Лусинда Райли
Седемте сестри (5) (Историята на Мая)

4.

Малко след пет същата вечер, след като прекарах часове в безцелни разходки из градината, а после опитах да поработя, само и само да не мисля за татко, чух моторницата да влиза в кея. Доволна, че Тиги най-сетне пристигаше и поне нямаше да съм сама с мислите си, отворих входната врата и хукнах през ливадата да я посрещна.

Гледах я как излиза с елегантни движения от лодката. Когато беше малка, татко често й предлагаше да я запише на балетни уроци; защото Тиги не ходеше, а сякаш носеше гъвкавото си стройно тяло по въздуха, без да докосва земята с крака. Имаше почти неземно излъчване, огромни искрящи очи, обрамчени от гъсти мигли, и красиво сърцевидно лице. Докато я наблюдавах, внезапно ме порази приликата й с крехките млади кошути, за които се грижеше с такава любов.

— Скъпа Мая — поздрави ме тя, протягайки ръце към мен.

За момент останахме вплетени в мълчалива прегръдка. Когато се отдръпна от мен, видях, че очите й преливат от сълзи.

— Как се чувстваш? — поинтересува се тя.

— Потресена, все още вцепенена… Ти?

— По същия начин. Още не мога да повярвам — отвърна тя и тръгнахме към къщата, прегърнати през раменете.

Като стигнахме верандата, тя спря рязко и се обърна към мен.

— Татко още ли е…? — Тя вдигна поглед към къщата. — Ако да, просто искам да се настроя за момент.

— Не, Тиги, вече не е в къщата.

— О, предполагам са го откарали в някой… — Гласът й заглъхна тъжно при мисълта.

— Да влезем вътре и ще ти обясня всичко на по чаша чай.

— Знаеш ли, опитах да го почувствам… духа му — въздъхна Тиги. — Но усещам само празнина; нищо.

— Сигурно е рано да почувстваш каквото и да било — утеших я, свикнала с причудливите виждания на Тиги и решена да не ги разбивам със суровия си прагматизъм. — Аз също не успявам — добавих на влизане в кухнята.

Клаудия беше пред мивката и като се обърна към Тиги — която открай време подозирах, че обича най-много — в очите й проблесна състрадание.

— Не е ли ужасно? — каза Тиги и отиде да я прегърне.

Тя беше единствената сред нас, която не се стесняваше от подобна физическа близост с Клаудия.

— Да, наистина ужасно — съгласи се Клаудия. — А сега двете с Мая вървете в гостната. Ще ви донеса чай.

— Къде е Мама? — попита Тиги, докато вървяхме през къщата.

— На горния етаж. Подготвя стаите ви. Пък и вероятно е искала да ни даде малко време насаме — добавих, сядайки.

— Била ли е тук? Била ли е с татко в последните му мигове?

— Да.

— Но защо не ни се е обадила по-рано? — попита Тиги също като мен по-рано.

И през следващия половин час отговарях на всички онези въпроси, с които аз бях обстрелвала Марина вчера. Освен това й обясних, че тялото на татко вече лежи в оловен ковчег на дъното на океана, очаквайки остра реакция като моята. Тиги обаче просто сви рамене.

— Искал е да се завърне на любимото си място и тялото му да почива там завинаги. Пък и да ти кажа, Мая, радвам се, че не го видях… безжизнен, защото сега ще остане в спомените ми такъв, какъвто си беше.

Изгледах я смаяно. Като се имаше предвид, че тя беше най-чувствителната от всички ни, се изумявах, че смъртта на татко не я беше засегнала — не и външно — толкова, колкото очаквах. Гъстата й кестенява коса лъщеше като буйна грива около лицето й, а големите й кафяви очи с вечно невинното, почти уплашено изражение направо сияеха. Спокойният й поглед върху нещата ми вдъхваше надежда, че и останалите ни сестри ще приемат новината с такава позитивна нагласа, макар и аз самата да не успявах.

— По някаква ирония, Тиги, изглеждаш прекрасно — направих й искрен комплимент. — Явно свежият шотландски въздух ти се отразява добре.

