Лусинда Райли
Седемте сестри (28) (Историята на Мая)

27.

Като прочетох и последното писмо, видях, че минава полунощ. Изабела Бонифацио се беше качила на парахода и й предстоеше да се завърне при мъж, когото не обичаше, оставяйки Лоран Бруи зад гърба си.

Ло…

С прилив на вълнение осъзнах, че вече знам откъде идват първите две букви от гърба на триъгълната плочка; Лоран, тайната любов на Бел. А скулптурата на седналата жена в градината на Каса вероятно беше същата онази, за която Бел бе позирала през онези шеметни дни в Париж. Макар че нямах представа как се беше озовала отвъд океана, в Бразилия.

Реших, че на сутринта не само ще препрочета писмата — толкова нетърпеливо бях погълнала историята, че несъмнено бях пропуснала някои подробности — но и ще проуча мосю Лоран Бруи в интернет. Името му определено ми звучеше познато. Но точно в момента бях толкова изтощена, че просто се съблякох, завих се с чаршафа и заспах с ръка върху историята ми.

 

 

Събуди ме остър дрънчащ звук и на дезориентираните ми сетива им бяха нужни няколко секунди да установят, че врявата идва от телефона до леглото ми. Пресегнах се до нощното шкафче, долепих слушалката до ухото си и пророних сънено: „Ало?“.

— Мая, Флориано е. Как се чувстваш?

— Като че ли… по-добре — отвърнах и незабавно ме обзе гузна съвест, задето го бях излъгала предишната вечер.

— Радвам се. Искаш ли да се срещнем днес? Имам много да ти разказвам.

„И аз на теб“, помислих си, но не го казах на глас.

— Разбира се.

— Времето е прекрасно, така че предлагам да се разходим по плажа. Да те чакам във фоайето в единайсет?

— Да, но моля те, Флориано, ако имаш друга работа…

— Мая, аз съм писател. Всяко оправдание да не седна пред бюрото е винаги добре дошло. Ще се видим след час.

Поръчах си закуска от румсървиса и прочетох отново първите няколко писма, за да се доизбистрят в съзнанието ми. После си взех бърз душ и слязох във фоайето точно в единайсет.

Флориано вече ме чакаше, четейки една страница от дебелия найлонов джоб в скута му.

— Добро утро — поздравих го.

— Добро утро — отвърна той. — Изглеждаш добре.

— Да, така и се чувствам. — Седнах до него и моментално реших да му кажа истината. — Флориано, не само стомахът ми ме задържа в хотела снощи. Яра, възрастната прислужница, ми даде един пакет преди да си тръгнем от имението вчера — признах си аз. — И ме накара да се закълна, че няма да казвам на никого за него.

— Разбирам. — Флориано вдигна вежда. — И какво имаше вътре?

— Писма, написани от Изабела Бонифацио до прислужницата й от онова време. Жена на име Лоен Фагундес. Майката на Яра.

— Ясно.

— Съжалявам, че не ти казах още вчера. Просто исках първо да ги прочета. Трябва да ми обещаеш, че ще си мълчиш за тях. Яра се страхуваше сеньора Карвальо да не разбере, че ми ги е дала.

— Дадено. Ще си мълча. — Той кимна сериозно. — Все пак говорим за твоята семейна история, не моята. А ми се струва, че ти не си от най-доверчивите хора. Сигурен съм, че имаш още много тайни. Е, ще споделиш ли съдържанието на писмата с мен? Решението е твое и няма да се обидя, ако откажеш.

— С радост ще ти разкажа — уверих го аз, смаяна от проницателната му оценка за мен, отразяваща думите на Татко Солт от прощалното му писмо.

— Хайде да се поразходим, докато си говорим.

Излязохме от фоайето, пресякохме улицата и тръгнахме по широкия крайбрежен булевард. Пред множеството павилиони с прясно кокосово мляко, бира и всякакви вкуснотии вече се рояха клиенти.

— Ще се разходим до „Копакабана“ и ще ти покажа къде се е венчала прабаба ти.

— И къде е отпразнувала осемнайсетия си рожден ден — добавих аз.

