Лусинда Райли
Седемте сестри (48) (Историята на Мая)

47.

Събуди ме звукът от отваряща се врата и чувството, че не съм сама в стаята. Отворих очи и видях Валентина. Малката стоеше в долния край на леглото и ме наблюдаваше втренчено.

— Вече е десет часът. С папаи направихме сладкиш за закуска. Ще станеш ли, за да го изядем заедно?

— Да — съгласих се, макар и още да се опомнях от дълбокия си сън.

Валентина кимна доволно и излезе от стаята, а аз станах от леглото и се облякох бързо. Докато вървях по тесния коридор, приятна миризма на печено тесто изпълни ноздрите ми и ми напомни за кухнята на Клаудия в Атлантис. Следвайки развълнувания глас на Валентина, изкачих стълбището към терасата на покрива и намерих двама им с баща й на масата, където похапваха с удоволствие от пръстеновидния сладкиш в центъра й.

— Добро утро, Мая. Как спа? — попита Флориано, бършейки трохи от устата си, докато ми придърпваше един паянтов дървен стол.

— Много добре — усмихнах му се, а той ми отряза парче сладкиш и го намаза с масло.

— Кафе? — предложи после.

— Да, благодаря — приех и отхапах от още топлия сладкиш. — Така ли закусваш всяка сутрин, Валентина? Определено е по-добре от скучните мюсли и препечени филийки, които всеки ден ми сервират у дома.

— Не — въздъхна тя. — Само днес. Струва ми се, че татко се фука пред теб. — Тя сви небрежно рамене.

Флориано вдигна безпомощно вежда и бузите му поруменяха леко.

— Двамата с Валентина тъкмо си говорехме, че ти трябват повече забавления.

— Да, Мая — взе думата Валентина. — Ако моят папаи отиде в рая, ще съм много тъжна и някой ще трябва да ме развесели.

— Затова двамата направихме график — обяви Флориано.

— Не, папаи, ти го направи. — Валентина обърна свъсена гримаса към мен. — Предложих да те водим на панаира, а после да изгледаме някой филм на „Дисни“, но папаи отказа, така че вместо това ще правите скучни неща. — Тя вдигна малките си длани и въздъхна отново. — Да не обвиниш мен.

— Е, може пък да пробваме и двата варианта — измислих компромис аз. — По една случайност обожавам филмите на „Дисни“.

— Да, ама аз дори няма да идвам с вас, защото папаи заминава за Париж утре заради книгата си и има да свърши малко работа, преди да тръгне. Мен ще ме остави при avô и vovó^[1].

— Заминаваш за Париж? — попитах учудено Флориано, пронизана от внезапен, неоснователен страх.

— Да. Май си забравила имейла, който ти изпратих преди няколко седмици. Още тогава те поканих да дойдеш с мен — напомни ми той с усмивка.

— О, да, разбира се — отвърнах, спомняйки си съобщението му.

— Аз пък не съм поканена — изтъкна нацупено Валентина. — Папаи смята, че ще му се пречкам.

— Не, керида, смятам, че ще умреш от скука. Нали знаеш колко мразиш да идваш на тукашните четения на книгите ми? Веднага щом пристигнем, започваш да ме теглиш за ръката и да питаш кога ще си тръгваме.

— Да, ама те са тук, не в Париж. А толкова много искам да видя Париж — каза замечтано Валентина.

— Обещавам да те водя някой ден — отвърна Флориано, привеждайки се към нея, за да я целуне по тъмната й лъскава коса. — Така, баба и дядо ще дойдат всеки момент. Стегна ли си багажа?

— Да, папаи — отговори покорно тя.

— Мая, ще бъдеш ли така добра, докато аз разчиствам масата, ти да отидеш с Валентина и да провериш дали си е взела достатъчно дрехи за две седмици и четката за зъби? — помоли ме Флориано. — Понякога е малко… хаотична в стягането на багажа си.

— Разбира се — приех и последвах Валентина до малката й стаичка на долния етаж.

Всичко в нея беше розово — стените, покривката на леглото и дори някои от плюшените играчки, подредени в редица в долния му край. Валентина ме покани да седна и извади куфара си на леглото, за да прегледам съдържанието му, а аз се усмихнах: розовото ми се струваше най-баналният цвят за момичешка стая, но и го намирах някак уютно. Като че ли беше част от генетиката на всяко момиченце. И аз го обичах като малка.

