. Щом още в първата си седмица на френския пазар вече е номер шест в класацията на бестселърите, нищо чудно съвсем скоро да я оглави.

— Кой знае. — Флориано сви небрежно рамене, но знаех, че много се вълнува от положителната реакция на френските медии и литературни клубове. — Естествено, всичко се дължи на прекрасния превод. Какво е това? — попита той, сочейки към центъра на терасата.

— Нарича се армиларна сфера. Май ти споменах, че се появи в градината веднага след смъртта на Татко Солт. Името на всяка от нас беше гравирано на отделна лента заедно с координати. И послание на гръцки език — обясних аз.

Флориано стана и отиде да я огледа по-отблизо.

— Ето я твоята. — Той посочи една от лентите. — Какво е твоето послание?

— Не позволявай на страха да определя съдбата ти — усмихнах му се иронично.

— Май баща ти те е познавал добре — отбеляза той, връщайки поглед към армиларната сфера. — Ами тази лента? На нея няма нищо.

— Да. Татко е кръстил всички ни на звездите, от съзвездието Седемте сестри, но макар че всички очаквахме да ни доведе още една, така и не стана. Само шест сме. А сега — замислих се тъжно, — никога няма да има седма.

— Чудесен прощален подарък е избрал за дъщерите си. Струва ми се, че баща ти е бил интересен човек — отбеляза Флориано, връщайки се на пейката до мен.

— Така е, но след смъртта му осъзнах, че със сестрите ми сме знаели толкова малко за него. Беше същинска загадка — свих рамене аз. — И да си призная, постоянно се питам каква работа е имал в Бразилия по времето, когато съм се родила. И защо точно мен е избрал.

— Все едно да питаш защо една душа избира родителите си или защо точно ти преведе книгата ми, покрай което се запознахме. Животът се ръководи от случайности, Мая, като лотария е.

— Може и така да е, но вярваш ли в съдбата? — попитах го.

— Преди месец почти несъмнено щях да отговоря с не. Но ще ти споделя една тайна — каза той и ме хвана за ръката. — Точно преди да те срещна, беше годишнината от смъртта на съпругата ми и се чувствах много натъжен. Не забравяй, че и аз като теб прекарах доста време сам. Спомням си как стоях на терасата ми, отправил поглед към статуята на Христос и звездите над нея. Помолих Андреа да ми изпрати някой, който да ми даде причина да живея. На следващия ден издателят ми предаде имейл от теб с молба да се погрижа за теб по време на престоя ти в Рио. Така че да, Мая, вярвам, че нещо те е изпратило при мен. — Той стисна ръката ми, а после, в типично свой стил, разведри настроението с думите: — Макар че като гледам как живееш, не очаквам повече да се върнеш в тесния ми апартамент.

Като си тръгнахме, Марина, въпреки че й бях казала да не ни приготвя вечеря, ни пресрещна на път към белведера.

— Клаудия е сготвила буябес и го държи на котлона в кухнята, в случай че някой от вас огладнее.

— Аз съм гладен — обяви доволно Флориано. — Благодаря ти, Марина. Ще вечеряш ли с нас? — покани я той на скован френски.

— Не, благодаря, Флориано, вече хапнах.

Докато седяхме в кухнята, наслаждавайки се на вкусния буябес, внезапно осъзнахме, че това беше последната ни вечеря заедно. Тъй като Флориано веднъж беше удължил престоя си в Европа — бабата и дядото на Валентина се бяха съгласили да я погледат още малко — знаех, че този път ще трябва да се върне у дома при дъщеря си. А аз… е, аз не бях решила какво ще правя.

След вечеря го отведох в кабинета на татко, за да му покажа любимата ми семейна снимка и да го запозная със сестрите си, макар и на хартия.

— Всички сте толкова различни — коментира той. — Баща ти също е бил голям чаровник — добави Флориано, връщайки снимката на полицата. В този момент нещо привлече погледа му и той прикова очи в него. — Мая, виждала ли си това?

