Кейт Аткинсън
Живот след живот (9)

Юли 1914 година

От отворения френски прозорец Силви гледаше как Морис опъва саморъчно направена мрежа за тенис, което се изразяваше предимно в налагане на всичко наоколо с чук. За Силви малките момченца бяха истинска загадка. Радостта, която им носеше хвърлянето на пръчки или камъни часове наред, маниакалното колекциониране на неодушевени предмети, бруталното разрушаване на крехкия заобикалящ ги свят изглеждаха някак несъвместими с представата й за мъжете, които се очакваше да станат.

Глъчка откъм антрето предизвести жизнерадостното пристигане на Маргарет и Лили, нейни някогашни приятелки от училище, а сега бегли познати, понесли подаръци с ярки панделки за новото бебе Едуард.

Маргарет бе художничка, бунтарски неомъжена и навярно нечия любовница — скандална възможност, която Силви бе пропуснала да спомене пред Хю. Лили бе фабианка, суфражетка от висшето общество, която не рискуваше нищо за убежденията си. Силви си представи привързани с каиши жени, хранени с натикани в гърлата маркучи, и опипа за успокоение прекрасната си бяла шия. Съпругът на Лили, Кавендиш (според Силви име на хотел, не на човек), веднъж я беше приклещил на един благотворителен бал, притисна вонящото си на пури тяло на пръч към нея и й отправи толкова възмутително предложение, че тя и до ден-днешен се изчервяваше от срам, като си спомнеше.

— Ах, колко е свеж въздухът! — възкликна Лили, когато Силви ги изведе в градината. — Все едно сме в провинцията!

Загугукаха като гугутки — или най-обикновени гълъби — над количката, възхитиха се на бебето почти толкова, колкото и на грациозната фигура на Силви.

— Ще звънна да донесат чая — каза тя, изведнъж се почувства уморена.

 

 

Имаха куче. Голям френски мастиф на черни петна, наричаха го Боцман. „Като кучето на Байрон“, бе отбелязала Силви. Урсула нямаше представа кой е този мистериозен Байрон, но важното бе, че той явно нямаше намерение да си поиска кучето обратно. Боцман имаше мека отпусната кожа, която мърдаше под пръстите на Урсула, а дъхът му миришеше на овнешкия врат, който госпожа Глоувър му вареше с голямо отвращение. Хю твърдеше, че е добро куче, отговорно, от онези, които изваждат хора от горящи сгради и ги спасяват от удавяне.

Памела обичаше да слага на Боцман старо боне и шал, за да й бъде бебе, макар че сега си имаха истинско бебе, момче, Едуард. Всички го наричаха Теди. Майка им изглеждаше изненадана от появата му. „Не знам откъде се взе“, казваше тя през смях. Сега пиеше чай на моравата с две приятелки от училище, от „лондонските й години“, които бяха дошли да огледат новия член на семейството. И трите бяха с прекрасни ефирни рокли и големи сламени шапки, седяха в люлеещите се столове, пиеха чай и ядяха сладкиша с шери на госпожа Глоувър. Урсула и Боцман стояха на тревата на известно разстояние с надеждата да им подхвърлят по някоя троха.

Морис беше опънал мрежата и се опитваше, без особен ентусиазъм, да учи Памела да играе тенис. Урсула плетеше венец от маргаритки за Боцман. Пръстчетата й бяха къси и тромави. Тези на Силви бяха дълги и гъвкави като на художник или пианист. Свиреше на пианото в салона („Шопен“). Понякога пееха на няколко гласа след вечеря, но Урсула все не успяваше да се включи навреме. („Глупачка!“, негодуваше Морис. „Съвършенството се постига с практика“, казваше Силви.) При отварянето на капака на пианото се разнасяше миризма, която напомняше на вътрешността на стар куфар. Урсула го свързваше с баба си Аделейд, която прекарваше дните си в черни одежди и с чашка мадейра в ръка.

Новото попълнение беше в огромна бебешка количка под големия бук. Всички бяха минали през величествената количка, но никой не си го спомняше. Малко сребърно зайче висеше на количката, а бебето бе завито с „бродирано от монахини“ одеялце, макар така и да не стана ясно кои са тези монахини и защо си бяха губили времето да бродират малки жълти патета.

