Лусинда Райли
Седемте сестри (38) (Историята на Мая)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven sisters: Maia’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Седемте сестри

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 30.09.2016 г.

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-474-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179

История

  1. —Добавяне

37.

Като се събуди на сутринта, Бел реши, че е препила на предишната вечер. Или най-малкото здравият й разум я бе изоставил. Защо иначе би се съгласила на среща с Лоран в апартамента му?

Обърна се по гръб в леглото и простена. Преди да заспи с радост бе изживяла отново всички горещи погледи и думи, които си бяха разменили с Лоран, но чак сега осмисляше ужасните последици от появата му тук.

Беше омъжена за Густаво от по-малко от месец. Въпреки това снощи призна на Лоран не само че е нещастна в брака си, но и че още го обича.

Що за лудост я бе обсебила?

Лудостта на любовта…

Но каквото и злощастие да я бе сполетяло, дори не й се мислеше за последствията, ако Густаво научеше за връзката им във Франция, камо ли за това, че още продължаваше.

Бел стана, влезе в банята и погледна отражението си в огледалото, сякаш искаше съвет от него. Най-безопасно беше просто да не ходи в апартамента на Лоран. Ако странеше от него, той несъмнено щеше да се примири и да не я потърси отново.

Очите на Лоран мигновено заеха мястото на нейните в отражението й, изпълнени с любов, обещания и радост и тя потрепери от удоволствие.

 

 

Като излезе от банята, намери Лоен в стаята си.

— Как си, сеньора Бел? — попита я прислужничката, слагайки на закачалка копринената рокля, която господарката й бе захвърлила на пода миналата вечер.

— Ами… малко уморена — призна си тя.

— Снощи скулпторът ти дойде в имението, нали? — поинтересува се Лоен, докато разчистваше стаята.

— Да. О, Лоен.

Бел се свлече на леглото, отпусна лице в ръцете си и зарида. Лоен седна до нея и преметна ръка през кръста на господарката си.

— Моля те, не плачи. Не се ли радваш поне малко, че е дошъл в Бразилия?

— Да… не… — Бел вдигна очи към Лоен. — Направих голяма грешка — призна си тя. — Обещах му да отида в апартамента му в Ипанема днес следобед.

— Разбирам — кимна спокойно Лоен. — Ще отидеш ли?

— Как бих могла? Омъжена съм, а си уреждам срещи с друг мъж! Ти как би постъпила, Лоен? Моля те, кажи ми.

— Не знам — въздъхна Лоен. — Иска ми се да те предупредя, че би било нередно да се срещнеш с него. Но ако беше Бруно, едва ли аз самата бих се удържала. Особено, при положение че може да е тук за кратко.

— Значи ме съветваш да отида, така ли, Лоен? — погледна приятелката си Бел. — Точно когато трябваше да ми кажеш, че е пълна лудост.

— Лудост е — съгласи се Лоен. — Но ти това си го знаеш. Може би ще е най-добре да се срещнете само веднъж и да му кажеш, че повече не бива да го виждаш. И да се сбогувате.

— Но как да го направя? Сеньора Айрес Кабрал следи всяко мое движение.

— Днес в два имаш проба за новия си гардероб в Ипанема с мадам Дюшен — напомни й Лоен. — Може да се явим, а после да кажеш, че не се чувстваш добре и да си тръгнеш, което ще ти даде достатъчно време да видиш скулптора си. Така ще имате поне няколко часа заедно.

— Лоен, какво правиш с мен? — пророни отчаяно Бел, съзнавайки колко лесен беше за изпълнение планът й.

— Постъпвам като твоя приятелка, Бел, както ти постъпи като моя. Всеки ден след сватбата виждам тъгата в очите ти. Искам да си щастлива. Животът е кратък, а бракът за човек, когото не обичаш — прекалено дълъг. Затова — добави Лоен, ставайки от леглото — реши какво искаш, а аз ще направя всичко по силите си да ти помогна.

— Благодаря ти. Ще си помисля — съгласи се Бел.

 

 

— Добро утро — поздрави я Луиза на масата. — Как спа, мила?

— Спокойно, благодаря.

— Тази сутрин получих съобщение от една моя приятелка. Търсят млади дами за Игрежа де Носа Сеньора да Глориа до Оутейро, църквата недалеч от къщата на родителите ти. Сеньор Да Силва Коста, инженерът, работещ по Христос Спасителя, е решил да украси статуята с талкова мозайка. Затова му трябват много ръце, които да прикрепват триъгълните плочки върху мрежата една по една. Работата ще е продължителна, но от приятелката ми знам, че ще я изпълняват само жени от елита. И тъй като ми прави впечатление, че нямаш много пристойни познайнички в Рио, това ще е идеалният начин да завържеш нови познанства.