— Точно така. Имам снимки и от него. Намерих ги във вестникарските архиви на библиотеката. Е — подхвана той, — ако нямаш нищо против, Мая, много бих се радвал да ми разкажеш какво си научила.

Докато се разхождахме по плажа Ипанема, му предадох възможно най-подробно историята, описана в писмата.

Стигнахме до плажа Копакабана и продължихме чак до прочутия хотел „Копакабана Палас“. Осъвременен и абсолютно забележителен, хотелът сияеше в ярко бяло под слънчевата светлина — едно от най-знаменитите бижута в архитектурната корона на Рио.

— Определено е впечатляващ — коментирах, оглеждайки внушителната му фасада. — Вече разбирам защо са го избрали за сватбата на Бел и Густаво. Представям си я в красивата й булчинска рокля сред овациите на всички някогашни големци на Рио.

Утринното слънце се засилваше все повече, затова се настанихме на два високи стола под чадъра на един от плажните павилиони. Флориано си поръча бира, а аз — кокосово мляко.

— Първата ми новина е, че приятелят ми от „Музея на Републиката“ успя да разчете двете имена на гърба на триъгълната плочка с помощта на ултравиолетовата машина. Още работи по датата и другия надпис, но имената определено са „Изабела Айрес Кабрал“ и „Лоран Бруи“. Естествено, благодарение на писмата, и двамата вече знаем без всякакво съмнение кой е бил парижкият възлюбен на Бел. Станал е бележит скулптор във Франция. Ето. — Флориано извади няколко страници от найлоновия джоб и ми ги подаде. — Това са негови творби.

Огледах зърнестите снимки на няколко от скулптурите на Лоран Бруи. Повечето бяха елементарни човешки фигури, подобни на статуята, която бях видяла в А Каса дас Оркидеас. Имаше и много мъже, облечени в старовремски войнишки униформи.

— Прочул се е по време на Втората световна война, в която се е бил като част от Съпротивата — обясни Флориано. — На страницата му в „Уикипедия“ пише, че получил почетен медал за храброст. Несъмнено интересен човек. Виж, това е негова снимка. Бил е доста привлекателен мъж — добави той.

Огледах красивото лице на Лоран. Ясно изразените му черти, изваяна челюст и остри скули му придаваха неоспоримо галски вид.

— А това са Густаво и Изабела на сватбения им ден.

Погледнах снимката, насочвайки вниманието си първо към Густаво. Контрастът с Лоран не можеше да се отрече. Слабоватата му физика и дребно издължено лице ми подсказаха защо Бел и Мария Елиза го бяха оприличили на пор. Но очите му излъчваха добрина.

Огледах и Изабела, чиито черти силно ми напомняха на моите собствени. Тъкмо се канех да оставя снимката, когато забелязах колието на врата й.

— О, боже!

— Какво?

— Погледни.

Посочих му врата й, докато пръстите на другата ми ръка инстинктивно стиснаха лунния камък около собствената ми шия. Той проучи внимателно снимката, а после и мен.

— Да, Мая. Колието е същото.

— Затова Яра ми даде писмата. Каза, че е разпознала колието.

— Значи вече вярваш, че произхождаш от рода Айрес Кабрал? — усмихна ми се той.

— Да, вярвам — отвърнах, този път истински убедена. — Това е неоспоримо доказателство.

— Сигурно си много щастлива.

— Да, но… — оставих страниците на масата и въздъхнах.

Флориано запали цигара и ме загледа.

— Какво има?

— Изоставила е възлюбения си във Франция, за да се омъжи за Густаво Айрес Кабрал, когото не е обичала. Тъжна история.

— Романтичка ли си по душа, Мая?

— Не, но ако прочетеш писмата на Изабела до прислужницата й, в които й споделя за любовта си към Лоран Бруи, и ти би се разчувствал.

— Е, надявам се скоро да ми позволиш.

— Разбира се — отвърнах аз. — Макар че чувствата на Изабела вероятно са били просто увлечение.

— Вярно е — съгласи се той. — Но ако е било така, защо баща ти е решил да ти даде точно онази триъгълна плочка като ключ към разгадаването на миналото ти? Щеше да е много по-лесно да сложи в плика снимка на Изабела и съпруга й.

