Лусинда Райли
Седемте сестри (14) (Историята на Мая)

13.

Изабела Роза Бонифацио се събуди от стържещо трополене на малки крачета по теракотения под. Надигна се рязко в леглото, надникна надолу и срещна втренчения поглед на тамарина. В дребните си ръчички — миниатюрни, космати подобия на нейните — маймунката държеше четката й за коса. Бел се изкиска, а тамаринът продължи да я гледа умолително с воднистите си черни очи, сякаш я увещаваше да го пусне навън с новата му играчка.

— Искаш да си срешеш косата ли? — попита го тя, легна по корем и запълзя напред по леглото. — Моля — тя протегна ръка към маймунката, — върни ми я. Моя си е и маи ще се ядоса, ако ми я откраднеш.

Маймунката килна глава към маршрута си за бягство, а когато Бел замахна с дългите си слаби пръсти да грабне четката, косматата гадинка скочи ловко на прозореца и изчезна.

Бел въздъхна и се отпусна назад в леглото, сигурна, че я очакваше поредното конско от родителите й, задето държеше кепенците отворени нощем. Четката за коса беше седефена, подарък за кръщенето от баба й по бащина линия и, както беше казала на маймуната, майка й нямаше да остане доволна, ако изчезнеше. Бел пропълзя нагоре по гръб и отново се намести върху възглавниците с празната надежда тамаринът да изпусне четката някъде в градината, докато препускаше към хълмистата джунгла зад къщата им.

Кроткият полъх на вятъра духна кичур от гъстата й тъмна коса през челото й, носейки със себе си нежните аромати на гуава и лимони от градината под прозореца й. Макар и часовникът на нощното й шкафче да показваше едва шест и половина сутринта, жегата на предстоящия ден вече се усещаше. Бел вдигна поглед и не видя нито едно облаче по бързо проясняващото се небе.

Лоен, прислужницата й, щеше да почука на вратата й чак след час. Замисли се дали да не събере куража да се измъкне от къщата, докато всички други спяха, и да поплува в хладната вода на прекрасния басейн със сини плочки, който Антонио, баща й, току-що беше построил в градината.

Басейнът беше последната му придобивка и много се гордееше с него, тъй като беше един от първите толкова луксозни в частен дом в Рио. Преди месец баща й покани всичките си бележити приятели да го видят, нареди ги на терасата и ги остави да му се любуват. Мъжете бяха облечени в скъпи поръчкови костюми, а жените — в имитации на последните парижки модели облекла, купени от бутиците по „Авенида Рио Бранко“.

Бел се чудеше защо никой от тях не си беше донесъл бански костюм, но й се наложи да стои напълно облечена в нетърпимата жега, мечтаейки да съблече официалната си рокля и да се гмурне в прохладната бистра вода. Всъщност до ден-днешен не беше виждала никой да използва басейна по предназначение. Когато веднъж се престраши да попита дали може да поплува в него, баща й бе поклатил глава.

— Не, керида, не бива да се показваш по бански пред всички слуги. Може да плуваш само когато тях ги няма.

Но тъй като слугите винаги бяха наоколо, Бел проумя, че басейнът е просто поредната украса — скъпо притежание, с което баща й можеше да впечатлява приятелите си. Още една стъпка от неуморния му порив да достигне бленуваното обществено положение.

Когато попита маи защо паи никога не беше доволен, при положение че живееха в една от най-красивите къщи в цял Рио, редовно вечеряха в хотел „Копакабана Палас“ и дори имаха чисто нов автомобил форд, майка й просто сви кротко рамене.

— Защото колкото и коли и ферми да притежава, никога няма да промени фамилията си.

През седемнайсетте си години на тази земя Бел беше научила, че Антонио произхожда от италиански имигранти, пристигнали в Бразилия, за да работят в една от множеството кафеени плантации из тучните плодородни земи около Сао Пауло. Баща му бил не само трудолюбив, но и умен човек, който успял да спести достатъчно пари за свой собствен парцел и да започне бизнес.

