Лусинда Райли
Седемте сестри (37) (Историята на Мая)

36.

Седмица след сватбата Бел се върна напрегната и уморена от медения си месец. Бяха го прекарали в Минас Жерайс, в старата и позагубила някогашния си блясък къща на пралелята на Густаво. Времето беше задушно и тъй като в региона нямаше нито океански бриз, нито планинска прохлада, въздухът беше толкова горещ, че сякаш прогаряше ноздрите й.

Беше й се наложило да изтърпи безброй вечери, по време на които Густаво я запознаваше с по-възрастните членове на семейството си, чието крехко здраве не им беше позволило да присъстват на сватбата. С всичко това можеше да се справи, ако ги нямаше нощите.

Майка й не я беше подготвила за едно нещо: колко често се очакваше да изпълнява съпружеските си задължения в леглото. Бел предполагаше, че ще е веднъж седмично, но апетитът на Густаво като че ли беше неутолим. Колкото и да се опитваше да се отпусне, да изпита удоволствие от поне някои от интимните му игри с нея — игри, за които никой не й беше обяснил и само при мисълта за които още се изчервяваше — все не успяваше.

Всяка нощ, затвореха ли вратата на спалнята, Густаво й се нахвърляше и разкъсваше дрехите й — а в няколко случая дори това не беше сметнал за нужно. Тя лежеше под него, докато той се тласкаше с всички сили в накърнената й, болезнена вътрешност, и просто чакаше ужасът да премине.

Поне свършеше ли всичко, Густаво незабавно заспиваше, но понякога и сутрин усещаше ръцете му върху себе си и само след секунди тялото му отново се озоваваше върху нейното.

Миналата нощ се опита да проникне в устата й без нейно съгласие. Тя се задави и той се изсмя с думите, че ще свикне, че всички съпруги го правели, за да доставят удоволствие на мъжете си и не бива да се срамува от това.

Бел изпитваше огромна нужда да поиска съвет от някого — от човек, който можеше да й каже дали наистина беше нормално и дали просто щеше да й се наложи да го търпи до края на живота си. Къде бяха нежността, любовната интимност, за която й бе говорила майка й, питаше се всеки път, влезеше ли в новообзаведената им младоженска спалня в А Каса дас Оркидеас. В момента, мислеше си тя, свличайки се в един стол, се чувстваше като парцалена кукла в грубите ръце на съпруга си.

В някогашния й дом баща й имаше гардеробна стая с легло, в която често спеше. Тук обаче нямаше такова убежище, страдаше безгласно тя, влизайки в новата баня до спалнята им. Може би ако успееше да зачене, щеше да я остави на мира?

Бел опитваше да се утеши с факта, че денем Густаво проявяваше искрена любов към нея. Постоянно я хващаше за ръката, прегръщаше я през раменете, докато се разхождаха, и разказваше на всеки срещнат колко е щастлив с нея. Спряха ли нощните ужаси, вероятно щеше да свикне с новите си обстоятелства. Но докато дойдеше този момент, всяка сутрин щеше да се буди със свито сърце.

— Струваш ми се бледа, скъпа моя — коментира на вечеря Луиза. — Дали вече не носиш дете в утробата си?

Луиза надникна гордо към сина си.

— Кой знае, маи. Ще видим — отвърна той.

— Мислех утре да посетя майка ми в Козме Вельо — осмели се да подхвърли в последвалата тишина Бел. — Искам да видя как се чувства.

— Разбира се, Изабела — съгласи се Густаво. — Аз пък мислех да намина през клуба ми, така че може да изпратя шофьора да те закара и да те вземе после.

— Благодаря — отвърна Бел на път към гостната за кафе.

Докато тя разговаряше с Маурицио, забеляза, че съпругът й си сипва втора чаша голямо бренди.

— Ще те помоля, Изабела — намеси се Луиза, — утре сутринта да дойдеш при мен в библиотеката, за да прегледаме сметките на домакинството. Сигурна съм, че в дома на родителите ти не е имало нужда да следите бюджета си, но тук не обичаме разточителството.

