Лусинда Райли
Седемте сестри (19) (Историята на Мая)

18.

Шест седмици след отплаването си от Рио параходът акостира елегантно на пристанището в Хавър. Семейство Да Силва Коста се прехвърли на влака за Париж, а на гарата ги чакаше кола, която ги отведе до луксозен апартамент на „Авеню дьо Марини“, точно до „Шанз-Елизе“. Еитор искаше да настани семейството си близо до офиса, който беше наел, за да има къде да обсъждат с множеството експерти изграждането на статуята.

Планът беше след това всички да заминат заедно за Италия и Германия, където имаше срещи с двама от най-прочутите европейски скулптури.

Но поне през идната седмица Бел имаше време да опознае добре Париж. След първата им вечеря във френската столица, тя вдигна прозореца на високата им стая с Мария Елиза и надникна навън, вдишвайки непознатата, съвсем чужда миризма и потрепервайки леко на хладния вечерен въздух. Беше началото на пролетта, която в Рио идваше с температури над двайсет градуса. Тук, в Париж, едва ли надвишаваха десет.

На красивия булевард под нея парижанките се носеха елегантно по паважа, хванали под ръка кавалерите си. Всичките бяха облечени според новата, почти момчешка мода, вдъхновена от „Шанел“, чиито семпли, свободни кройки и дълги до коленете поли бяха на светлинни години от строгите рокли с корсети, които познаваше Бел.

Тя въздъхна и разпусна лъскавата си коса от високия кок, чудейки се дали би дръзнала да я подстриже в нашумялата тук къса прическа. Баща й почти несъмнено би се отрекъл от нея — открай време твърдеше, че косата й беше най-впечатляващата й черта. Но сега се намираше на хиляди километри от него и за пръв път в живота си далеч от хватката му.

През тялото й пробяга внезапен трепет на вълнение и тя провеси шия наляво, за да види блещукащите светлинки на Сена, величествената река, пресичаща Париж, и левия бряг отвъд нея. Беше слушала много за бохемските художници, населяващи улиците около Монмартър и Монпарнас; за моделите, готови да позират голи пред Пикасо, и поета Жан Кокто, чийто ексцентричен начин на живот, според хорските приказки поддържан с много опиум, бе достигнал дори клюкарските рубрики на вестниците в Рио.

От уроците си по история на изкуството Бел знаеше, че левият бряг е бил любимото свърталище на художници като Дега, Сезан и Моне. Но в последно време го бяха превзели нова порода, далеч по-дръзки души, предвождани от сюрреалистите. Писатели като Ф. Скот Фицджералд и красивата му съпруга Зелда бяха заснемани да пият абсент с известните си бохемски приятели в прочутия ресторант „Ла Клозери де Лила“. Ако можеше да се вярва на слуховете, групичката им водеше див живот — по цял ден пиеха, а по цяла нощ танцуваха.

— Време е да си лягаме, Бел. Изтощена съм от всичкото това пътуване — прекъсна мислите й Мария Елиза, нахлувайки в общата им спалня. — Ще затвориш ли прозореца, ако обичаш? Умирам от студ.

— Разбира се.

Бел дръпна прозореца надолу и отиде в банята да си облече нощницата. Десет минути по-късно вече лежаха една до друга в успоредните си легла.

— Божичко, колко е студено в Париж — оплака се разтреперано Мария Елиза и дръпна завивките до брадичката си. — Не смяташ ли?

— Не бих казала — отвърна Бел, протягайки се да изгаси нощната лампа. — Лека нощ, Мария Елиза. Приятни сънища.

Докато лежеше в мрака, опиянена от нетърпеливото очакване да опознае града и чудаците отвъд реката, чийто начин на живот толкова я вълнуваше, Бел не чувстваше никакъв студ, а напротив — приятна топлина.

 

 

На следващата сутрин Бел се събуди рано и до осем часа вече беше облечена; нямаше търпение да излезе навън и просто да кръстосва из парижките улици, вдишвайки атмосферата на града. Като влезе в трапезарията за закуска, Еитор беше единственият буден член на семейството.

— Добро утро, Изабела. — Той вдигна поглед към нея с химикал в ръка и отпи глътка кафе. — Как се чувстваш?