— Приготвила съм си всичко нужно, честна дума — увери ме Валентина и скръсти стоически ръце, като отворих куфара й.

Вътре бяха натъпкани барбита, дивидита, книжки за оцветяване и хвърчащи флумастери. Освен тях имаше и по един брой тениска, дънки и кецове.

— Няма ли да ти трябва и бельо? — попитах деликатно.

— О, да — съгласи се Валентина и отиде до скрина. — Него го забравих.

— И тази пижама може би? — допълних, взимайки дрехата, която малката очевидно беше захвърлила на пода, докато се беше обличала сутринта. — А дали не е добре да си вземеш и още малко дрехи?

След десетина минути чух домофона и стъпките на Флориано по стълбите.

— Пристигнаха. Дано си готова, Валентина — провикна се той от коридора.

— Не искам да тръгвам — обяви тя, вдигайки поглед от картинките, които ми показваше как е оцветила в книжката си.

Преметнах инстинктивно ръка през малките й раменца.

— Обзалагам се, че много ще се забавляваш. Баба и дядо сигурно страшно те глезят.

— Така е, но папаи ще ми липсва.

— Разбира се. И аз мразех, когато татко пътуваше. А на него му се случваше доста често.

— Да, ама ти си имала много сестри, с които да си играеш. Аз си нямам никого.

Валентина въздъхна смирено, стана от леглото и затвори куфара си. Аз го свалих на земята, издърпах дръжката му и го закарах до вратата.

— Е, мисля, че си готова.

— Ще се видим ли пак, като се върна у дома, Мая? — попита умолително тя. — Много по-симпатична си от Петра; тя по цял ден плямпа по телефона с приятеля си.

— Надявам се, керида, наистина. А сега върви, и много да се забавляваш — казах и я целунах по главата.

— Ще се постарая. — Валентина взе дръжката на куфара си и посегна да отвори вратата. — Папаи много те харесва, да знаеш.

— Така ли? — усмихна й се аз.

— Да, сам ми го каза. Чао, Мая.

Докато я гледах как излиза от стаята, си мислех колко прилича на съвременен бежанец. А тъй като не исках да преча на сбогуването им или да смущавам Флориано пред родителите на покойната му съпруга, седнах на леглото с ръце в скута си. Отново се замислих колко им беше трудно на двамата и колко се възхищавах на Флориано, задето успяваше да балансира между грижите за дъщеря си и работата си. Освен това ми стана доста приятно, когато Валентина ми каза, че баща й ме харесвал. Ако трябваше да бъда откровена, и аз го харесвах.

След няколко минути Флориано почука на вратата и показа глава в стаята.

— Вече може да излезеш. Мислех, че ще дойдеш с Валентина да се запознаеш с Джоване и Ливиа. Както и да е — продължи той, хвана ме за ръката и ме вдигна от леглото, — както ти казах на закуска, мисля, че е време да се позабавляваш. Спомняш ли си как се прави?

— Разбира се, че си спомням! — заявих отбранително.

— Чудесно. В такъв случай, докато пътуваме към едно място, ще ми разкажеш за последния път, когато се забавлява.

— Флориано, не ми говори като на малоумна! — скарах му се, излизайки след него в коридора.

Той спря и се обърна така рязко, че едва не се блъснах в него.

— Мая, отпусни се, моля те, просто се шегувам. Дори аз с моята склонност към егоцентризъм знам, че не бива да се приемам твърде на сериозно. Била си сама прекалено дълго, това е. Мен поне дъщеря ми ме връща на земята от време на време — обясни той. — Но поне днес искам да загърбиш несгодите и да поживееш. Става ли?

Сведох засрамено глава. Хрумна ми, че от доста време не бях допускала друг човек толкова близо до себе си, че да ми чете конско.

— Просто искам да ти покажа моя Рио. Уверявам те, и аз имам нужда да поизляза не по-малко от теб — добави той и тръгна надолу по стълбището.

— Добре — съгласих се аз.

— Хубаво — коментира доволно Флориано. Стигнахме до входната врата и той ми предложи лакътя си. — Готова ли си?

— Да.

Излязохме на улицата и Флориано ме заведе в едно кафене, вече гъмжащо от местни жители, пийващи студена бира. Той поздрави бармана, който очевидно го познаваше, и за мое смайване ни поръча по една кайпириня.

