Лусинда Райли
Седемте сестри (24) (Историята на Мая)

23.

През следващите три седмици Бел всяка сутрин придружаваше Маргарида до ателието на Ландовски в Булон Биянкур. На няколко пъти Еитор да Силва Коста се възползваше от превоза и ходеше с тях, понесъл нови планове и скици за статуята си.

— Ландовски работи по друг модел за Христос Спасителя, тъй като още търсим идеалния — обясни им веднъж, а когато колата спря пред дома на скулптора, моментално изхвърча от нея, нетърпелив да види дали Ландовски не е завършил новия макет.

Ландовски, от своя страна, получил поредния списък с дребни поправки, който налагаше изработката на нов модел, седеше на работния тезгях и мърмореше под носа си.

— Откачен бразилец. Как ми се ще да не се бях съгласявал да участвам в хвърковатата му идея.

Но мърмореше с осезаема сантименталност и възхищение към огромния мащаб на проекта.

Проектът на Бел също напредваше бавно и образът й постепенно изникваше под умелите пръсти на Лоран. Докато позираше неподвижно, тя се научи да потъва в свой собствен въображаем свят. Повечето й мисли се въртяха около Лоран, когото наблюдаваше непрестанно с ъгълчето на окото си, докато французинът обработваше камъка с чукче и рифелова пила.

Една особено знойна юлска сутрин Ландовски сложи ръка върху рамото на трудещия се Лоран.

— Току-що занесох последния си модел на Христос Спасителя в парижкия офис на мосю Да Силва Коста — обясни дрезгаво професорът. — Сега пък побърканият бразилец иска да му направя четириметров макет, по който веднага да започна работа. Ще ми е нужна помощта ти, Бруи, затова ще трябва да приключиш със скулптурата на красивата дама. Давам ти един ден.

— Да, професоре, разбира се — отвърна той, поглеждайки примирено Бел.

Бел опита да прикрие пълното отчаяние, което й донесоха думите на Ландовски. Той отиде до нея и Бел усети преценяващия му поглед върху себе си.

— Е — обади се накрая професорът, — може да започнеш с отливка на красивите й дълги пръсти. Ще ми е нужен образец за ръцете на Христос, а искам да ги направя също толкова чувствени и елегантни като нейните. Те ще прегръщат и закрилят всичките му чеда под върха на планината и не бива да са мазолестите, недодялани ръце на мъж.

— Да, професоре — отвърна покорно Лоран.

Ландовски взе ръката на Бел и я вдигна от стола. Заведе я до работния си тезгях и постави ръката й настрани върху него, така че малкото й пръстче да лежи върху повърхността му. После опъна останалите й пръсти и ги долепи един до друг, като нагласи палеца й в една линия с отворената й длан.

— Ето. Искам отливка на ръцете й в това положение. Знаеш как изглежда макетът ми, Бруи. Постарай се да се впишат в него. Освен това направи отливка и на ръцете на мадмоазел Маргарида. Нейните пръсти също са много елегантни. Ще видим кои ще стоят по-добре на статуята ни.

— Разбира се — подчини се Лоран. — Но позволявате ли да започнем от утре сутринта? Мадмоазел Изабела навярно е изморена след дългия ни работен ден.

— Ако мадмоазел няма нищо против, бих искал да се заемеш още сега. Така отливките ще изсъхнат до утре сутринта и ще имам с какво да работя. Съгласна ли сте, мадмоазел?

Ландовски надникна към нея сякаш отговорът й така или иначе нямаше значение.

Тя кимна с глава.

— За мен ще е чест, професоре.

 

 

— Така — каза Лоран, след като покри ръцете й в бял гипс. — Трябва да ми се закълнете, че няма да трепвате дори, докато пастата не изсъхне. В противен случай ще трябва да започнем отначало.