— Прекрасно. Надявам се, не те прекъсвам?

— Не, напротив. Ще съм ти благодарен за компанията. Очаквах да закусвам сам, защото жена ми се оплака, че не е мигнала цяла нощ заради студа.

— За жалост, дъщеря ти също — докладва Бел. — Помоли прислужницата да й занесе закуската в леглото. Смята, че може да е настинала.

— Е, радвам се да видя, че поне ти не страдаш от същото — коментира Еитор.

— О, дори да бях с пневмония, пак щях да стана рано тази сутрин — увери го тя, докато прислужницата й наливаше кафе. — Как е възможно да се чувстваш зле в Париж? — добави и си взе тестен сладкиш с причудлива роговидна форма от кошницата в средата на масата.

— Това е кроасан — уведоми я Еитор, като видя учудения й поглед. — Много е вкусен топъл с плодов конфитюр. Аз също обичам този град, макар че за зла участ няма да имам много време да го разгледам. Чакат ме цял куп срещи.

— Със скулптори?

— Да, за които, естествено, се вълнувам. Освен това имам уговорка с един експерт по железобетонните конструкции. Сигурно не звучи особено интригуващо, но може да се окаже ключът към проекта ми.

— Ходил ли си някога в Монпарнас? — попита Бел и отхапа от сладката кифличка, а вкусовите й рецептори веднага одобриха.

— Да, но доста отдавна. Посетих го като младеж по време на обиколката ми из европейските центрове на класическото изкуство. Да разбирам, че и ти си запленена от левия бряг и… необичайните му обитатели?

Бел забеляза блясъка в очите на Еитор.

— Да. Все пак това е рожденото място на някои от най-великите художници на нашето поколение. Много харесвам творбите на Пикасо.

— Значи се числиш към кубистите?

— Не. Нито пък съм експерт. Просто се възхищавам на безсмъртните произведения на изкуството — обясни тя. — Откакто минах обучението си по история на изкуството в Рио, у мен се зароди интерес към истинските творци.

— В такъв случай не се учудвам, че нямаш търпение да разгледаш бохемския квартал. Но те предупреждавам, сеньорита, атмосферата там е доста… упадъчна в сравнение с Рио.

— Навярно е упадъчна в сравнение с всяко друго място на света! — съгласи се Бел. — Хората там живеят по съвсем различен начин, изпробват нови идеи, тласкат света на изкуството напред…

— Да, така е. Но ако аз например реша да използвам стила на Пикасо като вдъхновение за статуята си, май ще сбъркам — изкиска се той. — Затова нямам работа в Монпарнас за съжаление. И се опасявам, че ще трябва да те оставя. Първата ми среща е след половин час.

— Нямам нищо против да го посетя сама — отвърна Бел, докато гледаше как Еитор става от масата и събира чертежите си.

— Благодаря ти за компанията. Разговорите ни са ми много приятни.

— На мен също — отговори свенливо Бел, а той й кимна и напусна трапезарията.

 

 

Настинката на Мария Елиза прерасна в треска до обяд и извикаха лекар. Майка й не изглеждаше много по-добре от нея, затова и на двете им изписаха аспирин и почивка в леглото, докато треската отминеше. Макар и Париж да я зовеше, Бел сновеше из апартамента като диво животно в клетка и ядът я правеше по-малко състрадателна към приятелката й, отколкото сама знаеше, че трябва да бъде.

„Що за ужасен егоист съм“, мъмреше се тя, седейки до прозореца, отправила жаден поглед към кипящия от живот град под нея.

Накрая, тъй като вече умираше от скука, се съгласи да поиграе на карти с по-малките братя на Мария Луиза, докато скъпоценните часове на първия й ден в Париж се нижеха неумолимо.

 

 

Продължителното боледуване на Мария Жоржиана и Мария Елиза накара търпението на Бел да достигне границите си в края на първата седмица, през която дори не беше стъпила на парижки булевард. Затова събра куража си и попита Мария Жоржиана дали й позволява да се разходи навън, за да подиша малко свеж въздух. Отговорът, естествено, беше не.

— Не и без придружителка, Изабела. А нито аз, нито Мария Елиза се чувстваме достатъчно добре, за да излезем с теб. Ще има време да разгледаме забележителностите на Париж като се върнем от Флоренция — заяви категорично Мария Жоржиана.