— Едва единайсет и половина е! — възмутих се, като ми подаде коктейла.

— Знам. Колко безразсъдно от наша страна. — Той кимна сдържано. — А сега — подхвана пак, чуквайки чашата си в моята, — на екс.

Като изпихме коктейлите на една глътка и прогарящият гърлото сладникав алкохол се стече в стомаха ми — благодарих се на бог, че сладкишът беше там да го попие — той плати и ме вдигна от щъркела, на който седях пред бара.

— Така, потегляме.

Флориано извика такси и се качихме на задната седалка.

— Къде отиваме?

— Искам да те запозная с един мой приятел — отвърна загадъчно той. — Преди да напуснеш Рио, задължително трябва да видиш нещо.

Таксито ни изведе от града и двайсетина минути по-късно ни остави на входа на една фавела.

— Не се бой — успокои ме Флориано, плащайки на шофьора, — няма да те застрелят, нито ще имаш близки срещи с местните наркобарони. — Той преметна ръка през раменете ми и тръгнахме нагоре по множеството стъпала към селото. — Гарантирам ти, че Рамон, приятелят ми, е цивилизован като нас.

Като стигнахме върха на хълма и влязохме във фавелата, дочух смътния тътен на барабаните сурдо. Тукашните улички бяха толкова тесни, че разперех ли ръце, щях да докосна тухлените бараки от двете им страни. Стори ми се доста тъмно и като вдигнах очи, видях, че върху домовете на уличното ниво клечаха странни постройки.

Флориано проследи погледа ми и кимна разбиращо.

— Собствениците на приземните жилища продават покривите си на други семейства, които изграждат домовете си над техните — обясни той, докато се изкачвахме по витите улици.

Дори аз със завидната ми поносимост към жегите започвах да се потя обилно и главата ми се замайваше от клаустрофобичната задушна атмосфера. Флориано веднага забеляза и като се изкачихме до върха на една от уличките, ме издърпа в едно сенчесто помещение, което се оказа нещо като магазин, макар и да представляваше просто четири бетонни стени с няколко рафта с консерви и хладилник в ъгъла. Купихме бутилка вода, която изгълтах жадно, и продължихме нагоре, докато не пристигнахме пред яркосиня врата. Флориано почука и незабавно му отвори смугъл мъж. Двамата се прегърнаха с множество приятелски потупвания по гърба и закачливи юмруци в раменете, след което влязохме в къщата. За моя изненада в единия ъгъл на тясната стая примигваше компютърен монитор, а имаше и голям телевизор. Не се виждаха много мебели, но пък всичко блестеше от чистота.

— Мая, това е Рамон. Живее във фавелата още от раждането си, но сега работи за правителството като — Флориано погледна приятеля си за вдъхновение — … като умиротворител.

Мъжът отметна глава назад и прихна в смях, разкривайки белите си зъби.

— Приятелю — обади се с дълбок, гърлен глас, — ти си истински романист. Сеньорита — обърна се после към мен и ми протегна ръка, — приятно ми е да се запознаем.

През следващите два часа, докато се разхождахме из фавелата и хапвахме с по бира в едно порутено кафене, направено от някой предприемчив тукашен върху скромното парче от улицата, което притежаваше, научих много за живота в бедняшките квартали на Рио.

— Естествено, все още има престъпност и бедност по улиците на всяка фавела — обясни ми Рамон. — В някои части дори аз не смея да пристъпя, особено нощем. Но ми се ще да вярвам, че положението се подобрява, макар и доста по-бавно от необходимото. А и тъй като вече всеки има достъп до образование и самочувствието, което идва с него, дано внуците ми имат по-добро детство от моето.

— Как се запознахте? — попитах, докато се пържех в задушния зной.

— Рамон спечели стипендия за моя университет — обясни Флориано. — Следваше социални науки, но и историята го влечеше. Несъмнено е по-умен от мен. Все му повтарям, че трябва да напише книга за живота си.

— И двамата знаем, че никой не би я издал в Бразилия — отвърна Рамон, вече сериозен. — Но може би един ден, когато остарея и политическото положение в страната ни се промени, ще успея. А сега ще ви водя в любимия ми комплекс.

