Лусинда Райли
Седемте сестри (46) (Историята на Мая)

45.

Париж, декември 1929 г.

— Е, Бруи, връщаш се цял — коментира Ландовски, когато Лоран влезе в ателието. — Бях те отписал, понеже реших, че си се присъединил към някое амазонско племе и си се оженил за дъщерята на главатаря.

— Да, връщам се — потвърди Лоран. — Ще ме приемете ли обратно?

Ландовски откъсна вниманието си от гигантската каменна глава на Сун Ятсен, за да огледа някогашния си асистент.

— Може би — отвърна той, обръщайки поглед към момчето, пораснало и наедряло, откакто Лоран го беше видял за последно. — Как мислиш? Имаме ли работа за него тук?

Момчето плъзна очи към Лоран. После ги върна към професора и кимна с усмивка.

— Новият ми помощник е съгласен. А като гледам колко си измършавял, май този път ще трябва да охранваме теб. Дизентерия или любов? — попита Ландовски.

Лоран сви тъжно рамене.

— Ако не се лъжа, престилката ти още е на кукичката, където я остави. Отиди да се преоблечеш и ела да ми помогнеш с окото, върху което се трудеше така усърдно, преди да избягаш в джунглата.

— Добре, професоре.

Лоран понечи да тръгне към закачалката до вратата.

— О, Бруи?

— Да, професоре?

— Със сигурност ще намериш начин да влееш всичките си скорошни изживявания — и добрите, и лошите — в скулптурите си. Преди да заминеш имаше добра техника. Сега имаш шанса да се превърнеш в майстор. Страданието поражда величие. Разбираш ли какво ти казвам? — попита грижовно Ландовски.

— Да, професоре — отвърна Лоран с пресекващ глас. — Разбирам.

По-късно същата вечер Лоран въздъхна и избърса ръце в работната си престилка. Ландовски се беше прибрал при съпругата и децата си още преди часове. Докато миеше ръцете си от глината в осветената от свещи кухня, Лоран замръзна внезапно. Отнякъде долиташе смътната, но изящна песен на цигулка. Музикантът свиреше печалните първи акорди на „Умиращия лебед“.

Ръцете му останаха като парализирани под течащата вода, а в очите му запариха непролени сълзи. И точно тук, в малката кухничка, където беше гледал как Изабела се грижи с безкрайна нежност за едно изстрадало дете и където бе разбрал, че я обича, Лоран зарида. Заради себе си, заради нея, заради бъдещето, което вече не им принадлежеше.

Когато музиката наближи драматичния си финал, той избърса грубо очите си в кърпата и излезе от кухнята да потърси музиканта, който му бе помогнал да разбие дигата, заприщвала емоциите му още откакто Лоен му беше донесла плочката от Изабела в Рио.

Цигулката вече свиреше друга мелодия — „Утринно настроение“ на Едвард Григ, която композиция винаги извикваше у него чувство за нова зора, ново начало. Утешен донякъде, той последва ушите си, а като излезе в градината, вдигна свещта, за да освети цигуларя.

Момчето седеше на пейката пред ателието. В ръцете си държеше очукана цигулка. Песента на инструмента обаче караше слушателя да забрави окаяния й вид. Беше чиста, сладка и неземна.

— Къде се научи да свириш така? — попита смаяно Лоран, когато музиката спря.

Както обикновено, в отговор получи само пронизителен поглед.

— Кой ти даде цигулката? Ландовски ли?

Момчето кимна. Спомняйки си думите на професора, Лоран огледа внимателно младежа.

— Виждам — пророни той, — че и ти като всеки артист, говориш чрез изкуството си. Наистина имаш дарба. Обещай ми да я цениш.

Момчето кимна и най-неочаквано му се усмихна в знак на благодарност. Лоран го потупа по рамото, а после му махна и тръгна да размишлява върху собствената си участ из баровете на Монпарнас.