Бел напусна стаята й, чудейки се как ли ще се устиска, докато дойдеше време да заминат за Флоренция. Чувстваше се като гладуващ затворник, надничащ през железните решетки на клетката си към кутия с шоколадови бонбони, оставени на няколко мъчителни милиметра от досега му.

В крайна сметка, Еитор я спаси. През последната седмица се бяха срещали за закуска и макар да беше твърде зает, дори той забеляза колко окаяно се чувства.

— Изабела, днес отивам в Булон Биянкур на среща със скулптора професор Пол Ландовски. Вече си писахме и се чувахме по телефона, но ще посетя и ателието му, за да ми покаже къде и как работи. За момента той е фаворитът ми, макар че предстои да се срещна и с други скулптори в Италия и Германия. Искаш ли да ме придружиш?

— О… за мен ще е чест, сеньор. Но няма ли да ви преча?

— В никакъв случай. Сигурно си отегчена от затворничеството си тук, а предполагам, че докато с професора говорим, някой от асистентите му ще се съгласи да те разведе из ателието.

— Сеньор Да Силва Коста, нищо друго не би ме зарадвало повече — отвърна въодушевено Бел.

— Е, не го приемай като голяма услуга — предупреди я Еитор. — Все пак бъдещият ти свекър е член на Католическия кръг, който подкрепи идеята за статуята ни на върха на Корковадо и организира набирането на средства за изграждането й. Ще е върховен срам да те върна в Рио, без да съм те запознал с културните богатства на Стария свят. Така че — усмихна й се Еитор — тръгваме в единайсет.

 

 

Докато пътуваха по моста Пон д’Алма, който щеше да ги отведе до левия бряг, Бел гледаше запленено през прозореца, сякаш очакваше да види самия Пикасо седнал в някое улично кафене.

— Ателието на Ландовски не е в този район — обясни Еитор. — Струва ми се, че го влече повече работата му, отколкото запоите с колеги по улиците на Монпарнас. Пък и е семеен мъж, което обикновено не се вписва в картината на левия бряг.

— Фамилията му не звучи френски — коментира Бел, леко разочарована, че скулпторът не беше част от тайфата, която толкова я влечеше.

— Не, има полски произход, макар че доколкото знам, семейството му живее във Франция от цели седемдесет и пет години. Може би неговият темперамент не отговаря на ексцентризма на някои от съвременниците му. Въпреки това е привърженик на новия стил ар деко, който набира все по-голяма популярност в Европа. И мисля, че това го прави доста подходящ скулптор за моята статуя.

— Ар деко? — попита Бел. — Не знам какво е това?

— Хмм… как да ти го опиша? — зачуди се под носа си Еитор. — Ами, представи си всичко от ежедневния ни свят, например маса, рокля и дори човешко същество, обрано до основите му. Стилът не е фантазьорски и романтичен като творбите на много от класическите художници и скулптори. Доста по-опростен е, неподправен… както вярвам, че и Христос е искал да го възприемат.

Напред пейзажът ставаше все по-провинциален и гъсто застроеният град лека-полека отстъпваше място на спретнати крайпътни къщи. Бел не можеше да не си помисли колко иронично беше, че когато най-сетне бе успяла да се измъкне от апартамента, я откарваха надалече от туптящото сърце на града, който толкова жадуваше да опознае.

След като на няколко пъти сви в грешна посока, накрая шофьорът свърна вляво, към входа на голяма, несиметрична сграда.

— Това е — обяви Еитор и скочи от колата с грейнали от нетърпение очи.

Докато го следваше през градината, Бел видя от едната страна на къщата слаба фигура с буйна посивяла коса, дълга брада и оцапана с глина рубашка. Двамата мъже се здрависаха и се заприказваха въодушевено. Тя остана малко по-назад, тъй като не искаше да прекъсва разговора им, и минаха няколко минути, преди Еитор да си спомни, че е с него.

— Сеньорита — извика я той. — Прощавай. Винаги е вълнуващо да се срещнеш лично с човек, с когото досега си общувал само на хартия. Нека те запозная с професор Пол Ландовски. Професоре, това е сеньорита Изабела Бонифацио.