— Едуард — обади се една от приятелките на Силви. — Теди?

— Урсула и Теди. Двете ми малки мечета — засмя се с пресекливия си смях Силви.

Урсула не беше убедена, че е мече. Предпочиташе да е куче. Лежеше по гръб и гледаше небето. Боцман въздъхна шумно и се протегна до нея. Лястовички прорязваха дръзко синевата. Чуваше нежното почукване на чаени чаши, скърцането и дрънченето на косачката, бутана от Стария Том в градината на съседите им, семейство Коул, надушваше сладко — лютивия парфюм на карамфилите и упойващия свеж аромат на прясно окосена трева.

— Ах — възкликна една от лондонските приятелки, протегна крака и разкри грациозни глезени в бели чорапи. — Дълго, горещо лято. Не е ли прекрасно?

Идилията наруши Морис, който възмутено хвърли ракетата си на тревата и тя отскочи с проскърцване.

— Не мога да я уча, тя е момиче! — извика той и се скри в шубрака.

Там заудря напосоки с една пръчка, като си представяше, че се намира в джунгла и държи мачете. В края на лятото заминаваше в интернат. Същото училище, което бе посещавал и Хю, и неговият баща преди това. („И така нататък, чак до норманското нашествие сигурно“, отбеляза Силви.) Хю бе казал, че това ще направи от Морис човек, което силно озадачи Урсула — нима сега брат й не беше човек? Хю бе разказал как, като пристигнал, всяка вечер плачел, но това очевидно не му пречеше да подложи Морис на същото мъчение. Морис се изпъчи и заяви, че той нямало да плаче.

(„Ами ние? — попита разтревожено Памела. — И ние ли ще трябва да заминем на училище някой ден?“ „Само ако не слушате“, засмя се Хю.)

Поруменяла, Памела сви юмруци, подпря ги на кръста и изрева: „Ти си прасе!“ след безразличния гръб на Морис. В нейните уста „прасе“ прозвуча като много по-лоша дума, отколкото беше. На Урсула прасетата й се струваха симпатични животни.

— Пами — скара й се нежно Силви. — Не се дръж като гъсарка.

Урсула се примъкна по-близо до сладкиша.

— О, ела тук — обади се една от гостенките — дай да те огледам.

Урсула се опита да се измъкне, но Силви я задържа намясто.

— Красавица си, а? — отбеляза приятелката. — Прилича на теб, Силви.

— Гъсарката гъсеници ли пасе? — попита Урсула майка си и приятелките се засмяха с прекрасен, бълбукащ смях.

— Колко е забавна!

 

 

— Да, голяма е смехорана — рече Силви.

— Деца — каза Маргарет — смешни малки човечета.

Много повече от това са, помисли си Силви, но как да обясни величието на майчинството на бездетен човек? Чувстваше, че превъзхожда настоящата си компания, приятелките от краткото й детство, чийто край бе дошъл със спасението на брака.

Появи се Бриджит с подноса и се залови да раздига масата. Сутрин Бриджит носеше раирана рокля за домашната работа, а следобед се преобличаше в черна рокля с бели маншети и бяла якичка със съответната бяла престилка и малка шапчица. Беше се издигнала в йерархията. Алис бе заминала, за да се омъжи, а Силви бе наела Марджъри, кривогледо тринайсетгодишно момиче от селото, да помага в черната работа. („Не можем ли да се справим само с двете? — бе попитал предпазливо Хю. — С Бриджит и госпожа Г.? Не е като да се грижат за цяло имение.“ „Не“, отсече Силви и с това въпросът приключи.)

Малката бяла шапчица бе прекалено голяма за главата на Бриджит и непрекъснато й падаше над очите като превръзка. На връщане през тревата шапчицата отново я ослепи и Бриджит се спъна, завъртя се в пирует, достоен за танцов салон, но успя да запази равновесие и единствените жертви бяха сребърната захарница и щипката, които се разлетяха заедно с бучките захар като хвърлени зарове. Морис се разкикоти и Силви го сряза:

— Стига си се лигавил, Морис.

