Лусинда Райли
Седемте сестри (25) (Историята на Мая)

24.

— Говорих с професора — обяви Лоран, когато Бел и Маргарида пристигнаха в ателието на следващата сутрин. — И му обясних, че не е възможно да довърша скулптурата си за един ден. Разбрахме се от сега нататък да идвате рано вечерта, след като сме приключили работа по статуята на Христос. Ако е нужно, мога да говоря със сеньор Да Силва Коста и да му обясня как стоят нещата.

Бел, която цяла сутрин се чувстваше безкрайно напрегната, изпита такова облекчение от думите му, че закима развълнувано.

— Но, мосю Бруи — намеси се Маргарида с тревожна гримаса. — Аз няма да мога да придружавам мадмоазел Изабела толкова късно. Майка ми държи да се прибирам у дома в шест за вечеря.

— Е, мадмоазел, аз лично не виждам нищо неблагоприлично в тази ситуация — каза Лоран. — Професорът също ще присъства, а съпругата и децата му са на един хвърлей оттук, в къщата.

Бел отправи умолителен поглед към Маргарида и видя примирението в очите й.

— Да, прав сте — отвърна рязко. — А сега извинете, но трябва да се преоблека.

— Е, да се залавяме за работа — обърна се Лоран към Бел с триумфална усмивка на лице.

 

 

Същата вечер Еитор обяви на масата, че Лоран Бруи му се е обадил в офиса, за да му обясни защо е необходимо Бел да ходи в ателието по-късно от обичайното.

— Тъй като спешността на моя проект доведе до отлагането на твоя, смятам, че трябва да се съглася — заяви Еитор. — Изабела, шофьорът ми ще те кара в ателието в пет часа всеки ден и ще те взима в девет.

— Няма ли автобус, с който да се придвижвам? Не искам да ви ангажирам, сеньор Да Силва Коста — отвърна Бел.

— Автобус? — ужаси се Мария Жоржиана. — Едва ли на родителите ти би им харесало дъщеря им да се вози сама в градския транспорт на Париж късно вечерта. Задължително ще се придвижваш с кола.

— Благодаря. Ще ви заплатя разходите — добави тихо Бел, прикривайки облекчението и радостта си.

— В интерес на истината, Изабела — продължи Еитор, — присъствието ти в ателието на Ландовски ще ми е от полза. Тъкмо ще си ми шпионин и ще ми докладваш как вървят нещата с новия четириметров макет на Христос Спасителя — усмихна се той.

 

 

— Дали ще може някоя вечер да те придружа до ателието и да погледам? — попита Мария Елиза като си легнаха същата вечер.

— Ще попитам мосю Бруи — отвърна Бел. — Още ли се чувстваш добре в болницата? — попита я после, колкото да смени темата. Надяваше се приятелката й да забрави желанието си.

— Много — отговори Мария Елиза. — Преди няколко дни споделих с родителите ми, че искам да започна кариера на медицинска сестра. Както вероятно се досещаш, маи не остана особено щастлива, но паи ме подкрепи и дори я смъмри за тесногръдството й — усмихна се Мария Елиза. — Не че е виновна — побърза да я оправдае тя, вечно готова да прости. — Отраснала е в друга епоха. Но аз вече нямам търпение да се върна в Рио и да се впусна в избраната посока. За жалост паи смята, че ще приключи работата си в Европа чак след година. Голяма си късметлийка, че се прибираш у дома само след две седмици, Бел. Лека нощ.

— И на теб — отвърна Бел и се замисли върху думите на приятелката си. „Де да можехме да си сменим местата“, помисли си сънено. Беше готова да продаде душата си, само и само да остане още цяла година в Париж.

 

 

Два дни по-късно Бел седеше в ателието, докато навън се спускаше здрач. С ъгълчето на окото си виждаше огромната четириметрова статуя на Христос, която лека-полека придобиваше форма. Маргарида вече си беше тръгнала, а тъкмо когато Бел пристигна, Ландовски отиваше да вечеря със семейството си в къщата. Без обичайните човешки звуци ателието беше нетипично тихо.

— За какво си мислиш? — попита внезапно Лоран.

Бел забеляза, че ръцете му се трудят върху горната част на торса й, където оформяха очертанията на гърдите й под муселиновата блуза с висока яка, която носеше.