Докато дойде време Антонио да наследи семейния бизнес, кафеената плантация вече процъфтявала и могъл да купи още три като нея. Семейството им заживяло в охолство и когато Бел беше на осем, баща й купи красива стара фазенда на пет часа път с кола от Рио. Това беше мястото, което до ден-днешен смяташе за свой истински дом. Скътана високо в планината, голямата къща сред кафеените масиви беше спокойна и уютна и още пазеше най-скъпите спомени на Бел, която, свободна да скита и язди на воля из двете хиляди хектара на имота, се бе радвала на идилично, безгрижно детство.

Но макар Антонио вече да живееше по-близо до Рио, продължаваше да ламти за още. Бел си спомняше как по време на една вечеря баща й бе обяснил на майка й защо някой ден трябва да се преселят в самия град.

— Рио е столицата, центърът на политическата власт в Бразилия. И ние трябва да сме част от нея.

Разгръщайки бизнеса си, Антонио все повече ги затрупваше с богатства. Преди три години баща й се беше прибрал у дома с новината, че е купил къща в Козме Вельо, един от най-престижните квартали в Рио.

— Португалските аристократи вече няма да могат да ме пренебрегват, защото ще са ни съседи! — похвали се, блъскайки триумфално по масата.

Бел и майка й се спогледаха ужасено при мисълта да напуснат планинския си дом и да се пренесат в големия град. Въпреки това обикновено кротката й майка настоя да не продават фазендата „Санта Тереза“^[1], за да имат къде да избягат от жарките лета в Рио.

— Защо, маи, защо? — поплака си същата вечер Бел, когато майка й дойде да я целуне за лека нощ. — Тук ми харесва. Не искам да живея в града.

— Защото на баща ти не му стига да се мери по богатства с португалските благородници в Рио. Иска да достигне и общественото им положение. Да спечели уважението им.

— Но, маи, дори аз виждам колко пренебрежително гледат португалците от Рио на италиански паулистас^[2] като нас. Това е загубена кауза.

— Е — отвърна уморено майка й, — Антонио е постигнал всичко, което си е наумил досега.

— Но как ще се впишем двете с теб във висшето общество? — попита я тя. — Почти целия си живот съм прекарала в планината. Никога няма да бъдем дамите, в каквито иска да ни превърне паи.

— Баща ти вече ни е уредил среща със сеньора Наталия Сантос, жена от португалската аристокрация, чието семейство е изпаднало в затруднение. Сега изкарва прехраната си, обучавайки хора като нас как да се държат сред висшето общество на Рио. Освен това ги запознава с важните фигури от него.

— Значи ще се превърнем в кукли, които се обличат изтънчено, говорят подобаващо и използват правилните прибори за хранене? Предпочитам да умра.

Бел изрази недоволството си с гърлен звук. Карла се подсмихна на коментара на дъщеря си и топлите й кафяви очи грейнаха.

— Май така излиза, да — съгласи се. — А ти, Изабела, любимата му и единствена дъщеря, си неговата гъска, която един ден може да снесе златно яйце. Превърнала си се в голяма красавица, Бел, и баща ти смята, че ще привлечеш добър съпруг.

Бел изгледа ужасено майка си.

— Паи иска да ме използва като стълбица към високите кръгове на обществото? Е, няма да стане!

Тя се обърна по корем и забуха възглавниците с юмруци. Карла отиде до леглото и настани закръглената си фигура на ръба му, потупвайки скования гръб на дъщеря си с пухкава ръка.

— Не е толкова лошо, колкото звучи, керида — утеши я тя.

— Но аз съм само на петнайсет! Искам да се омъжа по любов, не за социално положение. Пък и португалците са бледи, кльощави и мързеливи. Предпочитам италианците.

— Стига, Бел, не говори така. Всяка раса си има своите положителни и отрицателни качества. Сигурна съм, че Антонио ще ти намери някой симпатичен младеж. Рио е голям град.

— Няма да дойда!

Карла се приведе и целуна лъскавата тъмна коса на дъщеря си.

— Е, едно е сигурно: наследила си духа на баща си. Лека нощ, керида.

 

 

Това се беше случило преди почти три години, а възгледите на Бел си оставаха непроменени. Баща й продължаваше да е все така амбициозен, майка й — все така кротка, висшето общество на Рио — все така непреклонно в традициите си като преди двеста години, а португалските мъже — все така отблъскващи на външен вид.