Докато следвахме Рамон из лабиринта от тесни улички, Флориано ми разказа тихо, че баща му, прочут наркобарон, който сега излежавал доживотна присъда в затвора за двойно убийство, някога принудил майка му да проституира.

— Когато майка му умряла от свръхдоза хероин, Рамон трябвало да отгледа сам шестимата си братя и сестри. Удивителен мъж е. Такива като него ми вдъхват надежда за човечеството — замисли се Флориано. — Неуморно агитира управниците ни да подсигурят поне някакво здравеопазване на тукашните и по-добри условия за децата им. Посветил е целия си живот на фавелите — добави той и ме поведе надолу по неравния калдъръм на едно стълбище.

Далечният екот на барабаните се засилваше с всяко следващо стъпало, пулсирайки през тялото ми. Всички местни, които подминавахме край тесните входове на домовете им, поздравяваха Рамон с уважение и обич, и докато стигнахме до дъното на стълбището, откъдето ни преведе през дървена врата, обградена с високи стени, собственото ми уважение към него се беше умножило. Замислих се как бе преобърнал живота си и използваше тежкото си минало, за да подобри този на останалите. Всеотдайността и силният му характер ме впечатляваха неимоверно.

Във вътрешния двор, където се озовахме, имаше двайсетина деца — няколко по-малки дори от Валентина — танцуващи на огнения барабанен ритъм. Рамон ни поведе край стената, към дебелата сянка, която сградата над нас хвърляше, и посочи децата.

— Подготвят се за Карнавала. Знаеш ли, че традицията води началото си от фавелите? — прошепна той, предлагайки ми изкорубен от слънцето пластмасов стол, за да поседна, докато ги гледам.

Малките телца на децата сякаш следваха инстинктивно бумтежа на барабаните. Някои така се бяха вглъбили в музиката, че танцуваха със затворени очи.

— Учат се на танц, който наричаме самба ну пе. Той ме спаси, когато бях дете — пророни тихо в ухото ми Рамон. — Танцуват, за да спасят живота си.

По-късно съжалих, че не си носех фотоапарат, но едва ли с него щях да уловя захласа по лицата на малките танцьори. Знаех, че видяното ще остави траен отпечатък в съзнанието ми. Накрая Рамон ни даде знак, че е време да си вървим, и аз станах неохотно. Махнахме на децата и излязохме през дървената врата.

— Добре ли си? — попита ме Флориано, отново премятайки закрилнически ръка през раменете ми.

— Да — отвърнах с пресекващ от емоции глас. — Просто това беше най-красивото нещо, което някога съм виждала.

 

 

Напуснахме фавелата и хванахме такси до центъра на града. Сърцето и сетивата ми още преливаха от искрената сладостна жар, с която танцуваха децата.

— Сигурна ли си, че си добре, Мая? — попита Флориано, хващайки угрижено ръката ми.

— Да — отвърнах аз. — Добре съм, наистина.

— Хареса ли ти самбата?

— Влюбих се в нея.

— Радвам се, защото точно това ще правим довечера.

Погледнах го ужасено.

— Флориано, аз не мога да танцувам!

— Разбира се, че можеш, Мая. Всеки може, особено кариоките. В кръвта ти е. А сега — продължи той, след като каза на шофьора да спре на площада в Ипанема, където множество търговци изнасяха сергиите си, — трябва да ти намерим подходящ тоалет. О, да не забравяме и обувки за самба.

Последвах го като покорно агне до пазара, а той се впусна да преравя закачалките с рокли, позволявайки ми да си избера от подходящите според него.

— Мисля, че прасковеното ще стои най-добре на кожата ти — обяви и ми поднесе тясна рокля с прихлупване, ушита от копринено мек плат.

Свъсих вежди. Точно такава дреха никога не бих избрала сама за себе си, тъй като смятах подобни модели за твърде разголени.

— Хайде, Мая, обеща ми да се поотпуснеш днес! В момента се обличаш като майка ми! — пошегува се той.

— Благодаря — отвърнах невъзмутимо, а той настоя да плати няколкото реала за роклята.

— Така, да ти намерим и обувки.

Той отново ме хвана за ръката и тръгнахме през улиците на Ипанема, спирайки пред малко магазинче, което ми приличаше на старовремска обущарница.

След десетина минути излязох с чифт кожени обувки с кубински ток и каишка с копче върху свода на ходилото ми.

