Кейт Аткинсън
Живот след живот (54)

11 февруари 1910 година

Чук-чук-чук. Почукването на вратата се промъкна в съня на Бриджит. В него тя беше у дома, в Килкъни, а на вратата чукаше духът на починалия й баща, който се опитваше да се върне при семейството си. Чук-чук-чук! Тя се събуди със сълзи на очи. Чук-чук-чук! Май наистина някой чукаше на вратата.

— Бриджит, Бриджит! — прошепна настойчиво госпожа Тод в коридора.

Бриджит се прекръсти, посред нощ добри новини не пристигаха. Да не би да се беше случило нещо с господин Тод в Париж? Или се е разболяло някое от децата? Тя скочи от леглото и се гмурна в студа в малката таванска стая. Миришеше на сняг. Отвори вратата и завари Силви, превита на две, презряла шушулка, готова да се пукне.

— Бебето е на път. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз? — изписука Бриджит.

Беше само на четиринайсет, но знаеше много за бебетата, макар че познанията й едва ли щяха да са от особена полза. Майка й бе умряла пред очите й при раждане, само че Бриджит не го беше казвала на госпожа Тод. Сега очевидно не беше моментът за такива признания. Тя помогна на Силви да слезе по стълбите и да се прибере в спалнята.

— Няма смисъл да се опитваме да известим доктор Фелоус — каза Силви. — Няма да успее да дойде в този сняг.

В следващия миг тя падна на четири крака като животно и простена.

— Богородице! — извика Бриджит.

— Показва се — изпъшка Силви. — Време е.

Бриджит я убеди да се върне в леглото и така започна дългото раждане в самотата на нощта.

 

 

— Ой, госпожо — извика Бриджит — съвсем е посиняла!

— Момиче?

— Връвта е увита около врата й. О, Богородице! Удушило се е, горкото.

— Трябва да направим нещо. Какво можем да направим?

— Ой, госпожо Тод, отишла си е. Не й било писано да живее.

— Не, не е възможно — отвърна Силви. Повдигна се да седне върху окървавените чаршафи, бебето все още бе прикрепено към спасителното си въже. Докато прислужницата се суетеше, Силви дръпна рязко чекмеджето на нощното шкафче и затършува трескаво.

— О, госпожо Тод — изплака Бриджит — легнете, нищо не може да се направи. Ах, защо господин Тод не е тук?

— Млъкни — скара й се Силви и вдигна победоносно хирургическите ножици, които проблеснаха на светлината. — Човек трябва винаги да е подготвен. Дръж бебето близо до лампата, за да виждам по-добре. Бързо, Бриджит. Не бива да губим време.

Клъц, клъц.

Съвършенството се постига с практика.