Лусинда Райли
Седемте сестри (39) (Историята на Мая)

38.

В следващите няколко месеца Бел се носеше през дните на вълна от въодушевление. Имаше чувството, че животът й преди онзи февруарски следобед в апартамента на Лоран е бил просто сиво, безсмислено съществувание. Сега се будеше сутрин с мисли за възлюбения си и всяка част от тялото й тръпнеше от адреналин. Лазурното небе отвъд прозореца на спалнята й почти я заслепяваше с яркостта си, а цветята в градината избухваха пред очите й в екзотичен калейдоскоп от цветове.

Като слизаше за закуска и заемаше мястото си срещу киселото, вечно неодобрително лице на Луиза, веднага се умисляше за Лоран и позволяваше на тайна усмивка да се прокрадне по устните й. Вече нищо и никой не можеше да я нарани. Беше защитена и неуязвима благодарение на любовта между двама им.

Но когато не успяваше да го посети в апартамента му дни наред, Бел потъваше в отчаяние и се измъчваше с мисли къде ли беше Лоран, какво правеше и с кого. Обземаше я ледовит страх, който смразяваше кръвта във вените й и я караше да трепери, макар и челото й още да се потеше от жаркото слънце. Жестоката истина беше, че той имаше свободата да обича когото си пожелае, а тя — не.

— Mon Dieu, chérie — въздъхна Лоран, докато лежаха заедно на голямото му махагоново легло преди няколко дни, — да ти призная, все по-трудно ми е да те споделям. Мисълта, че той те докосва изобщо ме кара да изтръпвам. Камо ли че те докосва като мен — добави, милвайки нежно голите й гърди. — Избягай с мен, Бел. Ще се върнем в Париж. И повече никога няма да се крием, а ще се отдадем на безкрайни часове, изпълнени с хубаво вино, добра храна, разговори, любов… — Гласът му заглъхна до шепот и устните му покриха нейните.

За радост, свекърва й неволно им бе помогнала поне за момента. Както бе обещала, Луиза запозна Лоран с много от богатите си приятели в Рио, които видяха скулптурата на Бел и пожелаха да увековечат собствените си роднини по подобен начин. Сега Лоран твореше статуя на едно чихуахуа, домашен любимец на заможни собственици. В общи линии по една ирония на съдбата свекърва й бе станала покровителка на Лоран.

— Работата не е особено вдъхновяваща — беше й признал той, — но поне имам с какво да се занимавам, докато теб те няма.

И така в следобедите, когато Бел не успяваше да се измъкне, Лоран дълбаеше блока талк, който Луиза му беше подсигурила от един свой близък, собственик на мина. Предложението й Бел да работи като доброволец по обличането на Христос Спасителя в хилядите мрежи с триъгълни парчета талк в Игрежа да Глориа й осигуряваше идеалното алиби да отсъства от имението. Освен това намираше утеха, докосвайки със собствените си ръце гладките хладни парчета от същия материал, с който работеше и Лоран.

Единствено Луиза забелязваше кога излиза и кога се прибира от дома им, тъй като Густаво прекарваше все повече и повече време в клуба и си идваше преди вечеря смърдящ на алкохол. Пък и рядко се интересуваше как е минал денят й.

Всъщност, мислеше си Бел, докато чакаше Лоен да се обади на Жорж, семейният шофьор, напоследък Густаво почти не я забелязваше. През последните четири месеца, откакто бе започнала тукашната й връзка с Лоран, вниманието, което беше обръщал в началото на брака им, изчезна напълно. Макар че нощем, когато Бел влизаше със свит стомах в леглото им, той редовно опитваше да прави любов с нея, в повечето случаи неуспешно. Според нея това се дължеше на факта, че обикновено едвам стоеше на крак, преди да си легне. Неведнъж бе припадал, докато се мъчеше да проникне в нея. В тези случаи Бел го избутваше от себе си и се опитваше да заспи, заслушана в пиянското му хъркане и обляна от киселия му дъх, който сякаш се беше пропил в спалнята им. Сутрин Бел ставаше, обличаше се и закусваше, преди Густаво дори да се е събудил.

Родителите му не казваха и дума относно алкохолната му зависимост. Луиза подхващаше темата за брака им само за да я попита дали има някакви изгледи да е бременна, а когато Бел отречеше, тя обикновено изсумтяваше недоволно.