Гледаше как Боцман и Урсула събират бучките захар: Боцман с големия си розов език, а Урсула, кой знае защо, с трудната за боравене щипка. Боцман гълташе бучките бързо, без да дъвче. Урсула пък ги смучеше бавно, една по една. Силви подозираше, че на Урсула й е писано да бъде чудатото дете в семейството. Тя самата нямаше братя и сестри и често намираше сложността в отношенията между децата си за доста тревожна.

— Трябва да дойдеш в Лондон — заяви изведнъж Маргарет. — Може да ми погостуваш няколко дни. Ще бъде забавно.

— А децата? — отвърна Силви. — Бебето? Не мога да ги оставя.

— Защо не? — обади се Лили. — Бавачката все ще се справи сама няколко дни.

— Нямам бавачка. — Лили огледа градината, сякаш търсеше скрита сред хортензиите бавачка. — Освен това и не искам да имам.

Наистина ли бе така? Майчинството беше нейна отговорност, нейна съдба. То беше поради липсата на друго (а какво можеше да е то?) целият й живот. Бъдещето на Англия бе впило устни в гръдта на Силви. Не можеше да бъде заменена току-така, сякаш е все едно дали е тук, или я няма.

— Освен това кърмя бебето — добави тя.

Приятелките й изглеждаха изумени. Лили опря несъзнателно длан до гърдите си, сякаш да ги предпази.

— Такава е божията воля — обясни Силви, макар да не вярваше в Господ още откакто загуби Тифин.

На помощ й се притече Хю, който се появи с широки крачки през тревата, сякаш идваше да съобщи нещо важно.

— Какво става тук? — засмя се той, вдигна Урсула и започна да я подхвърля във въздуха, като спря едва когато тя се задави с поредната бучка захар. — Приятелките ти — усмихна се на Силви, сякаш може да ги е забравила, и остави Урсула на земята. — Петък вечер е, работната седмица на трудещите се приключи и освен това слънцето вече официално клони към залез. Мили дами, бихте ли желали нещо по-силно от чай? Джин и сода, да речем?

Хю имаше четири по-малки сестри и не се стесняваше в присъствието на жени. Това бе достатъчно, за да ги очарова. Силви знаеше, че инстинктивната му реакция е да закриля, а не да флиртува, но въпреки това от време на време се замисляше за популярността му сред жените и докъде би могла да доведе. Или може би вече бе довела.

Морис и Памела бяха сключили примирие. Силви помоли Бриджит да извади една маса на малката, но полезна тераса, така че децата да вечерят навън: хайвер от херинга върху препечени филийки и розов крем, който още не беше стегнал и потрепваше. При вида му на Силви й се догади.

— Бебешка храна — рече Хю със задоволство, докато гледаше как децата му се хранят. После, сякаш между другото, добави: — Австрия е обявила война на Сърбия.

— Каква глупост — отвърна Маргарет. — Миналата година прекарах няколко чудесни дни във Виена. В „Империал“, знаете ли го?

— Не от личен опит — каза Хю.

Силви го познаваше, но си замълча.

 

 

Сумракът се превърна в тънък воал. Силви се бе унесла в сладка алкохолна омая, но изведнъж си спомни причинената от коняка смърт на баща си и плесна с ръце, сякаш да убие малка досадна муха.

— Време е за лягане, деца!

Проследи с поглед как Бриджит бута тежката количка през тревата. Въздъхна, а Хю й помогна да стане от стола и я целуна.

 

 

Силви отвори малкото таванско прозорче в задушната стая. Детската стая беше малка, свряна в ъгъла под гредите, задушна през лятото и ледена през зимата, поради което и напълно неподходяща за крехко новородено. Подобно на Хю, Силви вярваше, че децата трябва да се каляват отрано, така че да понасят по-леко ударите на живота. (Загубата на къщата в Мейфеър, на любимото пони, на вярата във всесилното божество.) Тя седна на тапицираното с кадифе кресло да накърми Едуард.

— Теди — прошепна с любов, докато той сучеше лакомо и се давеше, нетърпелив да напълни стомахчето си и да заспи.

Силви най-много ги обичаше като бебета, когато бяха чистички и нови като розовите възглавнички на лапите на малко котенце. Този обаче й беше слабост. Целуна копринената му главица.

