Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Тод (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life After Life, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ралица Кариева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Научна фантастика
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Темпорална фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Европейска литература
- Екранизирано
- Магически реализъм
- Постмодернизъм
- Психологизъм
- Условно-алтернативен сюжет
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейт Аткинсън
Заглавие: Живот след живот
Преводач: Ралица Кариева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Излязла от печат: 01.02.2016
Редактор: Владимир Молев
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Росица Великова
ISBN: 978-619-150-705-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16468
История
- —Добавяне
Май 1910 година
— Телеграма!
Хю се втурна в детската стая и извади Силви от приятната дрямка, която я бе налегнала, докато кърмеше Урсула.
— Телеграма ли? — Тя се загърна и попита: — Да не е починал някой?
Изражението на Хю вещаеше катастрофа.
— От Висбаден.
— А, значи Изи е родила.
— Само да не беше женен онзи мерзавец. Можеше да я направи порядъчна жена.
— Порядъчна жена? — измърмори Силви. — Има ли изобщо такова нещо? — На глас ли го изрече? — Освен това е прекалено млада да се омъжва.
Хю се намръщи. Така изглеждаше още по-хубав.
— Само с две години по-малка от теб, когато се оженихме.
— И в същото време много по-голяма — прошепна Силви. — Наред ли е всичко? Бебето добре ли е?
Оказало се бе, че Изи е твърде видимо enceinte[1], когато Хю най-сетне я беше догонил в Париж и завлякъл обратно с ферибота. Майка й Аделейд бе заявила, че предпочита Изи да е била отвлечена от търговци на бели робини, отколкото да се отдаде на разврат с такъв ентусиазъм. На Силви идеята за бели робини й се стори привлекателна, представяше си как шейх на арабски жребец я отнася далеч в пустинята и я слага да полегне на диван с много възглавници, как облечена с коприна и воали яде баклави и отпива шербет сред ромона на поточета и фонтани. (Предполагаше, че в действителност нещата не стоят точно така.) Харесваше й мисълта за пълен с жени харем, възможност да дели бремето на съпружеските задължения и така нататък.
Като една храбра викторианка в разбиранията си, Аделейд (буквално) бе залостила вратата при вида на издутия корем на най-малката си дъщеря и я бе отпратила обратно отвъд Ламанша да износи срама си в чужбина. Бебето щеше да бъде осиновено веднага след раждането. „Улегнало германско семейство, което не може да има собствено дете“, обясни Аделейд. Силви се опита да си представи какво е да се откажеш от детето си. („И никога повече няма да го видим, така ли?“, бе попитала тя. „Искрено се надявам“, бе отвърнала Аделейд.) Сега Изи щеше да бъде изпратена в частен пансион за млади дами в Швейцария „да довърши образованието си“, макар че в много отношения с нея и без това беше свършено.
— Момче! — Хю размаха телеграмата като знаме. — Здраво и така нататък.
Първата пролет на Урсула вече се бе претърколила. Легнала в количката си под бука, Урсула гледаше как светлината играе по крехките зелени листа, полюшвани нежно от слабия ветрец. Клоните бяха ръце, а листата — длани. Дървото танцуваше за нея. „Люли-люли, бебе — пееше й Силви — горе на дървото.“
„Имах нявга едно дърво — припяваше Памела, фъфлейки по детски — нищо не раждаше то, само сребърно орехче и круша от злато.“
На количката висеше мъничко зайче, въртеше се насам-натам и хвърляше слънчеви отблясъци. Зайчето стоеше изправено в малка кошничка и някога бе увенчавало върха на бебешката дрънкалка на Силви, изчезнала отдавна, също както и детството й.
Голи клони, пъпки, листа, светът, който Урсула познаваше, идваше и си отиваше пред очите й. За пръв път ставаше свидетел на смяната на сезоните. Зимата бе залегнала в костите й още с раждането, но след нея дойдоха тръпчивото обещание за пролет, набъбването на пъпките, непоносимата горещина на лятото, мъхът и гъбите на есента. През ограниченото пространство на детската количка тя не пропускаше нищо. Дори и непредсказуемите щрихи, които всеки сезон носеше със себе си — слънце, облаци, птици, долетяла кой знае откъде топка за крикет, една-две дъги и повече дъжд, отколкото й се искаше. (Понякога я спасяваха от стихиите с известно закъснение.)
Веднъж дори бе видяла звездите и изгряващата луна — едновременно изумителна и ужасяваща — когато една есенна вечер я бяха забравили навън. Бриджит бе смъмрена. Количката стоеше навън по цял ден, тъй като Силви бе наследила от майка си мания за чист въздух. Като млада Лоти бе прекарала известно време в швейцарски санаториум, където по цял ден седяла увита в одеяла на една тераса и гледала безучастно заснежените върхове на Алпите.
Листата на бука падаха, тънки, прозирни, изпълваха небето над нея. Един ветровит ноемврийски ден застрашителна фигура се надвеси над количката. Беше Морис, кривеше лице и гукаше, после я сръчка с пръчка. „Глупаво бебе“, рече той, след което я засипа с купчина меки листа. Тя започна да се унася отново под новата си завивка, но в този момент някой перна Морис по врата, той изрева: „Ау!“ и изчезна. Сребърното зайче се завъртя в поредица пируети, после чифт големи ръце я извадиха от количката.
— Ето я — каза Хю, сякаш я бяха загубили. — Като заспал зимен сън таралеж.
— Горкичката — засмя се Силви.
Зимата дойде отново. Разпозна я от миналия път.