Страстната й плътска връзка с Лоран караше Бел — чието тяло не се беше подало на трескавите опити на Густаво да създаде наследник — непрестанно да копнее по нежните му ласки. Един следобед любовникът й забеляза тревожното й изражение и й обясни как да избягва зачатието на дете. Описа й особеностите на тялото й по-добре, отколкото майка й бе успяла, и я научи как да разпознава моментите, в които е най-вероятно да зачене.

— Но и това не е гаранция, chérie, поради което мнозина от нас, католиците, имат толкова големи семейства. — Лоран й се усмихна печално. — Аз самият също мога да ти помогна, когато се намираш в опасен период.

Бел го изгледа учудено.

— Откъде знаеш толкова неща по въпроса?

— В Монпарнас има много хора на изкуството като мен, които обичат да се забавляват, без да си имат работа с жени, твърдящи, че носят децата им. — Лоран видя скръбното й изражение и побърза да я прегърне. — Chérie, за жалост положението е такова, но не искам да ти се случи нещо нежелано. Нито пък онова подобие на мъж, съпругът ти, да отглежда мое дете — добави той. — Затова трябва да сме внимателни.

Бел напусна имението и се качи в колата, отправяйки поглед през прозореца, докато Жорж я караше към дома на родителите й в Козме Вельо. Тъй като прекарваше всеки свободен момент от времето си извън А Каса дас Оркидеас с Лоран, не ги беше виждала от поне месец. На предишния ден Лоен я попита кога възнамерява да посети майка си.

— Скоро, скоро — отвърна гузно Бел.

— Знам, че си… заета, но май е крайно време да я навестиш — натърти Лоен, докато й помагаше да се облече. — Моята майка се тревожи за нея.

— Да не би да е болна?

— Не съм… сигурна — отвърна предпазливо Лоен.

— Тогава задължително ще отида да я видя още утре.

Като пристигнаха пред Мансао да Принсеза, Бел помоли Жорж да я вземе от „Копакабана Палас“ в шест и половина.

По-рано беше казала на Луиза, че след срещата с майка си ще се види с новата си приятелка Хелоиз, до която седеше в Игрежа да Глориа, за чай в „Копакабана Палас“. Знаеше, че свекърва й ще одобри, тъй като тя самата я бе подканила да се сприятелява с пристойни млади дами, отговарящи на новия й статус, а Хелоиз произлизаше от много старо аристократско семейство. А тъй като Луиза намираше пищното охолство на хотела за безвкусица, Бел с право бе предположила, че няма да изяви желание да отиде с тях.

Докато вървеше към входната врата на някогашния си дом, стомахът я стягаше при мисълта, че някой може да я спипа в лъжа, но просто нямаше избор. За жалост през последните два месеца се беше превърнала в опитна, макар и неволна лъжкиня.

Отвори й Габриела, чието лице грейна, като я видя.

— Сеньора, радвам се да ви видя. Майка ви си почива в момента, но ме помоли да я събудя, когато дойдете.

— Зле ли й е? — сбърчи чело Бел, следвайки Габриела към гостната. — Лоен каза, че се тревожиш за нея.

— Тя… — запъна се прислужницата. — Не знам дали е болна, но определено ми се струва много уморена.

— Нали не смяташ, че… — Бел събра сили да изрече думите. — … че болестта й се е върнала?

— Сеньора, не знам какво да ви кажа. Май е най-добре да я попитате сама. И да я убедите да отиде на доктор. Е, какво да ви предложа за пиене?

Габриела отиде да й донесе портокалов сок и да събуди майка й, а Бел стана и закрачи нервно из познатата стая. Когато Карла най-сетне се появи, изглеждаше не само бледа и уморена, но и кожата й беше придобила странен жълтеникав цвят.

— Маи, извинявай, че не съм идвала толкова време. Как се чувстваш? — попита Бел и отиде да я целуне, мъчейки се да уталожи страха и гузната си съвест, задето не беше дошла да я види по-рано.

— Добре съм. А ти?

— И аз, маи…

— Ще поседнем ли? — предложи Карла, свличайки се тежко в един стол, сякаш краката вече не я държаха.

— Маи, очевидно е, че не си добре. Изпитваш ли болка?

