Лусинда Райли
Седемте сестри (21) (Историята на Мая)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven sisters: Maia’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Седемте сестри

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 30.09.2016 г.

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-474-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179

История

  1. —Добавяне

20.

В десет часа в понеделнишката сутрин Бел, която вече цял час стоеше с палтото си до прозореца в гостната, видя лъскавия автомобил делаж да спира пред входа на сградата им.

— Сеньорита Маргарида пристигна — обяви тя на Мария Жоржиана и момчетата.

— Изабела, очакваме те точно в четири часа — припомни Мария Жоржиана на отдалечаващия се гръб на Бел, която изтърча от стаята, нетърпелива да се измъкне от апартамента.

— Обещавам да не закъснявам, сеньора Да Силва Коста — провикна се тя през рамо.

Мария Елиза я причакваше в коридора.

— Приятна сутрин и да внимаваш.

— Разбира се. Нали съм с Маргарида.

— Да, и имам чувството, че пускаме два изгладнели лъва от клетките им. — Мария Елиза вирна вежди. — Забавлявай се, скъпа Бел.

 

 

Бел взе асансьора до фоайето, където я чакаше Маргарида.

— Хайде, закъсняваме. Утре ще трябва да тръгнем по-рано. Професор Паке добре ще ни смъмри, ако се появим след него — обясни Маргарида, докато се качваха в колата.

Когато делажът потегли, Бел огледа Маргарида, която беше облечена в семпла тъмносиня пола и поплинена блуза. Тя самата се беше пременила като за следобеден чай в „Риц“.

— Извинявай. Трябваше да те предупредя — каза Маргарида, забелязвайки тоалета на Бел. — Академията е пълна с гладуващи художници, които не гледат с добро око на богаташки като нас. Макар че несъмнено ние плащаме заплатите на преподавателите — добави тя с усмивка и пъхна един кичур от късата си кестенява коса зад ухото си.

— Разбирам — въздъхна Бел. — Но все пак е важно сеньора Да Силва Коста да остане с впечатлението, че курсът е пълен с благовъзпитани млади дами.

Маргарида отметна глава назад и прихна в смях.

— Бел, предупреждавам те, като изключим една стара мома и една друга… личност, която ми се струва от женски пол, но има къса мъжка прическа и, кълна ти се, истински мустак, ние сме единствените момичета в курса!

— Но майка ти не възразява? Предполагам знае какво е положението?

— Е, не съвсем — отвърна искрено Маргарида. — Но както се досещаш, тя е ревностна поддръжничка на междуполовото равенство. Затова вярва, че е полезно за мен да се боря за правата си в доминирана от мъже среда. Пък и нали съм тук на стипендия от бразилското правителство. Трябва да посещавам възможно най-престижното училище — сви рамене тя.

Когато колата свърна по авеню „Монтен“ и продължи напред към моста Пон д’Алма, Маргарита попита Бел:

— Майка ми каза, че си сгодена за Густаво Айрес Кабрал. Изненадвам се, че те е пуснал в Париж.

— Да, сгодена съм, но Густаво сам пожела да ме изпрати в Европа, преди да стана негова съпруга. Той е предприел същото пътешествие преди осем години.

— Значи трябва да направим краткия ти престой тук възможно най-вълнуващ. Изабела, ще те помоля да не споделяш с никого за видяното и чутото днес. Майка ми мисли, че курсът продължава до четири следобед. Но това не е… напълно вярно — призна си тя.

— Ясно. Къде ходиш вместо това? — попита колебливо Бел.

— В Монпарнас, на обяд с приятелите ми, но наистина трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого.

— Разбира се, че няма — увери я Бел, безкрайно развълнувана от признанието на Маргарида.

— А хората, които познавам… ами — въздъхна тя, — доста ексцентрични са. Възможно е да те шокират.

— Вече получих предупреждение от запознат човек — каза Бел и отправи поглед през прозореца към Сена, която тъкмо пресичаха по моста.

— Едва ли от сеньора Да Силва Коста?

И двете се изкискаха.

— Не, от един млад скулптор, с когото се запознах в ателието на професор Ландовски по време на посещението ни със сеньор Да Силва Коста.