Из притихналия въздух се носеха думи.

— Всичко хубаво си има край — каза Хю, придружаваше Лили и Маргарет навътре за вечеря. — Ако не се лъжа, поетично настроената госпожа Глоувър е изпекла скат. Искате ли преди това да видите моя генератор „Петерс“?

Жените зачуруликаха като глупави ученички, каквито всъщност все още бяха.

 

 

Урсула се събуди от развълнувани викове и ръкопляскания.

— Електричество! — възкликна една от приятелките на Силви. — Прекрасно!

Урсула делеше таванска стая с Памела. Имаха еднакви детски легла с парцалена черга и нощно шкафче помежду им. Памела спеше с ръце под главата и понякога извикваше, все едно убодена с карфица (ужасен номер, любим на Морис). Зад едната стена спеше госпожа Глоувър, която хъркаше като локомотив, а зад другата Бриджит по цяла нощ мърмореше насън. Боцман спеше пред вратата, на пост дори в съня. Понякога изскимтяваше тихо, но не беше ясно дали от болка или от удоволствие. Таванският етаж бе пренаселено, неспокойно място.

По-късно Урсула пак се събуди, този път гостите се сбогуваха. („Това дете има неестествено лек сън“, казваше госпожа Глоувър, сякаш ставаше дума за недостатък, който трябва да се отстрани.) Слезе от леглото и се покатери до прозореца. Ако стъпеше на стола — въпреки изричната забрана — и погледнеше навън, щеше да види Силви и приятелките й долу на тревата с пърхащи като нощни пеперуди рокли в мрака. Хю стоеше на задната порта и чакаше да ги изпрати по тесния път до гарата.

Понякога Бриджит ходеше с децата до гарата, за да посрещнат баща си на връщане от работа. Морис бе заявил, че като порасне, ще стане машинист или атлантически изследовател като сър Ърнест Шакълтън, който се готвеше да отплава на великата си експедиция. Или щеше да стане просто банкер като баща си.

Хю работеше в Лондон, ходеха там от време на време, за да прекарват сковани следобеди в салона за гости на баба си в Хампстед, където Морис и Памела постоянно се заяждаха и „късаха“ нервите на Силви, затова тя винаги бе в лошо настроение във влака на връщане.

Когато всички си тръгнаха и гласовете заглъхнаха в далечината, Силви мина по моравата към къщата, която сега бе притъмняла сянка под крилата на черния прилеп. Невидима за Силви, една лисица потича известно време след нея, а после се отклони и изчезна в храсталака.

 

 

— Чу ли нещо? — попита Силви. Подпряла се бе на възглавници и четеше един от ранните романи на Форстър. — Дали не беше малкият?

Хю наклони глава на една страна. За миг й напомни на Боцман.

— Не.

Обикновено бебето спеше непробудно цяла нощ. Беше истинско ангелче. Но не в рая, слава богу.

— Най-доброто досега — каза Хю.

— Да, мисля, че трябва да го задържим.

— Не прилича на мен.

— Така е — съгласи се тя добродушно. — Няма нищо общо с теб.

Хю се засмя и я целуна нежно.

— Лека нощ, гася лампата.

— Аз мисля да почета още малко.

 

 

Един горещ следобед няколко дни по-късно отидоха да гледат събирането на реколтата.

Силви и Бриджит вървяха през нивите с момичетата, Силви носеше бебето в специално приспособление от един шал, който Бриджит бе намотала около нея.

— Приличаш на ирландска селянка — отбеляза развеселено Хю.

Беше неделя и далеч от мрачните окови на банковите дела той лежеше на плетения шезлонг на задната тераса, прегърнал „Алманах за крикет“ на Уиздъм, все едно беше молитвеник.

Морис беше изчезнал след закуска. Беше на девет, освен това момче, и имаше пълната свобода да ходи където пожелае, с когото пожелае, макар че той най-често предпочиташе компанията на други деветгодишни момчета. Силви нямаше представа какво правят, но в края на деня той се прибираше мръсен от главата до петите, понесъл някой неособено привлекателен трофей — буркан с жаби или червеи, мъртва птица или побелял скелет на някакво дребно животно.