Въпреки това къщата им в Козме Вельо беше удивителна. Зад гладките й охрени стени и високите й прозорци се криеха симетрични стаи, обзаведени според високите изисквания на баща й. Той беше настоял да ги оборудват и с всички възможни съвременни удобства, като телефон и бани на горните етажи. Съвършено поддържаният й двор можеше да си съперничи по разкош с великолепната ботаническа градина на Рио.

Къщата носеше името Мансао да Принсеза и беше кръстена на принцеса Изабел, която някога дошла да пие от водата на река Кариока, течаща през територията на имението и прославена с лечебните си свойства.

Но независимо от красивия пейзаж наоколо, Бел намираше мрачното присъствие на планината Корковадо — извисяваща се точно зад къщата — за потискащо. Често си мечтаеше за откритата шир и свежия въздух на планинския им дом.

Още откакто пристигнаха в града, сеньора Сантос, учителката й по етикет, се беше превърнала в ежедневна част от живота й. Наставляваше я как да влиза в стая — изправи рамене, вдигни глава, носи се грациозно — и я караше да наизусти цялото семейно дърво на всеки знатен португалски род в Рио. Заедно с уроците по френски, пиано, история на изкуството и европейска литература у Бел се зароди желание да пътешества до Стария свят.

Но най-тежката част от обучението й беше това, че сеньора Сантос настояваше да забрави родния език на семейството си, с който майка й я беше закърмила. Бел продължаваше да говори португалски с лек италиански акцент.

Често се поглеждаше в огледалото и си позволяваше самодоволен кикот. Защото колкото и да се стараеше Наталия Сантос да заличи произхода й, чертите й безспорно го издаваха. Съвършената й кожа, която и най-малката целувка на слънцето караше да придобие екзотичен бронзов цвят — сеньора Сантос непрекъснато й повтаряше да се крие от слънчевите лъчи — се допълваше идеално с тежките вълни на тъмната й коса и огромните й кафяви очи, нашепващи за страстни тоскански нощи под хълмовете на истинската й родина.

Плътните й устни загатваха за чувствената й природа, а гърдите й ежедневно роптаеха в стегнатия им корсет. Докато Лоен дърпаше връзките на гърба му всяка божа сутрин, мъчейки се да прикрие външните белези на женствеността й, Бел възприемаше този уред за изтезания като идеалната метафора за настоящия й начин на живот. Чувстваше се като диво, пламенно животно, затворено в клетка.

Малък гекон^[3] пробяга като светкавица от единия край на тавана до другия и Бел се замисли, че и той можеше всеки момент да избяга през отворения прозорец, както беше направил тамаринът. Докато на нея й предстоеше за пореден ден да я овържат като пиле и да я пъхнат в светската пещ на Рио, където да я учат как да потиска природата си, за да се превърне в дамата, която баща й искаше да бъде.

А само след седмица плановете му за бъдещето й щяха да достигнат връхната си точка. Бел навършваше осемнайсет и щеше да дебютира във висшето общество на Рио с тържествен прием в красивия „Копакабана Палас“.

След това несъмнено щяха да й натрапят най-добрата партия жених, който баща й успееше да намери. И последните остатъци от свободата й щяха да си отидат завинаги.

Чак по-късно познатото чукане на вратата я извести за появата на Лоен.

— Добро утро, сеньорита Бел. И колко е красиво само, нали? — попита прислужницата на влизане в стаята.

— Не — отвърна кисело Бел.

— Хайде, трябва да станете и да се облечете. Чака ви много натоварен ден.

— Така ли? — престори се на неосведомена Бел, макар и отлично да знаеше с какви задължения бяха изпълнени дните й.

— Недей така, миня пекена^[4], не си играй игрички с мен — предупреди я Лоен, прибягвайки до галеното обръщение, което й беше дала още като дете. — Много добре знаеш, че имаш урок по пиано в десет, а после пристига учителката ти по френски. А и следобед чакаме мадам Дюшен за последна проба на балната ти рокля.

Бел затвори очи и се престори, че не я чува.

Лоен отиде невъзмутимо до леглото й и разклати нежно рамото й.

