Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (31) (Нова среща със Себастиан Бергман)

31

Когато натисна бутона и отвори вратата, водеща към фоайето, Торкел знаеше какво го очаква. Обадиха му се преди минута, докато седеше в Стаята с екипа. От рецепцията. Имал посетител. Себастиан Бергман.

Торкел обясни, че е зает и че посетителят ще трябва да чака. Рецепционистът отвърна, че Себастиан знаел, че Торкел ще каже това, и че ако Торкел не слезе веднага, Себастиан ще започне да разправя на хората във фоайето всичко, което знае за него. Всяка една подробност. Щял да започне с пиянска вечер в „Стадхотел“ в Умео с близначки. Торкел отговори, че слиза.

Това не беше неочаквано. Торкел знаеше, че Себастиан ще го потърси веднага щом новината се разчуе и пресата разнесе историята. Той отвори вратата и едва не се сблъска със Себастиан.

— Вярно ли е? Сериен убиец ли издирвате?

— Себастиан…

— Така ли е? Три пъти ли е убил? Това е изключително необичайно. Трябва да участвам.

Торкел се огледа наоколо. Не му се щеше да води този разговор на рецепцията, но и не искаше да пуска Себастиан по-навътре в сградата.

— Себастиан… — отново опита той, сякаш като повтаря името на бившия си колега, ще го успокои и с малко късмет ще го накара да забрави целта на посещението си.

— Не е необходимо да бъда част от екипа, ако това ще създаде проблеми. Включи ме като консултант. Като миналия път.

Торкел съзря малък път за бягство, тясна пролука, през която може би щеше да се измъкне.

— Не мога да го направя — твърдо заяви той. — Знаеш ли колко много ще струва? Няма да ми отпуснат допълнителен бюджет, за да те включа.

Себастиан онемя и се втренчи в Торкел, опитвайки се да разбере дали го е чул правилно.

— Нали не се опитваш сериозно да използваш безполезната си организация и пикливите си финанси като причина да ме държиш настрана? Мамка му, Торкел, със сигурност можеш да измислиш нещо по-добро.

Торкел осъзна, че може или поне би трябвало да може. Сега обаче бе тръгнал по този път и смяташе да продължи малко по-нататък, макар да беше убеден, че ще стигне до задънена улица.

— Мисли каквото искаш, но това е истината. — Този път гласът му не беше толкова твърд. — Не мога да си позволя да те взема.

Себастиан го погледна разочаровано.

— Аз пък мога да си го позволя. Ще работя безплатно. Като последния път. Сериозно, Торкел, ако не ме искаш, ще трябва да измислиш нещо по-добро от това, че ще съсипя финансите ти.

— Себастиан…

— Дай ми поне да прегледам случая. Няма да навреди. Нали с това се занимавам, по дяволите!

Торкел стоеше и мълчеше. Каквото и да кажеше, Себастиан нямаше намерение да слуша.

— Добре, екипът беше малко стресиран от присъствието ти миналия път, но би било професионална грешка, ако не ме включиш, щом издирваш сериен убиец.

Торкел се обърна, извади картата си и я прокара през четящото устройство. Вратата изщрака и се отключи. Той я дръпна и я отвори. Себастиан очевидно прие това като знак, че разговорът е приключил, и смени тактиката.

— Опитвам се да подредя живота си, Торкел. Наистина се старая, но ми трябва работа.

Торкел се замисли. Не беше смаян от твърдението на Себастиан, че се опитва да поеме контрол върху живота си. Но той беше казал същото и във Вестерос. Включването му в екипа тогава не бе променило нищо, доколкото виждаше Торкел. Предишната му забележка обаче… Може би наистина щеше да бъде сериозна грешка в професионалната му преценка, ако не използва експертните познания и опита на Себастиан. Особено като се има предвид човекът, когото убиецът имитираше. Три жени бяха мъртви. Всички от екипа бяха убедени, че ще има още. Не бяха по-близо до арест, отколкото преди един месец. Не беше ли длъжен да направи всичко възможно, за да спре убийствата? Торкел отново се обърна към Себастиан.

— Ще те пусна. През тази врата. Не в разследването.

— И какво ще трябва да направя, когато мина през тази врата?

— Първо ще говоря с екипа.

— За мен ли?

