Лусинда Райли
Седемте сестри (40) (Историята на Мая)

39.

Два дни по-късно Бел излезе сама от болницата. Докторът, с когото се бяха консултирали току-що, настоя Карла да остане за изследвания, а Бел трябваше да я вземе в шест вечерта.

Луиза и Густаво знаеха, че е в болницата, затова лесно можеше да прекара следобеда в обятията на Лоран, докато чакаше Карла, но просто не можеше да го понесе. Глождеше я чувство на вина, задето така егоистично бе изоставила майка си заради Лоран. Затова остана пред болницата, наблюдавайки как потокът от човешки трагедии се влива и излива през входа й.

В шест часа се яви в отделението, където бяха приели майка й.

— Докторът помоли да ви водя при него — обяви медицинската сестра. — Елате с мен.

— Как е тя? — поинтересува се Бел, докато вървеше след сестрата по болничния коридор.

— Седнала е на чаша чай — отговори рязко сестрата и почука на една врата.

Бел влезе в кабинета и докторът я покани на стола пред бюрото му.

 

 

Петнайсет минути по-късно Бел излезе от кабинета и тръгна с разтреперани крака по коридора, за да вземе майка си. Докторът бе потвърдил, че ракът се е разпространил до черния дроб на Карла, вероятно и до други органи. Интуицията на майка й не я бе излъгала. Нямаше надежда.

В колата на път към дома Карла изглеждаше доволна, макар и само защото си тръгваше от болницата. Правеше си шеги, на които Бел не можеше да се засмее, и разправяше как се надявала готвачът да е запомнил, че Антонио иска риба за вечеря. Като пристигнаха в къщата, Карла се обърна към дъщеря си и стисна ръцете й в своите.

— Не се чувствай длъжна да влизаш с мен, керида. Знам, че си говорила с доктора и знам какво ти е казал, защото обсъдихме положението ми преди да те извика в кабинета си. Днес дойдох с теб, за да те убедя някак. Е, успях, и повече няма да говорим по въпроса. Особено пред баща ти.

Бел почувства горещия поглед на майка си и отчаянието, скрито в него.

— Но нали…

— Дойде ли моментът, ще му кажем — заяви категорично Карла.

Същата вечер Бел се върна в имението с чувството, че светът й се е преобърнал. За пръв път й се налагаше да осъзнае тленността на майка си. А чрез нейната — и своята собствена. Като седна да вечеря, надникна към Густаво, а после и към Маурицио и Луиза от другата страна на масата. И съпругът й, и свекърва й знаеха къде е ходила този следобед. Но никой от двама им не си направи труда да попита как е Карла и какво е станало в болницата. Густаво вече беше замаян и неспособен на нормален разговор, а Луиза навярно смяташе, че обсъждането на толкова трагична тема можеше да попречи на стомаха й да преработи пълноценно говеждото, което беше толкова жилаво, че би се опряло дори на най-върлия хищник.

След вечеря и безкрайните игри на карти, съпътствани с незнайно колко чаши бренди за съпруга й, Бел го придружи до горния етаж.

— Лягаш ли си, керида? — попита Густаво, докато се събличаше.

— Да — отвърна тя, запътвайки се към банята. — Идвам след няколко минути.

Като затвори вратата след себе си, Бел седна на ръба на ваната и отпусна глава в дланите си с надеждата, че като излезе, Густаво вече ще спи непробудно. Докато тънеше в отчаяние, си спомни как преди сватбата Карла й беше споделила, че и на нея й се е наложило да свикне с Антонио и да се научи да го обича.

Колкото и да бе презирала в живота си досега раболепното й отношение към Антонио, колкото и да се беше чудила как понася арогантността му и неспирния му стремеж към обществено издигане, за пръв път разбираше колко силна любов питаеше майка й към него.

И й се възхищаваше за това.

 

 

— Как е тя?

Загриженото лице на Лоран я посрещна на вратата на апартамента му няколко дни по-късно.

— Наистина умира.

— Много съжалявам, chérie. И сега какво? — попита Лоран, докато я водеше към гостната.

— Не… не знам. Още отказва да споделим с баща ми — пророни тя и се свлече в един стол.

— О, мила моя Бел, колко ли ти е тежко в момента. Не си навършила двайсет, а сякаш целият свят е увиснал на раменете ти. Лошата новина несъмнено те е накарала да се замислиш за собствения си живот.

Бел не знаеше дали да му се ядоса заради покровителствения тон, или да му благодари за утехата.

— Да — призна си накрая. — Така е.

— Сигурно те измъчва и чувство на вина. Чудиш се дали да изпълниш дълга си на предана съпруга и дъщеря и да ме забравиш. А може би внезапното ти прозрение за преходността на живота те кара да се замислиш дали не трябва да извлечеш максималното от времето си на тази земя и да послушаш сърцето си.

Бел го гледаше смаяно.

— Сякаш прочете мислите ми.

— Да, защото и аз съм човешко същество — сви рамене Лоран. — И вярвам, че небесните сили често ни подхвърлят такива дилеми, за да ни накарат да се осъзнаем. Но само ние самите можем да изберем посоката си.

— Мъдри думи — пророни тихо Бел.