— О, несъмнено — потвърди тя. — След цяло детство, прекарано зад стените на имението, имам чувството, че и мен са ме пуснали на свобода. Обожавам работата си, колкото и да е тежка, а колибата, в която съм отседнала, е повече от скромна. Няма дори вътрешна тоалетна.

— Леле — възкликнах, впечатлена от готовността й да се откаже от всички съвременни удобства, за да се отдаде на страстта си. — Значи си много по-щастлива, отколкото в лабораторията на зоопарка „Сървиън“?

— О, боже, и още как! — Тиги вдигна вежда. — Откровено казано, макар и позицията ми там да беше доста добра, изобщо не ми харесваше, поради простата причина че не работех с животните, а само анализирах генетичните им особености. Сигурно ме мислиш за луда, задето се отказах от обещаваща кариера, за да кръстосвам шотландските планини денонощно срещу смешна заплата, но тази работа ми носи много по-голямо удовлетворение.

Тя вдигна поглед и се усмихна на Клаудия, която влезе в гостната с поднос, остави го на ниската масичка и излезе.

— Не те мисля за луда, Тиги. Напълно те разбирам.

— Всъщност преди снощния ни разговор се чувствах по-щастлива от всякога.

— Защото си намерила призванието си — усмихнах се аз.

— Да, това и… други неща — призна тя и по фините й скули се разля лека руменина. — Но ще ти споделя друг път. Кога се прибират останалите?

— Кики и Ася би трябвало да пристигнат до седем, а Електра очакваме през малките часове — обясних, наливайки чай.

— Как реагира Електра, когато й съобщи новината? — попита Тиги. — Всъщност няма нужда да ми отговаряш. Досещам се.

— Мама е говорила с нея. Доколкото разбрах, си е изплакала очите.

— Съвсем типично — коментира Тиги и отпи глътка чай. После въздъхна внезапно и светлината изчезна от лицето й. — Толкова е странно. Все очаквам татко да се появи отнякъде. А повече няма да го видим.

— Така е, няма — отвърнах скръбно аз.

— Можем ли да направим нещо? — попита Тиги, стана рязко от дивана и отиде да погледне през прозореца. — Имам чувството, че трябва да правим… нещо.

— Адвокатът на татко щял да ни посети, когато се съберем всички, за да ни обясни как стоят нещата, но засега — свих отчаяно рамене — можем единствено да чакаме останалите.

— Май си права.

Тиги долепи чело до прозореца.

— Никоя от нас не го познаваше истински — пророни тихо.

— Така е — съгласих се аз.

— Мая, може ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Чудиш ли се понякога откъде идваш? Кои са истинските ти родители?

— Е, минавало ми е през ума, Тиги, но татко беше всичко за мен. Беше ми истински баща. Така че не съм изпитвала нито нужда, нито желание да се замислям по въпроса.

— Според теб ще се чувстваш ли виновна, ако опиташ да ги намериш?

— Може би — отвърнах. — Но татко винаги ми е бил достатъчен и не мога да си представя по-любещ и грижовен родител от него.

— Напълно те разбирам. Вие двамата открай време имахте специална връзка. Сигурно винаги е така с първото дете.

— Всяка от нас имаше специална връзка с него. Обичаше ни всичките.

— Да, знам, че ме обичаше — каза спокойно Тиги. — Но това не ме спира да се чудя откъде произхождам. Хрумвало ми е да го попитам, но не исках да го разстройвам. Затова така и не посмях. Както и да е, вече е късно за това. — Тя сдържа прозявката си и добави: — Имаш ли нещо против да се кача в стаята си, за да поспя? Не знам дали е от шока, или от това, че не съм почивала седмици наред, но се чувствам страшно уморена.

— Разбира се, че не. Отиди да си полегнеш, Тиги.

Изпратих я с поглед до вратата.

— Ще се видим после.

— Спи спокойно — отвърнах и отново останах сама.

И неочаквано подразнена. Може би си въобразявах, но чудатото поведение на Тиги, леката й отчужденост от всичко, което се случваше покрай нея, ми се струваха някак натрапчиви днес. Нямах представа какво точно очаквах от нея; все пак още от самото начало се ужасявах при мисълта за реакциите на сестрите ми. Трябваше да се радвам, че Тиги наглед понасяше спокойно новината.