— Как се казва?

— Лоран Бруи.

— Сериозно?! — възкликна Маргарида и вдигна вежда. — Познавам го, или поне съм го срещала няколко пъти в Монпарнас. Понякога идва да ни преподава в училището, когато професорът е ангажиран. Голям е красавец.

Бел вдиша дълбоко.

— Поиска да ме използва за модел — разкри тя, доволна, че най-сетне можеше да сподели с някого тайното си вълнение от комплимента му.

— Наистина? Трябва да си поласкана. Казвали са ми, че нашият мосю Бруи е изключително взискателен по отношение на моделите си. Бил е почетен ученик в академията и се говори, че го очаква велико бъдеше. — Маргарида погледна Бел с ново възхищение. — Е, Изабела, успя да ме изненадаш — отбеляза тя, докато колата свиваше по една странична уличка.

— Къде се намира академията? — попита Бел, оглеждайки се наоколо.

— На две пресечки оттук, но не обичам останалите ученици да виждат, че ме карат с луксозна кола, при положение че много от тях извървяват по няколко километра дотук всеки ден, някои на гладен стомах дори — обясни тя. — Хайде.

Входът на академията се намираше зад бюстовете на великите френски художници Пиер Пол Пюже и Никола Пусан и богато украсена порта от ковано желязо. Двете момичета прекосиха симетричния вътрешен двор, ограден от елегантни сгради със стени от светъл камък. Високите сводести прозорци по фасадата на приземния етаж напомняха за свещените манастири, които някога се бяха издигали в този район на Париж.

Влязоха през главната врата и тръгнаха през екливия вестибюл, изпълнен с глъчта на млади хора. Едно момиче прелетя покрай тях.

— Маргарида, тя е облечена в панталони! — смая се Бел.

— Да, много от ученичките тук ги носят — обясни Маргарида. — Представяш ли си ние с теб да се появим за чай в „Копакабана Палас“ dans notre pantalon! Е, днес сме тук.

Двете влязоха в просторна класна стая, чиито огромни прозорци хвърляха отрязъци светлина по редовете дървени пейки, заети от ученици с тетрадки и моливи.

— Но къде ще работим? — учуди се Бел. — А и никой не е облечен с престилка.

— Това не е практичен курс — обясни Маргарида, отваряйки тетрадката си, за да провери графика, — а нещо като семинар, в който ни запознават с техниката на каменоделството. Казано другояче, тук научаваме теорията, а в бъдеще ще имаме възможност да я приложим и на практика.

Мъж на средна възраст — който, ако можеше да се съди по чорлавата му коса, кървясали очи и няколкодневна брада, току-що беше станал от леглото и директно влизаше в час — се появи в предната част на стаята.

Bon matin, mesdames et messieurs. Днес ще ви запозная с инструментите, необходими за изработката на каменна скулптура — обяви той на класа. — И така… — Мъжът отвори дървена кутия и се зае да реди по бюрото си сечива, които Бел оприличи на инструменти за изтезания. — Това е остро длето, което се използва за отчупването на големи парчета камък. Когато получите основната форма, ще ви е нужно нещо като това назъбено длето. Неговите зъбци издълбават симетрични бразди в камъка. С тази техника постигаме визуална обемност…

Преподавателят описа всеки от инструментите и приложението им, а Бел го слушаше съсредоточено. Но въпреки че френският й беше отличен, той говореше толкова бързо, че едвам следваше мисълта му. А и много от думите бяха технически термини, които се затрудняваше да разбере.

В крайна сметка, просто се отказа и вместо това заоглежда съучениците си. Не беше виждала по-пъстра тайфа млади мъже със странните им дрехи, въздълги мустаци и новата мода сред художниците — бради и буйни коси. Бел надникна скришом към съседа си и установи, че под цялото лицево окосмяване се криеше младеж, не по-възрастен от нея. Из помещението се носеше натрапчива миризма на немити тела и мръсни дрехи и Бел се чувстваше съвсем не на място със спретнатия си тоалет.

Замисли се върху иронията, че в Рио се беше считала за нещо като бунтарка с ревностната си, макар и дискретна подкрепа на борбата за правата на жените и безразличието си към материалните блага. И най-вече с пълното си нежелание да си улови добра партия съпруг.