— Съвсем малко. Едва ли е нещо сериозно. Така че…

— Моля те, много добре знаеш, че е сериозно. Паи не забелязва ли, че не си на себе си?

— Баща ти си има други грижи в момента — въздъхна Карла. — Кафеените плантации нямат същия добив като преди, а планът за запасяване, който правителството предложи, май не помага.

— Не смятам, че професионалните несгоди на паи са по-важни от здравето на жена му — парира Бел.

— Керида, баща ти е под такова напрежение, че не искам да го товаря излишно.

В очите на Бел запариха сълзи.

— Може би моментът е лош, но не разбираш ли, че нищо не е по-важно от здравето ти? Пък и едва ли е нещо страшно.

— Тялото си е мое, керида, аз живея в него и усещам какво се случва вътре — прекъсна я строго Карла. — Не искам да подлагам себе си, теб и баща ти на стрес, който така или иначе няма да доведе до нищо.

— Маи — пророни Бел със заседнала в гърлото й буца, — моля те, поне ми позволи да ти запазя час при доктора, който те лекува последният път. Имаш му доверие, нали?

— Да, мисля, че е най-добрият в Рио. Но те уверявам, Бел, че вече не може да ми помогне.

— Не говори така! Нужна си ми, на паи също.

— Може би — съгласи се с горчива усмивка Карла. — Но аз не съм кафе, нито реал, Изабела. А повярвай ми, само в тях е влюбен.

— Грешиш, маи! Моля те, макар и ти самата да не го осъзнаваш, дъщеря ти знае. Ти си всичко за него и без теб животът му ще е празен.

Двете се умълчаха за няколко минути.

— Ако така ще си по-спокойна, Изабела, запиши ми час при доктора и ела с мен на прегледа. Така ще чуеш и от него всичко, което току-що ти казах. Имам само една молба към теб, ако се съглася да отида на доктор.

— Каква е тя?

— За момента не казвай на баща ти. Не искам да страда по-дълго, отколкото е нужно.

 

 

Половин час по-късно Карла си призна, че има нужда да полегне и помоли шофьора им да закара Бел до Ипанема. Виеше й се свят от шок и се надяваше майка й да преувеличава заради страха си.

Бел слезе от колата две пресечки преди жилището на Лоран и ускори крачка, тичайки в съзнанието и с краката си към единствения човек, който вярваше, че може да я утеши.

— Chérie! Реших, че няма да дойдеш. Mon Dieu! Какво е станало?

Лоран се спусна да я прегърне.

— Майка ми — съумя да изрече между стоновете си Бел. — Мисли, че умира! — проплака върху рамото му тя.

— Какво? Доктор ли й го е казал?

— Не, но преди година боледува от рак и е сигурна, че се е върнал. Убедена е, че това е краят за нея. Но не иска да тревожи баща ми, понеже имал проблеми в бизнеса. Естествено аз й казах, че трябва да я прегледа доктор, но… в месеца от последната ни среща насам се е влошила видимо. И — Бел погледна Лоран в очите — толкова се страхувам, че интуицията й може да не я лъже.

— Бел — Лоран хвана разтрепераните й ръце и внимателно я придърпа на дивана до себе си, — задължително трябва да потърсите професионално мнение. Лесно е да си въобразиш, че не си се отървал от напаст като рака, но може да се окаже нещо съвсем различно. Майка ти е споделила с теб, че баща ти има затруднения в бизнеса? Но аз мислех, че е въшлив от пари.

— Така е, и съм сигурна, че ако наистина среща някакви трудности, едва ли са толкова непреодолими — потвърди Бел. — Е — подхвана тя с нов глас в опит да се съвземе, — ти добре ли си, Лоран?

— Да, chérie, добре съм, но мисля, че отдавна сме загърбили тези формалности. Страшно ми липсваше през изминалите дни — сподели й той.

— И ти на мен — отвърна Бел, отпускайки отново глава върху гърдите му, сякаш за да се скрие от болката, която й се бе струпала през последните два часа.

Лоран замилва нежно косата й и опита да я разсее поне временно от мъката й.

— Тази сутрин тъкмо се чудех какво ще правя след няколко дни, когато завърша скулптурата на онова ужасно куче, и не щеш ли ми се обаждат мадам Силвейра и дъщеря й Алесандра. Майката иска да направя скулптура на Алесандра като подарък за двайсет и първия й рожден ден.