— Да.

— Какво ще направиш? Ще гласувате ли?

— Да.

Себастиан срещна сериозния поглед на Торкел и осъзна, че бившият му колега не се шегува. Той кимна. Едно по едно. След като бе стигнал дотук, щеше да е необходимо много повече, за да се отърват от него.

* * *

Торкел се върна в Стаята. Другите седяха на местата си. Чашите за кафе бяха пълни, включително неговата.

— Взех кафе и за теб. Не бях сигурна дали искаш сметана — обади се Урсула, когато той издърпа стола си и седна, сякаш прочете мислите му.

— Благодаря. — Торкел й се усмихна. Тя също му се усмихна. Той предпочете да изтълкува усмивката й като нещо повече от любезност между колеги. И това за пореден път го накара да се запита дали нежеланието й да приемат Себастиан не се основава на чист егоизъм.

— Току-що обяснявах, че имаме първоначален резултат от пробата ДНК на Карл Волстрьом — продължи Урсула. — Не е той.

Торкел кимна. Не беше залагал големи надежди, че извършителят е Карл Волстрьом. Би било прекалено лесно. Щяха да заловят убиеца не защото е изпратил писмо, което го е издало. Торкел отново се замисли за случая. Ако в момента между него и Урсула се случваше нещо, той нямаше намерение да го разваля, като повтори грешката си от миналия път. Във връзката им имаше правила и Урсула бе въвела седемдесет и пет процента от тях.

Само на работа.

Никога на домашен терен.

Никакви планове за бъдещето.

И той бе добавил още едно свое правило: трябва да й показва непоколебима преданост.

Първите две правила всъщност означаваха едно и също, но сега самата тя бе поела инициативата и ги бе нарушила. Беше дошла в апартамента му. Идеята беше нейна, не негова. Може би щеше да размисли и да промени и третото правило…

— Кой се обади? — поиска да знае Ваня.

Торкел се обърна към нея. Ако искаше бъдеще с Урсула, той беше убеден, че не трябва да нарушава четвъртото правило, онова, което бе добавено след Вестерос. Винаги бъди предан. Ето защо се прокашля и се наведе напред.

— Обади се Себастиан. Питам се дали да го включим в разследването.

Реакцията беше горе-долу каквато очакваше. Урсула и Ваня се спогледаха с изражения, които ясно показваха какво мислят за предложението и за Себастиан. Били се облегна назад на стола си. На устните му заигра тънка усмивка.

— Наясно съм с мнението на Урсула и Ваня по въпроса — продължи Торкел, — но нямаше да го предложа, ако не мислех, че Себастиан може да ни помогне.

Ваня си пое дълбоко дъх и изглежда се накани да каже нещо, но Торкел я спря, като махна с ръка.

— Освен това знам, че всичко, което можем да спечелим, ако го приемем, ще изгубим от гледна точка на нарастващо раздразнение, загуба на съсредоточеност от време на време и вероятност да намалим продуктивността си. Затова този път искам всички да се съгласим дали да го включим.

— Ами ако не се съгласим? — попита Ваня.

— Тогава няма да го включим.

В стаята настъпи мълчание. Ваня и Урсула отново се спогледаха, сякаш да решат коя от тях ще спре Себастиан, преди да мине през вратата. Дали само едната от тях да има това удоволствие, или да го споделят и двете?

— Аз нямам никакви проблеми с предложението — неочаквано се обади Били. — Мисля, че той може да бъде полезен.

Ваня го погледна ядосано. На какво си играе той?

Били посрещна спокойно погледа й.

— Все пак Себастиан е експерт по серийни убийци, а ние издирваме сериен убиец.

Без да каже нищо, Ваня рязко блъсна назад стола си, отиде до таблото и разгледа снимките, въпреки че вече познаваше всеки детайл. Торкел я видя, че прехапа устни, и предположи, че той не е единственият, който се колебае между лично мнение и професионално решение. Ваня се обърна към него.

— Наистина ли мислиш, че ако Себастиан е с нас, имаме по-добър шанс да хванем онзи, който прави това? — Тя посочи снимките на убитите жени. Въпросът беше основателен. Ако Торкел остави настрана личните си чувства и прецени обективно, отговорът можеше да бъде само един.

— Да.