— Не знам — въздъхнах аз. — И вероятно никога няма да разбера. След октомври на 1928-а, когато Изабела е напуснала Париж, писмата спират. Затова предполагам, че се е омъжила за Густаво и се е установила с него тук.

— Аз обаче не мисля, че това е цялата история — отбеляза Флориано, извади още една разпечатана снимка и ми я подаде. — Заснета е през януари на 1929-а. На нея се вижда гипсовата отливка на главата на Христос Спасителя тъкмо след свалянето й от кораба, пренесъл я от Франция. Този странен предмет до нея е гигантска длан. На снимката има двама мъже. Единият е Еитор Леви, ръководителят на проекта по конструирането на статуята. А сега погледни внимателно другия.

Флориано го посочи с пръст. Вгледах се в чертите на човека, облегнал се на ръката на Христос. Сравних го със снимката, която Флориано ми беше дал преди няколко минути.

— Божичко, това е Лоран Бруи!

— Точно така.

— Значи е идвал в Рио?

— Така изглежда. Не е нужно да си гений, за да предположиш, че е пропътувал всичкия път от Франция заради работата си по легендарната статуя.

— И да види Изабела, може би? — додадох аз.

— Един историк не бива да прави подобни догадки, особено, при положение че си прочела само за чувствата на Изабела към Лоран. Не знаем какво е изпитвал той към нея — напомни ми Флориано.

— Вярно е. Но в писмата си тя говори за това как седяла в ателието на Пол Ландовски и позирала за статуята, която сега краси градината на А Каса дас Оркидеас. Освен това разказва на Лоен, прислужницата си, че Лоран я умолявал да остане във Франция и да не се връща в Бразилия. Чудя се дали не я е последвал тук… Но как да разберем дали наистина са се срещнали отново след като е пристигнал в Рио?

— Ще попитаме приятелката ти Яра — сви рамене Флориано. — Щом ти е дала писмата, можем да предположим, че поради една или друга причина иска да узнаеш истината.

— Но тя се страхува от господарката си. Едно е да ми даде писмата, и съвсем друго да ми разкрие всичко, което знае за миналото ми.

— Мая — каза твърдо Флориано, — спри да се държиш така пораженчески. Вече ти се е доверила достатъчно, че да ти даде писмата. А сега какво ще кажеш да се върнем в хотела ти, за да ги прочета?

— Добре — съгласих се аз.

 

 

Докато Флориано седеше в апартамента ми и четеше писмата на Бел, аз се върнах на плажа Ипанема и поплувах в бурните вълни на Атлантическия океан. Съхнейки на слънцето, реших, че Флориано е прав и няма нищо лошо в това да преследвам истината, заради която бях прекосила половината свят.

Питах се дали боязливостта ми не беше породена от факта, че всяка стъпка ме приближаваше все повече към откриването на биологичните ми родители. Нямах представа дали са живи, нито пък защо Татко Солт ми беше дал улика, която ме отвеждаше много по-назад в миналото, отколкото беше необходимо всъщност.

И защо сеньора Карвальо така ревностно отказваше да признае, че дъщеря й е родила дете. Млада жена, която безспорно бе на възраст, подходяща да ми бъде майка…

В този момент си припомних думите на Татко Солт, гравирани върху армиларната сфера.

Не можех и не биваше да бягам от миналото си.

 

 

— Имаш ли желание пак да ме придружиш до имението, за да проверим дали Яра няма да ми каже още нещо? — попитах Флориано, като се върнах в хотела.

— Разбира се — отвърна той, без да вдига поглед от писмото, което четеше. — Остават ми само още няколко писма.

— Ще си взема душ, докато приключиш.

— Добре.

Затворих вратата на банята след себе си, съблякох се и влязох под душа, усещайки съвсем осезаемо присъствието на Флориано в съседната стая. Макар че само преди два дни ми беше съвършено непознат, лекият му характер и спокойно поведение ме караха да се чувствам, сякаш го познавах от много по-отдавна.

Книгата, която бях превела, беше философска, трогателна и бликаща от човешки емоции. Затова очаквах писателят й да се приема много по̀ на сериозно от мъжа, който в момента седеше на няколко метра от мен. Като излязох от банята, Флориано беше оставил писмата в спретната купчинка и стоеше до прозореца, загледан в плажа отвъд.

