Кейт Аткинсън
Живот след живот (7)

11 февруари 1910 година

Бриджит взе подноса със закуската.

— Остави кокичето, моля те — обади се Силви. — Сложи го тук, на нощното шкафче.

Задържа и бебето при себе си. Огънят се бе разгорял и ярката снежна светлина от прозореца изглеждаше едновременно ободряваща и малко злокобна. Снегът навяваше срещу стените на къщата, притискаше се о тях, затрупваше ги. Намираха се като в пашкул. Представяше си как Хю с геройски усилия прокопава тунел, за да стигне до дома. Вече три дни го нямаше, търсеше сестра си Изобел. Вчера (колко отдавна й се струваше) от Париж бе пристигнала телеграма ЖЕРТВАТА Е ЗАБЕЛЯЗАНА ТОЧКА АЗ ПРЕСЛЕДВАМ ТОЧКА, макар той да не си падаше по лова. Сигурно очакваше отговор. Какво да му каже? Нещо кодирано. Хю обичаше загадки. БЯХМЕ ЧЕТИРИМА ТОЧКА НЯМА ТЕ И ПАК СМЕ ЧЕТИРИМА (Бриджит и госпожа Глоувър не влизаха в сметките на Силви). Или нещо по-прозаично. БЕБЕТО СЕ РОДИ ТОЧКА ВСИЧКО Е НАРЕД ТОЧКА. Наистина ли? Всичко ли е наред? Бебето за малко да умре. Да се задуши. Ами ако му е станало нещо? Тази вечер бяха победили смъртта. Кога ли тя щеше да си отмъсти?

Силви най-накрая заспа и сънува, че се е преместила в нова къща и търси децата, броди из непознати стаи, вика ги, но знае, че те са изчезнали завинаги и няма да ги намери. Събуди се сепнато и с облекчение видя, че поне бебето е още до нея сред огромното белоснежно поле на леглото. Бебето. Урсула. Силви бе намислила името предварително, ако се окажеше момче, щеше да е Едуард. Имената на децата бяха нейна работа, на Хю явно му беше все едно как ще се казват, макар че сигурно щеше да възрази, ако тя преминеше границата. С Шехерезада. Или пък с Гуиневир.

Урсула отвори мътните си очи и сякаш се вгледа в оклюмалото кокиче. „Люли-люли, бебе“, затананика Силви. Колко спокойна бе къщата. И колко измамно беше това усещане. Човек може да загуби всичко само за миг, едно спъване и…

— Мрачните мисли трябва да се избягват на всяка цена — обясни тя на Урсула.