Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (95) (Нова среща със Себастиан Бергман)

95

Всички прозорци в апартамента бяха отворени.

Но пак беше горещо.

Лепкаво.

Задушно.

Ваня седеше на дивана и сменяше каналите на телевизора. Беше болезнено ясно, че никоя станция не излъчва най-добрите си програми по това време на денонощието. Тя изключи телевизора, остави дистанционното управление до себе си и взе специалните притурки, които бяха пристигнали с вечерните вестници. „Експресен“ имаше десет страници за ареста на Ралф Свенсон и извънреден репортаж на първа страница, украсен с негова снимка. Демаскиран под голямо заглавие: „Лицето на Летния психопат“. Най-отгоре на страницата пишеше: „Заподозреният от полицията“ със значително по-малки букви. Доколкото знаеше Ваня, все още не му бяха предявени обвинения, но той вече беше разпнат на кръст от пресата. Ограничаването на публикуването на имена и снимки не беше на мода тези дни. Ранното идентифициране на заподозрените беше „в интерес на обществото“. Това означаваше, че никой не е готов да плати за дигитално изображение. Освен че тя го смяташе за неетично, понякога това затрудняваше работата им. Очните ставки изгубваха смисъла си, когато от всяка страница гледаше лицето на заподозрения.

Снимката в „Експресен“ беше от паспорта на Ралф и не го показваше в особено добра светлина. Той изглеждаше смахнато като всички останали на паспортните си фотографии. Вестникът разказваше цялата му житейска история. Заболяването на майка му, фактът, че баща му се беше оженил повторно, новата му майка, любезните й роднини, преместванията от едно място на друго, пари, училище, работа. Репортерите бяха открили съученици, които помнеха Ралф Свенсон като тих и затворен. Малко странен. Труден за опознаване. Прекарвал повечето си време вкъщи. Това може и да беше вярно, Ваня нямаше представа, но се запита дали вестникът щеше да получи същите отговори, ако се бяха обадили и казали, че Ралф Свенсон е спечелил Нобелова награда, а не че е заподозрян сериен убиец. Това някак се вместваше в образа. Вълк единак. Саможив. Особняк. Ваня мислеше, че бившите му съученици, които сигурно не се бяха сещали за Ралф от двайсет години, се бяха огънали под тежестта на очакването. След разкриването на целия му живот, оставяйки настрана всякакви възможни мечти, които биха могли да му придадат човешки облик, вестникът предлагаше също толкова информация и за Едвард Хинде. На журналистите им беше провървяло: Ралф беше имитатор, затова можеха да препечатат отново новините от 1996 година. Ваня не можа да прочете всичко. Тя хвърли вестника настрана и отиде в кухнята да изпие чаша вода. Беше шест и половина вечерта. Слънцето щеше да залезе след два часа, но поне температурата навън бе започнала да става поносима. През отворения прозорец повя свеж ветрец.

Ваня беше неспокойна.

Обикновено я обземаше приятна умора, когато приключеха някое разследване, сякаш тялото и мозъкът й най-после можеха да се отпуснат след седмици на напрежение. Тя обикновено беше доволна да си поръча пица, да пийне повечко вино и да лежи на дивана, но не и този път.

Сигурна беше, че са арестували когото трябва. Себастиан Бергман беше напълно надхитрен и това беше още един положителен резултат. Тя не можеше да си представи, че той може отново да се промъкне в „Риксморд“. Торкел му беше дал ясно да разбере, че му е дошло до гуша, и дори Себастиан, изглежда, беше стигнал до същото заключение. Да, погледнато като цяло, работата беше свършена. Денят беше успешен. Тогава защо Ваня не можеше да се отпусне?

Защото нещата между нея и Били не бяха наред. Сега, след като случаят навлизаше в не толкова трескава фаза, тя можеше да се съсредоточи върху влошените им отношения. Откакто му каза в колата, че тя е по-добър полицай от него, отношенията им се обтегнаха. И не беше изненадващо. И преди това не бяха много добри, ако трябваше да бъде откровена пред себе си, но след язвителната й забележка в колата вече водеха открита война.

Поне така й се струваше на нея. Били беше започнал пръв, но тя ескалира нещата с глупавото си подмятане и тя трябваше да сложи край на всичко. Не можеше да продължават така. Били беше твърде важен за нея. Ако я караха така, накрая единият от тях щеше да помоли да напусне екипа, а това беше последното, което искаше Ваня. Тя трябваше да оправи положението. Върна се в дневната и взе мобилния си телефон.