— За това колко различно е тук вечер — отвърна тя.

— Да, определено е някак спокойно по залез-слънце. Често работя тук вечер, тъй като обичам тишината. По това време Ландовски обръща внимание на семейството си, пък и твърди, че не може да работи на слаба светлина.

— А ти можеш ли?

— Изабела, дори да не седеше пред мен, бих могъл да те пресъздам до последния детайл. Толкова време се взирам в теб, че образът ти е запечатан в паметта ми.

— Значи, в крайна сметка, не съм ти нужна тук?

— Е, може и така да е. — Той й се усмихна лениво. — Но поне имам оправдание да се радвам на компанията ти. Не си ли съгласна?

За пръв път Лоран си признаваше директно, че желае присъствието й не само по творчески причини. Тя сведе очи.

— Да — отговори.

Лоран се умълча и през следващия час работи, без да каже нито дума. След това се протегна и обяви, че е време за почивка. Като тръгна към кухнята, Бел стана и се разходи из ателието, за да пораздвижи скования си гръб. Надникна към недовършената си скулптура и се зарадва на простите й линии.

— Би ли се разпознала? — попита Лоран, като се върна с кана вино и купа маслини, и тя го последва до дървената маса.

— Едва ли — отвърна искрено тя, изучавайки статуята, докато Лоран наливаше вино в две чаши. — Вероятно като завършиш лицето ми бих могла. В момента изглеждам толкова млада, почти като момиченце. Сигурно е заради позата.

— Чудесно! — възкликна Лоран. — Работя с мисълта за розова пъпка, тъкмо преди да се отвори и да разцъфне в приказно цвете. Моментът между детството и зрелостта; стоиш на прага на зрелостта и тръпнеш в очакване да вкусиш сладостите й.

— Аз не съм дете — възрази Бел, леко засегната от обяснението му.

— Но и още не си жена — отвърна той и я погледна многозначително, отпивайки глътка вино.

Бел не знаеше как да му отговори. Затова просто пийна вино, докато ритъмът на сърцето й се ускоряваше.

— Е, да продължим с работата — подкани внезапно той, — преди да се е смрачило напълно.

 

 

Два часа по-късно Бел стана, за да си върви. Лоран я изпрати до вратата на ателието.

— Лек път, Изабела. И прощавай, ако преди малко съм се изказал неуместно. Оттогава почти не ми говориш.

— Аз…

— Шшш. — Лоран долепи нежно показалец до устните й. — Разбирам напълно. Знам какво е положението ти, но все пак ми се иска да не беше такова. Лека нощ, скъпа моя Бел.

Докато пътуваше към дома, Бел размишляваше върху завоалирания начин, по който Лоран й бе признал, че ако беше свободна, щеше да иска връзка с нея. Но и че разбираше положението й и тъй като беше джентълмен, нямаше да престъпи тази граница.

— Колкото и да му се иска… — пророни в захлас тя.

 

 

През следващите няколко вечери в ателието Лоран не се опитваше да я ухажва. Говореше само за скулптурата си или разказваше разни клюки за Монпарнас и обитателите му. Ироничното беше, че колкото по-неутрален ставаше разговорът им, толкова повече се покачваше емоционалното и физическо напрежение у Бел. В крайна сметка, тя започна да използва комплименти: честити му новата риза, отбеляза колко хубаво му стояла и възхвали таланта му на скулптор.

С всеки следващ ден смущението й достигаше нови височини. След като Лоран бе спрял да флиртува с нея, вече се чудеше какво да прави. А и се питаше отново и отново какво иска да прави.

Но колкото и често да си задаваше този въпрос — а разумът й подсказваше, че колкото по-скоро се качеше на кораба за Бразилия, толкова по-добре — нямаше значение. Докато седеше с часове пред него фактът, че Лоран беше толкова близо, а в същото време толкова далеч беше като сладко мъчение за душата й.

Една вечер, след като се сбогува скромно с Лоран и спря в градината, за да си върне самообладанието, преди да се качи в очакващата я кола и да потегли към апартамента, погледът й бе привлечен от купчина парцали под кипарисовия жив плет. Беше сигурна, че не го е видяла при по-ранната си разходка в градината. Тръгна колебливо напред и побутна купчината с върха на обувката си. Тя се размърда и Бел отскочи уплашено назад.

