Лусинда Райли
Седемте сестри (4) (Историята на Мая)

3.

Когато мобилният ми телефон иззвъня в два часа сутринта, будувах в леглото си, размишлявайки защо не успявах да се отпусна и да поплача за татко. Като видях, че е Тиги, стомахът ми рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Ало?

— Мая, извинявай, че звъня толкова късно, но току-що получих съобщението ти. Тук обхватът е доста зле. По гласа ти разбрах, че нещо не е наред. Добре ли си?

Сладкият, лек говор на Тиги моментално разтопи краищата на замръзналия камък, който сега заемаше мястото на сърцето ми.

— Да, аз съм добре, но…

— Нещо се е случило с Татко Солт ли?

— Да — преглътнах, останала без дъх от напрежение. — Как се досети?

— Не съм… тоест не знам… но тази сутрин ме обзе странно чувство, докато издирвах една от младите кошути, които маркирахме преди няколко седмици. Намерих я мъртва и незнайно защо веднага се сетих за татко. Прогоних мисълта с надеждата, че просто съм разстроена заради сърната. Да не би…?

— Тиги, много съжалявам, но… трябва да ти съобщя, че е починал по-рано днес. Всъщност вече е вчера — поправих се аз.

— О, не, Мая! Не мога да повярвам. Какво е станало? Злополука в морето? При последната ни среща му казах, че вече не бива да излиза сам с ветроходната лодка.

— Не, починал е у дома. От инфаркт.

— С него ли беше? Мъчил ли се е? Няма… — Гласът й пресекна. — Няма да го понеса, ако е страдал.

— Не, Тиги, не бях тук. Гостувах на приятелката ми Джени в Лондон за няколко дни. Всъщност — спомних си най-внезапно — точно татко ме убеди да отида. Каза, че щяло да ми се отрази добре да се пооткъсна от Атлантис.

— О, Мая, колко ужасно. Толкова рядко напускаш имението, а веднъж ще се случи и…

— Знам.

— Нали не смяташ, че е усещал нещо? И е искал да ти го спести.

Тиги даде глас на мислите, които кръжаха из главата ми през последните няколко часа.

— Не, не смятам, че е така. Просто законът на Мърфи. Както и да е, не ме мисли. По-скоро се притеснявам за това как ти ще приемеш трагичната новина. Добре ли си? Ще ми се да бях при теб, за да те прегърна.

— Откровено казано, не знам как съм в момента, защото още не мога да го осмисля. И може би ще успея чак когато си дойда у дома. Ще опитам да се кача на самолета още утре. Съобщи ли на останалите?

— Оставих им по не знам колко съобщения да ми се обадят спешно.

— Връщам се при първа възможност, за да ти помогна, скъпа Мая. Сигурна съм, че има много работа по организирането на погребението.

Сърце не ми даваше да й разкрия, че вече е късно за това.

— Ще се радвам да те видя. Сега опитай да поспиш, Тиги, а ако имаш нужда да поговориш с някого, можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Благодаря ти. — Треперливият й глас ми подсказваше, че е на ръба на сълзите. — Мая, нали знаеш, че не ни е напуснал? Човешкият дух е безсмъртен, просто преминава в друг свят.

— Дано е така. Лека нощ, скъпа ми Тиги.

— Бъди силна, Мая. До утре.

Затворих телефона и се отпуснах уморено върху възглавниците. Искаше ми се да споделях горещата вяра на Тиги в задгробния живот. Но точно в момента не можех да се сетя за нито една кармична причина Татко Солт да напусне земята.

Да, преди бреме вярвах в Бог, или поне в някаква сила, непонятна за човека. Но с годините и тази успокоителна мисъл бе заличена.

А ако трябваше да съм откровена пред себе си, знаех точно кога се беше случило това.

Колко ми се искаше да чувствам отново, вместо да съществувам като робот с външния вид на спокойно, разумно човешко същество. Фактът, че не успявах дори да скърбя по татко, ми подсказваше най-ясно колко дълбоко се коренеше проблемът ми.