* * *

Мая отвори фурната и извади гратена с крехко свинско филе. Били сложи на масата дълбока купа с кускус и задушени зеленчуци. Щяха да вечерят рано. Тъй като сега той имаше свободна вечер, бяха решили да отидат на театър. Идеята не беше на Били, но взеха решението заедно. Той не беше чувал за изпълнителите. Според Мая те бяха театрална трупа на име „Спаймънки“ и щяха да изнесат представления в четири вечери тази седмица. Физическа трагикомедия, каза тя.

Били не можеше да си представи какво е това.

— Нещо средно между „Монти Пайтън“ и Самюъл Бекет — обясни Мая.

Да, това го разбираше. Той харесваше „Монти Пайтън“. Поне част. Не всичко. Вече беше малко старомодно. Но беше справедливо Мая да избере къде да отидат. Последния път Били избра да отидат на кино и освен това работеше толкова до късно, че се виждаха за кратко. Можеше да издържи два часа британска физическа комедия, ако това означаваше да бъде с Мая. Били наля по една чаша вино за двамата и седна до масата. Навиците му на хранене се бяха подобрили неузнаваемо, откакто срещна Мая. Това му харесваше. Той харесваше много неща у нея. Всъщност всичко. Телефонът му иззвъня и Били погледна екранчето. Ваня.

— Трябва да отговоря.

— Добре. Не се бави.

Той отиде в другата стая. Не беше казал на Мая за разговора си с Ваня в колата. Харесваше и двете и искаше и те да се харесат взаимно. Вероятността за това би намаляла значително, ако Мая разбере за размяната на реплики, която бе съсипала отношенията им. Били седна на дивана и отговори на обаждането.

— Здравей, аз съм — каза Ваня.

— Знам.

— Какво правиш?

Били се замисли. Как да реагира? Реши да й каже истината, поне донякъде.

— Тъкмо ще вечеряме.

— Ти и Мая? — Прозвуча ли леко презрение в начина, по който Ваня произнесе името? Не наблегна ли малко повече на а? Мааая. Или Били си въобразяваше? Търсеше проблеми. Може би.

— Да. Аз и Мая. — Той погледна към кухнята, където Мая отпиваше от виното си. Тя очевидно го чакаше да се върне, за да започне да се храни. — На масата сме. Искаш ли нещо? — Постара се да не прозвучи пренебрежително и грубо.

— Искаш ли да отидем да потичаме?

— Сега ли?

Той не очакваше въпроса. Не му мина през ума, че Ваня може да иска компанията му.

— След малко. След като вечеряте. Навън вече не е толкова горещо.

— Знам ли…

— Мислех да побъбрим. За нас.

Били не отговори веднага. Това беше първата стъпка. Ваня я беше направила. Той отново погледна към кухнята. Мая срещна погледа му и се усмихна, но после сви устни в красноречив жест. Били също й се усмихна и завъртя очи, за да покаже, че човекът от другия край на линията не спира да говори, като бързо обмисли възможностите си за избор.

Искаше му се да излезе да потича. Определено искаше да говори с Ваня. За отношенията им. Но нямаше да има време да го направи и да отиде на театър. Не му се ходеше на театър, но искаше да бъде с Мая. Да пие вино и да бъде с гаджето си. Трябваше да направи избор. Беше сигурен, че той и Ваня ще решат проблемите си. Знаеше го. Но не тази вечер. Щеше да избере Мая и Ваня трябваше да се примири.

— Съжалявам — искрено отговори. — Не мога.

— Какво ще правиш?

Разочарование ли прозвуча в гласа й? Този път Били не мислеше, че си е въобразил.

— Ще излизаме. Ще гледаме някаква пиеса.

Той осъзна как прозвучаха думите му. Ваня знаеше мнението му за театъра. Все едно бе предпочел най-неприятното нещо, за което можеше да се сети, пред нея. Така прозвуча. Обаче не беше вярно. Той предпочете Мая, но не искаше да го каже на Ваня.

— Да. Отдавна сме купили билети. — Били беше запазил билетите преди по-малко от час, но беше време да зареже истината. Да спести каквото може.

— Добре. Тогава някой друг път.

— Да.

— Забавлявайте се. Поздрави Мая от мен.

— Благодаря. Виж, аз наистина искам ние да… — започна Били, но Ваня беше затворила. Той се зачуди за миг дали да не й позвъни и да довърши изречението си. Реши да го остави засега, но утре на работа определено щеше да повдигне въпроса. Щеше да й се обади, ако Ваня не дойде. Понякога тя си взимаше свободен ден, след като извършат арест.

Били се върна в кухнята.

— Кой беше? — попита Мая и започна да се храни. Наистина го беше чакала.

— Ваня.

— Какво искаше?

— Нищо.

Той седна и взе чашата си с виното. Не беше вярно. Ваня не беше искала това, но това получи.