— Както казах, и аз съм човешко същество. Освен това съм с няколко години по-възрастен от теб и в миналото ми съм се принуждавал да взимам решения, заради които ми се е налагало да си задавам същите тези въпроси. Разбирам те и не искам да те тласкам в никоя от двете посоки. Но отново ще ти напомня, че ако искаш да остана с теб, тук, в Бразилия, в този тежък момент, ще го направя. Защото те обичам и съм готов да ти помогна. Разбирам и че любовта ми към теб ме прави по-добър човек. Така че ето, и аз научих един урок! — Лоран й се усмихна шеговито. — Но… въпреки това не съм напълно безкористен. Затова ако остана, ще трябва да ми обещаеш, че когато… положението с майка ти се разреши, двамата с теб ще решим какво да е бъдещето ни. Всичко с времето си. А сега ела да те прегърна.

Лоран отвори обятията си за нея и тя стана бавно, за да влезе в тях.

— Обичам те, мила моя Бел — пророни той, милвайки косата й. — И съм с теб.

— Благодаря ти — отвърна тя, притиснала тяло до неговото. — Благодаря.

 

 

Един юлски следобед, когато Бел се прибра от Игрежа да Глориа, Лоен я уведоми, че баща й я чака в гостната.

— Как ти се струва? — попита тя Лоен, подавайки й шапката си.

— Май е поотслабнал — отвърна предпазливо Лоен. — Но ти сама ще прецениш най-добре.

Бел си пое дълбока глътка въздух, отвори вратата на гостната и видя баща й да кръстосва нервно из стаята. Като се обърна към нея, Бел видя, че Антонио наистина е отслабнал. Но по-лошото беше, че красивото му лице сега изглеждаше изпито и по кожата му се бяха появили тънки бръчици. Черната му вълниста коса, която някога бе имала само няколко снопчета сребристо около слепоочията, беше почти напълно посивяла. Бел имаше чувството, че се е състарил с десет години от последната им среща.

— Принсеза. — Той отиде да я прегърне. — Толкова време не сме се виждали.

— Да, сигурно около три месеца — съгласи се Бел.

— Е, все пак вече си омъжена жена със свой собствен живот и вече нямаш време за стария са паи — пошегува се неловко той.

— През последните седмици доста пъти идвах да виждам маи — възрази Бел. — Просто теб все те няма. Май ти си недостъпният, паи.

— Да, права си, бях много зает. Сигурно знаеш от свекър си, че пазарът на кафе изпадна в доста тежък период.

— Е, радвам се да те видя поне днес. Заповядай — Бел посочи един стол, — седни, а аз ще помоля да ни донесат по нещо за пиене.

— Не, не искам нищо — отказа Антонио и седна, където го беше поканила дъщеря му. — Изабела, какво й е на майка ти? Прекара почти цялата неделя в леглото. Каза, че имала мигрена, както многократно се оправдава през последните няколко месеца.

— Паи…

— Състоянието й пак се е влошило, нали? Днес на закуска забелязах, че кожата й е придобила ужасен цвят, а и не хапна нито залък.

Бел впери очи в баща си.

— Чак сега ли забелязваш, паи?

— Толкова е натоварено в офиса, че понякога тръгвам натам преди майка ти да е станала и се прибирам след като си е легнала. Но, да… — Антонио провеси глава. — Трябваше да видя белезите по-рано, просто не исках. Е — въздъхна с горчиво примирение той, — знаеш ли колко е зле?

— Да, паи. Знам.

— Да не би…? Да не би…? — Антонио не намери сили да изрече думите на глас.

— Да, това е — потвърди Бел.

Антонио стана и блъсна с длан слепоочието си.

— Meu Deus! Трябваше да се досетя по-рано! Що за човек съм аз? Що за съпруг?

— Паи, разбирам, че се чувстваш виновен, но маи държеше да не те безпокои точно сега, когато си толкова напрегнат покрай работата си. И тя е отговорна за неведението ти.

— Работата да не е по-важна от здравето на жена ми! Сигурно ме мисли за истинско чудовище, щом е крила такова нещо от мен! А ти защо не ми каза, Изабела? — изкрещя гневно той.

— Защото обещах на маи да си мълча — отвърна непоклатимо Бел. — Беше решена да не ти разкрива истината, докато не се наложи.

— Е, вече знам — овладя се донякъде Антонио. — Ще намерим най-добрите доктори, хирурзи, каквото й е необходимо, за да се възстанови.

— Паи, вече я прегледа нейният доктор и аз присъствах. Каза ми, че няма надежда. Съжалявам, паи, но най-сетне трябва да се примириш с истината.

Антонио я загледа и по лицето му премина смесица от емоции — недоумение, гняв, отчаяние.

— Казваш ми, че умира? — съумя да прошепне накрая.

— Да. Ужасно съжалявам.

Антонио се стовари в един стол, отпусна глава в ръцете си и зарида шумно.

— Не, не… не моята Карла, моля те, не моята Карла.

Бел стана и отиде да го успокои. Преметна ръка през превитите му рамене, разтресени от горест.

— И като си помисля, че е носила този товар сама през цялото това време. Не ми се е доверила достатъчно да сподели с мен.

— Паи, уверявам те, че дори да беше, нямаше какво да правиш — повтори Бел. — Маи не желае да се подлага на повече процедури. Твърди, че е намерила мир и е приела съдбата си. Вярвам й, паи. Затова моля те, за нейно добро, уважи желанието й. Вече знаеш колко е болна. В момента се нуждае само от любовта и подкрепата ни.

Раменете на Антонио увиснаха още повече. Независимо от възмущението й, задето му бе отнело толкова дълго да забележи влошаващото се здраве на майка й, Бел внезапно го съжали. Той вдигна изпълнени с болка очи към нея.

— Каквото и да си мислите двете с нея, тя е всичко за мен и просто не мога да си представя живота без нея.

Той стана, обърна се и напусна стаята пред безпомощния поглед на дъщеря си.