Ландовски протегна ръка и вдигна пръстите й до устните си.

— Enchanté.

После сведе поглед към ръката й и за нейна изненада започна да очертава контурите й с върховете на пръстите си.

— Мадмоазел, имате разкошни пръсти. Не смятате ли, мосю Да Силва Коста?

— За жалост досега не им бях обръщал внимание — отвърна Еитор. — Но да, сеньор, имате право.

— Е, работата ни зове — отбеляза Ландовски, пускайки ръката на Бел. — Ще ви покажа ателието си, а после ще обсъдим по-подробно визията ви за статуята на Христос.

Докато следваше двамата мъже през градината, на Бел й направи впечатление, че растенията сякаш още спяха — зеленееха, но цветовете им още не бяха разцъфнали. В нейната родина пъстрите багри на множеството пищни видове красяха пейзажа през цялата година.

Ландовски ги покани във висока, прилична на хамбар постройка със стъклени стени, разположена в далечния край на градината. Един младеж седеше приведен над тезгях в ъгъла на просторното помещение и се трудеше върху глинен бюст. Дори не вдигна поглед, когато влязоха — толкова съсредоточен беше върху работата си.

— В момента работя по примерен модел на Сун Ятсен и се мъча да усъвършенствам очите му. Както знаете, формата им е доста различна от тази на нашите — обясни Ландовски. — Асистентът ми се опитва да помогне в това трудно начинание.

— Главно с глина и камък ли работите, професор Ландовски? — поинтересува се Еитор.

— С каквото пожелае клиентът. Вие решихте ли от какъв материал ще е изработена статуята ви?

— Дълго време обмислях да е от бронз, разбира се, но се опасявам, че стареейки под влиянието на вятъра и дъжда, бронзът придобива зеленикав оттенък. Пък и искам цял Рио да го вижда в светла роба, а не тъмна.

— Разбирам — каза Ландовски. — Но ако говорим за трийсетметрова статуя, ще е невъзможно да я качите до планинския връх, камо ли да я издигнете върху постамента й.

— Разбира се — съгласи се Еитор. — Затова се надявам да довършат вътрешната му конструкция по време на престоя ми в Европа и смятам, че външността му трябва да представлява отливка, която да сглобяваме парче по парче в Рио.

— Е, ако няма какво друго да гледате тук, ще ви поканя в къщата ми, за да огледате скиците, които съм приготвил. Мадмоазел — обърна се към Бел Ландовски, — имате ли нещо против да останете в ателието, докато ние поговорим? Или предпочитате да ни изчакате в гостната с жена ми?

— Тук ще ми е много интересно, мосю, благодаря ви — отвърна Бел. — За мен ще е голяма привилегия да разгледам творбите ви.

— Сигурен съм, че ако го помолите учтиво, асистентът ми ще остави окото на Сун Ятсен за момент и ще ви донесе нещо за пиене.

Ландовски кимна многозначително към младежа и двамата с Еитор напуснаха ателието.

Асистентът обаче дори не отчиташе присъствието й, докато Бел се разхождаше наоколо. Беше й любопитно да види по-отблизо работата му, но не смееше да го притеснява. В далечния край на работното пространство имаше грамадна пещ, която навярно използваха за опичане на глината. От лявата й страна се виждаха две отделени стаи: едната — тоалетна с голяма мивка и торби с глина, наредени покрай стените й; другата — малка кухничка без прозорци. Тя надникна през задния прозорец на ателието и видя множество гигантски скални късове с различни форми и размери, които Ландовски вероятно щеше да превърне в каменни скулптури.

След като разгледа всичко, което имаше за разглеждане, Бел поседна на един паянтов дървен стол и загледа как асистентът работи с наведена глава и съвършена концентрация. Десетина минути по-късно, когато часовникът удари пладне, той избърса ръце в работната си престилка и вдигна внезапно очи.

— Обяд — обяви и за пръв път я погледна. — Bonjour, мадмоазел — поздрави я с усмивка.

Тъй като досега бе седял с приведена глава, Бел не беше видяла чертите на лицето му. Но като й се усмихна, в корема й сякаш нещо се преобърна.