Но тук… тук се чувстваше като предвзета принцеса от една отдавна отминала ера, насадена в свят, загърбил общоприетите правила. Беше повече от видимо, че никой в стаята не слугуваше на обществените условности; даже като че ли считаха за свой дълг да им се опълчват.

Когато преподавателят обяви края на часа, а учениците събраха тетрадките си и се отправиха към вратата, Бел се почувства като в небрано лозе.

— Струваш ми се бледа — коментира Маргарида. — Добре ли си, Изабела?

— Сигурно е от спарения въздух — излъга тя, следвайки приятелката си към изхода.

— И зловонието, предполагам? — изкиска се Маргарида. — Не се безпокой, ще свикнеш. Съжалявам, ако не си останала очарована от първия час. Гарантирам ти, че практическите уроци са доста по-вълнуващи. А сега какво ще кажеш да се поразходим и да обядваме някъде?

Бел с радост излезе на улицата и докато вървяха по „Рю Бонапарт“ в посока към Монпарнас, Маргарида й разказа за досегашния си престой в Европа.

— В Париж съм само от шест месеца, но вече го чувствам като свой дом. Живях в Италия три години, а тук ще се задържа още две. Май ще ми е доста трудно да се върна в Бразилия след повече от пет години в Европа.

— Несъмнено — съгласи се откровено Бел.

Улиците се стесняваха все повече и по тротоарите им вече се нижеха оживени кафенета с външни дървени масички, скрити от обедното слънце с пъстри сенници. Въздухът беше напоен с ароматите на тютюн, кафе и алкохол.

— Какво е това питие в малки чаши, което всички пият? — попита Бел.

— Наричат го абсент. Хората на изкуството го предпочитат, защото е евтин и много силен. Аз лично намирам вкуса му за ужасен.

Макар че доста мъже им хвърляха одобрителни погледи, фактът, че две млади жени се разхождаха по улиците без по-възрастна придружителка не привличаше особено внимание. „Никой не го е грижа“, помисли си Бел, развълнувана от шеметната реалност на първата си среща с Монпарнас.

— Ще седнем в „Ла Клозери де Лила“ — обяви Маргарида, — а ако имаме късмет, може да видиш някои познати лица там.

Маргарида посочи едно кафене, подобно на онези, покрай които се бяха разхождали досега, и се запромъква измежду пълните външни масички, струпани върху широкия паваж пред него. Като влязоха вътре, заговори келнера на бърз френски и той я упъти към маса в предния ъгъл на помещението, точно до прозореца.

— Е — подхвана тя, като се настаниха на кожената пейка, — тази маса предлага най-добрия изглед за наблюдение на монпарнасци. Интересно ми е колко ли време ще им трябва да те забележат — добави Маргарида.

— Защо мен? — учуди се Бел.

— Защото, chérie, си смайващо красива. А в Монпарнас няма по-добра валута за една жена. Мен ако питаш, до десетина минути ще дотърчат, нетърпеливи да разберат коя си.

— Много монпарнасци ли познаваш? — попита удивено Бел.

— О, да. Тукашната общност е изненадващо тясна и всички се познават един друг.

Вниманието им привлече мъж с отметната назад сива коса, който вървеше към рояла, поощряван от хората около масата му. Той седна пред инструмента и засвири. Цялото кафене се смълча; Бел също слушаше омагьосано, докато прекрасната мелодия се извисяваше бавно, съблазнително към кресчендото си. Когато и последната нота се понесе из въздуха, в заведението избухнаха одобрителни викове и мъжът се върна на масата си сред експлозия от аплодисменти.

— За пръв път чувам подобно нещо — пророни Бел, задъхана от наслада. — Кой е пианистът? Свири така вдъхновено.

Керида, това беше самият Равел, а композицията, която изпълни, се нарича „Болеро“. Още не е имала официална премиера, така че е истинска чест да я чуем. Е, какво да си поръчаме за обяд?

Предположението на Маргарида, че няма да останат сами за дълго се оказа вярно. Низ от мъже, и млади, и стари, посетиха масата им, за да я поздравят и да попитат коя е красивата й приятелка.