— Добре, Луиза.

Бел не посмя да изтъкне факта, че нейният баща плащаше за ремонта на имението им. И на сватбата им беше дал на Густаво доста щедра сума, която трябваше да покрива ежедневните им разходи и тези по гардероба й.

— Да си лягаме, любов моя — подкани Густаво и сърцето на Бел се разтуптя болезнено бързо при мисълта.

Той й даде знак да стане и мазното солено ястие, което готвачката им беше приготвила, натежа още повече в стомаха й.

— Лека нощ, маи и паи. — Той им се поклони леко. — Ще се видим на сутринта.

После Густаво я поведе нагоре по стълбището, а Бел си пое дълбоко въздух и последва съпруга си в спалнята им.

 

 

— Керида — поздрави Карла дъщеря си на входната врата. — Толкова ми липсваше. Влез и ми разкажи за медения ви месец. Хубаво ли беше?

Като видя майка си, на Бел й се прииска да се хвърли в обятията й и да заридае на рамото й.

— Да — отвърна тихо вместо това и последва Карла до гостната. — Роднините на Густаво се държаха много мило.

— Чудесно — коментира майка й, докато Габриела им сервираше кафе. — Ами Густаво? Надявам се е добре?

— Да. Този следобед е в клуба си. Откровено казано, нямам представа какво прави там.

— Мъжки клуб — обясни Карла. — По всяка вероятност проверява състоянието на акциите и облигациите си. Които, ако мога да съдя по тези на баща ти, са много добре в момента. Търговията с кафе продължава да процъфтява. Миналата седмица баща ти купи още две плантации. Един ден двамата с Густаво ще ги наследите. Е, разкажи ми, как ти се струва брачният живот?

— Още се… приспособявам.

— „Приспособяваш“? — свъси вежди Карла. — Изабела, какво значи това? Не си ли щастлива в новия си живот?

— Мамо — подхвана Бел, връщайки се към обръщението от детството си, — аз…

— Моля те, Изабела, кажи каквото ти е на сърцето.

— Интересува ме дали… ами, дали Густаво винаги ще иска да имаме… близост… в леглото всяка нощ?

Карла погледа дъщеря си, после се засмя.

— Вече разбирам. Имаш топлокръвен съпруг, който не може да се насити на красивата си нова съпруга. Изабела, това е хубаво. Значи, че те обича и те желае. Не разбираш ли?

Бел едвам се сдържаше да не я попита за другите неща, които Густаво й причиняваше, но просто не можеше да изрече думите на глас.

— Маи, страшно уморена съм.

— Не си доспиваш, нормално е — увери я Карла, или решена да игнорира напрежението на дъщеря си, или истински сляпа за него. — И ние с баща ти бяхме така в дните след сватбата ни. Съвсем естествено е, керида, и да, след известно време нещата ще се уталожат. Може би като забременееш, а това май ще стане скоро — добави тя с усмивка. — Открай време си мечтая да стана баба.

— И аз искам да бъда майка.

— Как е животът в прекрасния ти нов дом? Добре ли се държи с теб сеньора Айрес Кабрал?

— Добре ме прие — отвърна лаконично Бел. — Но тази сутрин говорихме за разходите на домакинството. Тяхното семейство живее доста по-спестовно от нашето.

— Но това не би ли трябвало да се промени, след като баща ти им отпусна толкова щедра сума? Всъщност искахме да ти кажем нещо. Нека само се върне баща ти — додаде потайно Карла.

— А ти добре ли си, маи — смени темата Бел, усетила, че Карла просто не искаше да знае за несгодите на дъщеря й. Освен това й се струваше прекалено слаба и бледа.

— Чувствам се отлично — отвърна ведро майка й. — Макар че у дома е странно без теб. По време на екскурзията ти в Стария свят знаех, че ще се върнеш при нас. А сега знам, че си ни оставила завинаги. Но все пак не си толкова далеч и се надявам да се виждаме често.