— Bonjour — отвърна му свенливо тя.

Той стана и тръгна към нея. Бел също се изправи.

— Простете, мадмоазел, че не ви обърнах внимание — извини й се на френски, — но се бях съсредоточил върху окото, а това е много деликатна работа. — Той спря на метър от нея и огледа внимателно лицето й. — Срещали ли сме се преди? Струвате ми се позната.

— Не, боя се, че е невъзможно. Съвсем наскоро пристигнах от Рио де Жанейро.

— Значи, бъркам. — Асистентът кимна умислено. — Няма да се здрависвам с вас, тъй като ръката ми е изцапана с глина. Извинете, но ще ви оставя за няколко секунди, за да се измия.

— Разбира се — отвърна Бел с глас, който сякаш отказваше да напусне гърлото й като повече от шепот.

Бе успяла да запази спокойната си стойка, докато вървеше към нея, за да я поздрави, но след като младежът влезе в стаичката с мивката, тя се сгромоляса в стола си, замаяна и останала без дъх. Запита се дали и тя не е пипнала настинката, която мъчеше Мария Елиза и майка й.

Пет минути по-късно асистентът отново се появи в ателието, облечен в чиста риза. Пръстите й самоволно се придвижиха няколко сантиметра напред в инстинктивното си желание да докоснат дългата му, вълниста кестенява коса, да погалят светлата кожа на лицето му, да проследят съвършените очертания на орловия му нос и плътните розови устни, прикрили равните му бели зъби. Отнесеното изражение в зелените му очи й напомняше за това на Еитор: сякаш физически беше тук, но мислите му се рееха другаде.

Бел внезапно осъзна, че устните му се движат и от устата му излизат звуци. Осъзна, че иска да научи името й. Смаяна от собствената си реакция, тя се изтръгна от бляновете и опита да си върне самообладанието достатъчно, че да проговори разбираем френски.

— Мадмоазел, добре ли сте? Изглеждате сякаш сте видели призрак.

— Извинете, просто се… поотнесох. Казвам се Изабела. Изабела Бонифацио.

— О, като някогашната кралица на Испания — кимна асистентът.

— И покойната принцеса на Бразилия — добави бързо тя.

— За жалост не съм добре запознат с историята на страната ви. Като изключим факта, че и вашите сънародници, подобно на нас, французите, са убедени, че правят най-доброто кафе.

— Е, без съмнение най-добрите кафеени зърна — заяви отбранително Бел. — Аз, разбира се, знам доста за вашата страна — добави тя, чудейки се дали звучеше толкова празноглава, колкото се чувстваше.

— Да. Изкуството и културата ни обикалят земното кълбо от стотици години, докато вашите все още не са напуснали границите на страната ви. Но не се съмнявам, че и този момент ще настъпи — додаде той. — А сега, тъй като ми се струва, че професорът и приятелят ви, архитектът, ви изоставиха, ще ви поканя на обяд, за да ми разкажете още за Бразилия.

— Ами…

Бел надникна през прозореца, леко стеснена от неуместната ситуация. За пръв път срещаше този мъж, а бе останала сама с него. Ако баща й или годеникът й я видеха сега…

Младежът долови тревогата й и махна небрежно с ръка.

— Гарантирам, че са толкова потънали в разговори, че направо са забравили за вас. Може да се бавят часове. Затова ако не искате да умрете от глад, моля, седнете на онази маса, а аз ще приготвя обяда.

Асистентът се обърна и тръгна към кухнята, която беше забелязала по-рано.

— Простете, мосю, но мога ли все пак да попитам какво е вашето име?

Той спря и се завъртя към нея.

— Извинявайте, много съм несъобразителен. Казвам се Лоран. Лоран Бруи.

Бел седна на грубата дървена пейка, разположена в една малка нишичка в ъгъла на помещението. Като се замисли в какви обстоятелства е попаднала, тъничък смях напусна устните й. Беше насаме с млад мъж, който отгоре на всичко им приготвяше обяд. Баща й например никога не пристъпваше в кухнята, камо ли да й приготви храна.

След няколко минути Лоран се появи с поднос, отрупан с две прясно опечени франзели — които Бел обожаваше — две парчета френско сирене с доста натрапчива миризма, глинена кана и две чаши.