— Какво те прихваща? Само след седмица навършваш осемнайсет, а баща ти е организирал приказно тържество. Цял Рио ще присъства! Не се ли вълнуваш!

Бел не отговори.

— Какво искаш да облечеш днес? Кремавата или синята рокля? — настоя Лоен.

— Не ме интересува!

Лоен отиде спокойно до гардероба, сама подбра дрехите й и ги нареди в дъното на леглото й.

Бел се надигна неохотно.

— Извинявай, Лоен. Тъжна съм, защото тази сутрин един тамарин влезе в стаята ми и открадна четката ми за коса, подарък от баба. Маи със сигурност ще се ядоса, задето отново съм оставила прозорците отворени.

— Не! — ужаси се Лоен. — И сега маймуните си играят с красивата ти седефена четка в джунглата. Колко пъти ти повтаряме да затваряш кепенците нощем?

— Много — съгласи се дружелюбно Бел.

— Ще помоля градинарите да поогледат наоколо. Може пък да изскочи отнякъде.

— Благодаря ти — каза Бел и вдигна ръце, за да помогне на Лоен да съблече нощницата й.

 

 

На закуска Антонио Бонифацио преглеждаше списъка с гости за приема на дъщеря му в „Копакабана Палас“.

— Сеньора Сантос наистина е събрала само каймака на обществото и повечето са приели поканата ни — коментира доволно Антонио. — Е, с изключение на семейство Карвальо Гомес и Рибейрос Барселос. Извиняват се, но имали друга работа — вдигна вежда Антонио.

— Не знаят какво пропускат. — Карла сложи утешително ръка върху рамото на съпруга си, съзнавайки, че това бяха две от най-влиятелните семейства в Рио. — Из целия град ще се говори за нашия прием и несъмнено ще чуят за него.

— Надявам се — изсумтя Антонио. — Ще ни струва прескъпо. А ти, принсеза, ще си в центъра на събитията.

— Да, татко. Много съм ти благодарна.

— Бел, знаеш, че не трябва да ми викаш „татко“. Аз съм „паи“ — смъмри я Антонио.

— Извинявай, паи, още ми е трудно да свикна.

— И така… — Антонио сгъна старателно вестника си и стана от масата, кимвайки за довиждане на съпругата си и дъщеря си. — Отивам в кабинета да изкарвам пари за всичко това.

Бел изпрати баща си с поглед, мислейки колко напет изглеждаше все още с високата си елегантна фигура и гъста тъмна коса, едва посребряла по слепоочията.

— Паи е толкова напрегнат — въздъхна Бел пред майка си. — Според теб за приема ли се тревожи?

— Бел, баща ти вечно е напрегнат. Дали ще е заради продукцията в някоя от кафеените ни плантации, или заради приема ти, все ще си намери причина за безпокойство. Такъв си е — сви рамене Карла. — А сега и аз трябва да вървя. Имам среща със сеньора Сантос, за да обсъдим още някои неща около подготовката на приема ти. Помоли да дойдеш при нас след уроците ти по пиано и френски, за да прегледаме заедно списъка с гости.

— Но, маи аз вече го знам наизуст — простена Бел.

— Сигурна съм, керида, но всичко трябва да мине съвършено гладко.

Карла се запъти към вратата, но преди да излезе, спря и се обърна към дъщеря си.

— Трябва да ти кажа още нещо. Скъпата ми братовчедка София се възстановява след тежка болест, затова поканих нея и трите й деца във фазендата ни. Тъй като в момента само Фабиана и съпругът й са там, ще се наложи да изпратя Лоен да се грижи за децата, за да си почива София. Боя се, че Лоен трябва да замине до края на седмицата.

— Маи! — ахна ужасено Бел. — Приемът ми е само след няколко дни. Какво ще правя без нея?

— Съжалявам, Бел, но нямаме избор. Габриела ще ти помага. А сега трябва да вървя, инак ще закъснея.

Карла потупа дъщеря си по рамото и напусна стаята.

Бел се отпусна назад в стола си и опита да преглътне неприятната новина. Тревожеше я, че трябва да се раздели с най-близкия си съюзник точно преди едно от най-решаващите събития в живота й.