— Разбира се.

Бел се натъжи от странното чувство на отчужденост, което внезапно бе изникнало помежду им. Сякаш Карла се бе примирила с факта, че дъщеря й вече не принадлежи на нея, а на съпруга си и неговото семейство.

— А, ето го и баща ти. Казах му, че ще ни идваш на гости и той обеща да се прибере по-рано от офиса, за да те види.

Антонио се появи с обичайната си бодрост. След като прегърна дъщеря си, седна до нея и взе ръцете й в своите.

— Исках да се върнеш от медения ви месец, преди да ти подарим подаръка за сватбата. Вчера, Изабела, прехвърлих нотариалния акт на фазенда „Санта Тереза“ на твое име.

— Паи! — Бел загледа с искрено щастие баща си. — Фазендата е моя? Само моя?

— Да, Изабела. Но — продължи баща й, — има едно малко усложнение, за което трябва да знаеш. — Антонио потри умислено брадичката си. — Вероятно не си наясно, че в момента в Бразилия съпругът обикновено придобива законовите права върху всеки имот, притежание на съпругата му. Но тъй като майка ти настоя фазендата да е изцяло твоя, трябваше да използвам малко… хитрина. С адвоката ми съставихме тръстов фонд на твое име, който включва фазендата и правото ти върху всички доходи от нея. Както и правото да живееш на територията й до края на живота си. Да се надяваме, че дотогава консервативните закони на страната ни ще бъдат променени и имотът ще стане лично твоя собственост. Освен това включихме клауза, според която тръстовият фонд автоматично преминава в притежание на децата ти.

— Разбирам. Благодаря ви — прошепна Бел, толкова развълнувана, че едвам говореше. — С нищо друго не бихте могли да ме ощастливите така.

Тя стана да прегърне майка си, която несъмнено беше главният отговорник за прекрасния подарък.

— Имах чувството, че баща ти е крайно щедър със семейството на съпруга ти — обясни Карла. — Дори Густаво да разбере за фазендата, не може да се оплаче, задето Антонио е решил да прояви същата щедрост към собствената си дъщеря. Особено, при положение че цял живот се труди, за да й подсигури удобен живот.

Бел долови нотката на неодобрение в очите на майка си и осъзна, че една част от Карла ненавиждаше финансовата благосклонност на Антонио към семейство, чиито членове никога не бяха работили.

— А сега… — Антонио извади купчина документи от папката, която носеше със себе си. — Ела да подпишем тези. Майка ти и Габриела ще са ни свидетели.

Бел се подписа на документите под името на баща си, а после Карла и Габриела се подписаха като свидетели. Настроението й се повиши безкрайно при мисълта за дом, който принадлежеше само на нея. Имаше истинска нужда от чувство на сигурност, особено като се имаха предвид настоящите й опасения около брака й.

— Готово — усмихна се Антонио, както винаги щастлив да се раздава. — Ще занеса документите на адвоката ми възможно най-скоро — обяви той и ги прибра в чекмеджето на бюрото си.

 

 

Густаво пристигна след час да я води у дома. Като се поздравиха с новите му тъстове, той заяви, че трябва да вървят, защото родителите му ги чакали за вечеря.

— При първа възможност ще дойда отново, маи. Какво ще кажеш да се качим отново до върха на Корковадо, за да видим как върви строежът на Христос Спасителя? — предложи тя.

— Много бих се радвала, Изабела — съгласи се Карла. — В четвъртък удобно ли ще ти е?

— Да, до четвъртък значи — отвърна тя и последва покорно Густаво.