В същото време, разсъждавах аз, с лекота утешавах околните. Знаех, че сестрите ми ме възприемат като семейния терапевт, човека, който щеше да им помогне, изникнеше ли трудност. Мая — вечно практична, съобразителна и, както Марина твърдеше, уж „най-силната“ от сестрите.

В действителност обаче се страхувах повече от тях. Всички те бях отлетели от гнездото, а аз си оставах тук, криех се зад оправданието, че татко вече е на възраст и има нужда от помощта ми. И че Атлантис отговаряше идеално на нуждата от уединение, която изискваше кариерата ми.

Ироничното беше, че независимо от липсата на мой собствен личен живот, прекарвах дните си във въображаем, често романтичен свят, превеждайки романи от руски и португалски на френски, първия ми език.

Татко Солт пръв забеляза дарбата ми да повтарям като папагал думички на всеки един език, на който ми проговореше. Тъй като и той самият беше лингвист по призвание, обичаше да преминава от един на друг и да ме увлича в езикови игри. До дванайсетгодишна възраст вече владеех като майчин френски, немски и английски — трите езика, използвани в Швейцария — и говорех спокойно на италиански, латински, гръцки, руски и португалски.

Езиците се оказваха истинската ми страст, безкрайно предизвикателство, защото колкото и да се усъвършенствах, винаги можеше да постигна повече. Думите и правилната им употреба ме влечаха неимоверно, затова когато дойде време да избера предмет за университетското си образование, дори не се поколебах.

Посъветвах се с татко върху кой от езиците да съсредоточа вниманието си. Той ме загледа умислено и отвърна:

— Е, Мая, изборът е лично твой, но ми се струва, че не бива да е онзи, който владееш най-добре в момента, тъй като три-четири години ще го изучаваш в университета.

— Наистина не знам, татко — въздъхнах. — Обичам ги всичките. Затова се обръщам към теб.

— В такъв случай, ще ти дам една практична прогноза и ще те уверя, че през следващите трийсет години в световната икономика ще настъпи преломна промяна. Затова ако бях на твое място и владеех отлично три от основните западни езици, бих насочил погледа си по-надалече.

— Тоест към страни като Китай и Русия? — попитах аз.

— Да, както и Индия и Бразилия, разбира се. Изобщо всички земи с огромен запас от неизползвани ресурси и интересна култура.

— Определено обичам да изучавам руски, както и португалски. И двата са много… — потърсих правилната дума в ума си — изразителни езици.

— Ето го отговора ти. — Татко се усмихна, видимо доволен от мен. — Защо не отдадеш еднакво внимание и на двата? Едва ли ще ти е трудно с вродените ти лингвистични умения. А мога да ти гарантирам, Мая, ако овладееш до съвършенство дори един от тях, светът ще е в краката ти. В наши дни малко хора са достатъчно прозорливи. Предстои голяма промяна и ти ще си сред първите, които ще я посрещнат.

 

 

Почувствах гърлото си пресъхнало, затова станах от леглото и отидох до кухнята да си налея чаша вода. Мислех си какви надежди възлагаше татко на уникалните ми умения, как вярваше, че ще изгрея с новата зора, която предвиждаше. А по онова време и аз имах същите стремежи. Най-малкото защото си мечтаех да се гордее с мен.

Но както се случваше с повечето хора, животът ме изхвърли от планираната траектория. А и използвах уменията си вместо като ракетна площадка, от която да покоря света, като оправдание да се уединя в родната си къща.

Когато сестрите ми долитаха от новите си домове, пръснати по целия свят, често ме подиграваха за отшелническия ми начин на живот. Предупреждаваха ме, че има опасност да си остана стара мома, понеже нямало как да срещна някого, ако отказвах да напусна Атлантис.