Той ме привика с ръка и ми посочи статуетката върху рафта със сувенирите на Татко Солт. Веднага разбрах защо ме пита.

— Да, много пъти. Това е просто умален макет на Христос Спасителя.

— Не съм сигурен… Може ли да го взема?

— Разбира се — отвърнах, чудейки се защо го интересуваше толкова статуетка, купена за няколко реала от някой магазин за сувенири в Рио.

— Погледни колко изящно е изваяна. — Той плъзна пръсти по диплите на робата. — И погледни тук.

В основата на статуетката имаше надпис.

Ландовски

— Мая — възкликна той с искрено изумление в очите. — Това не е просто евтина дрънкулка от магазин за туристи. Подписана е от самия скулптор! Не си ли спомняш, че в писмата си до Лоен Бел споменаваше за миниатюрните макети, които Еитор да Силва Коста поръчал на Ландовски да изработи, преди да се спрат на окончателния модел? Ето.

Той ми подаде макета на Христос Спасителя и аз го поех внимателно, изненадана от тежестта му. Проследих с пръсти деликатните очертания на лицето и ръцете му. И веднага разбрах, че Флориано има право — че държах творение на истински майстор.

— Но как, за бога, е успял татко да се сдобие с това? Дали не го е купил от някой търг? Или пък е било подарък от приятел? Или… Нямам представа — предадох се накрая, потъвайки в смаяно мълчание.

— Възможно е. Но като изключим семейство Ландовски, единствените други притежатели на такива статуетки са роднините на Еитор да Силва Коста. Ще трябва да я оцени експерт, разбира се, но находката определено си я бива.

Виждах вълнението по лицето му и знаех, че възприема дребния предмет през очите на историк, докато аз самата единствено се опитвах да проумея как баща ми се беше натъкнал на него.

— Извинявай, Мая, поувлякох се. А и несъмнено ще искаш да го задържиш. Но ще възрази ли някой, ако го вземем с нас в белведера само за тази нощ? Бих се радвал на привилегията да го погледам още малко.

— Ще го вземем, разбира се. Всичко в къщата вече принадлежи на нас със сестрите ми, а едва ли някоя от тях би имала против.

— Тогава да си лягаме — прошепна той и ме погали нежно по бузата.

 

 

Тази нощ не спах добре, натъжена от мисълта, че на следващи ден Флориано ще си тръгне. Колкото и да си повтарях, че трябва да изживявам връзката ни миг по миг, докато часовникът напредваше към утрото, установих, че не съм способна. Обърнах се към Флориано и загледах спокойното му лице. Замислих се, че след като той напуснеше Атлантис, животът ми тук щеше да си продължи постарому.

Двамата с Флориано почти не бяхме обсъждали бъдещето си — поне не си бяхме кроели конкретни планове. Макар и да знаех, че изпитва чувства към мен, както ми повтаряше отново и отново, докато правехме любов, връзката ни беше в самото си начало. А като се имаше предвид, че живеехме в различни краища на света, трябваше да се примиря с мисълта, че отношенията ни щяха да избледнеят и накрая просто да се превърнат в скъп спомен.

Благодарих на бог, когато часовникът най-сетне иззвъня, слагайки край на дългата нощ. Веднага скочих от леглото и отидох да си взема душ, докато Флориано още дремеше, за да не реши случайно да ме утешава с безсмислени, предсмъртни думи на раздяла. Облякох се бързо и му заявих, че отивам да приготвя закуска в кухнята, тъй като Крисчън щеше да ни чака на кея след двайсетина минути. Когато Флориано слезе, побързах да изляза от стаята с оправданието, че трябва да отида до къщата и ще го чакам на кея след десет минути.

— Мая, моля те… — чух го да вика след мен, но вече крачех забързано по пътеката към къщата.