А може би истинската причина за тревогата ми се коренеше в това, че всяка от тях си имаше свой собствен живот отвъд Татко Солт и дома от детството ни, докато моят свят се състоеше единствено от него и Атлантис?

 

 

Ася и Кики слязоха от моторницата малко след седем и аз ги посрещнах на кея. Макар и заклета противничка на физическата близост, Кики ми позволи да я прегърна за кратко, преди да се отдръпне от обятията ми.

— Колко ужасна новина, Мая — коментира тя. — Ася е много разстроена.

— Не се и съмнявам — отвърнах.

Ася стоеше зад сестра си, по-бледа дори от обичайното.

— Как си, скъпа? — загрижих се, протягайки ръце към нея.

— Съкрушена — пророни Ася и отпусна главата си с разкошна коса с цвят на лунна светлина върху рамото ми за няколко секунда.

— Поне вече всички сме заедно — казах аз, а Ася се отдръпна към Кики, която незабавно преметна силна, закрилническа ръка през раменете й.

— Какво трябва да направим? — попита Кики, докато трите вървяхме към къщата.

И тях заведох на дивана в гостната. И още веднъж разказах обстоятелствата около смъртта на татко и желанието му да не присъстваме на прощалната церемония.

— И кой точно е спуснал татко от борда на яхтата? — попита Кики с присъщата си неутралност.

Но знаех, че не иска да прозвучи безчувствено. Просто държеше на фактите.

— Откровено казано, така и не попитах, но със сигурност ще ни кажат. Вероятно някой от екипажа му от „Титан“.

— Къде са го направили? Близо до Сен Тропе, където е закотвена яхтата, или някъде в открито море? Предполагам второто — добави Кики.

И двете с Ася потреперихме от стремежа й към такива подробности.

— Мама каза, че са го сложили в оловен ковчег, който сам бил приготвил на борда на „Титан“. Но нямам представа къде са го пуснали — обясних с надеждата да приключим темата.

— Предполагам адвокатът ще ни запознае със завещанието му? — продължи сестра ми.

— Така мисля.

— Кой знае? Сигурно ни е оставил без пукната пара — сви рамене тя. — Спомняте си колко настояваше всяка от нас сама да изкарва прехраната си. Няма да се учудя, ако е раздал цялото си състояние за благотворителност — добави тя.

Макар и да съзнавах, че вродената нетактичност на Кики беше изострена в момента, за да й помогне да се справи с вътрешната болка, която несъмнено изпитваше, всичко си имаше граници. Вместо да отговоря на коментара й се обърнах към Ася, седнала мълчаливо на дивана до сестра си.

— Как си, мила? — попитах я угрижено.

— Ами…

— В шок е, като всички нас — взе й думата Кики. — Но ще го преодолеем заедно, нали така? — Тя протегна здравата си бронзова ръка към нея и стисна тънките й, бледи пръсти. — Много жалко, че се случва тъкмо сега. Имах да казвам на татко една хубава новина.

— Каква? — полюбопитствах.

— Предложиха ми място за едногодишен начален курс в Кралския колеж по изкуствата в Лондон.

— Наистина прекрасна новина, Кики — похвалих я аз.

Не разбирах странните й „инсталации“, както ги наричаше самата тя, тъй като предпочитах по-традиционния стил пред модерното изкуство, но знаех, че това е страстта й, и се радвах за нея.

— Да, много сме щастливи, нали?

— Да — съгласи се покорно Ася, макар че далеч не изглеждаше щастлива. Забелязах, че долната й устна трепери.

— Ще се преселим в Лондон. Стига да получим някакви пари след срещата с адвоката на татко.

— Виж какво, Кики — подхванах аз с изчерпано докрай търпение. — Сега не е моментът за подобни приказки.

— Извинявай, Мая, знаеш каква съм. Много обичах татко. Беше гениален мъж и вечно ме е насърчавал в работата ми.

Само за няколко секунди в лешниковите очи на Кики се появи уязвимост и дори малко страх.

— Да, наистина беше неповторим — потвърдих аз.

— Е, Ася, какво ще кажеш да се качим горе, за да разопаковаме багажа си? — предложи Кики. — В колко е вечерята, Мая? И двете сме доста поизгладнели.