Ваня кимна и се върна на мястото си.

— Тогава съжалявам, но аз съм на друго мнение.

Торкел погледна Урсула, която се бе облегнала назад на стола, скръстила ръце на гърдите си, и се беше втренчила в масата.

— Щом Карл Волстрьом е извън картината, не разполагаме с нищо. Ако имахме нещо, колкото и малко да е то, бих казала не, за нищо на света. — Урсула вдигна глава и погледна Торкел в очите. — Но нямаме нищо.

— Тогава си съгласна да приемем Себастиан, така ли?

— Не, но ако питаш дали според мен той ще допринесе за разкриването на случая, отговорът е да.

В стаята отново настъпи мълчание.

Ваня пак стана.

— Той е ходещо бедствие.

— Ако нещата не потръгнат, ще го изритаме — заяви Били, поглеждайки Ваня и Урсула. — Той не се представи съвсем зле във Вестерос, нали? И самата ти каза, че книгите му са хубави.

Ваня го погледна изпитателно. С Били определено се беше случило нещо. След няколко секунди тя отстъпи.

— Щом вие тримата мислите, че той наистина може да подобри шансовете ни, тогава няма какво да обсъждаме, нали? Доведете го.

— Това ли искаш?

Ваня навъсено поклати глава.

— Не, но съм готова да се съглася. Няма да съм тази, която ще разедини екипа. Себастиан е напълно способен да го направи и без моята помощ.

— Ако не стане нищо, ще направим както каза Били и ще го изритаме — обеща Торкел, отправяйки забележката към Ваня.

Урсула се изсмя сухо, показвайки, че не го вярва.

Торкел предпочете да не реагира и тръгна към вратата.

— Отивам да го доведа.

Стана по-лесно, отколкото си мислеше. Много по-лесно.

За жалост това беше показателно за паниката, която бе овладяла всички.

* * *

Себастиан влезе в Стаята и отиде право при бялото табло, без да си направи труда да поздрави. Торкел си помисли, че той изглежда развълнуван като дете на Коледа.

Себастиан спря пред снимките и бързо ги разгледа. Не откри никаква логика.

— Тези нови ли са?

— Да.

Той разгледа фотографиите още веднъж, този път по-съсредоточено. Убийствата бяха копирани до последния детайл, доколкото виждаше, но сега забеляза и разликите.

Различни стаи.

Различни жени.

Имитатор.

Той погледна Торкел по-скоро ядосано, отколкото озадачено.

— Защо не ми се обади, когато открихте първата жертва?

— Не е Хинде — обади се Ваня.

— Знам, че не е Хинде, но е някой, който се опитва да имитира престъпленията му колкото е възможно по-точно. Те изглеждат буквално еднакви. Трябваше да ме повикате веднага.

— Защо? — предизвикателно попита Ваня.

Тя се подразни от секундата, в която Себастиан прекрачи прага на Стаята. Той не каза нито дума колко е доволен или благодарен, че отново е с тях. Никакви учтиви забележки или въпроси как са. Нищо, което един нормален човек би направил в неговото положение. Беше нахлул, сякаш има пълното право да бъде член на екипа. Това я вбеси. Както и кривата му усмивчица в момента, сякаш тя е малко глупава. Същата усмивка, с която я гледаше и Карл Волстрьом.

— А ти как мислиш? — попита Себастиан. — Аз знам за Хинде повече от всеки друг.

— И какво общо има това? — Ваня реши да държи на своето. От колко време беше тук Себастиан? От две минути? И вече превземаше съвещанието, стаята и разследването. Време беше да си ги възвърнат. — Извършителят е друг и със съвсем различен мотив. Знанията ти за Хинде няма да помогнат сега.

— Знанията ми винаги са от помощ, иначе нямаше да ме включите. Не съм тук, защото ме мислите за очарователен. Е, може ли някой от вас да ми каже какво знаете?

Били стана.

— Аз ще те осведомя. — Без да дочака отговор, той се приближи до таблото.

Торкел погледна Ваня, която повдигна рамене.

Себастиан придърпа стол и седна до Урсула.

— Радвам се да те видя — прошепна той. Тя му отправи поглед, който говореше, че удоволствието не е взаимно. — Липсвах ли ти?