— О, още една тъмноока жена с гореща кръв от екзотичната ти родина — коментира един джентълмен, чиито устни, забеляза Бел, бяха начервени.

Мъжете спираха пред масата им и се взираха в лицето й, докато не се изчервеше като репичките в недокоснатата й салата. Беше твърде развълнувана, за да яде.

— Да, бих могъл да те нарисувам — заявяваха мудно някои — и да обезсмъртя красотата ти. Маргарида знае къде е ателието ми.

После поредният художник се покланяше леко и напускаше масата им. На всеки няколко минути келнерът идваше с питие в странен цвят и обявяваше например: „Господинът от шеста маса ви изпраща поздрави…“.

— Ти, естествено, няма да позираш пред никого — заяви прагматично Маргарида. — Всичките до един са сюрреалисти, тоест ще уловят само същността ти, а не физическата ти форма. По всяка вероятност портретът ти ще представлява червен пламък от страст, с гърдите ти в единия ъгъл и очите ти в другия! — изкиска се тя. — Опитай това. Гренадин е. На мен лично ми харесва. — Маргарида й предложи чаша с алена течност, после изшушука внезапно: — Изабела, бързо! Погледни към вратата.

Бел откъсна колеблив поглед от чашата пред нея и го насочи към входа на кафенето.

— Знаеш ли кой е това? — попита Маргарида.

— Да — прошепна Бел, обхождайки с очи слабата фигура и тъмна вълниста коса на мъжа, към когото гледаше приятелката й. — Жан Кокто.

— Точно така. Принцът на авангарда. Удивителен, макар и прекалено чувствителен мъж.

— Познаваш го? — учуди се Бел.

— Може да се каже — сви рамене Маргарида. — Понякога ме кара да свиря на онова пиано.

Тъй като вниманието й бе приковано към мосю Кокто, Бел не забеляза, че един млад мъж излиза от навалицата в кафенето и се отправя към масата им.

— Мадмоазел Маргарида, къде се загубихте? А вие бяхте мадмоазел Изабела, ако не греша?

Бел изтръгна поглед от масата на Кокто и очите й срещнаха тези на Лоран Бруи. Сърцето й се разтуптя лудо.

— Да. Простете, мосю Бруи, бях се отнесла.

— Мадмоазел Изабела, възхищавахте се на къде по-обаятелна личност от мен самия — усмихна й се той. — Не предполагах, че двете се познавате.

— Отскоро — обясни Маргарида. — Помагам на Изабела да опознае сладостите на Монпарнас.

— И тя несъмнено им се любува най-искрено.

Лоран хвърли на Бел поглед, който казваше, че си спомня съвсем ясно последния им разговор.

— Както се досещате, всички художници в кафенето я помолиха да им позира — продължи Маргарида. — Но аз, разбира се, я предупредих да внимава с тях.

— За което трябва да ви благодаря. Защото, както мадмоазел Изабела знае, обеща тази чест първо на мен. Радвам се, че сте съхранили художественото й целомъдрие — отбеляза с усмивка Лоран.

Дали от алкохола, или от вълнението, че присъстваше в този невероятен нов свят, думите му запратиха приятна тръпка по гръбнака й.

Заедно с Лоран се беше появил и смугъл млад мъж, който сега пристъпи напред, за да отправи молбата си.

— Мадмоазел Маргарида, всички от масата на мосю Кокто ще сме ви благодарни, ако се съгласите да ни позабавлявате с великолепния си талант на пианото. Той лично ви моли за любимата си композиция. Предполагам знаете коя е?

— Да. — Маргарида хвърли един бърз поглед към часовника над бара и склони. — За мен ще е чест, макар че винаги ще бледнея пред върховната дарба на мосю Равел — обяви тя, после стана и се поклони към масата на прочутия пианист.

Докато си проправяше път през тълпата, заемайки столчето, което самият Равел беше освободил преди малко, из кафенето се разнесоха поощрителни възгласи.

— Може ли да седна при вас, за да се порадвам на музиката й? — попита Лоран.