Когато шофьорът потегли, Бел реши да не споменава пред съпруга си за подаръка от родителите си. Това беше приказната й тайна и тя искаше да я пази само за себе си. Като минаваха покрай малката гара в подножието на Корковадо, Бел се загледа как пасажерите от влака слизат на перона. А сред тях, тръгнал в нейна посока по тясната пътека… Сърцето й прескочи, но той свърна надолу по улицата твърде бързо, за да е абсолютно сигурно, че наистина го бе видяла. Тя затвори очи и поклати глава. Разбира се, че не беше Лоран, просто някой, който приличаше на него. Все пак каква работа би имал Лоран в Бразилия?

— Утре ще доставят в имението сватбения ми подарък за теб — обяви Густаво, изтръгвайки Бел от унеса й, и сложи ръка върху нейните. — Видях го и мисля, че е много красив. Дано и на теб ти хареса.

— Нямам търпение — отвърна Бел с престорен ентусиазъм.

След вечеря Бел се чувстваше капнала от умора. Миражът с Лоран я беше разстроил и сега стомахът й се свиваше в болезнени спазми. Когато двамата с Густаво влязоха в спалнята си, тя побърза да се заключи в банята. Там облече нощница, изми си зъбите и си среса косата. Накрая отключи вратата и се върна в спалнята, където Густаво вече я чакаше гол в леглото. Като се пресегна към нея, тя се отдръпна, клатейки глава.

— Съжалявам, но тази вечер не може. По женски причини.

Густаво кимна рязко, стана от леглото и си облече халата.

— В такъв случай ще спя в някогашната ми стая и ще те оставя да си почиваш. Лека нощ, скъпа моя.

Когато вратата се затвори след него, Бел седна на леглото и се изкиска тихо на реакцията му. Поне щеше да има няколко дни спокойствие в месеца.

 

 

Два дни по-късно, както се бяха уговорили с Карла, Бел пристигна в някогашния си дом, за да вземе майка си и да я качи на влака към върха на Корковадо. Като се качиха в един от вагоните и потеглиха нагоре, Карла стисна ръката на дъщеря си от страх.

— Безопасно ли е? Склонът е толкова стръмен, как е възможно да се изкачим до върха?

— Не се бой, маи. Като стигнем и видиш красивия изглед към Рио, ще се убедиш, че си е струвало.

Докато изкачваха стълбите до върха, Карла спираше от време на време, за да си поеме дъх. Бел я отведе до панорамната платформа.

— Не е ли прекрасно? — усмихна й се тя. — Както знаеш, тук ще издигат статуята на Христос. Толкова ми е странно, като се сетя, че проектираха и изработваха скулптурата пред мен в ателието на професор Ландовски. Той дори направи отливка на ръцете ми, за да ги използва като модел за Христос…

Когато Бел откъсна очи от гледката под нея, за да види строителната площадка, забеляза двама мъже да се отдалечават от нея, дълбоко потънали в разговор. Тя впи смаян поглед в него и сърцето й едва не спря, когато той вдигна очи към нея. Взираха се един в друг няколко секунди, после той й се усмихна и върна вниманието си към стълбите, следвайки спътника си надолу по тях, докато не изчезнаха от погледа й.

— Кой беше това?

Карла наблюдаваше заинтригувано дъщеря си.

— Ами… това беше сеньор Леви, ръководителят на проекта на Еитор да Силва Коста.

— Да, разпознах го от снимката му във вестника. Питам за другия мъж?

— О, не съм сигурна, но ми заприлича на един от асистентите на професор Ландовски.

— Ясно. Е, той определено те позна.

— Срещнахме се в Париж — обясни Бел, мъчейки се да запази самообладание. Всяко нервно окончание в тялото й викаше да хукне надолу по стълбите и да се хвърли в обятията на Лоран. Впрегна цялата сила на духа си, за да не го стори.

Петнайсет минути по-късно, след като Карла заяви, че се е наситила на нетърпимата жега и двете тръгнаха бавно надолу по стълбите към перона, за да хванат влака, двамата мъже вече ги нямаше никъде наоколо.