Урсула поклати глава и насочи вниманието си към Били, който сочеше снимката на една от жените, четирийсетгодишна, с кафяви очи и бретон, която се усмихваше на обектива.

— Двайсет и втори юни. Мария Лия от Брома. Неомъжена. Приятелката й се разтревожила, когато тя не се обадила и не отишла на работа след уикенда на празника на лятното слънцестоене. — Били премести пръста си от портретната фотография към снимка от местопрестъплението. — Завързана с найлонови чорапи, легнала по корем на леглото. Изнасилена и убита със силен замах с нож, който прерязал трахеята и каротидната й артерия.

Себастиан кимна. Всеки детайл му беше познат. Сякаш се пренесе назад във времето и мислено започна да си припомня онова, което знаеше за убийците имитатори. Имаше някои, но много малко, които копираха серийни убийци. Копирането беше по-характерно в случаите на масови убийства в училища или колежи или когато някой имитираше отделни убийства от филми или компютърни игри. Имитаторът изпитва нездрав интерес към автентичния убиец, разбира се, но какво друго? Психично разстройство, очевидно, но от друг вид. Докато серийният убиец често успява да поддържа фасада на нормалност и да бъде „обикновен“, имитаторът често има по-необичаен характер. По-затворен. Лоша представа за себе си. Ниско самочувствие. Продукт на родителското възпитание.

Както обикновено.

Имитаторът е способен да премине границата и да използва изключително насилие, но не е достатъчно силен да поеме инициативата и няма достатъчно въображение да измисли метод и сам да избира жертвите си. Нуждае се от пример, модел за подражание. Това се вижда ясно във всичко, което прави. Човекът, когото издирваха, внимаваше да не се набива на очи.

— Няма следи от влизане с взлом — продължи Били. — Изглежда тя, както и останалите, сама е пуснала убиеца да влезе. Има обаче следи от борба в апартамента. На местопрестъплението са оставени сперма, косми от гениталиите и пръстови отпечатъци.

Той сложи пръст върху друга снимка. Русокоса жена, на възраст между четиресет и пет и петдесет години. Сини очи. Малък белег на горната устна, вероятно от операция за коригиране на заешка устна, когато е била дете. Нямаше видима прилика с първата жертва. В съзнанието на Себастиан проблесна мисъл, докато я гледаше, но беше твърде лека и бърза, за да я улови.

— Петнайсети юли. Ханет Янсон Ниберг от Нинашамн. Съпругът и синовете й се върнали у дома след пътуване за футболен мач и я намерили убита. Тя написала в блога си, че ще бъде сама през уикенда и ще „отмаря“. Може би убиецът е знаел кога да нанесе удара.

— Другите имали ли са блог? — попита Себастиан.

Били поклати глава.

— Не, но Мария Лия е написала във фейсбук, че не е омъжена.

Себастиан кимна. Изумяваше го количеството информация, която хората са готови да споделят с непознати. Напоследък крадците не си правеха труда да проверят дали в набелязаната къща има някого. Собствениците с радост им предоставяха информацията в блоговете си, пишейки колко прекрасна ще бъде почивката или пътуването. Същото беше и с личната информация. Неомъжени означаваше сами и уязвими.

— Намерихме отпечатък от стъпка в цветната леха до стълбите — обади се Ваня. — Не е на съпруга или на синовете. И спермата е от същия човек като при Мария Лия.

— Значи той умишлено оставя веществени доказателства?

— Така изглежда — отвърна Торкел. — Или е необичайно некадърен. Но ако е толкова безполезен, би трябвало да е имал вземане-даване с полицията в миналото, а не фигурира в нашата база данни.

— Определено би трябвало да е имал вземане-даване с полицията — кимна Себастиан с обезпокоен вид. — Имитаторите обикновено имат криминално минало. За тях е изключително необичайно да започнат направо с убийство.

— Означава ли нещо фактът, че той оставя веществени доказателства? — попита Били.

Себастиан го погледна. В Били имаше някаква промяна. Миналия път той беше доволен да поеме отговорността за онези аспекти на разследването, които бяха свързани с технологиите — камери за наблюдение, мобилни телефони, записи на телефонни обаждания — и всички се обръщаха към него, когато предполагаха, че отговорът може да бъде открит в нечий компютър. Този път обаче изглеждаше по-ангажиран с въпроси, по които преди дори нямаше мнение. Общо взето, той явно беше много по в час с разследването от последния път, когато работиха заедно.