От единия край на камарата се появи малко мърляво човешко краче, а след малко от другия изникна глава със сплъстена косица. Фигурата се поразви и пред Бел се озова момче на около седем-осем години. Чифт очи, видимо замъглени от умора, се отвориха за няколко секунди. После се затвориха отново и Бел осъзна, че детето е заспало.

— Meu Deus — пророни тя и в очите й запариха сълзи.

Замисли се как да постъпи и накрая тръгна колебливо към момчето и коленичи тихо до него, внимавайки да не го уплаши. Протегна ръка към него и допирът й го събуди. Той се надигна тревожно, моментално нащрек.

— Моля те, не се плаши, няма да те нараня. Tu parles français?

Момчето с ужасено, мърляво личице вдигна измършавели ръце пред себе си и заотстъпва назад към живия плет.

— Откъде си? — опита Бел отново, този път на английски.

Той продължи да се взира уплашено в нея, досущ като уловено в капан животно, а Бел забеляза дълбоката рана със засъхнала кръв под коляното му. Огромните, обзети от паника очи на момчето напълниха нейните с още сълзи и тя протегна бавно ръка да докосне бузата му. Усмихна му се с надеждата да спечели доверието му. Когато пръстите й обгърнаха нежно едната му буза, усети как се отпуска под тях.

— Какво ти се е случило? — прошепна Бел, без да откъсва поглед от очите му. — Не знам какво си преживял, но си твърде млад, за да страдаш толкова.

Внезапно главата на момчето се отпусна тежко в дланта й, но само няколко секунди по-късно подскочи тревожно нагоре. Накрая, когато най-сетне се увери, че утешителната й милувка няма да изчезне, отново заспа.

Без да отлепя ръката си от бузата му, за да не го обезпокои, Бел съумя да пропълзи по-близо до него, шепнейки нежни думи на трите езика, които знаеше. Накрая преметна свободната си ръка през раменете му и го придърпа внимателно към себе си. Момчето вече скимтеше, но поне не изглеждаше уплашено от нея, макар че подскочи от болка, когато Бел премести ранения му десен крак, за да качи кокалестото му тяло върху коленете си.

Като се настани там, момчето въздъхна и зарови глава под шията й. Мъчейки се да преглътне жлъчката, която се надигаше в гърлото й заради ужасната му смрад, Бел го притисна към гърдите си и го залюля в обятията си.

— Изабела — чу се глас иззад гърба й. — Защо, за бога, седиш на земята?

— Шшш! — изшътка тя на Лоран, милвайки спящото лице на момчето, за да не се уплаши. — Ще го събудиш.

— Къде го намери? — попита шепнешком Лоран.

— Под живия плет. Сигурно е на седем-осем години, но е толкова кльощав, че тежи по-малко от пеленаче. Какво ще правим с него? — Тя вдигна болезнен поглед към Лоран. — Не можем да го оставим тук. Има сериозна рана на крака и трябва да се погрижим за нея. Ако се инфектира, кръвта му ще се отрови.

Лоран погледна Бел и мръсното дете в ръцете й и поклати глава.

— Изабела, нали знаеш, че улиците на франция гъмжат от такива деца? Повечето са незаконни руски или полски имигранти.

— Да — изшушука тя. — В Бразилия е същото. Но това момче е тук, при нас, и точно аз го намерих. Да го захвърля на пътя пред дома на Ландовски ли очакваш, да го оставя да умре? Ще тегне на съвестта ми до края на живота ми.

Лоран видя как сълзите се стичат по лицето на Бел, а очите й горят от болка и ярост. Той приклекна до нея, протегна ръка и погали плахо сплъстената коса на момчето.

— Извинявай — прошепна. — Вероятно гледките, които срещам ежедневно по парижките улици, са ме закалили срещу хорското страдание. Бог е сложил това дете на пътя ти, затова трябва да му помогнеш както можеш — съгласи се Лоран. — Твърде късно е да безпокоим семейство Ландовски. Тази вечер може да спи в кухнята. Имам ключ за вратата и мога да го заключа вътре, надалеч от безценния Христос на професора. За жалост, човек не знае какво може да му хрумне на бездомник като него. Аз ще остана да спя в ателието, за да го пазя. Ще успееш ли да го внесеш вътре?

