Кейт Аткинсън
Живот след живот (45)

Октомври 1940 година

— Тази вечер са ни подготвили пълна програма — отбеляза госпожица Улф.

Меко казано. Намираха се в разгара на голямо въздушно нападение, над главите им виеха бомбардировачи, от време на време проблясваха, уловени от лъчите на прожекторите. Бомбите прелитаха с писък, големите зенитни оръдия гърмяха и трещяха. Техните снаряди свистяха с повече от километър в секунда и преди да се взривят, се превръщаха в блещукащи звезди в черното небе. Осколките валяха с тропот на земята. (Преди няколко дни братовчедът на господин Симс бе загинал от такова парче в Хайд Парк. „Срамота е да те убият свои — бе рекъл господин Палмър. — Безсмислено е някак.“) Червената светлина над Холбърн говореше за запалителна бомба. Ралф живееше в Холбърн, но Урсула предположи, че той сигурно е в „Сейнт Пол“.

— Почти като картина — каза госпожица Улф.

— На апокалипсиса — отвърна Урсула.

В мрака пожарите горяха в най-различни цветове — алено, златно и оранжево, индиго и бледолимонено. Тук-там в небето се изстрелваха яркозелени и сини стълбове горящи химикали. Оранжеви пламъци и гъст черен дим бълваха от някакъв склад.

— Но те кара да се замислиш, нали? — рече госпожица Улф.

Така беше. Изглеждаше едновременно величаво и ужасно в сравнение с техните мърляви дребни усилия.

— Аз се чувствам горд — прошепна господин Симс. — От това, че нашите се бият така. Съвсем сами.

— При това без почти никаква надежда — въздъхна госпожица Улф.

Виждаше се надалеч по протежението на Темза. Небето бе осеяно с баражни балони, които приличаха на слепи китове, плаващи в чужда среда. Доброволците се бяха събрали на покрива на „Шел-Мекс“. В сградата се помещаваше Министерството на продоволствието, където работеше господин Симс, и той бе поканил Урсула и госпожица Улф да „видят гледката отгоре“.

— Невероятно е, нали? Жестоко и същевременно някак величествено — каза господин Симс, сякаш се намираха на върха на някой от скалистите склонове на Лейкланд, а не в центъра на бомбардирания Лондон.

— Не бих казала, че е величествено — възрази госпожица Улф.

— И Чърчил се качи тук преди няколко нощи — продължи той. — Много добра наблюдателна точка. Беше възхитен.

По-късно, когато останаха сами, госпожица Улф каза:

— Бях останала с впечатлението, че господин Симс е просто чиновник в министерството, такъв е един хрисим, но трябва да заема доста висок пост, за да е бил горе заедно с Чърчил.

(Един от доброволците на покрива, които следяха за пожари, го беше поздравил с онова уважение, каквото хората се чувстваха длъжни да показват към Морис, макар че в случая с господин Симс това не изискваше такова голямо усилие.)

— Непретенциозен е — продължи госпожица Улф. — Харесвам такива мъже.

Докато аз предпочитам претенциозни, каза си наум Урсула.

 

 

— Гледката е наистина внушителна — каза госпожица Улф.

— Нали? — потвърди ентусиазирано господин Симс. Навярно на всички им беше ясно колко е странно, че се възхищават на „гледката“, при условие че много добре осъзнават какво означава тя. — Все едно боговете са си организирали шумно празненство.

— На което бих предпочела да не ме бяха канили — отвърна госпожица Улф.

Познато страховито свистене ги накара да залегнат, бомбите избухнаха на известно разстояние, не видяха къде са паднали, макар да чуха експлозията. На Урсула й се струваше някак странна мисълта, че над тях се намират германски бомбардировачи, управлявани от мъже, които бяха, малко или много, точно като Теди. Не бяха зли, просто правеха онова, което родината изискваше от тях. Истинското зло беше войната, не хората. Макар че за Хитлер беше готова да направи изключение.

— О, да — каза госпожица Улф — мисля, че той е просто луд.

В този момент край тях прелетя запалителна бомба, която стовари шумния си товар точно върху покрива на министерството. Запалителното вещество пукаше и искреше, двама от доброволците се втурнаха с ръчни помпи. Госпожица Улф грабна кофа пясък и ги изпревари. („Доста бърза бабишкера“, бе отбелязал господин Бълок по неин адрес.)

 

 

— Ами ако това е последната нощ на света? — обади се познат глас.

— А, господин Дъркин, успяхте да дойдете все пак — рече добродушно господин Симс. — Нали не сте имали проблеми с охраната?

— Не, не, мъжът на входа беше предупреден, че ме очакват — отвърна господин Дъркин самодоволно.

— Някой остана ли да дежури долу? — измърмори госпожица Улф.

Урсула изведнъж почувства непреодолимо желание да поправи господин Дъркин.