— Ще помоля Клаудия да я приготви възможно най-скоро. Електра ще пристигне чак след няколко часа, а с Али още не сме се чули.

— Значи ще се видим след малко — отвърна Кики и стана, а Ася последва примера й. — Ако мога да помогна с нещо, само кажи — добави Кики с тъжна усмивка. Колкото и безчувствено да се държеше, знаех, че говори искрено.

След като двете напуснаха гостната, се замислих за енигматичната връзка между третата и четвъртата ми сестра. С Марина често я обсъждахме, притеснени, че с годините Ася все повече се криеше зад силната личност на Кики.

— Като че ли няма свое собствено мнение — повтарях редовно. — Нямам представа какво мисли за абсолютно нищо. Едва ли е добре за нея.

Марина беше откровено съгласна с мен, но когато споменах опасенията си пред Татко Солт, той ме удостои с мистериозната си усмивка и ми каза да не се тревожа.

— Един ден Ася ще разгърне крилете си и ще отлети като прелестен ангел. Имай търпение.

Думите му не ме бяха утешили, защото ми се струваше, че не само Ася се осланяше напълно на Кики, а независимо от привидното самообладание на Кики, зависимостта им е взаимна. И ако предсказанието на татко се окажеше вярно и Ася наистина отлетеше някой ден, Кики несъмнено щеше да е съкрушена.

 

 

По време на вечерята тегнеше печално настроение, тъй като трите ми сестри още се приспособяваха към някогашния ни дом, където всичко им напомняше каква огромна загуба бяха претърпели. Марина видимо се стараеше да ни разведри, но като че ли й беше трудно. Разпитваше скъпите си момичета коя с какво се занимава в момента, но неизказаните спомени за Татко Солт често пълнеха очите ни със сълзи. В крайна сметка, напъните за нормален разговор отстъпиха място на тишина около масата.

— Ще се радвам най-сетне да открием Али и да изслушаме последната воля на Татко Солт — заяви Тиги с дълга въздишка. — А сега извинявайте, но отивам да си лягам.

Тя целуна всички ни и напусна стаята, а Кики и Ася я последваха след няколко минути.

— О, боже — въздъхна Марина, като останахме само двете, — всичките са напълно покрусени. И съм съгласна с Тиги: колкото по-скоро открием Али, толкова по-бързо ще можем да продължим с живота си.

— Явно е на място без клетъчен обхват — отбелязах аз. — Сигурно си капнала от умора, Мама. Отивай да си лягаш, а аз ще дочакам Електра.

— Сигурна ли си, chérie?

— Абсолютно — отвърнах, съзнавайки колко трудно й беше открай време да общува с най-малката ми сестра.

— Благодаря ти, Мая — склони Марина без нужда от повече уговорки.

Стана от масата, целуна ме нежно по главата и излезе от кухнята.

През следващия половин час настоях да помогна на Клаудия с разчистването след вечерята ни, благодарна да си намеря поне някакво занимание, докато чаках Електра. Бях свикнала с неразговорчивия характер на Клаудия и тази вечер стабилното й, мълчаливо присъствие ми действаше утешително.

— Да заключа ли вратите, госпожице Мая? — попита ме тя като приключихме.

— Не, и ти имаше тежък ден. Върви в леглото, аз ще се погрижа.

— Както кажете. Gute Nacht — пожела ми тя и излезе от кухнята.

Докато скитах из къщата, съзнавайки, че има поне няколко часа до пристигането на Електра и напълно будна заради необичайно дългото ми излежаване същата сутрин, се озовах пред кабинета на Татко Солт. Обзе ме силното желание да го почувствам около себе си и завъртях дръжката на вратата. Но се оказа заключено.

Това ме изненада и притесни; за всичките часове, които татко бе прекарвал в кабинета си, вратата винаги стоеше отворена за дъщерите му. Почуках ли на нея, никога не беше твърде зает да ми се усмихне приветливо, а аз се наслаждавах на всеки момент, прекаран сред физическата и материална същина на татко, която се съдържаше в кабинета му. Въпреки че на бюрото му имаше няколко компютъра, а на отсрещната стена беше окачен голям екран за конферентни разговори, погледът ми винаги се задържаше върху личните му съкровища, подредени напосоки по рафтовете зад бюрото.