Като се върнаха при къщата, Карла я покани вътре за студена напитка, но Бел отказа и заръча на шофьора да я откара право у дома. Трябваше й малко време насаме, за да се съвземе, а знаеше, че ако остане с майка си, може да се издаде.

„Как е възможно да е тук? Защо е дошъл?“

Но все пак беше със сеньор Леви, затова вероятно служеше като пратеник на Ландовски, следящ развитието на проекта вместо него.

Да, мислеше си Бел, изкачвайки с нежелание стълбите на новия си дом, така беше. Появата на Лоран в Рио не криеше никаква мистерия. Тя се отправи директно към спалнята си на горния етаж, знаейки, че Густаво няма да се върне поне още няколко часа от клуба и облекчена при тази мисъл.

Бел се настани на леглото, въздъхна дълбоко и опита да размишлява рационално. По всяка вероятност повече нямаше да го зърне тук. Едва ли пътищата им в Рио щяха да се пресекат отново, тъй като инженерът сеньор Леви не присъстваше в техния обществен кръг, а Еитор да Силва Коста още беше в Париж. Просто съдбата й бе изиграла жесток номер, показвайки й го днес. А като си спомни топлата му усмивка, когато погледите им се бяха срещнали за част от секундата, й се прииска изобщо да не го бе виждала.

 

 

На следващата вечер Густаво се върна рано от клуба и я помоли да не влиза в гостната, докато не я извика. По изражението му си личеше, че какъвто и да беше сватбеният му подарък към нея, определено му носеше радост. Тя се подготви да изрази благодарност, независимо дали й харесаше, или не.

— Родителите ти ще дойдат на вечеря утре заедно с един гост изненада, затова облечи най-красивата си рокля — посъветва я съпругът й.

 

 

Лоран също се развълнува да зърне Изабела на панорамната платформа. Когато бе вдигнал поглед, слънцето грееше иззад нея, придавайки й почти ангелски вид; сякаш цялата сияеше. В следващите дни, докато научаваше за сватбата й от Леви, вълнението, което бе изпитал при първата си среща с Рио, помръкна от тъга. Затова реши, че най-разумният подход е да разгледа строителната площадка час по-скоро, за да може поне да успокои Ландовски, че скулптурата му е добре. После щеше да поразгледа още малко страната, до която бе пътувал толкова дълго, и да се върне във Франция. Вече знаеше със сигурност, че Изабела никога няма да му принадлежи и мястото му не е в Рио. Хулеше се, задето изобщо му бе хрумнало да се качи на онзи кораб. Въпреки това се задържа през изминалия месец, подтикнат от увереността, че рано или късно Изабела щеше да се върне в родината си от медения си месец, воден от сляпа вяра, че случайността ще ги срещне отново.

На предишния ден мосю Леви му съобщи, че мосю Да Силва Коста се свързал с него и поискал телефонния номер на Лоран.

— Густаво Айрес Кабрал искал да се запознае лично със скулптора, сътворил статуята на жена му. Утре те кани на вечеря в красивото им имение. Освен това иска да ти плати, ако не се лъжа — добави Леви. — Ще ти се обади, за да се разберете.

— Благодаря.

Първоначално Лоран реши да отхвърли поканата за вечеря и да поиска среща с мъжа в клуба му в Рио, където да получи пари за скулптурата си. Далеч нямаше желание да опознава съпруга на Изабела.

Но след като на предишния ден я бе видял…

Затова след безкрайни размисли взе решение да си позволи една последна вечер с нея, за да се полюбува на красивото й лице поне още веднъж, макар и в присъствието на съпруга й. Но дали толкова часове в близост до нея не бяха убийство за сърцето му? Имаше опасност страстта му по нея отново да пламне. При всички случаи, мислеше си той, когато колата свърна по дългата входна алея на елегантна къща в колониален стил, вече беше тук и все някак щеше да се справи.

Лоран слезе от таксито, плати на шофьора и загледа с удивление фасадата на сградата, която несъмнено беше една от най-впечатляващите в Рио. Изкачи широките мраморни стъпала до изящната входна врата и натисна звънеца.