— Да — отвърна признателно Бел. — Благодаря ти, Лоран.

— Ще отида да предупредя шофьора ти, че ще се позабавиш.

Лоран помогна на Бел да се изправи със спящото момче в ръце.

— Лек е като перце — прошепна Бел, поглеждайки невинното му младо лице. Беше й се доверил просто защото нямаше друг избор.

Лоран я наблюдаваше как го носи внимателно, грижовно, за да не го събуди. А когато тръгна да говори с шофьора на Бел, и неговите очи се изпълниха със сълзи. Тя го чакаше на стола, където седеше всеки ден. Детето още беше в ръцете й.

— Ще му приготвя един палет в кухнята — каза Лоран, питайки се как ли щеше да реагира професорът, когато сутринта намери мръсно бездомно дете в ателието си. Въпреки това искаше да му помогне.

След няколко минути Бел занесе момчето в кухнята и го сложи да легне внимателно.

— Трябва поне да измия лицето му и да опитам да почистя раната му. Имаш ли парче плат и спирт?

— Има някъде — отвърна Лоран и се зае да преравя шкафовете, докато не намери спирта.

После напусна кухнята и се върна с парче бяла памучна мрежа, каквато използваха за гипсовите отливки, и я даде на Бел, за да почисти раната с нея.

— А случайно да имате бинт? — попита тя и когато Лоран отговори, че не намерил в шкафовете, овърза нежно раната с мрежестия плат, за да я защити.

Момчето потрепери от болка, но дори не се разбуди.

— Колкото и да е топла нощта, целият трепери от треска. Трябва ни одеяло — нареди тя и Лоран й донесе онова, с което той самият щеше да се завива тази нощ.

— Ще поседя тук малко. Ще го изкъпя със студена вода, за да сваля температурата му и ще се уверя, че е добре, преди да си тръгна — каза Бел, докато Лоран стърчеше над нея в тясната кухничка.

Той кимна и отиде да приготви собствения си палет в ателието.

— Мило детенце — прошепна тя, бършейки с мокър парцал челото му и милвайки косата му. — Като се събудиш утре, мен няма да ме има, но не се бой. Обещавам, че като се върна, ще се погрижа за теб. Сега обаче трябва да вървя. Спокойни сънища.

Бел понечи да стане, но в този момент слаба ръчичка изскочи изпод одеялото и сграбчи полата й. Момчето я гледаше с ококорени очи.

И прошепна на идеален френски:

— Никога няма да забравя какво направихте за мен тази вечер, мадмоазел.

После детето въздъхна доволно, завъртя се на една страна и отново затвори очи.

— Трябва да вървя — каза Бел на Лоран, напускайки кухнята. — Къде е ключът за килията? — добави саркастично.

— Изабела, знаеш, че го правя само за да защитя професора и семейството му. Това е техният дом и неговото велико произведение на изкуството — напомни й той, сочейки недовършената статуя на Христос.

— Разбира се — съгласи се тя. — Но трябва да ми обещаеш, че когато момчето се събуди утре, ще го успокоиш, че е в безопасност тук. А аз ще говоря лично с професора и ще му обясня, тъй като вината е моя. А сега трябва да вървя. Един бог знае колко ще ме хока сеньора Да Силва Коста на сутринта.

— Изабела… Бел… — Лоран я сграбчи за ръката, докато се отправяше към изхода. Най-неочаквано я придърпа към себе си и я взе в обятията си. — Ти си истински красива, и отвътре, и отвън. И повече не мога да търпя този маскарад, всички преструвки помежду ни. Моля те, знай, че ако ми кажеш да те пусна, веднага ще се подчиня, но бог да ми е на помощ, като усетих състраданието ти тази вечер… — Той поклати глава. — Искам поне да почувствам устните ти върху моите.

Бел го гледаше смаяно, съзнавайки, че е на ръба на пропаст и че нито една частица от съществото й не би възразила, ако скочеше в бездната.

— Твоя съм — прошепна тя.

И устните му се впиха в нейните.

А в съседната кухня момчето спеше спокойно за пръв път от месеци.