— Алесандра Силвейра? Познавам я — каза смутено Бел. — Майка й е далечна братовчедка на семейство Айрес Кабрал и Алесандра дойде на сватбата ми. Запомнила съм, че е много красива.

— Е, със сигурност е по-привлекателна от онова чихуахуа — съгласи се спокойно Лоран. — А и вероятно ще е по-разговорлива. Френският й е добър — добави той.

— И е неомъжена, доколкото знам — отбеляза вяло Бел, докато в сърцето й бавно се зараждаше нов страх.

— Да. — Лоран продължаваше да гали косата й. — Навярно родителите й се надяват скулптурата ми да изтъкне красотата и изискаността й пред някой достоен жених.

— Може пък да сметне един даровит млад френски скулптор за подходящ кандидат — заяви рязко Бел и се отдръпна от него, инстинктивно обгръщайки тялото си с ръце.

— Изабела! — смъмри я Лоран, вперил поглед в нея. — Моля те, не ми казвай, че ревнуваш.

— Не, разбира се, че не. — Бел прехапа устна. Мисълта друга жена да седи пред Лоран ден след ден, точно както тя самата бе седяла в ателието в Булон Биянкур, обля тялото й с горещи вълни на завист. — Но не можеш да отречеш, че напоследък те канят на много обществени събития и постепенно си печелиш име.

— Да, но едва ли някой ме възприема като удачен кандидат за която и да е от младите дами във висшето общество. По-скоро ме имат за чудак.

— Лоран, уверявам те, фактът, че си французин от Стария свят в град като Рио, отгоре на всичкото заслужил покровителството на свекърва ми, те прави много повече от чудак — парира го твърдо Бел.

Лоран отметна глава и се засмя.

— Е, ще се радвам, ако си права — отвърна накрая. — Защото както знаеш, във Франция с шайката останали хора на изкуството сме считани за утайката на обществото. Не се шегувах когато ти казах, че френските майки предпочитат дъщерите им да умрат, вместо да се омъжат за несретен художник.

— Е, време е да разбереш, че тук те възприемат другояче.

Бел съзнаваше колко свадливо звучи, но не можеше да се възпре.

Лоран килна глава настрани и я загледа.

— Знам, че си разстроена, chérie, особено след лошата новина за майка ти. Но не усещаш ли колко нелепо звучиш? Все пак не аз търча обратно при съпруга си след редките ни следобедни срещи. Не аз споделям леглото си с друг всяка нощ. И не аз отхвърлям всяка мисъл за промяна в настоящото ни положение. Не. Но точно аз търпя всичко това. Аз стискам зъби всеки път, като си помисля как съпругът ти си ляга с теб. Аз трябва да съм на разположение щракнеш ли с пръсти. И аз трябва да намеря нещо, с което да запълвам самотните часове без теб, за да не загубя ума си!

Бел отпусна глава върху коленете си. Лоран за пръв път говореше така рязко и гневно за положението им и й се искаше да не допуска думите му в сърцето и съзнанието си. Защото знаеше, че носят истината.

Двамата се умълчаха за момент, докато Бел не усети ръката му върху рамото си.

— Chérie, разбирам, че сега не е моментът за подобни разговори. Но те моля и ти да разбереш, че още съм тук, в Бразилия, и гледам да убивам празните си часове само и единствено поради една причина. И тази причина си ти.

— Извинявай, Лоран — пророни в коленете си тя. — Както сам каза, днес не съм на себе си. Но какво ще правим?

— Сега не му е времето за такива решения. Трябва да се съсредоточиш върху здравето на майка си. И колкото и да ми е неприятно, ще те посъветвам веднага да вземеш такси до „Копакабана Палас“, за да излезеш оттам сякаш си пила чай с приятелката си — напомни й той. — Вече минава шест.

— Meu Deus!

Бел скочи на крака и веднага се обърна към вратата. Лоран хвана ръката й и я издърпа до себе си.

— Бел — погали бузата й той, — моля те, не забравяй, че обичам и искам само теб. — Целуна я нежно и очите й плувнаха в сълзи. — А сега побързай, преди да те отвлека и да те заключа тук, при мен.