Тъй като не исках да попадна на Марина или Клаудия, се заключих в тоалетната на долния етаж, молейки минутите да отлетят по-бързо, за да приключи възможно най-скоро мигът на раздялата ни. Когато до заминаването му останаха само броени секунди, излязох от тоалетната, отворих входната врата и тръгнах през ливадата. Флориано вече стоеше на кея и разговаряше с Марина.

— Къде се загуби, chérie? Приятелят ти трябва веднага да се качи на моторницата, иначе ще изпусне полета си. — Марина ме изгледа въпросително, преди отново да се обърне към Флориано. — Беше ми приятно да се запознаем и се надявам скоро отново да ни гостуваш в Атлантис. А сега ще ви оставя да се сбогувате.

— Мая — подхвана Флориано, когато Марина си тръгна. — Какво има? Какво ти е?

— Нищо, нищо… Виж какво, Крисчън те чака. Най-добре върви.

Той отвори уста да каже нещо, но аз му се измъкнах ловко и тръгнах пред него към моторницата, а на него му остана единствено да ме последва. Крисчън му помогна да се качи на борда и запали двигателя.

— Adeus, Мая — каза Флориано с тъжен поглед.

Моторницата започна да се отдалечава от кея с шумно ръмжене.

— Ще ти пиша! — надвика бумтежа той. Добави и нещо друго, което не успях да чуя, тъй като моторницата вече го отдалечаваше от Атлантис. И от мен.

Върнах се нещастно в къщата, хулейки се за детинското ми поведение. Та аз бях възрастна жена, за бога — още от самото начало знаех, че неизбежно ще дойде и този момент. Съзнавах, че това е инстинктивна реакция заради миналото ми и болката от раздялата със Зед, която, макар и след толкова години, продължаваше да гори като с лазер психиката ми.

Марина ме чакаше пред белведера със скръстени ръце и сбърчено чело.

— Какво беше това, Мая? Да не би да сте се скарали? Флориано ми се стори толкова свястно момче. А ти дори не си взе довиждане с него. И двамата не знаехме къде си.

— Имах… малко работа. Съжалявам — свих рамене, чувствайки се като разглезена тийнейджърка, мъмрена заради лошо поведение. — Между другото отивам в Женева да говоря с Георг Хофман. Трябва ли ти нещо? — смених демонстративно темата.

Марина ме изгледа и прочетох нещо като отчаяние в очите й.

— Не, благодаря ти, скъпа. Нищо.

После си тръгна и ме остави да се чувствам толкова нелепо, колкото се бях държала преди малко.

 

 

Кантората на Георг Хофман се намираше в бизнес района на Женева, близо до „Рю Жан Петито“. Неговият кабинет беше изтънчен и модерен, с грамадни прозорци, предлагащи внушителна гледка към пристанището в далечината.

— Мая — поздрави ме той, ставайки от бюрото си. — Какво неочаквано удоволствие. — Той ме покани с усмивка на черен кожен диван и двамата седнахме. — Дочух, че си била в чужбина.

— Да. Кой ти каза?

— Марина, разбира се. И така, с какво мога да съм ти полезен? — попита той.

— Ами… — Прокашлях се. — С две неща.

— Добре. — Георг долепи пръсти пред брадичката си. — Да чуем.

— Имаш ли представа защо Татко Солт е избрал да осинови точно мен?

— За бога, Мая. — По лицето му се изписа изненада. — Боя се, че бях адвокат на баща ти, не довереник.

— Но нали двамата бяхте приятели?

— Да, може да се каже, или поне аз така мислех. Но както знаеш, баща ти беше много потайна личност. И макар да ми се ще да вярвам, че ми е имал доверие, в крайна сметка му бях първо служител и никога не съм си позволявал да го разпитвам. Разбрах за теб чак когато ме потърси да те регистрирам пред швейцарските власти и да попълня необходимите формуляри за първия ти паспорт.

— Значи нямаш представа каква връзка е имал с Бразилия? — настоях аз.