Лоен беше родена във фазендата им, където африканските й предци бяха работили като роби в кафеената плантация. Когато през 1888-а притежанието на роби в Бразилия било забранено, много от новоосвободените работници напуснали досегашните си господари още на същия ден, но родителите на Лоен избрали да останат във фермата и продължили да се трудят за тогавашните собственици — заможни португалци — докато и те, като много други аристократски семейства от Рио, останали без робска работна ръка, не били принудени да продадат плантацията. Бащата на Лоен решил да се възползва от момента и да изчезне безследно, оставяйки майка й, Габриела и деветгодишната Лоен да се борят сами с живота.

Когато Антонио купил фазендата няколко месеца по-късно, Карла се смилила над тях и настояла да останат в дома им като прислужници. Преди три години и майката, и дъщерята се бяха пренесли със семейството й в Рио.

Въпреки че Лоен беше просто прислужница, двете с Бел бяха отраснали заедно в отцепената от света фазенда. Тъй като наоколо почти нямаше други деца на тяхна възраст, помежду им се беше зародила специална връзка. Макар и с малко по-голяма от Бел, Лоен надхвърляше възрастта си по мъдрост и служеше като бездънен източник на съвети и утеха за младата си господарка. Бел пък й се отблагодаряваше за добрината и предаността като през дългите си скучни вечери във фазендата я учеше да чете и пише.

Затова поне беше доволна, че имаше как да поддържат връзка, докато бяха разделени, мислеше си Бел, пиейки кафе.

— Приключихте ли, сеньорита? — попита Габриела със състрадателна усмивка, която наведе Бел на мисълта, че вероятно е чула разговора им с Карла.

Бел надникна към масата, отрупана с пресни манго, смокини, бадеми и кошница топли хлебчета. С такова изобилие можеха да нахранят цяла улица, камо ли тричленно семейство.

— Да, можеш да раздигаш масата. И съжалявам, че ще ти се налага да работиш допълнително, докато Лоен отсъства — добави тя.

Габриела сви стоически рамене.

— Дъщеря ми също ще е разочарована, че няма да е тук за рождения ви ден. Но не се притеснявайте; ще се справим някак.

След като Габриела си тръгна, Бел взе вестника „Жорнал до Бразил“, който баща й беше оставил на масата, и го разгърна. На предната страница имаше снимка на Берта Луц, застъпничката на женските права, строена пред Градския съвет с поддръжниците си. Сеньорита Луц беше основала Бразилската федерация за напредък на жените преди шест години и сега бе подела кампания за правото на бразилките да гласуват. Бел следеше постиженията й с интерес. Струваше й се, че времената се меняха за всички други жени в Бразилия, докато тя самата живееше с баща, закотвен в миналото, който още вярваше, че ролята на нежния пол е да се омъжи изгодно и да произведе здрави потомци.

Откакто се бяха преселили в града, Антонио държеше безценната си дъщеря като в затвор и дори не й позволяваше да се разходи навън без по-възрастна придружителка. Като че ли не разбираше, че малкото й връстнички, с които сеньора Сантос я беше запознала по разните чаени партита, идваха от семейства, живеещи в крак с новото време, а не против него.

Приятелката й Мария Елиза да Силва Коста например произхождаше от семейство на истински португалски аристократи. Но паи се лъжеше, че единственото им занимание беше да обикалят от обществено събитие на друго. Старият португалски двор, в който си мечтаеше да ги внедри баща й, беше останал в историята и последните му крепители бяха просто тесен кръг хора, вкопчени в един отмиращ свят.

Мария Елиза беше една от малкото й нови познайнички, с които чувстваше някаква връзка. Баща й Еитор изкарваше прехраната си като прочут архитект и неотдавна беше заслужил честта да му поверят строежа на планираната статуя Христос Спасител на върха на Корковадо — планината, издигаща се драматично зад къщата им. Семейство Да Силва Коста живееха в близкия квартал Ботафого и когато баща й ходеше до върха да взема мерки за статуята, Мария Елиза често го придружаваше чак до Козме Вельо и гостуваше на Бел, докато Еитор се качваше с влака до строителната площадка. Бел я очакваше отново по-късно днес.

— Сеньорита, мога ли да ви донеса още нещо? — попита Габриела, застанала до вратата с тежкия поднос.