Остави го на масата и дръпна старата завеса по корниза, закован за тавана.

— За да не влиза прахолякът от ателието при храната ни — обясни той и се зае да сервира съдържанието на подноса върху голите дъски на масата.

Накрая им наля и по щедра доза от светложълтата течност и й подаде едната чаша.

— Пиете вино само с хляб и сирене? — удиви се тя.

— Мадмоазел, ние сме французи. Пием вино с всичко, по всяко време. — Лоран се усмихна и вдигна чаша към нейната. — Santé.

Той отпи голяма глътка от виното си, а Бел пийна колебливо, гледайки как откъсва парче от франзелата, разтваря го с пръсти и го пълни с парчета сирене. Тъй като не смееше да попита дали случайно няма чинии, тя последва примера му.

Толкова просто меню, а нищо не й се беше услаждало повече, помисли си Бел. Макар че вместо да лапа храната на вълчи хапки като Лоран, тя възприе по-благовъзпитан подход, чупейки малки парчета хляб със сирене, които пъхваше деликатно в устата си. А неговите очи като че ли не я напускаха през цялото време.

— Какво гледате? — попита го накрая, когато й стана прекалено неловко от неотклонния му поглед.

— Вас — отвърна той, пресуши чашата си и я напълни отново.

— Защо?

Той отпи отново, после сви рамене по онзи отчетливо галски начин, който Бел бе започнала да разпознава, наблюдавайки парижаните по булеварда под прозореца на стаята й.

— Защото, мадмоазел Изабела, сте изключително прелестна гледка.

Колкото и неблагоприличен да беше коментарът му, стомахът й направи салто.

— Не изглеждайте толкова ужасена, мадмоазел. Сигурен съм, че жена като вас е получавала подобни комплименти хиляди пъти. Вероятно сте свикнали хората да ви зяпат.

Бел се замисли и установи, че наистина привличаше много обожателни погледи. Но никой досега не й се бе струвал толкова дълбок, колкото неговият.

— Рисували ли са ви някога? А може би някой е правил ваша скулптура? — попита той.

— Когато бях малка, баща ми извика художник да ми направи портрет.

— Учудвате ме. В Монпарнас биха се редили на опашки, за да ви нарисуват.

— В Париж съм едва от седмица, мосю, а и не съм ходила никъде досега.

— Е, тъй като аз ви открих, възнамерявам да ви запазя за себе си и да не допускам никой от онези вагабонти до вас — обяви той ухилен до уши.

— Много бих се радвала да посетя Монпарнас — въздъхна Бел, — но едва ли ще ми позволят.

— Напълно разбираемо — съгласи се той. — Парижките родители предпочитат дъщерите им да се удавят в Сена, вместо да загубят целомъдрието и сърцата си на левия бряг. Къде сте отседнали?

— В апартамент на „Авеню дьо Марини“, съвсем близо до „Шанз-Елизе“. Дойдох със семейство Да Силва Коста. В момента са мои попечители.

— Но нямат ли желание да се порадват на Париж?

— Не.

Бел мислеше, че Лоран говори сериозно, докато не видя дяволитото му изражение.

— Е, както знае всеки уважаващ себе си човек на изкуството, правилата съществуват, за да бъдат нарушавани, а бариерите — да бъдат рушени. Имаме само един живот, мадмоазел, и трябва да го живеем както ни харесва.

Бел не отвърна, но еуфорията от това, че най-сетне намираше човек, който мислеше като нея, й дойде много и в очите й запариха сълзи. Лоран забеляза моментално.

— Защо плачете?

— Животът в Бразилия е различен. Там се подчиняваме на правилата.

— Разбирам, мадмоазел — отвърна кротко той. — И вече ми става ясно, че сте преклонила глава пред едно от тях. — Лоран посочи пръстена на ръката й. — Сгодена сте?

— Да. Ще се омъжвам след екскурзията си в Европа.

— И щастлива ли сте?

Директният му въпрос я стресна. Този мъж беше напълно непознат, не знаеше почти нищо за нея, а вече седяха заедно на вино, хляб и сирене — и задушевен разговор — сякаш се познаваха цял живот. Ако такъв беше бохемският начин на общуване, Бел искаше да го приеме с отворени обятия.