— Не и в лично отношение. Беше подел доста бизнес начинания там, но пък това важеше за много места по света — обясни Георг. — Затова се страхувам, че наистина не мога да ти помогна по този въпрос.

Разочарована, но и не особено изненадана от отговора му, продължих с питанията си.

— Докато бях в Бразилия, където отидох благодарение на координатите, оставени ми от татко, се запознах с баба ми, която за жалост почина преди няколко дни. Тя ми разказа, че когато баща ми отишъл да ме осинови, го придружавала някаква жена. От сиропиталището предположили, че е съпругата му. Татко бил ли е женен?

— Не, доколкото знам.

— Тогава възможно ли е тази жена да му е била любовница?

— Мая, прощавай, но наистина не съм запознат с личния живот на баща ти. Съжалявам, че не мога да ти помогна повече, но това е положението. И така, с какво друго искаш да ти помогна?

Тъй като беше очевидно, че няма да получа друга информация, се примирих с мисълта, че никога няма да науча цялата истина около осиновяването ми. Затова вдишах дълбоко и продължих с другото си искане.

— Преди малко ти казах, че баба ми по майчина линия почина наскоро. Завеща ми два имота в Бразилия и малка сума пари.

— Разбирам. И би искала да ти съдействам с легализирането на завещанието?

— Да, но по-важното е, че и аз искам да напиша своето. И да завещая имотите на един… роднина.

— Добре. Това е лесно. Всъщност съветвам всичките си клиенти да го сторят, независимо от възрастта им. Ако съставиш списък с лицата, на които искаш да завещаеш всичките си притежания, аз ще го пренапиша с правна терминология.

— Благодаря ти. — Поколебах се за момент, умувайки как най-добре да изразя следващия си въпрос. — Исках да те попитам и доколко трудно е родители, отдали децата си за осиновяване, да ги открият.

Георг ме погледна умислено, но като че ли не се изненада от въпроса ми.

— Изключително трудно, поне за родителите — поясни той. — Както вероятно се досещаш, едно осиновено дете, особено в ранна възраст, трябва да чувства спокойствие и сигурност. Осиновителните служби не поемат риска биологичните му родители да съжалят за първоначалното си решение и да се представят на детето си. Можеш да си представиш колко смущаващо би било. А и за осиновителите, обикнали детето като свое собствено, появата на истинските му родители може да е много неприятна изненада, освен ако нямат предварителна уговорка. Но ако осиновено дете като теб пожелае да издири естествените си родители след навършване на пълнолетие, това е друго нещо.

Слушах внимателно обяснението на Георг.

— А ако едно осиновено дете реши да намери биологичната си майка, към кого ще трябва да се обърне?

— Към осиновителните агенции. В наши дни, поне в Швейцария, водят много подробни архиви. И той ще трябва да се свърже с някоя от тях. Тоест — побърза да се поправи Георг — оттам ще трябва да започне всяко осиновено дете.

По светлите му бузи се разля лека руменина и в този момент разбрах, че знае.

— И ако например един биологичен родител реши да състави завещание и да остави нещо на детето, което е дал за осиновяване, каква е процедурата по усвояването?

Георг обмисли внимателно отговора си.

— Наема се адвокат, който тръгва по същия път, по който би тръгнало осиновеното дете. Обръща се към някоя от осиновителните агенции и обяснява какво е положението. Ако детето е над шестнайсетгодишна възраст, агенцията се свързва с него.

— А ако не е?

— В такъв случай осиновителните служби се свързват с приемните родители, които имат правото да решат дали да кажат на детето си за завещанието.

— Ясно. — Кимнах. Странно, но вече чувствах, че държа нещата под свой контрол. — А ако осиновителните служби не успеят да открият детето и на адвоката му се наложи да прибегне до по-… нетрадиционни методи, доколко ще се затрудни?

Георг ме гледаше съсредоточено. И в този момент очите му ми казаха онова, за което думите мълчаха.