— „Ами ако това сега е последната нощ на света?“^[1] Ударението пада върху думата „сега“, не мислите ли? Кара ни да се чувстваме сякаш сме в центъра на събитията, което си е точно така, а не просто наблюдатели на някаква абстрактна идея. Това е то, краят точно сега, без повече заобикалки.

— Божичко, толкова шум за една думичка — отвърна господин Дъркин раздразнено. — Както и да е, благодаря за поправката.

Урсула смяташе, че една дума може да е от огромно значение. Ако имаше поет, който е внимавал за всяка дума, то това бе Дън. Самият Дън, някога декан на „Сейнт Пол“, сега бе преместен в една невзрачна ниша в подземията на катедралата. В смъртта си той бе преживял големия лондонски пожар, но дали щеше да надживее бомбардировките? Гробницата на Уелингтън се бе оказала твърде тежка за пренасяне, така че просто я бяха зазидали. Ралф й я беше показал, той бе част от нощния патрул в катедралата. Знаеше всичко за нея. Не беше чак такъв противник на традициите, както предполагаше Памела.

Когато излязоха навън в слънчевия следобед, бе попитал:

— Искаш ли да пием чай някъде?

— Не, хайде да отидем в апартамента ти и да си легнем — отвърна тя.

Така и направиха и Урсула се бе чувствала отвратително, защото не спираше да мисли за Крайтън, докато Ралф свенливо наместваше тялото си в нейното. След това й се струваше някак засрамен, сякаш вече не знаеше как да се държи с нея.

— Аз съм си същата, каквато бях и преди — каза му тя.

— Само че аз не съм сигурен, че същото важи и за мен.

Помисли, че е бил девствен, но той се засмя, не бил девствен, просто бил толкова влюбен в нея, че „сега се чувствам, как да се изразя… пречистен“.

— Пречистен — удиви се Мили. — Какви са тези сантиментални глупости? Качил те е на пиедестал и Господ да му е на помощ, когато разбере, че имаш глинени крака.

— Много ти благодаря.

— Това някаква смесена метафора ли е, или просто сполучлив образ?

Разбира се, Мили винаги бе…

— Госпожице Тод?

— Простете. Бях се отнесла.

— Трябва да се връщаме — рече госпожица Улф. — Странно е как човек се чувства някак в безопасност тук горе.

— Сигурна съм, че далеч не сме в безопасност.

И беше права, само след няколко дни „Шел-Мекс“ бе почти изцяло разрушена от пряко попадение.

 

 

С госпожица Улф дежуреха в апартамента й. Седяха до големия ъглов прозорец, пиеха чай и ядяха бисквити почти като две обикновени жени, решили да прекарат вечерта заедно, ако не беше непрестанният тътен на противовъздушната артилерия. Оказа се, че малкото име на госпожица Улф е Доркас (което никога не била харесвала), а годеникът й е загинал в Голямата война.

— Продължавам да я наричам така — рече тя — а тази всъщност е още по-голяма. Поне този път правото е на наша страна, надявам се.

Госпожица Улф вярваше във войната, но религиозната й вяра бе започнала да се „разклаща“ от началото на бомбардировките.

— Въпреки това трябва да се държим за доброто и правдата. Но всичко изглежда толкова нелогично. Човек започва да се съмнява в божественото предопределение.

— По-скоро бъркотия, отколкото предопределение — съгласи се Урсула.

— А и горките германци, едва ли толкова от тях са искали войната. Разбира се, човек не трябва да говори такива неща в присъствието на хора като господин Бълок. Но ако ние бяхме загубили предишната война и бяхме натоварени с огромни дългове точно когато световната икономика се срина, може би и ние щяхме да сме като прахан в очакване на искрица. А наоколо има предостатъчно хора, които си играят с огъня, например онзи Мозли^[2]. Още чай, миличка?

— Така е — отвърна Урсула — но те все пак се опитват да ни убият, нали?

И сякаш в потвърждение на думите й в този миг навън се чу свистене и двете се хвърлила зад канапето. Едва ли щеше да ги спаси, но само преди две нощи бяха извадили една жена невредима под обърнато канапе в иначе почти изцяло разрушена къща. Взривът разтресе стафордширските канички за мляко във формата на крава върху бюфета, но нямаше съмнение, че бомбата е паднала извън техния район. Напоследък имаха набито ухо за бомбите.

Бяха потиснати, тъй като господин Палмър, банковият управител, беше загинал при избухването на бомба със закъснител. Взривната вълна го беше захвърлила на известно разстояние и го намериха затиснат от метална рамка на легло. Беше без очила, но изглеждаше сравнително невредим. „Има ли пулс?“, бе попитала госпожица Улф, макар че това беше в нейната област, но после Урсула се бе досетила, че възрастната жена е твърде разстроена. „Друго е, като го познаваш — бе казала тя и бе погалила нежно господин Палмър по лицето. — Къде ли са му очилата? Някак си не изглежда нормално без тях, нали?“ Урсула не намери пулс. „Да го преместим ли?“ Хвана раменете, а госпожица Улф глезените и в този момент господин Палмър се бе разцепил на две като коледна конфета.