— Тези определено биха допаднали на Марина — заядох се аз, докато се мъчех да му дам пари за обувките, които несъмнено струваха доста. Той категорично отказа и вместо това спря пред една будка за сладолед с всевъзможни вкусове.

— Какъв искаш? — попиша ме Флориано. — Гарантирам ти, че тук се продава най-добрият сладолед в цял Рио.

— Какъвто ще ядеш ти — отвърнах.

Като ни дадоха фунийките, тръгнахме по главния булевард и седнахме на една пейка с изглед към брега, ближейки вкусния сладолед, преди да се е стопил.

— Така — обади се Флориано, след като избърсахме изцапаните си усти. — Минава шест, затова предлагам да се прибереш в хотела си и да се приготвиш за танцовия си дебют. Аз трябва да отскоча до вкъщи, за да изпратя няколко имейла и да си приготвя багажа за Париж. Ще те взема от фоайето в осем и половина.

— Добре. Благодаря ти за прекрасния ден — провикнах се след него и пресякох улицата.

— Още не е приключил, Мая — отвърна ми той с усмивка.

Като отидох до рецепцията, за да поискам ключа от стаята си, ме посрещна загрижено лице.

— Сеньорита Д’Аплиез, притеснихме се за вас. Не се прибрахте снощи.

— Да, останах при приятел.

— Разбирам. Е, по-рано днес получихте телефонно обаждане. След като операторът не можа да се свърже с вас, жената му продиктувала съобщение. Било спешно.

Рецепционистката ми даде хартиен плик.

— Благодаря ви.

— И ако е възможно, следващия път като решите да пренощувате другаде, ще ни уведомите ли? Понякога Рио е опасно място за чужденците. Ако се бяхте забавили още, щяхме да се обадим в полицията.

— Разбира се — обещах и тръгнах леко засрамена към асансьора, размишлявайки върху това, че вероятно Рио наистина беше опасно място за чужденците. За коренячка като мен обаче беше напълно безобиден.

Като се качих в стаята си, отворих плика, зачудена кой ли можеше да ми е оставил спешно съобщение и прочетох напечатания текст:

Скъпа сеньорита Мая,

Сеньора Беатриз изяви желание да ви види. Силите й намаляват с всеки изминал ден, затова е важно да дойдете възможно най-скоро. Утре сутринта в десет ще е най-удобно.

Яра Кантерино

Тъй като си бях взела цял почивен ден и поне за няколко скъпоценни часа напълно бях забравила за мъглявото си минало и несигурно бъдеще, на мозъка ми му отне известно време да осмисли писмото. Като пуснах душа и влязох под топлата вода, реших, че каквото и да ме чакаше утре сутринта, щях да мисля за него тогава, не тази вечер.

Облякох роклята, която Флориано ми купи, сигурна, че ще изглеждам ужасно с нея, но като обух обувките и застанах пред огледалото, останах изненадана от резултата. Прихлупената горна част подчертаваше едрия ми бюст и тънка талия, а полата, стелеща се на красиви дипли от средата на бедрата ми, разкриваше деликатно краката ми, чиято дължина изпъкваше благодарение на изтънчените кубински токове.

Престоят в Рио беше придал слънчев загар на кожата ми и когато изсуших косата си и я вдигнах, а после нанесох очна линия, спирала за мигли и тъмночервено червило, което веднъж си бях купила от някаква приумица, но така и не бях използвала, ме досмеша при мисълта, че сестрите ми нямаше да ме познаят. Шеговитият коментар на Флориано за стила ми на обличане ме ужили, но в действителност не беше далеч от истината. Носех само сдържани тоалети, с които се сливах с тълпата. Знаех, че тук, в Рио, жените разкриваха гордо извивките на телата си и сексуалността си, докато аз години наред ги криех.

В половината час, който ми оставаше до срещата с Флориано, изпратих цял залп от имейли до сестрите ми, за да им споделя колко хубаво си прекарвах и колко по-добре се чувствах. И пийвайки вино от бутилката, която бях намерила в минибара, се изумявах от това, че всъщност не преувеличавах. Сякаш грамадно тегло бе паднало от плещите ми и тази вечер се чувствах лека като перце. Може би всичко се дължеше на изповедта ми пред Флориано, но едно вътрешно гласче ми нашепваше, че не е само това.

Дължеше се и на него.