— Толкова си красива, Мая. Всички така говорят, а ти стоиш сама и пилееш дните си — смъмри ме Али при последната ни среща.

И май наистина външната ми опаковка ме открояваше от останалите. Като малки и шестте сестри получихме своите етикети, отразяващи характерните ни черти:

Мая, красавицата; Али, водачката; Ася, умиротворителката; Кики, прагматичката; Тиги, грижовницата; и Електра, огненото кълбо.

Въпросът беше следният: носеха ли ни тези особености успехи и щастие?

Някои от сестрите ми още бяха съвсем млади и не бяха живели достатъчно, за да знаят или за да преценя самата аз. Що се отнасяше до мен, „дарбата“ красота беше довела най-болезнения момент в живота ми, и то само защото по онова време бях твърде наивна, за да проумея каква сила притежава. Затова сега я криех, а покрай нея криех и себе си.

В последно време, когато ме навестяваше в белведера, Татко Солт все ме питаше дали съм щастлива.

— Разбира се, татко — отговарях неизменно.

Все пак, поне наглед, нямах причина да съм нещастна. Живеех в пълен лукс и само на един хвърлей разстояние ме чакаха два чифта любящи ръце. Реално погледнато, светът наистина беше в краката ми. Нямах връзка, нито отговорности… но започвах да изпитвам нужда от тях.

С усмивка си припомних как едва преди няколко седмици татко ми беше предложил да погостувам в лондонския дом на старата ми приятелка от училище. А тъй като вечно живеех с мисълта, че го разочаровам, бързо склоних. Знаех, че никога няма да съм „нормална“, но се надявах, че ако отида, поне той ще ме приеме за такава.

Затова заминах за Лондон… а като се върнах, него вече го нямаше. Завинаги.

Вече беше четири часът сутринта. Върнах се в спалнята и легнах, жадна за малко сън. Той обаче отказваше да ме навести. Бавно осъзнах, че сега, когато татко го нямаше, вече не можех да го използвам като оправдание да се крия тук и сърцето ми се разтуптя бясно. Вероятно щеше да се наложи да продадем Атлантис. Все пак татко никога не ми беше споменавал какво ще се случи с имението след смъртта му. А доколкото знаех, не беше обсъждал темата и с другите ми сестри.

Допреди няколко часа Татко Солт беше всесилен, вездесъщ. Природна стихия, която открай време ни държеше на повърхността.

Наричаше ни златните си ябълки. Зрели и съвършено обли, готови са беритба. А сега клонът се беше прекършил и всички бяхме полетели към земята, където нямаше кой да ни хване.

 

 

Някой почука на вратата ми и аз станах уморено от леглото, за да отворя. Преди няколко часа, на разсъмване, бях взела едно от приспивателните хапчета, които ми бяха изписали преди години. Като погледнах към часовника и видях, че минава единайсет, ми се прииска да бях устояла на изкушението.

Отворих вратата и ме посрещна угриженото лице на Марина.

— Добро утро, Мая. Опитах да ти звънна и по стационарния, и по мобилния ти телефон, но не ми отговори, затова идвам да проверя дали си добре.

— Извинявай, пих едно приспивателно и явно съм загубила контрола. Влизай — поканих я засрамено.

— Не, ще те оставя да се свестиш, а като си вземеш душ и се облечеш, заповядай в къщата. Тиги се обади, че пристига към пет следобед. Успяла е да се свърже с Ася, Кики и Електра, така че и те пътуват насам. Новини от Али?

— Ще проверя телефона си и ако няма нищо, ще я потърся отново.

— Добре ли си? Не ми харесваш, Мая.

— Ще се оправя, Мама, обещавам. Малко по-късно ще дойда при теб.

Затворих вратата и се довлачих до банята, за да наплискам лицето си със студена вода. Като погледнах в огледалото, разбрах защо Марина се е притеснила за мен. Около очите ми се бяха появили бръчки само за една нощ, а под тях имаше сини петна. Обичайно лъскавата ми тъмнокестенява коса висеше на изтощени мазни кичури около лицето ми. А иначе чистата ми медена кожа, върху която рядко използвах грим, беше подпухнала и бледа.