— Да, разбира се, с радост ще помогна — съгласи се Бел. — Особено за толкова смислена и близка до сърцето ми кауза.

— В такъв случай ще кажа на приятелката ми, че ще участваш. Може да започнеш от утре.

— Да — отвърна Бел, докато прислужницата й сервираше кафе.

След закуска Бел се разходи из градината, потънала в мисли. Поне мозайката щеше да й предостави съдържателно занимание, защото беше повече от очевидно, че никога нямаше да стане господарка на собствения си дом. Макар че Луиза й беше подхвърлила кокал, споделяйки с нея как движат финансовите въпроси в домакинството им, тя продължаваше да организира всичко сама. Ако Бел направеше предложение относно менюто за вечеря, обикновено свекърва й го отхвърляше, а когато на предишния ден попита дали може да използват сервиза на „Лимож“, вместо този на „Уеджууд“, й заяви, че го вадели само за семейни тържества като рождени дни и годишнини.

Всеки ден Густаво потегляше към клуба си веднага след обяд и Бел прекарваше безкрайните следобедни часове сама. Стомахът й подскочи внезапно — какво щеше да прави този следобед?

До обяд вече изпадаше в паника. В един и половина извика шофьора.

— Луиза — каза, намирайки свекърва си да пише писма в гостната, — отивам на среща с мадам Дюшен в града. Лоен ще ме придружи. Възможно е да се забавя, тъй като ще ми взима мерки за целия ми зимен гардероб.

— Само дето съм чувала, че взима скъпо, а и понякога изработката й не е особено качествена. Мога да те свържа с друга шивачка, която не иска толкова пари за услугите си и е много надеждна.

— В интерес на истината мадам Дюшен винаги се е справяла чудесно с моите рокли — защити я Бел. — Ще се видим на вечеря, Луиза.

Без да дочака изненадания поглед на свекърва си, задето бе дръзнала да оспори преценката й, Бел тръгна към вратата, прикрепяйки шапката си. Лоен вече я чакаше до входа.

— Е? — прошепна тя, докато вървяха към колата.

— Не знам — простена Бел.

— В такъв случай отиваме при мадам Дюшен и ако решиш да излъжеш, че те боли глава, аз ще се включа в играта — каза Лоен.

Качиха се в колата и шофьорът потегли, а Бел отправи невиждащ поглед през прозореца с толкова разтуптяно сърце, че очакваше гръдният й кош всеки момент да се пръсне.

Стигнаха пред ателието на мадам Дюшен и двете слязоха от колата.

— Няма нужда да ни чакаш, Жорж — каза Бел на шофьора. — Ще се позабавя. Ако обичаш, ела да ме вземеш в шест.

— Да, сеньора.

Той се отдалечи, а двете момичета влязоха в салона.

Десет минути по-късно Бел гледаше с празен поглед и бушуващи мисли отражението си в голямото огледало, докато мадам Дюшен се въртеше край нея с шивашки метър и карфици. Още я мъчеше жестока нерешимост и стомахът й се свиваше от напрежение. Ако не измислеше нещо съвсем скоро, щеше да е твърде късно за каквото и да било.

Мадам Дюшен стана и отиде зад Бел, преценявайки изделието си в огледалото. Когато лъскавите й очи достигнаха лицето на Бел, тя свъси вежди.

— Не изглеждате добре, сеньора. Много сте бледа. Да не ви е лошо?

— Леко ми прималява — отвърна Бел.

— Тогава защо не довършим работата си някой друг ден? Май е най-добре да си починете — посъветва я тя, тайно надничайки към корема й в огледалото.

В този кратък момент Бел срещна погледа на Лоен, най-сетне взела решение.

— Да, вероятно сте права. Ще ви звънна утре, за да си запиша друг час. Хайде, Лоен — обърна се тя към прислужницата си. — Да вървим.

Когато двете излязоха на улицата, Бел заяви:

— Е, това е. Сигурно съм загубила ума си, но отивам да го видя. Стискай ми палци.

— Разбира се. Само гледай да си тук навреме, за да ни вземе колата. И още нещо, сеньора Бел — добави тихо Лоен. — Дори след днешната ви среща повече никога да не го видиш, според мен взе правилното решение.

— Благодаря ти.

Бел тръгна бързо през улиците на Ипанема към Руа Висконде де Пиража. На два пъти се върна колебливо назад, само за да продължи плахо напред, докато не се озова пред жилището на Лоран.

„Да — каза си наум. — Ще вляза и ще му заявя в очите, че повече не бива да се виждаме, както направих и в Париж. После ще си тръгна.“

Тя се стрелна във входа и заизкачва стълбището, следейки номерата по вратите на апартаментите.

Като достигна номер шест се поколеба за малко, после затвори очи в безмълвна молитва и почука на вратата.