Енергията, позитивизмът и здравият му разум, да не говорим за отношението към дъщеря му и сръчността, с която въртеше домакинството им, ми служеха като така необходимия житейски урок. Най-малкото ми подсигуряваше модел за подражание, и то такъв, който отчаяно исках да следвам. В сравнение с неговия моят живот изглеждаше като бледо сиво подобие и съзнавах, че Флориано — макар и някои от коментарите му да ме засягаха — бе успял да ми покаже, че досега просто оцелявах, вместо да живея истински.

И някак комбинацията от този град и този мъж беше пропукала защитната черупка, в която се криех. Аналогията ме накара да се засмея, тъй като наистина се чувствах като новоизлюпено пиленце.

Да, признах пред себе си, бях малко влюбена в него.

Като погледнах часовника си и установих, че е време да сляза във фоайето, стигнах до заключението, че дори никога повече да не видех Флориано, той ми беше върнал живота. И тази вечер щях да отпразнувам възраждането му без страх от утрешния ден.

 

 

— Леле! — Флориано ме загледа с откровено възхищение, като се появих във фоайето. — Все едно виждам феникс, излитащ от пепелта.

Вместо да се изчервя и да махна скромно с ръка, му се усмихнах топло.

— Благодаря ти за роклята. Прав беше, наистина ми стои добре.

— Мая, изглеждаш ослепително и повярвай ми — добави той, хващайки ръката ми, за да ме изведе навън, — единствената ми заслуга е, че изведох на показ онова, което ти така усърдно прикриваше. — Той застана на върха на стълбището и надникна към мен. — Готова ли си?

— Да.

Спряхме едно такси и Флориано упъти шофьора към квартал, наречен Лапа, който по негови думи беше една от най-старите части на града, любимото свърталище на бохемите.

— Да знаеш, че хич не е безопасно да скиташ тук сама — предупреди ме той, като слязохме на една калдъръмена улица, обточена със стари тухлени сгради. — Но тази вечер аз ще те пазя — обяви после.

Тръгнах внимателно по неравната настилка, стиснала ръката му за опора, тъй като още не бях свикнала с токовете на новите ми обувки. Заведенията бяха претъпкани с хора, излезли за питие или вечеря, но ние свърнахме от главната улица, тръгнахме надолу по едно стълбище и се озовахме в едно помещение в сутерена на сградата.

— Това е най-старият клуб по самба в Рио. Тук не идват туристи, а само коренните кариоки, желаещи да потанцуват на най-добрата самба в града.

Сервитьорката му се усмихна, целуна го по двете бузи и ни отведе до сепарето с оръфани кожени седалки в ъгъла. Даде ни менюта, а Флориано веднага ни поръча по бира, понеже тук виното било негодно за пиене.

— И да знаеш, Флориано, тази вечер черпя аз — заявих, поглеждайки към танцовата площадка, където музикантите вече се събираха и нагласяха инструментите си.

— Благодаря — кимна галантно той. — Между другото, ако искаш да ми казваш нещо, Мая, гледай да го кажеш в следващия един час. След това няма да чуваме нищо.

Поръчахме си специалитета на заведението, любимия на Флориано, а когато бирите ни пристигнахме, той чукна бутилката ми със своята.

— Мая, за мен беше удоволствие да прекарам това време с теб. И съжалявам, че трябва да го прекъсна заради полета си до Париж.

— Аз пък искам да ти благодаря от сърце. Страшно много ми помогна, Флориано.

— Значи си съгласна да преведеш и следващата ми книга? — пошегува се той.

— Ще се засегна, ако не ми я предложиш. Между другото — подхванах, докато ни сервираха някаква бобена яхния, — като се върнах в хотела, ми дадоха съобщение от Яра. Сеньора Беатриз искала да ме види утре сутринта — обявих с възможно най-небрежния си тон.

— Така ли? — учуди се Флориано, дъвчейки храната си. — А ти какво мислиш по въпроса?

— Ти сам ми каза, че днес е ден за забавления — напомних му закачливо. — Затова не съм мислила по въпроса.

— Браво на теб. Но все пак ми се иска да можех да те придружа. Или поне да те закарам. Голямо приключение си спретнахме през последните дни. И за мен беше удоволствие да съм ти спътник. Обещаваш ли да ми разкажеш какво е станало?

— Ще ти изпратя имейл.