— За един компетентен адвокат, Мая, далеч не би било трудно.

 

 

Казах на Георг, че ще изпълня моята част от уговорката ни и ще съставя завещанието. Освен това обещах да му изпратя писмо, което да съхранява и предаде, в случай че някоя осиновителна агенция или момче с правилната рождена дата се свърже с него. После напуснах кабинета му.

Тъй като не исках да се прибирам, преди да съм асимилирала току-що наученото, се настаних в едно кафене с изглед към езерото и си поръчах бира. По принцип мразех бира, но като долепих бутилката до устните си, отказвайки чашата, която сервитьорката ми донесе, вкусът ми подейства утешително.

Щом Георг знаеше за сина ми, значи и Татко Солт бе знаел. Спомних си думите от прощалното му писмо към мен и колко ме бяха разстроили.

Моля те, повярвай ми, че семейството е всичко. И любовта на един родител към детето му е най-могъщата сила на света.

Докато пиех бирата си под яркото слънце, ми хрумна да се върна в кабинета на Георг и да го хвана на тясно. Да го накарам да ми каже кой е осиновил сина ми и къде точно се намира. Но и съзнавах, че в предупреждението на Флориано имаше смисъл. Колкото и да копнеех да кажа на обичния ми син защо го бях изоставила, да намеря поне някакво изкупление, в момента тази нужда беше чисто егоистична.

Внезапна вълна на гняв ми напомни за невидимата, всемогъща ръка на Татко Солт, който сякаш продължаваше да контролира живота ми дори от гроба. Може би дори този на сина ми, осъзнах.

Какво право имаше да знае неща за мен, които даже аз самата не знаех?

В същото време, също като онези, които се молеха пред олтара на невидима сила, в която вярваха безрезервно — заради някакъв древен инстинкт, не фактически доказателства — и аз изпитвах утеха от всемогъществото на Татко Солт. Щом баща ми знаеше — а вината в очите на Георг, след като бе допуснал съвсем човешката си грешка, го потвърждаваше — то можех да съм сигурна, че момчето ми е на хубаво място.

Все пак не баща ми бе отказал да сподели с мен, а аз с него. Вече не се съмнявах и че е разбирал причината зад мълчанието ми. Беше ми позволил сама да направя своя избор, който — признавах си с горчива прямота — не се основаваше единствено на страха ми от родителската му реакция. Засягаше ме съвсем лично. Бях на деветнайсет, току-що вкусила свободата, с бляскаво бъдеще пред себе си — не бях готова да отглеждам сама дете. И може би, мислех си, ако бях потърсила съвет от татко, ако му бях признала и двамата заедно бяхме обсъдили вариантите, сигурно така или иначе щях да взема същото решение.

Замислих се и за майка си. На почти същата възраст и тя се беше изправила пред подобна дилема, макар и в друго време.

— Прощавам ти — пророних внезапно. — И ти благодаря — добавих, съзнавайки, че каквото и да я бе накарало да постъпи така, решението й в крайна сметка е било правилно за мен, дъщеря й.

Съзнанието ми отново прескочи към Татко Солт. Изкисках се тихичко при мисълта, че не бих се учудила да е интервюирал потенциалните осиновители на детето ми. Какъвто и да беше случаят, точно в онзи момент, докато пийвах студена бира, изпитах покой за пръв път след раждането на бебето ми преди тринайсет годни.

А сега… Осъзнах, че предлагайки ми миналото, Татко Солт навярно ми беше върнал и бъдещето. И изтръпнах, като се замислих как се бях държала с Флориано тази сутрин.

„О, Мая, какво направи?“

Обадих се на Крисчън и го помолих да ме чака на плаващия мост след петнайсет минути. Докато вървях из пренаселените улици на Женева, копнеех за отпускащата атмосфера на Рио. Там хората работеха и се забавляваха, и уважаваха онова, което не можеха да променят или разберат. И ако бях осуетила бъдещето си, поддавайки се на стари страхове, приемах пълната отговорност за това.