— Ще ги прибереш ли в сейфа? — попита ме той.

— Да.

Флориано ми подаде купчинката и аз тръгнах към сейфа.

— Благодаря ти, Мая — каза внезапно той.

— За какво? — попитах, докато набирах секретния си код.

— Задето ми позволи да прочета писмата. Сигурен съм, че много от колегите ми много биха се радвали на такава привилегия. Фактът, че прабаба ти е присъствала на конструирането на Христос Спасителя, живяла е под един покрив с Еитор да Силва Коста и семейството му и дори е седяла в ателието на Ландовски, докато той е правил отливките, е направо изумителен. За мен наистина е чест — отбеляза той и ми се поклони на шега.

— Всъщност ти заслужаваш благодарности. Толкова ми помогна да наредя някои от парчетата на пъзела.

— Е, хайде към имението, за да наредим още няколко.

— Ще трябва да ме изчакаш отвън, Флориано. Обещах на Яра да не казвам на никого за писмата. Не искам да предавам доверието й.

— В такъв случай просто ще предложа шофьорските си услуги на сеньорита — ухили се той. — Тръгваме ли?

Излязохме от апартамента и Флориано извика асансьора. Когато вратите се отвориха и влязохме в кабината, забелязах, че оглежда отражението ми в огледалните стени.

— Хванала си тен. Отива ти. А сега — добави, когато стигнахме до фоайето и закрачи целеустремено към изхода — напред и нагоре.

 

 

Двайсет минути по-късно паркирахме до тротоара срещу имението. Минавайки покрай ръждясалата желязна порта, бяхме видели, че е заключена с масивен катинар след посещението ни от предишния ден.

— Какво е станало? — попитах аз, докато излизахме от колата. — Дали са заключили, защото сеньора Карвальо е знаела, че ще се върнем?

— Нямам представа — отвърна Флориано и тръгна покрай занемарения жив плет. — Ще проверя дали няма друг начин да влезем, бил той законен или не.

Надникнах през железните решетки на оградата, обзета от разочарование и чувство за безсилие. Може би беше просто съвпадение и старицата бе имала планове да напусне дома си за известно време — да погостува на роднини например. Но в този момент осъзнах колко отчаяно исках да опозная миналото, което вече бях уверена, че ми принадлежи.

Флориано дойде при мен.

— Това място е като крепост. Обиколих целия периметър и освен ако не си пробием дупка през живия плет с моторна резачка, няма как да влезем. Като надникнах откъм гърба му, видях, че дори кепенците на задните прозорци са затворени. Не мисля, че има някого вкъщи.

— Ами ако изобщо не се върнат? — замислих се аз, долавяйки притеснението в гласа си.

— Не е задължително, Мая. Може просто да уцелваме неподходящия момент. Виж, поне има пощенска кутия, така че може да оставиш бележка на Яра с адреса на хотела ти и телефонен номер за връзка.

— Ами ако старицата я намери?

— Мога да ти гарантирам, че когато сеньора Карвальо се върне, първата й работа няма да е да прерови пощенската си кутия. Тя е представителка на една различна епоха и несъмнено смята това за задължение на прислужницата си. Сигурно получава писмата си на сребърен поднос — обясни Флориано с широка усмивка.

— Добре — съгласих се неохотно и извадих тефтер и химикал от чантата си, за да оставя бележка на Яра.

— Няма какво друго да направим тук. Хайде — подкани ме той, след като пуснах листа в ръждивата пощенска кутия.

В началото на двайсетминутното пътуване до центъра на Рио мълчах, умърлушена след вълнението ми около писмата и желанието ми да науча цялата история.

— Дано не ти е хрумнало да се откажеш — прочете мислите ми Флориано, докато карахме покрай плажа Ипанема.

— Разбира се, че не. Но наистина нямам представа какво да правя оттук нататък.

— Търпение, Мая. Просто ще трябва да изчакаме отговора на Яра. И от време на време да проверяваме дали не са се върнали в имението. Обикновено, при такива обстоятелства се оказва, че няма никаква мистерия, а просто най-прозаично обяснение. Затова предлагам да поумуваме какво може да е то.