Помежду ни внезапно се спусна напрегната атмосфера, която запълнихме дояждайки вкусната яхния. Флориано си поръча още една бира от отзивчивата сервитьорка, но аз отказах, решена да опитам „негодното за пиене“ вино. Междувременно оркестърът засвири пламенната музика на фавелите и две двойки превзеха танцовата площадка. Съсредоточих се върху танца им, премерените им движения, отразяващи силното напрежение между двама ни с Флориано.

— Е — подхванах аз, когато и други двойки започнаха да излизат на дансинга, — ще ме научиш ли да танцувам самба?

Подадох му ръката си през масата и той кимна. А после, без да каже и дума, стана и ме поведе към центъра на помещението.

Едната си ръка сложи около кръста ми, пръстите на другата преплете с моите и прошепна в ухото ми:

— Просто усети ритъма с тялото си, Мая, само това се иска от теб.

Послушах го и музиката запулсира във вените ми. Бедрата ми се заклатиха в такт с неговите и краката ни се раздвижиха, моите тромаво, докато изучавах стъпките на неговите и тези на другите танцьори край нас. Не след дълго обаче някакъв инстинкт се събуди в мен, накара ме да се отпусна и да следвам ритъма ведно с неговото тяло.

Нямам представа колко време танцувахме заедно онази нощ. Когато танцовата площадка се напълни, имах чувството, че всички се превърнахме в една хомогенна амалгама — група човешки същества, отдали се на щастието от живота. Всеки наблюдател, вещ в танца, несъмнено би сметнал самбата ми за аматьорска и неправилна, но за пръв път, откакто се помнех, не ме беше грижа какво мислят околните. Флориано ме водеше, въртеше ме и ме притискаше към себе си, докато не се разсмях на глас от въодушевление.

Накрая, след като и двамата плувнахме в пот, той ме изкара от танцовата площадка, грабна водата от масата ни и ме изведе на улицата за глътка свеж въздух, който незабавно замърси с цигарата си.

— Meu Deus, Мая! Справи се невероятно за начинаещ! Ти си истинска кариока.

— Така и се чувствам тази вечер благодарение на теб.

Пресегнах се да взема цигарата му и си дръпнах, усещайки погледа му върху себе си.

— Имаш ли представа колко си красива точно в този момент? — пророни той. — Много по-красива от прабаба си. Тази вечер в теб гори огън.

— Да — съгласих се, — заради теб, Флориано.

— Мая, аз нямам никаква заслуга. Ти реши да заживееш отново — прошепна той.

После най-ненадейно ме издърпа в обятията си и преди да усетя какво се случва, вече ме целуваше. А аз му отвръщах със същата страст.

— Моля те — промълви той, когато устните ни се откъснаха, за да си поемем дъх, — ела с мен у дома тази вечер.

 

 

Тръгнахме си от клуба и едва изкачихме стълбището към апартамента му, преди да смъкне роклята от раменете ми и да ме обладае на място, в тесния коридор, докато музиката на фавелите продължаваше да тътне в ушите ми. Накрая отидохме до леглото му и отново правихме любов, този път по-бавно, макар и със същия плам.

След това той се надигна на лакът и ме загледа с онзи познат ми, проницателен поглед.

— Колко си различна — пророни. — При първата ни среща и аз като всеки мъж отчетох красотата ти, но беше толкова затворена, толкова напрегната. А виж се сега. — Той целуна хлътнатината в основата на шията ми и помилва гърдите ми. — Направо си… неустоима. След толкова месеци нетърпеливо чакане да замина за Париж, тази вечер искам единствено да остана тук с теб. Мая, обожавам те. — Внезапно се качи отгоре ми и притисна голото си тяло към моето. — Ела с мен в Париж — примоли ми се.

— Флориано, тази нощ е наша — прошепнах аз. — Ти ме научи да живея за мига. Пък и знаеш, че не мога.

— Не, не утре, но моля те, след като говориш със старицата, вземи самолета и ела при мен. Ще прекараме няколко прекрасни дни заедно. Късче от вечността — подкани ме той.

Не му отговорих. Точно сега не исках дори да се замислям за утрешния ден. Накрая той заспа до мен и аз го загледах, окъпан в лунната светлина, изливаща се през прозореца.

— Благодаря ти — промълвих, докосвайки нежно бузата му. — Благодаря.