 

 

— Да сложа да заври още вода? — предложи госпожица Улф.

Урсула й разказваше забавни случки с Джими и Теди като деца, за да я поразведри. Не си направи труда да споменава Морис. Госпожица Улф много обичаше деца, това било най-голямата й болка, че си нямала свои.

— Може би ако Ричард не беше загинал… Но човек не може все назад да гледа, трябва да гледа напред. Миналото няма да се върне. Какво беше казал Хераклит? Човек не може да стъпи два пъти в една и съща река?

— Горе-долу. Може би по-точно би било да се каже, че в същата река можеш да стъпиш, само че водата ще е друга.

— Толкова сте умна — каза госпожица Улф. — Не пропилявайте живота си. Ако оцелеете.

Урсула се беше видяла с Джими преди няколко седмици. Беше дошъл в Лондон за два дни отпуск и остана да спи на канапето им в Кенсингтън.

— Малкият ти брат е станал красавец — каза Мили.

Тя бе склонна да смята всички мъже за красиви, всеки по свой си начин. Предложи да излязат да се позабавляват в града и Джими с готовност се съгласи. Достатъчно дълго бил стоял затворен.

Джими от малък умееше да се забавлява. За малко обаче да прекарат нощта у дома, тъй като на Странд имаше неизбухнала бомба, така че се шмугнаха в хотел „Чаринг Крос“.

— Какво? — бе попитала Мили, докато се настаняваха.

— Какво какво?

— Пак си с онова изражение на лицето, сякаш се опитваш да си спомниш нещо.

— Или да го забравиш — добави Джими.

— Нищо — отвърна Урсула.

Наистина нямаше нищо, просто някакво потрепване, размърдване в паметта. Само някакви глупави дреболии, херинга на рафта в килера, стая със зелен балатум, старомоден обръч, търкалящ се безшумно до нея. Мимолетни образи, които винаги се изплъзваха.

Урсула отскочи до тоалетната и там завари едно разплакано момиче. Беше с тежък грим и тушът за очи беше потекъл на малки вадички по бузите. Урсула я беше забелязала в бара, там седеше с по-възрастен от нея мъж, „голям мазник“, по мнение на Мили. Отблизо момичето изглеждаше доста по-младо. Урсула й помогна да си оправи грима, попи сълзите й, но не полюбопитства каква е причината за тях.

— Заради Ники е — каза си момичето — такъв негодник е. Вашият младеж изглежда прекрасно, искате ли да направим четворка? Мога да ни вкарам в „Риц“, в бар „Риволи“, пазачът на входа ми е познат.

— Ами, младежът ми е брат, така че…

— Шегувам се! — Момичето я сръга в ребрата и се засмя. — Не се бой, няма да ви го взема.

Предложи й цигара, но Урсула отказа. Златната табакера изглеждаше доста скъпа.

— Подарък — обясни момичето.

Затвори я и й я подаде. Отпред имаше фина гравюра на боен кораб, под който пишеше „Ютланд“. Урсула беше сигурна, че ако я отвори отново, ще види инициалите „А“ и „К“, преплетени от вътрешната страна на капака, Александър Крайтън. Протегна инстинктивно ръка да я вземе, но момичето я дръпна обратно.

— Както и да е, трябва да се връщам. Вече се пооправих. Изглеждате ми добър човек — добави после, сякаш да отхвърли някакво съмнение относно характера на Урсула. Протегна ръка. — Казвам се Рене, ако някога пак се срещнем, макар че не ми се вярва да обикаляме по едни и същи endroit.

Урсула се изненада от безупречния й френски акцент. Пое протегнатата ръка, беше твърда и гореща, сякаш момичето имаше температура.

— Приятно ми е.

Момичето — Рене — се огледа одобрително в огледалото и каза:

— Au revoir.

Когато Урсула се върна в бара, Рене не й обърна никакво внимание.

— Странно момиче — каза тя на Мили.

— Цяла вечер ме гледа съблазнително — обади се Джими.

— Е, сбъркала е къщата, нали миличък? — подхвърли Мили и изпърха театрално с мигли.

— Адреса — поправи я Урсула. — Сбъркала е адреса.

 

 

Обикаляха цяла нощ, Джими ги водеше в какви ли не странни заведения. Дори и врялата и кипялата в нощния живот Мили изрази изненада от някои от местата, в които се озоваха.

— Божке — каза тя, като излязоха от един клуб на Ориндж стрийт и се заклатушкаха към дома — това беше доста различно.

— Непознат endroit — засмя се Урсула. Май беше попрекалила с виното. Думата бе толкова типична за Изи, че бе някак странно да я чуе от устата на онова момиче.

— Обещай, че няма да умреш — каза тя на Джими, докато се прибираха в непрогледния мрак.

— Ще се постарая.