— Гостуват на роднини? — изказах първоначалното си убеждение.

— Възможно е, но като се има предвид колко слаба изглеждаше старицата, едва ли й е било до дълги пътувания. И сладки приказки с познати.

— В такъв случай може да са напуснали имението от страх, че ще се върнем.

— И това е възможно, но малко вероятно. Сеньора Карвальо е прекарала целия си живот в тази къща, а и макар да не й се говореше за евентуалната ви роднинска връзка, все пак не сме опрели нож в гърлото й — размишляваше на глас той. — Аз лично смятам, че има само една причина и двете да не са у дома.

— И тя е?

— Сеньора Карвальо се е разболяла и са я взели в болница. Затова възнамерявам да се обадя в местните заведения и да проверя дали скъпата ми „пралеля“ не е била приета в някое от тях през последните двайсети и четири часа.

Изгледах Флориано с възхищение.

— Може да си прав.

— Отиваме в апартамента ми, за да намерим телефоните на местните болници и да проведем няколко разговора — обяви той и сви надясно от Авенида Виейра Соуто, вместо да продължи по крайбрежния булевард към хотела ми.

— Моля те, Флориано, не искам да те занимавам. Мога да го направя и от моя лаптоп.

— Мая, ще млъкнеш ли, ако обичаш. Писмата, които прочетох тази сутрин, са едни от най-интересните в кариерата ми на историк. Освен това в тях намерих нещо, за което още не съм ти казал, но то ги прави още по-любопитни за мен. И навярно дори разбулва една дългогодишна мистерия около Христос Спасителя. Затова, моля те, повярвай ми, като ти казвам, че всъщност си помагаме един на друг. Но нека все пак те предупредя: домът ми далеч не е „Копакабана Палас“ — добави той, докато се отдалечавахме от плажа Ипанема.

Не след дълго Флориано сви рязко вдясно и паркира на тясна циментова площадка пред порутена жилищна сграда. Намираше се само на пет-десет минути път пеша от хотела ми, а имах чувството, че съм попаднала в различен свят.

— Е — подхвана той, като слязохме от колата и заизкачвахме стълбите към входната врата. — Добре дошла в chez moi^[1]. Боя се, че няма асансьор.

Той отвори входната врата и хукна нагоре по тясното стълбище, взимайки по две стъпала наведнъж.

Последвах го нагоре, нагоре и още по-нагоре, докато не се озовахме на малка стълбищна площадка с една врата, която Флориано отключи.

— Не съм кой знае какъв домакин, но и това е дом — предупреди ме отново той. — Заповядай.

Флориано влезе в апартамента, а аз останах на прага, изпитвайки мимолетна боязън при мисълта, че се озовавах в дома на почти непознат мъж. В този момент си спомних, че вечерта на първата ни среща си беше тръгнал по-рано, за да отключи на момичето, с което живееше, и се престраших да вляза.

Всекидневната се оказа точно такава, какво Флориано я беше описал: бъркотия от предмети, използвани и невърнати по местата им. Мебелировката се състоеше от оръфан кожен диван, вехто кресло и масичка за кафе, отрупана с книги, хвърчащи листове, купа със засъхнала храна и препълнен пепелник.

— Да се качим на горния етаж. Там е доста по-приятно — обеща той и тръгна по коридора.

Изкачихме още едно стълбище и пристигнахме на малка площадка с две врати. Флориано отвори едната и видях тераса, защитена в по-голямата си част от полегат покрив. Под него се разполагаха диван и маса със столове, а в ъгъла имаше бюро с лаптоп и полица с книги на стената отзад. Предната част на терасата беше открита и обточена със саксии с цветя, които добавяха живост и цвят към атмосферата на мястото.

— Тук живея и работя. Чувствай се като у дома си — покани ме той, после отиде до бюрото, отвори лаптопа и седна пред него.

Разходих се до ръба на терасата и веднага усетих жаркото слънце по лицето си. Облегнах лакти на парапета и погледнах нагоре. Само на неколкостотин метра от нас малък град от постройки се спускаше напосоки по хълма. От покривите им се развяваха хвърчила, а навсякъде около тях се носеше приглушената песен на барабани.