Бел остана неподвижна, опитвайки да пренебрегне дразнещия сърбеж по лявата си длан, и загледа как Лоран изпълнява същата процедура и с Маргарида. Като приключи и с нея, погледна часовника и потупа внимателно гипса, съхнещ около ръцете на Бел.

— Още петнайсет минути и сме готови — обяви той, а после се засмя. — Ще ми се да имах фотоапарат, за да ви снимам как седите с гипсирани ръце. Интересна гледка сте. А сега ме извинете, но трябва да си налея чаша вода. Не се притеснявайте, мадмоазели, ще се върна… преди смрачаване.

Той им намигна и тръгна към кухнята. Двете момичета се спогледаха и устните им потрепериха от сдържан смях — не биваше да прихват, тъй като всяко движение можеше да засегне и ръцете им.

— Сигурно някой ден ще гледаме към Корковадо и ще си спомняме този момент — рече с усмивка Маргарида.

— Не се и съмнявам — отвърна умислено Бел.

Бяха нужни само няколко минути внимателна и — като се замисли по-късно Бел — опасна работа, за да направи Лоран тънки прорези по гипса върху ръцете й с остър нож и да отлепи прилежно отливката от предварително омазнените й пръсти. Като приключи, огледа доволно отливките, подредени върху тезгяха.

— Идеално — коментира. — Професорът ще се зарадва. Е, според теб как ще изглеждат ръцете ти, направени от гипс? — попита я той и се зае да освобождава тези на Маргарида.

— Като чужди — отвърна Бел, оглеждайки белите фигури на тезгяха. — Може ли да се измия вече?

— Да. Сапунът и четката за миене са до умивалника — обясни той.

Когато Бел се върна, доволна, че е изчистила мазното и гипсовия прах от ръцете си, Лоран се мръщеше, защото един от пръстите на отливката на Маргарида се беше отчупил.

— Със сигурност ще успеем да го спасим — каза той. — Ще си личи тънка пукнатинка на мястото, където ще го залепим, но не е страшно.

Маргарида също отиде да си измие ръцете, а Лоран се зае да разчиства ателието.

— Жалко, че професорът се нуждае спешно от помощта ми. Чака ме още доста работа по скулптурата ти, но поне вече имам пръстите ти — добави шеговито той.

— Трябва да си вървим — обяви Маргарида, като се върна при тях. — Шофьорът ни чака от часове, а и попечителката на мадмоазел Бел ще се чуди къде е.

— Кажете й, че съм отвлякъл повереницата й и ще я върна чак когато завърша скулптурата си — пошегува се Лоран, докато момичетата взимаха шапките си на път към вратата. — Изабела, не забравяте ли нещо? — провикна се Лоран след нея, когато Бел прекрачи прага. Годежният й пръстен висеше на малкото му пръстче. — Май е най-добре да го върнем на мястото му, преди някой да е заподозрял, че сте го свалила нарочно — отбеляза той, докато Бел вървеше към него. — Позволете да ви го сложа. — Лоран взе ръката й в своята и й постави пръстена, взирайки се съсредоточено в очите й. — Готово. Пак сте заедно. À bientôt, мадмоазел. И не се безпокойте, ще намеря начин да довършим скулптурата ви.

Момичетата напуснаха ателието, качиха се в колата и потеглиха обратно към центъра на Париж. Бел впери тъжен поглед през прозореца.

— Изабела?

Тя обърна глава и видя, че Маргарида я наблюдава умислено.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Предполагам — отвърна колебливо Бел.

— Всъщност се състои от две части. Както вече ти казах, без да искам подочух разговора ви с Лоран, докато те скицираше. Ти му призна за страховете си около завръщането ти в Рио и сватбата с годеника ти.

— Да. Но моля те, Маргарида, никой друг освен двама ви с Лоран не бива да разбира за това — побърза да добави тя, ужасена, че слухът може да стигне чак до Бразилия.