— Густаво, годеникът ми, ще ми е верен и грижовен съпруг — подбра внимателно думите си тя. — Пък и вярвам, че не е задължително бракът да е по любов — излъга после.

Той я погледа известно време, преди да въздъхне, клатейки глава.

— Мадмоазел, животът без любов е като французин без вино или човешко същество без кислород. Но — въздъхна отново той — може би имате право. Някои хора се примиряват с липсата й и са готови да се задоволят с други неща, като например богатства и високо обществено положение. Е, аз самият не съм сред тях. — Лоран поклати глава. — За нищо на света не бих се принесъл в жертва върху олтара на материализма. Ако ми предстои да прекарам живота си с една жена, искам всяка сутрин да се взирам в очите й с искрена любов. Изненадан съм, че вие сте готова да се примирите с по-малко от това. Вече усещам колко пламенно сърце тупти в гърдите ви.

— Моля ви, мосю…

— Простете, мадмоазел, позволих си твърде много. Млъквам! Но за мен наистина ще е чест, ако ми позволите да направя ваша скулптура. Разрешавате ли да попитам мосю Да Силва Коста дали може да ви използвам за модел?

— Можете да го попитате, но аз не бих могла…

Бел не знаеше как да формулира изречението си. Бузите й поруменяха от срам.

— Не, мадмоазел — прочете мислите й Лоран. — Бъдете спокойна: няма да ви карам да се събличате. Не и засега — добави той.

Бел онемя от похотливия му намек. Думите му едновременно я развълнуваха и уплашиха.

— Къде живеете? — попита тя, само и само да смени темата.

— И аз като всеки истински човек на изкуството обитавам таванска стая под наем на една от малките улички на Монпарнас. С шестима съквартиранти.

— И работите за професор Ландовски?

— Не бих използвал точно този израз, защото ми плаща само с храна и вино — поправи я Лоран. — А когато таванското помещение в Монпарнас е твърде пренаселено, той ме пуска да спя в ателието. В момента уча занаята и няма по-добър ментор от Ландовски. Той експериментира с ар деко в скулптурата, както сюрреалистите в рисуването. Отхвърля тежкия, претруфен стил от миналото. Преподаваше ми във френската академия за изящни изкуства и когато ме избра за свой асистент, на драго сърце приех.

— Откъде е семейството ви? — поинтересува се Бел.

— Защо ми задавате такъв въпрос? — изкиска се Лоран. — Сигурно след това ще ме попитате от коя обществена класа произхождам! Разберете, мадмоазел Изабела, че всички парижки художници и скулптури сме просто себе си; захвърляме миналото си и живеем за мига. Определя ни талантът ни, не произходът. Но след като проявявате интерес — склони той, отпивайки глътка вино, — ще ви просветя. Семейството ми е от благородническо потекло и разполага с шато до Версай. Ако не се бях отцепил от тях и живота, който ми бяха избрали като техен най-голям син, вече щях да съм граф Куебедо Бруи. Но тъй като баща ми заяви, че ще ме изключи от завещанието си, когато му съобщих, че искам да стана скулптор, вече съм просто себе си. Нямам и сантим на свое име и всичките ми средства в бъдеще ще идват от тези две ръце.

Той я погледна, но тя продължи да мълчи. Какво можеше да каже, при положение че собственият й живот изцяло се основаваше на ценностите, които току-що бе отрекъл?

— Изненадана ли сте? Е, повярвайте ми, много парижани са в моето положение. Пък и поне на баща ми вече не му се налага да се бори със срама от това, че синът му е хомосексуален, както бяха принудени родителите на няколко мои познати.

Бел впери поглед в него, ужасена от факта, че така свободно изричаше подобно признание.

— Но това е незаконно! — не успя да се стърпи тя.

Лоран килна глава и я загледа.

— Нима това, че тесногръдите режими забраняват хомосексуализма, го прави порочен?

— Аз… не знам — запъна се тя и опита да си върне самообладанието.

— Простете, мадмоазел, боя се, че успях да ви шокирам.

Бел видя блясъка в очите му и усети, че всъщност събеседникът й се забавлява. Тя отпи още глътка вино за кураж.

