Лусинда Райли
Седемте сестри (44) (Историята на Мая)

43.

След поредната неспокойна нощ, Бел се събуди изтощена, тъй като бе задрямала чак призори. Леглото до нея беше празно. Тръгна към банята, умислена колко странно беше това; Густаво обикновено не ставаше преди нея. Може би наистина възнамеряваше да обърне нова страница. Като слезе в трапезарията за закуска, Бел намери само Луиза на масата.

— Съпрузите и на двете ни са в кабинета и преглеждат сутрешните вестници. Вероятно Густаво те е уведомил, че вчера фондовата борса на Уолстрийт отново е претърпяла крах. След малко двамата тръгват към Сената, за да участват в дискусиите за спасяване на кафеената индустрия. А ти ще ходиш ли в Игрежа да Глориа днес? — попита безцеремонно Луиза, сякаш нищо не се бе променило от вчера и половината свят не беше банкрутирал.

— Не. Трябва да видя баща ми. Както си представяш, в момента е… неразположен — отвърна със също толкова неутрален глас Бел.

— Разбира се. Е, както казах и преди, каквото посееш, такова ще пожънеш. — Луиза стана. — Аз ще продължа да изпълнявам семейния си дълг в твое отсъствие и ще поема дежурството ти в църквата.

Свекърва й напусна стаята с вирната глава, а Бел остана без дъх от смайващата й коравосърдечност — още по-смайваща, заради факта че финансовата стабилност на домакинството й — включително наскоро ремонтираното имение — беше подпомогната от Антонио и усърдната му работа.

Бел взе един портокал от фруктиерата и го метна ядосано по стената тъкмо когато Густаво влизаше в трапезарията. Той вдигна вежда, а портокалът се търкулна обратно към нея и влезе под масата.

— Добро утро, Изабела — поздрави я Густаво, коленичи да вземе плода и го върна във фруктиерата на масата. — Тренировки по тенис ли правиш?

— Извинявай, Густаво. Боя се, че майка ти направи особено обиден коментар.

— А, да, вероятно защото днес преди закуска баща ми я уведоми, че отсега нататък ти ще отговаряш за семейния бюджет. Както се досещаш, не го прие добре. Опасявам се, че просто ще трябва да игнорираш внезапната й избухливост.

— Ще се постарая — съгласи се тя. — Разбрах, че отново отивате в Сената?

— Да. Получаваме нови и нови вести от Ню Йорк. Вчера е било касапница — въздъхна Густаво. — Доста хора са се хвърлили от прозорците по Уолстрийт. Акциите са се обезценили с цели трийсет милиарда долара. Само за няколко часа цената на кафето се е сринала главоломно.

— Значи баща ми с право се е депресирал?

— Катастрофата определено е жестока за всички производители, и по-важното, за бразилската икономика като цяло — обясни Густаво. — Какво ще кажеш да поканя баща ти на вечеря днес? Може пък да успея да му помогна някак. Поне двамата с моя баща можем да му предадем становището на правителството, ако той самият няма сили да се яви в Сената.

— Би било много мило от твоя страна, Густаво. По-късно ще отида да го видя и ще му предложа — отвърна с благодарност Бел.

— Чудесно. И позволи да отбележа колко си красива тази сутрин. — Густаво я целуна нежно по главата. — Ще се видим на обяд.

След като звънна на Габриела и разбра, че Антонио е отишъл в офиса си, Бел я помоли да го уведоми за поканата на Густаво. После се качи в стаята си и видя през прозореца, че Жорж се връща пред имението, след като бе откарал Маурицио и съпруга й в сградата на сената в Рио. Двайсет минути по-късно колата отново потегли нанякъде, този път с Луиза.

Бел слезе на долния етаж и закрачи из фоайето, доволна, че най-сетне оставаше сама в къщата. На сребърния поднос имаше писмо, адресирано до нея. Тя го взе, излезе през входната врата и отиде да го прочете на пейката на задната тераса.

Апартамент 4

Авеню дьо Марини 48

Париж

Франция

5 октомври 1929 г.