След стерилността на хотелската ми стая тук имах чувството, че усещам истинския пулс на града.

— Много е красиво — въздъхнах. — Това фавела^[2] ли е? — посочих към къщичките на склона пред нас.

— Да, и допреди няколко години беше доста опасно място. Трафикът на наркотици и убийствата бяха често срещано явление и макар да граничи с Ипанема, един от най-луксозните райони в Рио, никой не искаше да живее там — обясни Флориано. — Но в наши дни кварталът е облагороден и правителството дори подсигури лифт за жителите му. Според някои тези средства трябвало да се вложат в здравни грижи, но и това е някакво начало.

— Но нали Бразилия е просперираща страна? — попитах аз.

— Да, но като всяка бързо разрастваща се икономика, в началото само малък процент от населението се облагодетелства от новооткритото богатство и почти нищо не се променя за мнозинството, което продължава да тъне в нищета. Същото е и в Индия и Русия в момента. Както и да е — въздъхна Флориано. — Да не започваме темата за социалните несправедливости в Бразилия. Мога да ти изнеса цяла лекция по въпроса, но сега си имаме друга работа. — Той върна вниманието си към компютъра. — И така, предполагам, че сеньора Карвальо е от малкото привилегировани бразилци, които могат да си позволят да избягват ужасните държавни болници тук, в Рио. Затова търся телефоните за връзка с частните. А, ето. — Върнах се при него и се наведох над рамото му, за да погледна екрана. — Около десетина са. Ще принтирам телефонните им номера.

— Какво ще кажеш да си ги разделим? — предложих аз.

— Добре — съгласи се Флориано. — Но не забравяй да се представиш като близка роднина на регистратурата, внучка например — Флориано ми стрелна ироничен поглед, — в противен случай няма да ти предоставят никаква информация.

През следващите петнайсет минути Флориано се изолира на долния етаж с мобилния си телефон, а аз останах на терасата с моя и всеки се зае със своята част от списъка с телефонни номера. Но в крайна сметка се оказа, че през последното денонощие сеньора Карвальо не е постъпвала в никоя от клиниките, с които се свързах. Когато накрая Флориано се върна на горния етаж с поднос в ръце, изражението му говореше за същия неуспех.

— Не изглеждай толкова отчаяна, Мая — каза ми, оставяйки платото със сирена, салами и пресни франзели на масата. — По-добре се мисли на пълен стомах.

Нахраних се лакомо, осъзнавайки, че беше станало шест вечерта, а не бях яла от закуска.

— Е, каква мистерия очакваше да разгадаеш с помощта на нещо, което си прочел в писмата на Бел? — подканих го аз, след като стана от масата и отиде в откритата част на терасата, за да запали цигара.

— Слушай сега — подхвана Флориано, облегна се на парапета и отправи поглед към смрачаващото се небе. — Открай време се счита, че Ландовски използвал ръцете на момичето, което Бел споменава в писмата си, Маргарида Лопес де Алмейда, като модел за ръцете на Христос Спасителя. Бел потвърждава, че Маргарида наистина е била в ателието на професора и че се е славела като даровита пианистка. През целия си живот Маргарида не отрекла слуха, че именно нейните ръце красят легендарната статуя. Но преди няколко години, на смъртния си одър, тя отрекла твърдението си и признала, че всъщност Ландовски не използвал нейните ръце за модел.

Флориано ме наблюдаваше, за да разбере дали следвам мисълта му.

— Бел пише, че професорът направил отливка и на нейните ръце заедно с тези на Маргарида — заявих аз.

— Именно. Разбира се, възможно е никоя от отливките да не е била използвана за самата статуя, но Маргарида вероятно е имала своите съмнения. Кой знае? Може пък професорът да е избрал ръцете на Изабела, момичето, което водела със себе си в ателието по онова време.

— Боже — пророних.

Мозъкът ми не побираше онова, което Флориано намекваше. Че не е изключено ръцете на собствената ми прабаба да обгръщат с любов и закрила света под онази планина.