— Е, мосю Бруи, дадохте ми да разбера, че не ви е грижа за богатствата и материалните ценности. Но нима ви харесва да живеете без пукната пара?

— Да, поне за момента, когато съм млад, в добро здраве и се намирам в центъра на света — Париж. Въпреки това съзнавам, че достигна ли старост, без да съм изкарал пари от скулптурите си, тогава вероятно ще съжалявам за действията си. Много от приятелите ми художници имат благородни дарители, които им помагат в трудни моменти. Но тъй като доста от въпросните дарители са грозни вдовици, очакващи от младия талант, когото подпомагат, да им се отблагодари по един или друг начин, аз лично не желая да следвам този път. Това е все едно да проституираш и нямам намерение да падам толкова ниско.

Бел отново остана смаяна от лекотата, с която Лоран говореше за подобни неща. Естествено, беше чувала за бразилските бардаците в лапа, където мъжете ходеха да задоволяват физическите си нужди, но никой никога не подхващаше темата в открит разговор. Най-малкото мъж пред порядъчна дама.

— Струва ми се, че наистина ви плаша, мадмоазел — усмихна й се състрадателно Лоран.

— А на мен, че наистина имам много да уча за Париж, мосю — отвърна тя.

— Несъмнено. Затова може да ме възприемате като ваш ментор в света на авангардното. А, двамата отцепници се завръщат — добави той, надничайки през прозореца зад нея. — Професорът е усмихнат, което винаги е добър знак.

Двамата мъже влязоха в ателието, все още потънали в разговор. Лоран се зае да събира остатъците от обяда в един поднос и Бел побърза да сложи чашата си за вино в него, притеснена, че Еитор може да я укори.

— Сеньорита — обади се той, като я видя. — Извинявай, че те задържахме толкова дълго, но двамата с професор Ландовски имахме много за обсъждане.

— Няма нищо — побърза да го увери Бел. — Мосю Бруи ми разясняваше… основите на скулптурата.

— Чудесно. — Бел усети, че мислите му са другаде, тъй като веднага се обърна към Ландовски. — Другата седмица съм във Флоренция, а после заминавам за Мюнхен. Връщам се в Париж на двайсет и пети и веднага ще се свържа с вас.

— Разбира се — съгласи се Ландовски. — Възможно е да не намирате идеите и стила ми за съвместими с вашите виждания. Но каквото и решение да вземете, знайте, че се възхищавам на куража и решимостта ви да се нагърбите с толкова труден проект. Определено бих се радвал да стана част от него.

Двамата мъже се здрависаха и Еитор се обърна да излезе от ателието, последван от Бел.

— Мосю Да Силва Коста, преди да си тръгнете, бих искал да ви помоля за една услуга — обади се внезапно Лоран.

— Каква е тя? — попита Еитор, обръщайки се към него.

— Бих искал да направя скулптура на повереницата ви, мадмоазел Изабела. Има прелестни черти и ако позволите, ще опитам да ги пресъздам.

Еитор се поколеба.

— Да ви призная, не знам как да отговоря. Много ласкателно предложение, не смяташ ли, Изабела? И ако беше моя собствена дъщеря, лесно бих приел. Но…

— Чувал сте историите за купищата покварени парижки артисти и очакванията им от моделите. — Професор Ландовски се усмихна посветено. — Но нека ви уверя, мосю Да Силва Коста, че мадмоазел няма да е в опасност с Бруи. Не само че е даровит скулптор с голям потенциал, но и се труди под собствения ми покрив. Затова лично мога да ви гарантирам безопасността на Изабела.

— Благодаря, професоре. Ще обсъдя въпроса със съпругата ми и ще се свържем с вас след Мюнхен — съгласи се Еитор.

— В такъв случай ще очаквам обаждането ви — отвърна Лоран. После се обърна към Бел. — Au revoir, мадмоазел.

И Бел, и Еитор бяха мълчаливи по време на обратното пътуване, всеки потънал в собствените си мисли. Докато колата минаваше през покрайнините на Монпарнас, Бел усети странна тръпка във вените си. Макар и неочакваният обяд с Лоран Бруи да я беше посмутил, в много други аспекти се чувстваше истински жива за пръв път в живота си.