Отвори му една прислужница и го покани в гостна, където завари две двойки на средна възраст. В ъгъла на стаята, загърната с покривка, стоеше статуята му — разпозна я по формата.

— А, ето ви и вас! — възкликна слаб мъж с черти на гризач, влизайки в стаята след него. — Самият скулптор! — Той се усмихна и протегна бледа ръка за поздрав. — Густаво Айрес Кабрал. Вие трябва да сте сеньор Лоран Бруи.

— Да, приятно ми е да се запознаем, сеньор — отвърна той.

Направи му впечатление, че ръкостискането му е слабо и е с поне десетина сантиметра по-нисък от него. Нима бе възможно, мислеше си той, докато Густаво го водеше към другите хора в стаята, този кльощав, непривлекателен мъж да е новият съпруг на Изабела?

— Шампанско, сеньор? — попита една прислужница, предлагайки му чаша от поднос.

— Merci — прие той, докато се здрависваше с родителите на Густаво, а след това и с тези на Изабела.

Антонио Бонифацио, висок, атрактивен мъж, с посребряваща черна коса, стисна сърдечно ръката му, а Карла му се усмихна приветливо. Беше красива жена и Лоран вече знаеше от кого Изабела е наследила знойния си, смугъл чар. Никой от двама им не говореше френски, затова Густаво им превеждаше.

— Сеньор Бонифацио казва, че Изабела му е разказвала много за професор Ландовски и времето, което е прекарала в ателието, докато сте работил по скулптурата й. Няма търпение да види дали сте уловил успешно красотата й — предаде Густаво.

— Надявам се да одобрите, сеньор — отвърна Лоран, усещайки преценяващия поглед на майката върху себе си. Нея беше видял с Изабела предишния ден на върха на Корковадо.

— Сеньора Карла ви предупреждава, че Изабела не знае нито за подаръка, нито че сме ви поканили — преведе Густаво. — Много ще се изненада, когато слезе при нас.

— Несъмнено — отвърна искрено Лоран.

 

 

— Готова ли си? — попита Густаво, като влезе в спалнята и намери Бел да седи на леглото с умислено изражение.

Тя се обърна към него с усмивка.

— Да.

Густаво огледа жена си в красивата й рокля от зелена коприна и смарагдовите бижута, подарък от баща й за осемнайсетия й рожден ден.

— Изглеждаш ослепително, керида — коментира тоя и й предложи ръката си. — Тръгваме ли?

— Не мога да си представя що за подарък изисква такава тържественост — коментира Бел, докато слизаха заедно по стълбището.

— Е, скоро ще видиш. — Густаво потупа носа си и отвори вратата на гостната. — Ето я и нея — обяви той на компанията и Бел се усмихна, когато родителите й се спуснаха да я поздравят. Густаво обаче я поведе към собствените си родителите, които разговаряха с друг гост.

— Това е първата част от изненадата ти, която вероятно ще ти помогне да отгатнеш какъв е подаръкът ти. Посрещни сеньор Лоран Бруи, дошъл чак от Париж.

Лоран се обърна към нея, докато Густаво се усмихваше помежду им, доволен от плана си. Тя се вторачи недоумяващо в Лоран, съзнавайки, че всички погледи в стаята бяха обърнати към тях двамата от интерес каква ще е реакцията й. Бел онемя от смайване и усети, че мълчанието й се проточва твърде дълго.

— Мадам Айрес Кабрал — подхвана Лоран и спаси положението хващайки ръката й, — много се радвам отново да ви срещна. — Той целуна пръстите й и я огледа. — Преди няколко минути баща ви питаше дали според мен съм успял да уловя красотата ви, но като ви виждам отново, бих казал, че не съм.

— Ами… — Бел принуди мозъка си да отвори устата й и накрая му заговори на френски. — Сеньор Бруи, каква приятна изненада. Не очаквах да ви видя в Рио.