Като се качих на моторницата, вече знаех, че макар животът ми да се кроеше от събития извън моя контрол, аз и само аз избирах как да откликна на тях.

 

 

Позната, но и крайно неочаквана фигура ме посрещна, когато Крисчън спря моторницата на кея пред Атлантис.

— Изненада! — извика тя и ме прегърна веднага щом слязох от лодката.

— Али! Какво правиш тук?

— Колкото и странно да звучи, това е и моят дом — усмихна се, докато вървяхме към къщата, хванати ръка за ръка.

— Знам, но не очаквах да те видя тук.

— Имах няколко свободни дни, затова реших да навестя Мама, докато теб те няма. Сигурно и на нея й е много трудно след смъртта на татко.

Мигновено се почувствах виновна заради егоизма си. Не бях говорила с Мама нито веднъж по време на престоя си в Рио. А откакто се бях върнала вчера, бяхме разменили само няколко думи.

— Изглеждаш прекрасно, Мая! Чух, че не си скучала. — Али ме побутна приятелски с лакът. — Мама ми каза, че снощи си имала гостенин. Кой е той?

— Един мъж от Рио.

— Е, да си вземем по едно студено питие и ще ми разкажеш за него.

Седнахме на терасата, наслаждавайки се на слънцето. И когато обичайната ми първоначална сдържаност към „съвършената“ ми сестра се поразсея след няколко минути в приятната й компания, започнах да се отпусках и доброволно й разказах за случилото се в Бразилия.

— Еха — възкликна тя, когато спрях да си поема дъх и отпих от домашната лимонада, която Клаудия знаеше колко обичаме. — Какво приключение си имала само! Постъпила си много смело да отидеш до другия край на света, за да разкриеш миналото си. Не знам дали аз бих понесла причината да ме дадат за осиновяване, колкото и щастливо детство да имах с Татко Солт и всичките ми сестри. Не те ли заболя, когато баба ти е разказала за майка ти? — попита тя.

— Да, разбира се, че ме заболя, но се примирих. Али, искам да ти кажа и нещо друго. Нещо, което навярно е трябвало да ти споделя отдавна…

Разказах й за сина си и тежкото си решение да се откажа от него. Али изглеждаше откровено смаяна и дори видях сълзи в очите й.

— Мая, ужасно е, че си преживяла всичко това съвсем самичка. Защо, за бога, не ми сподели? Нали съм ти сестра! Винаги съм мислила, че сме близки. Щях да ти помогна.

— Знам, Али, но тогава ти беше само на шестнайсет. Пък и се срамувах от себе си.

— Какво бреме си носила — пророни тя. — Между другото, извинявай, че питам, но кой беше бащата?

— О, не го познаваш. Един човек, когото срещнах в университета, на име Зед.

— Зед Езу?

— Да. Сигурно си чувала името му по новините. Баща му е магнатът, който неотдавна се самоуби.

— И чиято яхта видях близо до тази на татко в онзи ужасен ден, когато научих, че е починал — потрепери Али.

— Да — потвърдих, напълно забравила тази подробност покрай вихъра от събития през изминалата седмица. — Ироничното е, че точно Зед неволно ме подтикна да се кача на самолета за Бразилия, докато умувах дали да тръгна, или не. След четиринайсет години на мълчание, най-ненадейно реши да ми остави гласово съобщение, в което ме уведомяваше, че имал работа в Швейцария и можело да се видим.

Али ме изгледа странно.

— Искал е да се видите?

— Да. Каза, че чул за смъртта на татко и вярвал, че можем да се утешим един друг. Едва ли нещо друго можеше да ме изгони от Швейцария толкова бързо.

— Зед знаел ли е, че е баща на детето ти?

— Не. А и да знаеше, едва ли щеше да го е грижа.

— Добре че си се отървала от него — каза мрачно Али.