— Разбира се — отвърна Бел и Лоран се настани до нея на тясната кожена пейка, притискайки бедро до нейното.

Бел отново се изуми на лекотата, с която тези хора приемаха физическата близост.

Когато звънките начални акорди на „Рапсодия в синьо“ на Гершуин изпълниха кафенето, клиентите се умълчаха. Лоран огледа чашите по масата им, повечето недокоснати, избра си една и я хвана с фините си силни пръсти, поставяйки небрежно ръка върху бедрото си в типично мъжки жест. След няколко минути обаче я премести в пролуката между неговото и нейното. Бел затаи дъх, почти убедена, че допирът е бил случаен, макар и да усещаше как пръстите му галят нежно бедрото й през плата на роклята й.

Сладка тръпка обля цялото й тяло и кръвта запрепуска през вените й, докато музиката се извисяваше към собствения си зенит.

— Мадмоазел Маргарида е много талантлива, не смятате ли?

Бел усети топлия дъх на Лоран до ухото си и кимна сковано.

— Нямах представа, че има музикална дарба — пророни, когато кафенето отново избухна в аплодисменти. — Има толкова много заложби.

Собственият й глас й звучеше странно — някак заглушено, сякаш плуваше под вода.

— Искрено вярвам, че душите на творческите хора — продължи Лоран — са като небе, осеяно с падащи звезди; като кълбо, което непрестанно се върти към музата, уловила въображението им. Мнозина от хората в това заведение не само рисуват и скулптурират, но и пишат поезия, вадят приказни звуци от различни музикални инструменти, разчувстват всяка публика с актьорските си умения и пеят като пойни птици. А, мадмоазел. — Лоран стана и се поклони с възхищение на Маргарида, която се беше върнала при масата им. — Свирихте като същински виртуоз.

— Много сте мил, мосю — отвърна скромно Маргарида и седна.

— А доколкото разбирам, скоро ще творим в едно ателие. Професор Ландовски ми каза, че през следващите няколко седмици ще стажувате при нас.

— Беше така добър да ми предложи, но нямах намерение да споделям с никого, докато не потвърди — обясни Маргарида и даде знак на келнера да им донесе сметката. — Ще съм много горда, ако ме приеме в ателието си.

— Смята, че демонстрирате голям талант. За жена, разбира се — подхвърли шеговито той.

— Ще го приема за комплимент — усмихна му се Маргарида.

Донесоха им сметката и тя сложи няколко банкноти отгоре й.

— А по време на престоя ви в ателието, може да служите като придружителка на мадмоазел Изабела, докато ми позира — предложи Лоран.

— Може, но не мога да ви обещая нищо — отвърна Маргарида, стрелвайки очи между Лоран, Бел и часовника зад бара. — А сега трябва да вървим. À bientôt, мосю Бруи.

Тя го целуна по двете бузи, Бел стана от масата.

— Мадмоазел Изабела, като че ли съдбата ни събира. Дано следващия път е за по-дълго.

Лоран целуна ръката й, поглеждайки я изпод мигли. Колкото и наивна да беше Бел, веднага разтълкува погледа му.

За щастие, когато Бел се бърна в апартамента, Мария Жоржиана се беше оттеглила за следобедната си дрямка. Мария Елиза четеше книга в гостната.

— Как мина? — попита я тя.

— Прекрасно!

Бел се свлече в един стол, изтощена от вълнение, но все още зашеметена от неочакваната си среща с Лоран.

— Радвам се. И какво ново научи?

— Запознах се с инструментите за каменоделство — отговори небрежно тя.

Опияненият й мозък не позволяваше на устните й да оформят думите по обичайния начин.

— Цели шест часа учиш за каменоделски инструменти? — изгледа я подозрително Мария Елиза.

— Да, почти. После ходихме на обяд и… — Бел скочи внезапно на крака. — Капнала съм от умора. Ще отида да подремна преди вечеря.

— Бел?

— Да?

— Алкохол ли си пила?

— Не… е, само чаша вино с обяда. Все пак кой парижанин не пие вино.

Бел тръгна към вратата, заклевайки се пред себе си повече никога да не опитва питиетата, сервирани в „Ла Клозери де Лила“.