 

Скъпа Бел,

Не мога да повярвам, че мина повече от година, откакто напусна Париж. Пиша, за да знаеш, че тръгваме към Рио, тъй като паи приключи с планирането на Христос Спасителя и иска да наблюдава лично завършителните етапи на изграждането му. Докато прочетеш това писмо, вече ще сме някъде из Атлантическия океан. Ще се радваш да научиш, че ще мога да си говоря с теб на френски, тъй като уроците и работата ми в болницата ми помогнаха да го овладея, макар и не свободно като теб. Напускам Париж със смесени чувства. Когато пристигнах, почти се боях от него; сега обаче мога най-откровено да заявя, че ще ми липсва — с всичките му чудатости — и вероятно Рио ще ми се стори клаустрофобичен в сравнение с него. Но все пак нямам търпение да пристигна и да те видя, скъпа ми приятелко.

Как е майка ти? В последното си писмо ми сподели, че се тревожиш за нея. Дано се е възстановила. А като стана дума за здраве, писах до болница „Санта Каса де Мисерикордиа“ и се съгласиха да ме приемат в обучителната си програма за медицински сестри. Така поне няма да скучая. За жалост така и не срещнах френския си граф тук, а и никой друг мъж не прояви интерес към мен, затова реших поне за момента да се венчая за кариерата си.

Как е Густаво? Ще ехти ли скоро детски плач у вас? Сигурно нямаш търпение да станеш майка — това е единствената част от брака, по който копнея и аз самата.

Параходът ни ще пристигне в средата на ноември. Ще ти се обадя веднага щом се прибера, за да се видим.

Маргарида също ти изпраща поздрави. Още е в Париж и развива творческите си таланти. Каза да ти предат, че професор Ландовски питал за теб. Чух, че мосю Бруи е в Рио и работи по статуята. Виждала ли си го?

С най-добри пожелания,

Твоя приятелка, Мария Елиза

Бел потъна в тъга, спомняйки си относително простичкия живот, който бе водила в Париж преди осемнайсет месеца. Родителите й бяха добре, живи и доволни, а бъдещето й — макар и не точно очакваното — беше начертано пред нея. Сега вече беше съпруга на един, любовница на друг, с един покоен родител, и втори — разорен и съкрушен, и с дете в утробата си, което трябваше да брани на всяка цена. Изобщо животът й се беше превърнал във въртележка от радости и болки. Променяше се с всеки изминал ден и нищо никога не беше сигурно.

Замисли се за хилядите — а може би милиони — хора, финансово подсигурени и щастливи допреди няколко дни, които тази сутрин бяха загубили всичко.

А тя самата седеше в тази прекрасна къща, със съпруг, който макар да не приличаше на чаровния принц от момичешките й фантазии, й подсигуряваше всичко желано. Нима имаше право да се оплаква? И как изобщо й хрумваше да напусне клетия си баща, при положение че той се беше трудил така усърдно, за да й осигури такъв живот?

Що се отнасяше до бебето, мисълта да избяга в Париж, към несигурно бъдеще, в което детето й можеше да мизерства, вместо да се радва на тукашната сигурност, й помогна да осъзнае в какъв егоист я бе превърнала любовта й към Лоран.

Колкото и да я натъжаваше тази идея, Бел се принуди да обмисли варианта да остане на мястото си. Макар и със сигурност да знаеше, че детето не е на Густаво, имаше достатъчно доказателства, за да му внуши обратното. Представи си реакцията му, след като му съобщеше, че е бременна. Новината й щеше да поднови вчерашните му преговори за ново начало и щеше да сложи Луиза на мястото й веднъж завинаги.

Бел отправи поглед в далечината. Естествено това я задължаваше да се откаже от човека, когото обичаше най-много на тази земя… и от шанса за щастие, за който толкова често мечтаеха заедно. Но нима най-важното в живота беше личното щастие? И доколко щеше да е щастлива, ако знаеше, че е изоставила овдовелия си баща в най-тежкия момент? Бел знаеше, че никога няма да си прости такова нещо.

— Сеньора Бел? Искаш ли нещо за пиене? Слънцето е много жарко тази сутрин — попита Лоен, изниквайки на терасата.

— Благодаря, Лоен. Ще съм ти благодарна за малко вода.

— Разбира се. Сеньора, добре ли си?

Бел се умисли за момент, преди да отговори:

— Ще бъда, Лоен. Ще бъда.