Тези простички предмети, събрани по време на многото му пътешествия из света — изящна миниатюрна икона на Богородица, поставена в златна рамка, която можеше да се събере в дланта ми, стара цигулка, протрита кожена кесийка, оръфана книга на незнаен английски поет и още какво ли не.

Нищо скъпоценно — просто предмети, стойностни за него самия.

Макар и да не се съмнявах, че човек като татко можеше да напълни дома ни с безценни произведения на изкуството и изтънчени антики, всъщност нямахме много скъпи предмети. Даже имах чувството, че презираше всичко материално и неодушевено с висока стойност. Осмиваше безпощадно заможните си познайници, когато плащаха чудовищни суми за прочути творби на изкуството, тъй като твърдеше, че повечето ги държали заключени в сейфовете си от страх да не ги откраднат.

— Изкуството трябва да стои на показ — възмущаваше се често. — То е душевен дар от твореца. Всяка картина, скрита от хорските очи, е напълно безполезна.

Когато дръзнах да изтъкна, че и той самият притежаваше частен самолет и огромна луксозна яхта, той вдигна вежда насреща ми.

— Но, Мая, това са просто транспортни средства. Имат практична стойност за мен, служат ми. И ако утре избухнат, просто ще ги заменя. Достатъчни са ми шестте ми човешки произведения на изкуството: дъщерите ми. Единствените неща на земята, които си струва да ценя, защото всичките сте незаменими, Мая. Не го забравяй.

Беше ми го казал преди много години, а още помнех. Само дето ми се искаше да си бях припомнила точно тези му думи, когато наистина щяха да са ми от помощ.

Тръгнах си от вратата на кабинета му с неудовлетворена емоционална нужда и дори когато слязох в гостната, продължавах да се питам защо, за бога, беше заключена. Решавайки да попитам Марина на сутринта, отидох до масичката пред мен и вдигнах снимката върху нея. Беше направена на борда на „Титан“ преди няколко години и показваше татко, обграден от всичките му дъщери, до парапета на основната палуба. Той се усмихваше широко с красиво, спокойно лице, докато морският вятър брулеше назад посивяващата му коса, а слънцето жареше все още силното му, мускулесто тяло.

— Кой беше ти? — попитах със сбърчено чело образа от снимката.

Понеже нямаше какво друго да правя, пуснах телевизора и запрехвърлях каналите, докато не попаднах на един новинарски бюлетин. Както обикновено, историите бяха само за войни, болка и опустошение и тъкмо се канех да превключа на следващия канал, когато говорителят обяви, че тялото на Крийг Езу, индустриален магнат, собственик на солидна международна комуникационна компания, било изхвърлено от морето на брега на един гръцки остров.

Заслушах се внимателно със замръзнало в ръката ми дистанционно, докато говорителят обясняваше как семейството му обявило, че неотдавна Крийг бил диагностициран с краен стадий на рак. Изводът беше, че тежката диагноза го е подтикнала да отнеме собствения си живот.

Сърцето ми затуптя по-бързо. Не само защото и баща ми бе решил да прекара вечността на дъното на океана, но и защото историята имаше директна връзка с мен…

Говорителят заяви, че синът на покойника, Зед, който работел съвместно с баща си от няколко години, щял веднага да поеме длъжността на главен изпълнителен директор на „Атиниън Холдингс“. На екрана се появи снимка на Зед и аз затворих очи инстинктивно.

— О, боже — простенах, чудейки се защо ли съдбата бе избрала точно този момент да ми напомни за мъжа, когото отчаяно се бях опитвала да забравя цели четиринайсет години.

Излизаше, че по едно иронично стечение на обстоятелствата океанът бе погълнал и моя, и неговия баща в рамките само на няколко часа.

Станах и закрачих нервно из стаята, мъчейки се да прогоня образа му — по-красив дори отколкото си го спомнях — от съзнанието си.

Помисли за болката, която ти причини, Мая — казах си. — Всичко е свършило, приключи още преди толкова много години. Не поглеждай назад.

Но разбира се, когато седнах на дивана с въздишка, изтощена докрай, осъзнах, че нищо не беше свършило.