— Разбрах опасенията ти. Но просто се питах дали нежеланието ти да се омъжиш за годеника си не се е увеличило през последните няколко седмици.

Бел разпери ръката си и огледа отнесено годежния си пръстен, разсъждавайки върху въпроса на Маргарида.

— Когато напуснах Рио, бях благодарна на Густаво, че ми позволи да замина за Европа със семейство Да Силва Коста преди да се омъжа за него. Не бях очаквала да ме пусне и имах чувството, че ми е подарил огромен подарък. Но сега, когато този подарък е към края си и след по-малко от три седмици ще трябва да се върна у дома, истината е, че… чувствата ми към него са различни. Да, Париж в действителност промени гледището ми върху много неща — въздъхна тя.

— Напълно нормално е да се влюбиш в свободата, която Париж ни предлага — съгласи се Маргарида. — Същото се случи и с мен.

— Да — продължи оживено Бел и гласът й пресекна от емоции. — А най-лошото е, че след като вкусих този различен начин на живот, мисълта за бъдещето е още по-горчива. На една част от мен й се иска изобщо да не бях идвала тук, да не бях изживявала всичко онова, което е могло да имам, но никога няма да получа.

— И така стигаме до втората част на въпроса ми — продължи внимателно Маргарида. — Наблюдавах двама ви с Лоран, докато работеше по скулптурата ти. Откровено казано, първоначално си мислех, че ласкателствата и намеците му са просто част от отношението му към всяка красива жена, която избира за свой модел. Но през изминалите няколко дни забелязвам как те гледа понякога, нежността, с която докосва камъка, сякаш си мечтае да милваше теб вместо него. Прости ми, Изабела — поклати глава Маргарида. — Обикновено подхождам прагматично към любовта. Разбирам отлично мъжката природа, особено на парижани, но се чувствам длъжна да те предупредя. Боя се, че в несъмнената си страст по теб и заради близкия край на времето ви заедно може да забрави, че си обвързана.

— Аз, естествено, веднага бих му го напомнила — отвърна с подобаващо благоприличие Бел.

— Дали? Чудя се — каза умислено Маргарида. — Защото както усещам увлечението на Лоран по теб, усещам и твоето по него. Всъщност го почувствах още в деня, когато дойде до масата ни в „Ла Клозери де Лила“, на първия ни обяд заедно в Монпарнас. И ако трябва да съм откровена с теб, този факт ме притеснява още от самото начало. Тогава реших, че навярно си играе игрички с теб, възползва се от наивността ти. Сред парижкото бохемско общество има много безскрупулни мъже, които възприемат любовта като развлечение, а женското сърце като играчка, съществуваща за тяхно забавление. А съблазнят ли плячката си с медени приказчици, обработят ли я добре, просто взимат каквото искат от нея. А после, разбира се, след като постигнат целта си, играта спира да ги влече и продължават напред, към следващото предизвикателство.

Бел гледаше как чертите на Маргарида се напрягат от болка и очите й се навлажняват все повече с всяка следваща дума.

— Да, Изабела — стрелна й внезапен поглед Маргарида. — Правилно се ориентира. Когато бях в Италия, се влюбих точно в такъв тип мъж. И понеже идвах право от защитната мантия на Рио, бях също толкова наивна като теб. Затова успя да ме прелъсти. Във всеки смисъл на думата. Но след като заминах за Париж, сякаш напълно ме забрави.

Бел премисли в безмълвен шок изповедта на Маргарида.

— Ето. Споделих ти най-голямата си тайна — пророни Маргарида. — И го направих, защото вярвам, че от ужасния мрак и отчаянието, които преживях след това, може да се извлече поне една полза. Малко по-голяма съм от теб и за жалост по-мъдра след тази случка. А сега виждам в теб момичето, което бях тогава: влюбено за пръв път.

Бел имаше чувството, че ще избухне от чувствата си към Лоран. Досега ги бе изливала само в искрените си писма до Лоен. Но реши да се довери на Маргарида, която също й бе разкрила най-съкровената си тайна.