— Това е демонстрация на сила — не можете да ме откриете, въпреки че оставям улики… Кара го да се чувства по-умен от полицията. И е сигурен начин да се увери, че всички престъпления, които е извършил, ще бъдат свързани с него. Никой хитър адвокат няма да може да му отнеме триумфа в бъдеще.

— Значи иска да бъде заловен, така ли? — недоверчиво попита Ваня.

— Не, но ако го заловят, иска да бъде сигурен, че нещата няма да свършат дотам.

— Както и да е… — Били продължи с прекъснатото обобщение. — Същият метод на действие. Същата нощница. — Той премести пръста си на третата жена на таблото. С тъмна коса. — Завчера. Катарина Гранлунд. Същите следи, същият метод на действие и всичко останало. Само с това разполагаме. — Били седна.

Себастиан се наведе напред.

— Той зачестява с убийствата.

— Важно ли е това?

— Хинде имаше доста последователен период на охлаждане. Стана само малко по-кратък.

— Какво е период на охлаждане? — попита Били.

— Времето между убийствата. — Себастиан стана и започна да крачи из стаята. Ваня го гледаше с неприкрито отвращение. Хрумна му, че изобщо не е мислил за нея, откакто влезе в стаята. Случаят мигновено го беше грабнал и изместил настрана всичко друго. Имаше връзка с Хинде. Имаше връзка с предишния Себастиан.

По-добрият Себастиан.

Най-добрият.

— Серийните убийци се скриват след убийство донякъде защото се страхуват, че ще ги заловят, а понякога изпитват вина и съжаление, че са осъществили фантазиите си, но това е предимно период на успокояване, докато се завърне желанието, непреодолимият подтик. Цикълът става по-кратък, но не толкова кратък. — Себастиан спря и посочи снимките на таблото. — Човекът, който е извършил тази жестокост, не разсъждава след това. Той не преминава през различни фази.

— И какво означава това? — попита пак Били. Определено беше по-светнат.

— Актът на извършване на убийство не е непреодолим подтик за него. Той го смята за работа. Нещо, което трябва да свърши.

— Как да го спрем?

Себастиан повдигна рамене.

— Не знам. — Той се обърна към Торкел. — Трябва да отида на местопрестъпленията. Поне на последното, от завчера.

— Знаеш, че сме ги огледали и обработили — обади се Урсула, преди Торкел да отговори. — Трябва само да попиташ, ако искаш да знаеш нещо.

— Пропуснали сте нещо. Ако това е истински имитатор.

Урсула почувства раздразнение. Тя не пропускаше нищо. През всичките си години на работа, първо в Националната лаборатория по криминалистика в Линшьопинг и после в „Риксморд“, не беше пропускала нищо. Себастиан, разбира се, знаеше това.

— Какво сме пропуснали? — Урсула едва успя да сдържи засилващия се в нея гняв.

Себастиан не отговори и се обърна към Торкел.

— Може ли да отида на местопрестъплението?

Торкел въздъхна. Той познаваше Урсула много добре. Поставянето под съмнение на професионалната й експертиза не беше нещо, което щеше да се размине безнаказано. Тя може и да имаше други недостатъци и слабости, но беше най-добрата в професията си и Господ да е на помощ на всеки, който твърдеше противното. Торкел имаше чувството, че Урсула вече съжалява, задето не се е противопоставила на идеята да включат Себастиан.

— Ваня, закарай Себастиан в Тумба.

Ваня се вцепени. Изражението и езикът на тялото й ясно показваха какво мисли за идеята да бъде сама в кола със Себастиан Бергман.

— Налага ли се?

— Да.

— Добре, тогава да тръгваме — широко се усмихна Себастиан и отвори вратата. Улови се, че изживява чувство, което не беше изпитвал от много години, когато Ваня без желание се надигна от стола.

Вълнение.

Той отново работеше и още първия ден щеше да прекара известно време насаме в кола с дъщеря си.

Създай си живот, преди да станеш част от живот.

Себастиан усещаше, че това разследване може да бъде пътят, по който ще направи първите крачки към завръщането си към живота.