Дочу стъпки по дървения под отвъд нея, а когато се отвори, Лоран стоеше зад прага й.

Bonjour, мадам Айрес Кабрал. Заповядай, влез.

Той задържа вратата с усмивка, за да я пусне вътре. После я заключи и сложи веригата, за да се подсигури, в случай че Моника решеше да се появи неочаквано. Най-сетне оставаше насаме с Бел и не искаше никой да го безпокои.

— Прекрасен изглед — коментира нервно тя, загледана в океана отвъд прозореца в гостната.

— Да, прекрасен е.

— Лоран…

— Изабела…

Двамата се усмихнаха един на друг, задето бяха проговорили в хор.

— Искаш ли да седнем? — предложи тя и се настани на един стол, напразно мъчейки се да успокои ускореното си дишане.

Лоран си придърпа стол срещу нейния и седна.

— Е, за какво искаш да си говорим?

— Ами… — Тя поклати глава с въздишка. — Няма смисъл. Не биваше да идвам.

— Нито пък аз — съгласи се той. — Но като че ли независимо от решимостта ни да не идваме, и двамата сме тук.

— Да. — Бел вдиша дълбоко. — Дойдох да ти кажа, че не бива да се срещаме повече.

— Това ми каза и в парка в Париж. И виж какъв е резултатът.

— Не съм те молила да идваш в Рио.

— Не, не си. Съжаляваш ли, че ме виждаш?

— Да… Не… — Бел въздъхна отчаяно.

— Омъжена си — отбеляза безизразно той.

— Да. Намирам се в много сложно положение.

— Бел… — Той стана от стола си и коленичи бързо пред нея, хващайки ръцете й. — Снощи те попитах дали си щастлива и ти ми отговори, че не си.

— Но…

— После те попитах дали още ме обичаш и ти каза, че продължаваш да ме обичаш.

— Аз…

— Тихо, остави ме да довърша. Разбирам какво е положението ти и колко неуместна е появата ми. И ти обещавам, че ако ми кажеш в очите да си ходя, както стори в Париж, ще напусна Рио при първа възможност. Но трябва да ми признаеш какво искаш. Защото вярвам, че аз самият ти показах какво искам за себе си.

— Да си ми любовник? — Бел го погледна в очите. — Защото само това мога да ти предложа. А ти не го заслужаваш — добави тя.

— Няма значение какво заслужавам. Съдбата реши да се влюбя в теб. Колкото и да се мъча, не мога да живея без теб. Нямаш представа колко ми се иска да те отвлека още сега, да те пъхна в куфара си и да те заведа с мен във Франция, за да прекараме заедно остатъка от живота си. Но съм готов и на компромис. А ти?

Искрените му очи се стрелкаха по лицето й, издирвайки улики, поглъщаха чертите й.

Бел сведе поглед към него и се зачуди как изобщо се бе съмнявала в чувствата му към нея. Беше напуснал живота си във Франция, за да я последва до другия край на света, макар и да нямаше никаква гаранция, че изобщо ще я открие тук. А горкият й съпруг неволно им бе помогнал да се намерят. Мисълта за Густаво й върна здравия разум.

— Миналото е минало — заяви колкото можа по-твърдо тя. — И не е честно просто да се появяваш, да ми връщаш толкова спомени, при положение че толкова се борих да те забравя. Аз… — Очите й плувнаха в сълзи и гласът й пресекна.

Ma chérie, прости ми, в никакъв случай не исках да те разплача. Права си — съгласи се той. — Каза ми да стоя настрана, а аз не те послушах. Затова вината е изцяло моя.

— Но кажи как да намеря сили отново да се сбогувам с теб? — Бел зарида неутешимо и той я прегърна. — Не знаеш колко ми беше трудно първия път. А мисълта, че трябва да го направя пак…

— Тогава недей. Само ми кажи, че искаш да остана и ще го направя.

— Аз…

Лоран сведе бавно глава и зацелува шията й толкова нежно, че сякаш пеперудени крилца милваха кожата й. Тя простена.

— Моля те, умолявам те, не ме затруднявай още повече.

— Бел, спри да се изтезаваш. Нека просто бъдем заедно, докато можем. Обичам те, chérie, толкова те обичам — пророни той, бършейки с пръсти сълзите от бузите й.

Бел стисна ръката му в своята.

— Нямаш представа колко копнеех по теб — прошепна тя през сълзи.

— И аз по теб.

Той долепи устни до нейните.

Бел се разтопи от допира му и решимостта й рухна. Не можеше да се съпротивлява повече.

Chérie — промълви Лоран, когато устните им най-сетне се откъснаха, — позволи ми да те отведа в леглото си. Ще приема, ако просто искаш да лежиш до мен, но искам да те притисна до себе си.