Докато потеглят — натоварени с бебето, кошниците за пикник, шапки и слънчобрани — слънцето отдавна вече бе започнало да пълзи нагоре по небето. Боцман подтичваше край тях като малко пони.

— Божке, натоварили сме се като бежанци — каза Силви. — Като бягството на евреите от Израел.

— Евреи ли? — сбърчи неодобрително нос Бриджит.

Теди проспа прехода в импровизираната си люлка, докато останалите се катереха през огради и трамбоваха по засъхналите от слънцето коловози в калта. Бриджит раздра роклята си на един пирон и заяви, че са й станали мазоли. Силви се зачуди дали да не свали корсета си и да го остави край пътя; представи си недоумението на човека, който го намери. Изведнъж я връхлетя спомен (неочакван в ослепителната светлина насред ливадата с крави) как Хю развързва корсета й по време на медения им месец в хотела в Довил, а от отворения прозорец се чуват крещящи чайки и спор между мъж и жена на груб, забързан френски. На кораба на връщане от Шербур Силви вече носеше в себе си дребното човече, което щеше да се превърне в Морис, макар по онова време тя все още да тънеше в блажено неведение относно този факт.

— Гʼспожо? — обади се Бриджит и прекъсна мислите й. — Госпожо Тод? Това не са крави.

Спряха да се възхитят на орните коне на Джордж Глоувър, огромни шайърски жребци на име Самсон и Нелсън, които изпръхтяха и разтърсиха глави при вида на непознатите. Урсула се изплаши, но Силви им даде по една ябълка, която те взеха нежно от дланта й с розовите си кадифени устни. Силви каза, че дорестите коне са много по-красиви от хората.

— Дори и от децата ли? — попита Памела.

— Да, най-вече от децата — засмя се Силви.

Оказа се, че Джордж помага в жътвата. Когато ги видя, той прекоси нивата, за да ги поздрави.

— Госпожо — обърна се той към Силви, свали шапка и забърса потта от челото си с голяма носна кърпа в червено и бяло. По ръцете му бяха полепнали сламчици. Подобно на тях, косъмчетата на ръцете му бяха станали златисти от слънцето. Той додаде ненужно:

— Горещо е.

Взираше се в Силви изпод дългия кичур коса, който вечно падаше над красивите му сини очи. Тя се изчерви.

Освен своя обяд — сандвичи с пушена херинга, лимонов крем, джинджифилова бира и кейк с кимион — носеха и остатъците от вчерашния свински пай, които госпожа Глоувър бе изпратила за Джордж заедно с бурканче от прочутата й туршия. Сладкишът вече беше започнал да изсъхва, защото Бриджит бе забравила да го прибере в кутията и бе престоял цяла нощ в кухнята. „Сигурно и мравките са снесли яйцата си вътре“, беше казала госпожа Глоувър. Затова сега Урсула вадеше всяко зрънце кимион — а те бяха безчет — за да провери да не би да е мравешко яйце.

Работниците спряха да обядват — хляб, сирене и бира. Бриджит се изчерви и се изкикоти, докато подаваше свинския пай на Джордж. Памела обясни на Урсула, че според Морис Бриджит си пада по Джордж, макар и на двете да им се струваше, че Морис не е особено достоверен източник на информация по сърдечните въпроси. Настаниха се да хапнат в края на стърнището. Джордж се бе протегнал спокойно и отхапваше огромни хапки от пая, Бриджит го гледаше с възхищение, сякаш бе древногръцки бог, а Силви се суетеше с бебето.

 

 

Силви се отдалечи бавно, за да намери дискретно място, където да нахрани Теди. Отгледаните в хубави къщи в Мейфеър момичета като цяло не се криеха из храстите да кърмят. Наистина бе като ирландска селянка. С умиление си спомни за плажното бунгало в Корнуол. Докато най-сетне намери подходящо място в подножието на един плет, Теди вече виеше от глад и размахваше малки боксьорски юмручета срещу този несправедлив свят. Точно се бе поуспокоил на гърдата й, тя вдигна поглед и видя Джордж Глоувър да излиза от дърветата в другия край на нивата. Той също я видя и се спря като подплашен елен. За миг остана вцепенен, после свали шапката си и извика:

— Още е горещо, госпожо.

