Лусинда Райли
Седемте сестри (27) (Историята на Мая)

26.

Бел преживя някак следващите двайсет и четири часа и прощалната вечеря, която й бяха подготвили семейство Да Силва Коста.

— За жалост няма да сме се прибрали в Рио, за да отпразнуваме с теб сватбения ти ден — отбеляза Еитор, когато семейството вдигна тост с шампанско в нейно име. — Но искаме да пожелаем на теб и годеника ти всичкото щастие на света.

След вечеря й подариха красива порцеланова кана за кафе и сервиз чаши на „Лимож“, като спомен за престоя й във Франция. Когато семейството се разпръсна, Еитор отиде при Бел с усмивка.

— Радваш ли се, че си отиваш у дома, Изабела?

— Нямам търпение да видя семейството си. И годеника си, разбира се — побърза да добави тя. — Но Париж ще ми липсва много.

— Може би един ден, когато видиш Христос Спасителя на върха на Корковадо, ще разказваш на децата си, че си станала част от създаването му.

— Да, и за мен беше голяма чест — съгласи се Бел. — Как върви работата по статуята?

— Както знаеш, Ландовски почти приключва четириметровия макет и сега трябва да си намеря място, достатъчно голямо, че с чертожниците ми да го увеличим до трийсет метра. Идната седмица Ландовски ще започне работа по главата и ръцете в реален размер. При последната ни среща ми каза, че накарал сеньор Бруи да направи отливки на ръцете ви със сеньорита Лопес де Алмейда, за да ги използва като модел. Кой знае — продължи Еитор, — един ден изящните ти пръсти може да благославят Рио от върха на Корковадо.

Мария Жоржиана настоя и тя да изпрати Бел до борда на кораба. За щастие веднага щом настаниха Бел в каютата й, сеньора Да Силва Коста хукна да говори с домакин-касиера и остави двете приятелки насаме за няколко минути.

— Бъди щастлива, скъпа моя Изабела — каза Мария Елиза, целувайки Бел за довиждане.

— Ще опитам — обеща тя.

Мария Елиза заоглежда тревожно лицето й.

— Станало ли е нещо?

— Не, просто… сигурно се притеснявам за сватбата — отвърна Бел.

— Е, на всяка цена да ми пишеш как е минала и ще се видим веднага щом се върна в Рио. Бел, чуй…

— Какво има?

Корабната камбана извести със звън, че остават трийсет минути до отплаване.

— Спомняй си за времето, прекарано в Париж, но моля те, опитай да приемеш бъдещето си с Густаво.

Бел загледа смаяно Мария Елиза и инстинктите й подсказаха какво се опитва да й каже.

— Добре, обещавам.

Мария Жоржиана се върна в каютата.

— Домакин-касиерът беше заобиколен от тълпа гости, затова не можах да говоря лично с него, но задължително му се представи. Вече знае, че пътуваш сама и несъмнено ще ти намери подходяща придружителка.

— Разбира се. Довиждане, сеньора Да Силва Коста. Благодаря ви за добрината.

— И трябва пак да ми обещаеш, че няма да слизаш от кораба, докато не акостира на пристанището в Мауа — добави тя. — Ще съм ти благодарна, ако ми изпратиш телеграма веднага щом се прибереш при родителите си.

— Ще ви уведомя на момента.

Бел ги последва до горната палуба, за да се сбогуват. След като двете си тръгнаха, тя се облегна на парапета. Плъзна поглед по пристанището на Хавър, съзнавайки, че е време да се сбогува с Франция.

Някъде на юг се простираше Париж, а някъде в него се намираше Лоран. Корабът излезе плавно от котвеното си място и Бел погледа крайбрежната ивица, докато не се сля с хоризонта.

— Сбогом, любов моя, сбогом — прошепна тя.

И слезе в каютата си, погълната от искрена тъга.

 

 

Бел вечеря в стаята си, неспособна да понесе веселата атмосфера в трапезарията, която гъмжеше от развълнувани туристи, щастливи да започнат пътешествието си. Легна на леглото, усещайки нежното люшкане на кораба, а когато нощта се спусна, небето отвъд илюминатора стана черно като сърцето й.

Беше се питала дали след като напуснеше твърда земя, след като корабът и животът й поемеха към дома, ужасяващата болка в душата й ще поолекне. Все пак щеше да види обичните си родители и да се завърне в познатата атмосфера на родната й страна. Сватбените планове вече се развиваха с пълна сила и Антонио й беше писал възторжено, че предстои да се венчаят в красивата катедрала на Рио — чест, каквато малцина можеха да си позволят. Но колкото и да се мъчеше да повдигне духа си, докато корабът все повече и повече я отдалечаваше от Лоран, сърцето й тежеше като каменните късове зад ателието на Ландовски.

— Пресвета Дево — замоли се тя, обливайки възглавницата си със сълзи, — дай ми силата да живея без него, защото точно в този миг не знам как ще оцелея.