— Не, благодаря, Габриела, свободна си.

Няколко минути по-късно Бел стана от масата и напусна стаята.

 

 

— Сигурно много се вълнуваш за дебютантския си бал — отбеляза Мария Елиза, докато седяха под сянката на гъстата тропическа гора край градината.

Баща й беше наел цяла армия градинари да овладява набезите на буйната растителност върху безупречно поддържаната територия на имението, но отвъд този периметър зеленината бе превзела планинските склонове.

— Честно казано, нямам търпение да отмине — сподели с нея Бел.

— Е, аз пък нямам търпение да дойде — усмихна й се Мария Елиза. — Александър Медейрос ще е един от гостите ти, а съм хлътнала до уши по него. Сигурно ще съм на седмото небе, ако ме покани на танц — добави тя, отпивайки от прясно изцедения си портокалов сок. — Някой младеж не хвана ли и твоето око? — попита после Бел.

— Не, пък и съм сигурна, че баща ми ще иска сам да избере бъдещия ми съпруг.

— О, толкова старовремски разсъждава! Като те слушам, направо се радвам на моя паи, макар че в момента витае в облаците с онази негова статуя. Знаеш ли какво е ироничното? — сниши поверително глас Мария Елиза. — Баща ми е атеист, а са му поверили строежа на най-големия християнски монумент в света!

— Може пък работата по него да възроди вярата му — подхвърли Бел.

— Снощи го чух да говори с маи, че мислел да отпътува за Европа, за да търси подходящ скулптор. А понеже щял да отсъства дълго време, искал да вземе и нас със себе си. Представяш ли си, Бел? Ще разгледаме прочутите забележителности на Флоренция, Рим и Париж.

Мария Елиза сбърчи хубавото си луничаво носле от радост.

— Европа? — възкликна Бел, обръщайки лице към приятелката си. — Мария Елиза, точно в този момент с ръка на сърцето мога да заявя, че те мразя. От цяла вечност мечтая да посетя Стария свят. Особено Флоренция, откъдето идва семейството ми.

— Защо не дойдеш с нас поне за част от времето? И за мен ще е добре, в противен случай ще имам за компания само двамата си братя. Какво ще кажеш? — попита Мария Елиза с грейнали от вълнение очи.

— Звучи ми прекрасно, но баща ми по всяка вероятност ще откаже — отвърна унило Бел. — Щом не ми позволява дори да се разходя по улицата сама, едва ли ще ме пусне отвъд океана. Пък и ме иска тук, в Рио, за да ми намери жених възможно най-скоро — обясни печално Бел и смачка една мравка под обувката си.

По входната алея се чу двигател на кола — бащата на Мария Елиза идваше да я вземе.

— Е. — Приятелката й стана и я прегърна топло. — Ще се видим идния четвъртък на приема ти.

— Да.

— Adeus, Бел — каза тя и тръгна през градината. — И не се безпокой, ще съставим някакъв план.

Бел остана на мястото си, бленувайки да види катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ и Фонтана на Нептун във Флоренция. От всички културни уроци, които сеньора Сантос й преподаваше, историята на изкуството я влечеше най-много. Бяха й наели и художник, за да я учи на скициране и рисуване. Следобедите, прекарани в просторното му ателие в Ескола Насионал де Белас Артес, бяха едни от най-приятните моменти, откакто бе пристигнала в Рио.

Художникът се занимаваше и със скулптура и й беше позволил да изпробва заложбите си с буца плътна червена глина. Бел още помнеше влажната мекота на материала в ръцете си, колко лесно се поддаваше на пръстите й, докато се опитваше да му придаде форма.

— Имате истинска дарба — бе кимнал одобрително художникът, след като му беше показала изключително жалката си по нейно мнение репродукция на „Венера Милоска“.

Но независимо от това дали имаше талант във ваятелството, или не, Бел се наслаждаваше на атмосферата в ателието и когато уроците приключиха, ежеседмичните посещения в него й липсваха.

Чу Лоен да я вика от терасата, известявайки я, че мадам Дюшен е пристигнала за последната проба на балната й рокля.

Затова Бел остави мислите за Европа и разкоша й в джунглата зад себе си и тръгна към къщата.