 

 

Същата вечер Антонио дойде за вечеря. Густаво го приветства сърдечно и тримата мъже се затвориха в кабинета на Маурицио за час. Антонио излезе видимо успокоен, следван от Густаво.

— Оказва се, че любезният ти съпруг може да ми помогне. Поне има идеи как. Все нещо е, Изабела, и съм ти благодарен, сеньор — добави баща й, покланяйки се на Густаво.

— Не се притеснявай, Антонио. Нали сме семейство.

Бел си пое дълбока глътка въздух, съзнавайки, че трябва да разкрие истината още сега, в противен случай куражът можеше да я напусне и да размисли.

— Густаво, може ли да поговорим насаме преди вечеря?

— Разбира се, скъпа.

Маурицио и Антонио продължиха към трапезарията, а Бел отведе Густаво в гостната и затвори вратата.

— Какво има? — попита Густаво, сбърчил чело в тревожна гримаса.

— Не се притеснявай, не е нищо лошо — побърза да го увери Бел. — Всъщност се надявам новината да ти хареса. Исках да ти я разкрия сега, за да я обявим пред родителите ни на вечеря. Густаво, нося детето ти.

Тревогата по лицето на съпруга й моментално отстъпи място на искрена радост.

— Изабела, казваш ми, че си бременна?

— Да.

— Meu Deus! Не мога да повярвам! Ах, ти, умното ми момиче! — възкликна той и я прегърна. — Тази новина ще запуши устата на майка ми завинаги.

— И радва сина й, надявам се — отвърна с усмивка тя.

— Разбира се, разбира се, керида. — Густаво се хилеше от ухо до ухо. — Едва ли някога съм бил по-щастлив. Моментът е безкрайно подходящ за всички в семейството ни. И за теб, Изабела; съвсем наскоро понесе толкова тежка загуба. За баща ти също, но и ние с моя баща може би ще успеем да му помогнем. Много настоявах — добави той. — Така е редно, като се има предвид каква щедрост прояви към нас в миналото. Напълно сигурно ли е, че си бременна, Изабела?

— Да. Докторът го потвърди. Вчера ходих при него и той ми се обади по-рано днес.

— Това обяснява всичко! — По лицето на Густаво се разля облекчение. — Вчера следобед реших да те взема от шивашкото ателие след събранието в сената. Мадам Дюшен ми каза, че не си имала уговорка с нея и не те е виждала. А ти си била при доктора, нали?

— Да — излъга Бел с вкаменено от страх сърце.

— В първия момент се зачудих защо, за бога, би ме излъгала. Дори ми хрумна, че може да имаш любовник — изкиска се Густаво, целувайки я по челото. — Колко съм грешал само. Знаеш ли кога ще се роди бебето?

— След около шест месеца.

— Значи си прескочила опасния период и е време да обявим новината — почти подскочи от вълнение той и я поведе към вратата. — О, красива моя Изабела, направи ме най-щастливият мъж на света. И ти се кълна, че ще направя всичко по силите си, за да има детето ни бащата, който заслужава. А сега върви към трапезарията, а аз ще сляза до избата за бутилка от най-хубавото ни шампанско!

Густаво й прати въздушна целувка и замина. Бел остана на място няколко секунди, съзнавайки, че пътят й вече бе определен. И вече беше длъжна да живее с лицемерната си постъпка до края на дните си.

На вечеря всички празнуваха и щастието по лицето на баща й, когато Густаво му съобщи новината, затвърди у Бел чувството, че е постъпила правилно. Мразовитото изражение на Луиза пък породи тънка искрица на доволство в нея. След вечеря Густаво се обърна към съпругата си.

— Минава десет, скъпа, и сигурно си изтощена. Хайде. — Той издърпа стола й и й помогна да стане. — Ще те изпратя до стаята.

— Няма нужда — пророни засрамено Бел. — Чувствам се отлично.

— Нищо. Двамата с бебето преживяхте няколко тежки седмици и сега всички трябва да се грижим за теб — добави той, хвърляйки поглед директно към майка си.

Бел се сбогува с всички и заобиколи масата, за да прегърне силно баща си, без да я е грижа за етикета.

— Лека нощ, паи.

— Сладки сънища, Изабела, и нека ти обещая, че ще накарам малкото да се гордее с дядо си — прошепна той, сочейки корема й. — Ела да ме видиш скоро.