— Така е, наистина — отвърна бодро Силви, после проследи как Джордж Глоувър се забързва към портата от пет хоризонтално наредени греди и я прескача като състезателен кон.

 

 

От безопасно разстояние погледаха как огромната жетварка поглъща лакомо пшеницата.

— Хипнотизиращо нали? — каза Бриджит.

Наскоро бе научила думата. Силви извади красивия си златен джобен часовник, на който Памела отдавна беше хвърлила око.

— Господи, вижте колко късно е станало — призова тя, но никой не го направи. — Трябва да се прибираме.

Джордж Глоувър им подвикна и се затича към тях през нивата. Носеше нещо в шапката си. Две зайчета.

— О!

Памела едва не заплака от вълнение.

— Зайчета — каза Джордж. — Сгушени насред нивата. Майка им я няма. Ще ги вземете ли? За всяка по едно.

По пътя към дома Памела носеше и двете зайчета в престилката си, държеше я гордо пред себе си, както Бриджит подноса с чай.

 

 

— Я ги виж само — възкликна Хю, когато влязоха изтощени през портата в градината. — Позлатени от слънчевите лъчи. Приличате на истински селянки.

— Боя се, че сме по-скоро червени, отколкото позлатени — отвърна унило Силви.

Градинарят работеше. Наричаха го Стария Том. („Все едно е котарак — казваше Силви. — Дали някога са му казвали Младия Том?“) Работеше шест дни в седмицата, като разпределяше времето си между тях и съседите им. Въпросните съседи, семейство Коул, се обръщаха към него с „господин Риджли“. Трудно беше да се каже кое предпочита. Къщата на семейство Коул много приличаше на тази на семейство Тод, а подобно на Хю, господин Коул също беше банкер.

— Евреин — каза Силви така, както произнасяше и „католик“ — заинтригувано, но и някак разтревожено от тази странност.

— Не мисля, че упражняват вярата — отвърна Хю.

Урсула се зачуди как ли се упражнява вяра. Памела трябваше да упражнява гамите на пианото всеки ден преди вечеря, само че дрънкането й не беше особено приятно за ухото.

Господин Коул бил роден с друго име, поне по думите на най-големия му син Саймън, но то било твърде трудно за произнасяне. Средният син Даниъл беше от компанията на Морис, защото макар възрастните да не бяха приятели, децата се познаваха. Саймън, според Морис „зубрач“, идваше всеки понеделник вечер да му помага по математика. Силви не беше съвсем сигурна как да му се отблагодари за това неприятно задължение, очевидно това, че е евреин, я объркваше.

— Притеснявам се да не му дам нещо, което да го обиди — разсъждаваше на глас тя. — Ако му дам пари, може да решат, че го правя заради прочутата им алчност. Ако му дам бонбони, може да не му е позволено да ги яде.

— Те не са вярващи — повтори Хю. — Не съблюдават религиозните закони.

— Бенджамин е много съблюдателен — обади се Памела. — Вчера намери гнездо на кос.

Тя хвърли на Морис изпепеляващ поглед. Той ги беше заварил да се любуват на красивите яйца, сини с кафяви точици, след това ги грабна и ги строши на един камък. За него това беше много забавно. Памела бе хвърлила (сравнително) малък камък по него и го беше уцелила по главата. „Така ти се пада — каза тя. — Да видиш хубаво ли е да ти строшат черупката!“ Затова сега той се разхождаше с дълбока рана и синина на слепоочието. На въпроса на Силви какво се е случило, Морис отвърна кратко: „Паднах“.

Разбира се, характерът му беше такъв, че с радост би издал Памела, но така щеше да се разбере за първоначалното злодеяние и Силви щеше да го накаже за строшаването на яйцата. Силви ги учеше да „уважават“ природата, не да я унищожават, но — уви — уважението не бе по силите на Морис.

— Саймън се учи да свири на цигулка, нали? — продължи Силви. — Обикновено евреите са много музикални. Може пък да му подаря ноти или нещо такова.