— По едно щастливо стечение на обстоятелствата — обясни Густаво — сеньор Бруи е в Бразилия заради статуята на Христос. Предполагам вече си познала какъв е подаръкът ми за теб?

Лоран изпълваше съзнанието й толкова, че дори не се беше замислила за връзката между присъствието му и сватбения подарък от съпруга й. За щастие преди да е отговорила, Густаво я поведе към загърнат с покривка предмет и всички останали се струпаха край тях.

— Да сваля ли покривалото? — попита Густаво.

— Да — преглътна Бел, вече досетила се какъв е подаръкът.

Когато съпругът й отгърна скулптурата на Лоран, в стаята се разнесоха одобрителни възгласи. И Бел се благодари на господ, че Лоран я бе представил като невинна млада жена. Никой, видял образа й, нямаше да сметне статуята за неблагоприлична.

— Е? — Очите на Густаво обходиха стаята, преценявайки мнението на зрителите.

— Боже, колко си прилича — коментира пръв Антонио. — Добре сте я уловил, сеньор Бруи.

— Да, наистина, това е обликът на дъщеря ми — съгласи се Карла.

Густаво преведе положителните им отзиви на Лоран и той им се поклони признателно.

— Не съм сигурна за устните — обади се на френски Луиза, вечно готова да намери недостатък. — Не са достатъчно плътни.

— Е, сеньора — отвърна Лоран, — сега, когато виждам снаха ви след сватбата й, определено мога да кажа, че се е разхубавила от последната ни среща. Явно брачният живот с всичките му удоволствия й се отразява добре.

Бел едва сдържа изумлението си от отговора му, привидно цивилизован, но всъщност така пропит със скрити значения, че не й се вярваше да са убягнали на някого в стаята. Луиза имаше благоприличието да се изчерви.

— Какво мислиш за подаръка ми, Изабела? — попита Густаво, премятайки собственически ръка през кръста й.

— Не бих могла да оценя скулптура с моя собствен облик, без да прозвуча арогантно, но подаръкът ти е изключително трогателен, Густаво. Много ме зарадва.

Също толкова механично, колкото бе изговорила тези думи, Бел целуна съпруга си по бузата. И през цялото време усещаше — или й се струваше, че усеща — как погледът на Лоран я прогаря.

Един възрастен прислужник влезе в стаята и обяви, че вечерята е сервирана. Като седнаха на масата, Бел се благодари, че са разположили Лоран между Луиза и Карла; тя самата седеше между баща си и свекъра си, а Густаво заемаше челното място. За жалост Лоран се намираше точно срещу нея и очите й вечно попадаха върху него. Хрумна й, че тази ситуация представляваше жестока пародия на часовете, които бяха прекарали един срещу друг в ателието на Ландовски.

Отпивайки голяма глътка от виното, за да успокои нервите си, Бел се обърна надясно и подхвана задълбочен разговор с Маурицио за всичко, което й идваше на ум. Антонио, дочул, че обсъждаха цените на кафето, бързо се присъедини и двамата мъже заговориха за опасенията си, че настоящата продукция на Бразилия пренасищаше пазара, което от своя страна водеше до спад на цените.

— Приятелите ми от Сената обсъждат варианта за трупане на запаси — изтъкна Маурицио.

— Да, и аз лично възнамерявам да приложа тази идея в моите ферми — призна Антонио. — Цените спаднаха драстично само в рамките на един месец и печалбите далеч не са толкова стабилни колкото преди.

Макар че не можеше да се включи в разговора, Бел нямаше друг избор, освен да се пооблегне назад в стола си, за да позволи на двамата мъже да говорят през нея. А така очите й още по-често попадаха върху Лоран.

Когато погледите им се срещнаха за няколко секунди, и двамата разбраха, че нищо помежду им не се е променило.

По-късно, на кафе в гостната, Бел се озова в разговор с Густаво и Лоран.

— Кога се връщате в Париж? — попита го Густаво.