— Да разбирам, че го познаваш?

— Не лично. Но един… приятел го познава. Както и да е — продължи тя, сменяйки темата, — май това, че си се качила на самолета е най-доброто ти решение досега. Е, още не си ми разказала за онзи приказен бразилец, с когото си дошла вчера. Струва ми се, че Мама много го е харесала. Само за него говори. Писател е, нали така?

— Да. Преведох първата му книга. Миналата седмица я издадоха в Париж, придружена с чудни рецензии.

— И си била с него в Париж?

— Да.

— И?

— Ами… много го харесвам.

— Според Марина и той те харесвал. Много — натърти Али. — И какво ви очаква оттук нататък?

— Не знам. Не си правихме планове. Той има шестгодишна дъщеря и живее в Рио, а аз съм тук… Остави тази тема. Ти как си, Али? — попитах, тъй като вече не исках да говоря за Флориано.

— Плаването върви добре и ме поканиха да участвам във Фастнет Рейс идния месец. Освен това треньорът на швейцарския национален отбор по плаване иска да мина последния етап на обучението и ако се представя добре, есента с останалите от екипа започваме подготовка за Олимпиадата в Пекин.

— Али! Това е страхотно! Задължително да ми се похвалиш.

— Разбира се.

Тъкмо се канех да я поразпитам още, когато Марина излезе на терасата.

— Мая, chérie, не знаех, че си се прибрала, докато Клаудия не ми каза току-що. Крисчън ми даде това по-рано. Но така се изненадах да видя Али, че забравих да ти го предам.

Марина ми даде хартиен плик. Погледнах почерка върху него и веднага познах, че е на Флориано.

— Благодаря, Мама.

— Ще вечеряте ли, момичета? — попита ни тя.

— Ако сте приготвили нещо, задължително. Мая — погледна ме Али, — ще вечеряш ли с мен? Напоследък рядко ни се удава шанс да се наприказваме.

— Да, разбира се — отвърнах, ставайки от мястото си. — Но първо, ако нямаш нищо против, ще отскоча до белведера.

Двете погледнаха писмото ми многозначително.

— До после, chérie — каза Марина.

Като се върнах в белведера, отворих плика с разтреперани пръсти.

Извадих от вътре лист, който изглеждаше набързо откъснат от тетрадка.

В моторницата

Женевско езеро

13 юли 2007 г.

 

Mon amour, Мая,

Пиша ти на окаяния си френски и макар да не мога да се изразявам поетично на него като Лоран Бруи, чувствата зад думите ми са същите. (И извинявай, че пиша така разкривено, но моторницата доста друса.) Chérie, разбирам защо се натъжи така сутринта и толкова ми се искаше да те утеша някак, но вероятно още ти е трудно да ми се довериш. Затова ще ти призная на хартия, че те обичам. И макар да сме били заедно толкова малко време, вярвам, че историята ни тепърва започва. Ако беше останала с мен по-дълго, преди да замина, щях да ти кажа, че искам повече от всичко да дойдеш с мен в Рио, за да ядем загоряла бобена яхния, да пием негодно за пиене вино и да танцуваме самба всяка нощ до края на дните ни. Знам, че искам много — да оставиш живота си в Женева, за да бъдеш с мен. Но също както Изабела е трябвало да мисли за детето си, и аз трябва да се погрижа за своето. Валентина има нужда да бъде със семейството си поне засега.

Ще ти дам време да помислиш, защото решението е голямо. Но моля те, избави ме от мъките по-скоро. И до края на вечерта ми се струва дълго чакане, но предвид обстоятелствата, съм готов да го понеса.

В плика ще намериш и триъгълната плочка. Приятелят ми от музея най-сетне успя да дешифрира посланието, което Изабела е написала за Лоран на гърба й.

„Любовта разстояние не знае що е;

континенти не познава;

очите й в звездното небе се реят.“

Оставям те засега. И ще чакам да ме намериш.

Флориано X