Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (37) (Нова среща със Себастиан Бергман)

37

Себастиан почувства, че тялото му се смрази. И въздухът. Всичко. Силата му да действа. Физическата способност да се ориентира. Той едва не се строполи на пода и се спаси само защото се хвана за масата. Вкопчи се в ламинираната повърхност, сякаш това беше единственото, което го предпазваше да не полети в бездната, която току-що беше зейнала пред него.

Не беше възможно.

Напълно, абсолютно невъзможно.

И въпреки това беше истина.

Това бе осъзнал, докато трескаво претърсваше снимките, писмените записи на разпитите, свидетелските показания и личните детайли. Откри навсякъде връзки и спомени, които не беше забелязал дотогава. Истината се извиси пред него като блед силует и заличи съмненията, надеждата и мъглявата несигурност. Завладя душата му като извънземна сила. Той трепереше. Едва дишаше. Жестокото прозрение му напомни за онзи ден на плажа Као Лак, където душата му беше срещнала смъртнобледия, неумолим силует за пръв път. Тогава Себастиан седеше полугол, изранен и кървящ сред разрухата и палмовите листа. Всяко движение бе оцветено в черното на скръбта, което го парализираше. Този път, в кабинета в Главното управление на полицията, прозрението изкристализира в неподправен ужас. Убийствен страх. Той опита да се съсредоточи и да прогони мислите, за да съумее някак да се справи с паниката, която заплашваше да го завладее. Удари с юмрук по масата. Издаде задавен вик. Всичко, за да намери фокус и посока. След няколко минути успя да се изправи с неимоверни усилия. Олюля се, но запази равновесие и залитайки, се приближи до прозореца с отчаяното желание да види нещо друго освен образите на мъртвите жени, разпръснати на масата и закачени на таблото. Навън слънцето все още грееше. И в онзи ден на плажа печеше слънце. Изведнъж Себастиан потърси ръката на Сабине в мислите си. Искаше да я задържи. Този път да не я изпуска. Да се скрие в детската й ръчичка, да потъне в затоплената й от слънцето кожа и меки пръстчета. За момент сякаш я видя пред себе си — закръглените й бузки, сините очи, изпълнени с живот, косата, навита на къдрици на тила. Хвана я здраво. Искаше да я предпази, както и самият той да намери закрила. Защита от истината в онази невъзможна връзка. Да избяга завинаги с дъщеря си.

Изведнъж обаче тя изчезна. Изтръгната от ръката му. Отново. Себастиан стоеше там съвсем сам. В стая за конференции, пълна със снимки на други мъртви хора. Със съкрушителната истина, която беше единственият му спътник.

Той се протегна.

Изправи рамене, както беше направил в онзи ден на плажа.

И бавно тръгна.