— Задължително, паи.

Густаво изпрати жена си до спалнята и застана колебливо на прага.

— Изабела, трябва да ми кажеш, ако в това си… състояние предпочиташ да спиш сама, докато се роди детето. Доколкото знам, така правят брачните двойки в подобна ситуация.

— Ако смяташ, че така е най-удачно — съгласи се тя.

— И отсега нататък трябва да почиваш възможно най-много. Не бива да се уморяваш.

— Густаво, уверявам те, не съм болна, а просто бременна. И предпочитам да продължа с живота си по възможно най-нормален начин. Утре следобед на всяка цена трябва да отида при мадам Дюшен и да я помоля да прекрои дрехите ми, за да пасват на новата ми фигура. — Тя му се усмихна свенливо.

— Да, разбира се. Е, лека нощ тогава. — Той отиде до нея и я целуна по двете бузи.

— Лека нощ.

Густаво й се усмихна и напусна стаята. Тя седна на ръба на леглото и даде воля на противоречивите емоции в сърцето си. Мислите й се понесоха към Лоран и уговорената им среща в апартамента му на следващия ден. Бел стана, отиде до прозореца и загледа същите онези звезди, които бяха светили така ярко над ателието на Ландовски в Булон Биянкур. Спомни си вечерта, когато намери момчето под храсталака в градината и как неговото страдание донякъде подтикна връзката им с Лоран.

— Винаги ще те обичам — прошепна тя на звездите.

Бел се приготви за лягане, после отиде до писалището под прозореца. Тъй като Густаво я бе последвал до шивашкото ателие на предишния ден — макар и само от грижовност, не заради подозрения — Бел не можеше да рискува друга среща с любовника си. Вместо това щеше да отиде на проба в ателието и да изпрати по Лоен писмото, което възнамеряваше да напише сега.

Извади лист хартия и химикал, после седна, отправяйки поглед към небето отвъд прозореца и помоли звездната нощ да й помогне с написването на последните й думи към Лоран.

 

 

Два часа по-късно прочете писмото за пореден път.

Mon chéri,

Самият факт, че изпращам Лоен с писмо до теб вероятно ти подсказва, че не мога да дойда с теб в Париж. Колкото и да страдам от тези думи, знам какъв е дългът ми. И дори любовта ми към теб не може да ме накара да го забравя. Само се моля да разбереш, че взех решението си единствено заради това, а не защото не те обичам. Искам да прекарам с теб вечността. Сега гледам звездите и от все сърце си мечтая да се бяхме срещнали в друг момент, защото не се съмнявам, че ако беше така, щяхме да останем заедно.

Но не това ни е отредила съдбата. И се надявам да го приемеш като мен. Не се съмнявай, че всеки божи ден ще се будя с мисъл за теб и ще те обичам с цялото си сърце.

Най-ужасният ми страх е, че любовта ти към мен може да се превърне в омраза заради предателството ми. Но те умолявам, Лоран, не ме мрази, а носи магията помежду ни в душата си и продължи напред към бъдещето, което се моля да ти донесе щастие и доволство.

Au revoir, mon amour,

Твоя Бел

Бел сгъна писмото и го пъхна в пощенски плик без да напише името си отгоре от страх, че може да я разкрият. Отвори чекмеджето на писалището и го скри в дъното му, под купчина празни пликове.

Като го затвори, очите й попаднаха върху триъгълничето от талк, върху което държеше мастилницата си. Взе го в ръце и погали с пръст гладката му повърхност. После най-импулсивно го обърна и пак натопи писалката си в мастилото.

30 октомври 1929 г.

Изабела Айрес Кабрал

Лоран Бруи

След това изписа старателно под имената един от любимите си цитати от Гилбърт Паркър.

Когато мастилото изсъхна, Бел скри плочката при писмото, под купчината пощенски пликове. На сутринта, докато Лоен й помагаше с обличането, щеше да й каже какво да направи с тях. Ако плочката не попаднеше върху Христос Спасителя, то поне щеше да служи на Лоран като спомен от споделеното им време.

Бел стана бавно от писалището и влезе в леглото, където се сви като ембриона в утробата й, сякаш кръстосвайки ръце пред гърдите си, можеше да облекчи разбитото си сърце.