— Да — пророни. — Наистина го обичам. Обичам го с цялото си сърце. И дори не мога да си помисля как ще прекарам остатъка от живота си без него.

Облекчението от това, че бе разкрила тайните си чувства пред Маргарида, сякаш пропука сдържаността й и тя избухна в сълзи.

— Бел, много съжалявам, не исках да те разстройвам. Чуй какво — Маргарида надникна през прозореца, — вече наближаваме квартирата ти, а не бива да се прибираш в този вид. Да поседнем за малко на някое тихо местенце. И бездруго закъсняваме толкова, че няколко минути повече няма да са от значение.

Маргарида даде насоки на шофьора и след няколко секунди колата спря до железния парапет на малкия парк на „Авеню дьо Марини“.

Двете слязоха и Маргарида заведе Бел до една пейка. Бел погледа как залязващото слънце се спуска грациозно отвъд чинарите, които обрамчваха парка и красяха всеки парижки булевард.

— Моля те, прости ми, че постъпих толкова несъобразително — извини й се Маргарида. — Съзнавам, че чувствата ти не са моя работа. Но като ви гледах толкова увлечени един по друг, изпитах нужда да направя нещо.

— Но не смяташ ли, че моето положение е различно от твоето в Италия? — настоя Бел. — Ти сама каза, че според теб Лоран изпитва чувства към мен. Че вероятно и той ме обича.

— По онова време и аз вярвах, че Марсело ме обича. Или поне така ми се искаше. Но каквото и да ти говори Лоран, Изабела, както и да те убеждава, моля те, не забравяй, че макар и да си мислиш, че имате бъдеще заедно, нямате такова. Лоран не може да ти предложи нищо: нито дом, нито сигурност, и повярвай ми, последното нещо, което му се иска, е да се върже със съпруга и домочадие. Недостатъкът на творческите личности е, че просто са влюбени в идеята за любовта. Но това не води до нищо, каквито и висини да достига взаимната ви страст. Разбираш ли ме?

Бел се взираше с празен поглед в една бавачка с двамата й малки повереника, единствените други посетители на парка.

— Да. Но ще бъда откровена с теб и ще ти кажа, че макар ушите ми да те чуват, а мозъкът ми да разбира предупреждението ти, не успяваш да убедиш сърцето ми.

— Така и предполагах — съгласи се Маргарида. — Въпреки това те умолявам, Бел, поне се замисли върху думите ми. Не ми се иска да съсипваш остатъка от живота си, защото си позволила на сърцето си да управлява главата ти за няколко кратки минути. При положение че годеникът ти е дал съгласието си да дойдеш тук, разкрие ли тайната ти, едва ли някога ще ти прости предателството.

— Знам. — Бел прехапа гузно долната си устна. — Благодаря ти, Маргарида. Признателна съм ти за съвета. Но сега наистина трябва да се прибирам, иначе Мария Жоржиана повече няма да ме изпусне от око.

Маргарида, както винаги готова да помогне, се качи до апартамента на Да Силва Коста заедно с Бел и обясни пред каменното лице на Мария Жоржиана, че самият Ландовски ги е задържал, за да направи асистентът му отливки на ръцете им.

— Е, както вероятно се досещате, вече си представях какви ли не ужасяващи случки. Просто нека да не се повтаря.

— Добре, обещаваме — съгласи се Бел и отиде да изпрати Маргарида до вратата, където двете се прегърнаха разчувствано.

— Лека нощ, Изабела. Ще се видим утре.

Като си легна, вместо да размишлява върху черното бъдеще, което Маргарида й вещаеше, ако се подадеше на обаянието на Лоран, Бел се предаде на умората.

Тя мисли, че Лоран ме обича… Обича ме…

Тази нощ лесно се унесе в сън с блажена усмивка на лице.