Без да дочака отговора й, Лоран я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, полагайки я внимателно върху леглото.

Бел се приготви за трескавата атака, каквато бе свикнала да очаква от Густаво, но Лоран просто легна до нея и я прегърна. Целуна я отново и пръстите му заобхождаха нежно очертанията на гърдите и кръста й през дрехите, докато и тя самата не можеше да мисли за нищо друго, освен голото му тяло върху нейното.

— Аз ли да те освободя, или ти ще го направиш? — прошепна той в ухото й.

Тя се обърна по корем, за да му позволи да разкопчае копчетата по гърба на роклята й. Лоран разгърна бавно плата, целувайки късчето гола плът, което всяко копче разкриваше, после плъзна ръкавите надолу по ръцете й. Накрая свали и сутиена й, а след като го хвърли на пода, я завъртя нежно към себе си и обходи с очи тялото й.

— Неописуемо красива си — прошепна той и Бел изви тяло към неговото, жадна за допира му. Когато устните му намериха зърната й, от гърлото й се изтръгна стон.

Той плъзна бавно ръка по съвършения й, плосък корем, вдигна глава от гърдите й и я погледна в очите, искайки разрешение да продължи. Тя му го даде безмълвно и Лоран разкопча жартиерите й, после свали плавно копринените й чорапи. Всеки допир на пръстите му запращаше електрически вълни от желание през нея. Накрая Бел лежеше напълно гола пред него.

Лоран спря задъхан и обходи с поглед тялото й.

— Прости ми, но точно сега едвам се сдържам да не те извая от глина.

— Не, не бих могла…

Той заглуши думите й с целувка.

— Шегувам се, моя красива Бел. Искам единствено да правя любов с теб.

Съвсем скоро и той самият беше гол и когато Бел се осмели да надникне свенливо към него, видя колко красив беше и той. Тялото му покри нейното и накрая, когато се увери, че е готова, проникна в нея. Тя го прие с искрено желание, с екстаз, и най-сетне разбра за какво й бе говорила майка й.

 

 

След това, докато лежаха блажено в обятията си един на друг, Бел се подаде на импулса си да го докосне, да погали всеки сантиметър от тялото му, да опознае физическата му същност. И изгаряше от нетърпение той да стори същото с нея.

Колкото и да се въздържаше, когато по-късно Лоран задряма до нея, Бел не можа да не направи сравнение между интимността с него и с Густаво. Как бе възможно едно и също действие да предизвика толкова различни реакции от съзнанието и тялото й?

И с внезапна яснота проумя, че Лоран е бил прав, когато я увещаваше да не се омъжва за Густаво. Защото нищо нямаше да промени факта, че никога нямаше да обикне съпруга си, както той обичаше нея.

Густаво не беше виновен, че я отблъскваше физически — все пак не беше лош човек, тиранин, който не се интересуваше от нея. Всъщност я обичаше твърде много и искаше да й го демонстрира по единствения известен му начин.

— Какво има?

Лоран се беше разбудил и я наблюдаваше съсредоточено.

— Мислех си за Густаво.

— Опитай да не мислиш за него, Бел. Нищо добро няма да излезе от това.

— Ти не разбираш — въздъхна тя и се завъртя с гръб към него.

Усети ръката му да милва плавния контур на бедрото й, откъдето се плъзна нагоре към извивката на кръста й. Той я придърпа към себе си и телата им се вписаха едно в друго.

— Знам, ma chérie, знам. Забъркала си се в ужасна каша. И двамата трябва да направим всичко по силите си, за да защитим съпруга ти от нея.

Дланта му обгърна едната й гърда, а Бел въздъхна доволно и се намести още по-близо до него. И когато Лоран отново я облада, мислите за Густаво изчезнаха мигновено и тя се пренесе в измерения на удоволствието, непознати й досега.

След това Бел също се унесе в сладък сън, от който се изтръгна внезапно, за да погледне часовника.

Meu Deus! Трябва да вървя. Шофьорът ще ме чака пред ателието на мадам Дюшен — обясни панически и скочи от леглото.

Събра набързо дрехите си, едни от които бяха оплетени в чаршафите, а други — разпръснати по пода, и се облече трескаво. През цялото време Лоран я наблюдаваше мълчаливо от леглото.

— Кога ще те видя отново? — попита той.

— Няма да е утре, защото ще ме чакат в църквата, където ще помагам с лепенето на мозайката по Христос Спасителя. Може би в понеделник? — предложи тя, оправяйки набързо косата си.

Като си сложи шапката и тръгна към вратата, Лоран скочи от леглото и я прегърна.

— Ще ми липсваш във всяка една секунда.

Бел усети голото му тяло до себе си и потрепери.

— И ти на мен.

— До нови срещи, ma chérie. Обичам те.

Бел го погледна за последно и напусна апартамента.