Разговорът за опасността от накърняване на религиозните чувства се бе провел на масата на закуска. Хю винаги изглеждаше леко изненадан, че и децата са с тях. Той за пръв път бе закусвал с родителите си едва на дванайсет години, когато бе преценено, че може да излезе от детската стая. Минал бе каляващата школа на строга и ефикасна бавачка, домакинство вътре в домакинството в Хампстед. Малката Силви бе вечеряла късно с canard à la presse^[1], положена нежно върху възглавници, приспивана от трепкащи свещи, блеснали сребърни прибори и гласовете на родителите си. Сега й се струваше, че детството й далеч не е било обикновено.

 

 

Стария Том прекопаваше леха за аспержи. Хю отдавна бе зарязал Уиздъм и береше малини в голяма бяла емайлирана купа, която Памела и Урсула едновременно разпознаха като доскорошния дом на поповите лъжички на Морис, но тъй или иначе си замълчаха.

— Как само ожаднява човек от тази селскостопанска работа! — възкликна Хю и си сипа бира.

Всички се засмяха. С изключение на Стария Том.

Появи се госпожа Глоувър и заповяда на Стария Том да извади малко картофи за говеждото. При вида на зайците тя запухтя и замърмори:

— Не стигат дори за задушено.

Памела се разпищя, успяха да я успокоят единствено с глътка от бирата на Хю.

В един по-закътан ъгъл в градината двете с Урсула направиха гнездо от трева и прежда, украсиха го с розови цветчета и внимателно положиха вътре зайчетата. Памела им изпя приспивна песничка, не пееше лошо, но те не се бяха събуждали, откакто Джордж Глоувър им ги даде.

— Мисля, че май са твърде малки — каза Силви.

Твърде малки за какво, зачуди се Урсула, но майка й не уточни.

 

 

Седяха на тревата и ядяха малини със сметана и захар. Хю се загледа в лазурното синьо небе и каза:

— Чухте ли гръмотевицата? Ще има буря, усещам го. А ти какво ще кажеш, Стари Том? — повиши глас той, за да го чуе Стария Том.

Хю бе убеден, че като един истински градинар Стария Том трябва да познава времето. Градинарят обаче не отговори и продължи да копае.

— Глух е — каза Хю.

— Не, не е — възрази Силви, която приготвяше розова боя от красиви кърваво червени малини, смачкани на гъст крем, съвсем неочаквано се сети за Джордж Глоувър. Дете на земята. Силните му квадратни длани, красивите му дорести коне като големи дървени играчки, как се бе излегнал на тревата да изяде обяда си, напомняше на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела, само че протегнал ръка за поредното парче свински пай, а не към десницата на Създателя. (Когато бе придружила баща си Луелин в Италия, Силви бе изумена от количеството мъжка плът, изложена на показ в произведенията на изкуството.) Представи си как дава на Джордж Глоувър да яде ябълка от ръката й и се засмя.

— Какво? — попита Хю.

— Какво хубаво момче е Джордж Глоувър.

— Сигурно е осиновен.

 

 

В леглото по-късно вечерта Силви остави Форстър за сметка на не толкова целомъдрени наслади, преплетени разгорещени крайници в леглото, по-скоро запъхтян елен, отколкото извисена чучулига. Улови се, че не мисли за гладкото, жилаво тяло на Хю, а за тежките, лъскави кентавърски крайници на Джордж Глоувър.

— Много си… — изпъшка изтощеният Хю, загледан в корниза на тавана в търсене на подходяща дума — жизнена.

— Сигурно е от чистия въздух днес.

 

 

Позлатена от лъчите на слънцето, помисли си тя, докато се унасяше в сън, а след това изведнъж се сети за Шекспир. „И тез със слънчева позлата, / и черните коминочистачи / все червеи ще ги ядат“^[2] и изведнъж почувства страх.

— Ето, най-сетне и бурята започва — каза Хю. — Да изгася ли лампата?

Силви и Хю бяха грубо изтръгнати от сутрешната неделна дрямка от писъците на Памела. Двете с Урсула се бяха събудили рано и бяха изтичали навън развълнувани, само че зайчетата бяха изчезнали и на тяхно място бе останала само една малка пухкава опашка, изцапана с червено.

— Лисици — заяви госпожа Глоувър с известно задоволство. — Вие какво очаквахте?