— Тази сутрин май не съм красавицата на семейството — измърморих на отражението си и затърсих мобилния си телефон из намачканите чаршафи на леглото ми. Намерих го под юргана и видях, че имам осем пропуснати повиквания. Изслушах гласовите съобщения на сестрите ми, всяко пропито с различна доза недоумение и шок. Единствената, която още не беше отговорила на призива ми, беше Али. Затова й оставих поредното гласово съобщение с молба да ми се обади при първа възможност.

Като се върнах в къщата, намерих Марина и Клаудия да сменят чаршафи и да проветряват стаите на сестрите ми. Усещах, че Марина, независимо от скръбта си, нямаше търпение да посрещне всичките си пиленца в курника. Напоследък рядко се случваше да се съберем в пълен състав под един покрив. Последното такова събитие беше през юли, преди цели единайсет месеца, за круиз около гръцките острови с яхтата на Татко Солт. На Коледа само четири от нас си бяхме вкъщи, тъй като Ася и Кики обикаляха Далечния изток.

— Изпратих Крисчън да вземе с лодката храната и другите провизии, които поръчах — уведоми ме Марина, докато слизахме по стълбището. — Сестрите ти са толкова придирчиви напоследък. Тиги е веганка, а един бог знае на каква модерна диета се е подложила този път Електра — мърмореше тя, но една част от нея видимо се наслаждаваше на внезапния хаос, който несъмнено й напомняше за дните, когато всички бяхме поверени на грижите й. — Клаудия се труди в кухнята от рано сутринта, но реших тази вечер да сме на по-елементарно меню. Спагети и салата.

— Знаеш ли кога ще пристигне Електра? — попитах я като достигнахме кухнята, където неустоимото ухание от пекарските творения на Клаудия ме обля с вълна от детски спомени.

— Сигурно чак през нощта. Успяла е да си купи билет от Лос Анджелис до Париж, а оттам ще се прекачи за Женева.

— Как ти звучеше?

— Плачеше — отвърна Марина. — Истерично.

— Ами Ася и Кики?

— Кики, естествено, отговаряше и за двете им. Така и не говорих лично с Ася. Горката Кики звучеше покрусено, сякаш някой беше отнел вятъра от платната й. Прибрали са се от Виетнам едва преди десетина дни. Похапни си пресен хляб, Мая. Сигурно още не си закусвала.

Марина ми сервира филия, намазана с масло и конфитюр.

— Страх ме е да си помисля в какво състояние ще ги видим — пророних, отхапвайки от хляба.

— Всяка ще го понесе по своя си начин — отвърна мъдро Марина.

— Да, но освен това всички си мислят, че се прибират у дома за погребението на баща си — въздъхнах аз. — Колкото и тежки да са подобни събития, поне така щяхме да се сбогуваме с него, да си припомним с добро живота му, да оставим цветя на ковчега му и да опитаме да продължим напред. А сега просто ще намерят Атлантис празен.

— Знам, Мая. Но вече няма какво да направим по въпроса — рече тъжно Марина.

— Няма ли поне приятели или бизнес съдружници, на които да съобщим?

— Георг Хофман се зае с това. Тази сутрин ми се обади отново, за да попита кога ще се съберете всички, тъй като иска да ви види. Обещах му да го уведомя веднага щом се свържем с Али. Може пък той да хвърли малко светлина върху мистериозните планове на баща ти.

— Е, дано успее — пророних мрачно.

— Имаш ли нещо против да не ти правя компания? Чака ме цял куп работа преди да са дошли сестрите ти.

— Не, разбира се. Благодаря ти, Мама — отвърнах аз. — Не знам какво щяхме да правим без теб.

— Нито пък аз без вас.

Тя ме потупа по рамото и напусна кухнята.