— Още не съм решил — отвърна Лоран. — Зависи как ще се развият нещата и какви възможности ще ми се открият тук — отговори той, поглеждайки към Бел. — Майка ви, мосю, беше така добра да ми обещае среща с някои потенциални клиенти, които може да изявят желание да направя скулптури на техни близки. Кой знае — усмихна се той. — Може пък да се влюбя в красивата ви страна и да реша да остана завинаги.

— Е, ако сте успял да си осигурите покровителството на майка ми, имате голям шанс — увери го Густаво. — Още бренди? — предложи той, ставайки от мястото си на дивана до Бел.

— Не, благодаря, сеньор — отказа Лоран.

Густаво се отдалечи и двамата за пръв път останаха насаме.

— Как си, Изабела? — попита я той.

Бел впери поглед в масата, в дъските на пода, къде ли не, само и само очите й да не срещнат тези на Лоран. Искаше да му каже толкова много, а не можеше.

— Ами… омъжена — скалъпи накрая.

Тя надникна към него, за да види реакцията му и го завари да проверява скришом стаята за нежелани погледи.

— Бел — прошепна й после, привеждайки се към нея от стола си. — Трябва да знаеш, че дойдох тук заради теб. Трябва да го знаеш — натърти той. — Ако искаш да хвана следващия кораб за Франция, ще го сторя. Но държа да го чуя от твоята уста. Е — подкани я, виждайки, че Густаво вече си налива бренди от гарафата. — Кажи ми, щастлива ли си с новия си съпруг?

Тя не знаеше как да му отговори, а и видя, че Густаво слагаше кристалната запушалка на гарафата.

— Не мога — отвърна накрая, съзнавайки, че секундите изтичат неумолимо.

— Кажи ми поне дали още ме обичаш.

— Да.

Густаво се наведе до ухото на майка си и й прошепна нещо.

— Тогава утре следобед ще те чакам на моя адрес, Руа Висконде де Пиража, номер седемнайсет. Това е жилищна сграда в Ипанема. Живея в шести апартамент на най-горния етаж.

Бел запамети адреса, а след миг Густаво закрачи обратно към тях. Усети, че и на Лоран му направи впечатление колко е пиян, и потрепери, когато съпругът й седна до нея, преметна грубо ръка през кръста й и я придърпа към себе си за целувка.

— Жена ми е прекрасна, не смятате ли? — обърна се той към Лоран.

— Така е, мосю.

— Понякога имам чувството, че не я заслужавам — добави Густаво, отпивайки още една голяма глътка от брендито си. — Сигурно можете да си представите колко се радвам на първите седмици от брачния ми живот.

— О, да, представям си — потвърди Лоран. — А сега простете, но трябва да вървя.

Той стана внезапно и отиде да се сбогува с останалите.

— Възстанови ли се, скъпа? — прошепна в ухото й Густаво, докато Бел гледаше как Лоран целува ръката на Карла.

— За жалост, не. Може би утре ще съм по-добре.

— Наистина жалко — съгласи се Густаво. — Исках да правя любов с красивата си съпруга тази вечер.

Лоран се върна и застана пред двама им.

— Желая ви приятна вечер и ви благодаря за поканата.

Густаво и Бел станаха, а Лоран се здрависа с него и долепи за кратко устни до нейната ръка.

— À bientôt, мадам Айрес Кабрал.

— Bonne nuit, сеньор Бруи.

След като Лоран си тръгна, всички останали в гостната започнаха да се разотиват.

— Лека нощ, керида — пожела й на входа Карла. — Ела ми на гости по-скоро — добави и хвърли въпросителен поглед към дъщеря си, преди да заслиза по стълбището след Антонио.

На горния етаж, на стълбищната площадка пред стаята им, Густаво целуна страстно Бел.

— Едвам ще дочакам утрешния ден — каза той.

Бел затвори вратата, съблече се и си легна, благодарна, че поне тази нощ щеше да прекара сама.