— Откровено казано, едва ли някога ще успеем да установим истината, но, предполагам, разбираш защо писмата ме развълнуваха толкова — продължи Флориано. — И биха развълнували още мнозина, ако Яра се съгласи да споделиш съдържанието им със света. Затова трябва да научим истината, не само заради твоето минало, Мая, но и заради това на цяла Бразилия.

— Прав си — съгласих се аз. — Но в момента се намираме пред задънена улица.

— От която просто можем да излезем, за да си начертаем нов маршрут.

— Е, всъщност ми хрумна още едно нещо — обявих аз.

— И какво е то? — подкани ме Флориано.

— Яра ми даде да разбера, че господарката й е сериозно болна. Че сеньора Карвальо е с единия крак в гроба. В онзи момент реших, че просто се опитва да ни изгони. Но сеньора Карвальо наистина изглеждаше зле и масата до нея беше отрупана с лекарства. Опитвам се да кажа, че в Швейцария, ако някой достигне края на живота си и страда жестоко, обикновено постъпва в хоспис. Имате ли такива в Бразилия?

— Да, но само за богатите, естествено. В интерес на истината, се сещам за един в покрайнините на Рио, стопанисван от монахини. А семейство Айрес Кабрал определено са били набожни католици. Знаеш ли, Мая, може и да си права.

Флориано стана и тъкмо се отправяше към компютъра си, когато вратата се отвори със замах. Дребно тъмнооко дете с тениска на „Хелоу Кити“ и розови панталонки прелетя през стаята и се хвърли в ръцете му.

— Папаи!

— Здравей, миня пекена. Как мина денят ти? — попита я той с усмивка.

— Добре, само дето ми липсваше.

Обърнах очи към отворената врата, където стоеше млада стройна жена. Погледна ме за кратко и ми се усмихна за поздрав, после върна вниманието си към детето.

— Хайде, Валентина, баща ти е зает, а теб трябва да те изкъпем. Ходихме до плажа след училище, понеже стана много топло — добави жената, без да поглежда никой от двама ни.

— Не може ли да остана малко при теб, папаи? — попита нацупено Валентина, когато баща й я остави на пода.

— Отиди да се изкъпеш, а когато си готова за лягане, ела с книжката и ще ти прочета следващата глава. — Той я целуна нежно по тъмната коса и я побутна към младата жена. — До после, керида.

— И аз трябва да вървя — обявих и станах, когато вратата се затвори след тях. — Вече ти отнех достатъчно време.

— Не и преди да се свържем с манастирския хоспис, за който се сетих — отсече Флориано, сядайки пред лаптопа си.

— Дъщеря ти е прекрасна. Прилича на теб — коментирах аз. — На колко години е?

— На шест — отвърна той, щракайки по клавиатурата. — Така. Намерих телефонен номер, макар че се съмнявам да има някого на рецепцията толкова късно вечерта. И все пак ще опитам.

Той набра номера от екрана на мобилния си телефон и го долепи до ухото си. След няколко секунди прекъсна връзката.

— Както и предполагах. Дали са номер за спешни случаи, но мисля, че ще предизвикаме твърде голямо подозрение, ако го използваме. Едно е разтревожен роднина да се обади в болницата, когато не може да открие свой близък, но е малко вероятно членовете на нечие семейство да не знаят, че човекът е постъпил в хоспис. Затова предлагам просто да се явим лично утре.

— Нищо чудно да е поредната задънена улица.

— Да, нищо чудно, но инстинктите ми подсказват, че това е най-логичният подход. Браво на теб, Мая — усмихна ми се одобрително той. — Ставаш за исторически детектив.

— Ще видим утре. А сега те оставям на мира — обявих, ставайки от мястото си.

— Ще те откарам до хотела — стана и Флориано.

— Няма нужда. Ще се прибера пеша — отказах категорично.

— Добре. Как ти звучи дванайсет часът утре? На родителска среща съм в девет и половина. Смятат, че Валентина може да има дислексия — въздъхна той.

— Разбира се. И съжалявам да го чуя. Но Електра, една от сестрите ми, също има дислексия. А е една от най-умните жени, които познавам — опитах да го успокоя аз. — Лека нощ, Флориано.