Кейт Аткинсън
Живот след живот (42)

Август 1939 година

Der Zauberberg. Вълшебната планина.

— Ah, sie ist so niedlich! Толкова е сладка!

Щрак, щрак, щрак. Ева обожаваше своя „Ролайфлекс“. Обожаваше и Фрида. Намираха се на огромната тераса на Бергхоф, огрени от алпийското слънце, в очакване на обяда. Беше много по-приятно да се хранят тук, на открито, отколкото в голямата мрачна трапезария, чийто огромен прозорец бе изцяло запълнен от планини. Диктаторите обичаха всичко да е величествено, дори и гледката. „Bitte lächeln!“ Кажи „зеле“. Фрида се подчини. Беше послушно дете.

Ева беше убедила Фрида да смени удобната си английска рокля („Борн енд Холингсуърт“, купена от Силви и изпратена за рождения й ден), с баварска носия — рокличка, престилка и бели чорапи до коленете. За английските очи на Урсула (все по̀ английски с всеки изминал ден) носията изглеждаше като маскараден костюм или все едно беше от някоя училищна пиеса. Веднъж в училище (колко отдавна й се струваше сега) бяха представили „Хамелнският ловец на плъхове“ на Братя Грим и Урсула бе играла селянката, беше облечена в горе-долу същите дрехи, каквито в момента носеше Фрида. Мили беше крал Плъх, блестящо изпълнение и Силви бе отбелязала: „Момичетата на семейство Шоукрос обичат да са в центъра на вниманието“. Ева й напомняше малко на Мили — неспокойна, насилена веселост, която се нуждаеше от непрекъснато подхранване. Но в крайна сметка Ева също бе актриса, изпълняваше ролята на живота си. По-точно животът й бе нейната роля, между двете нямаше разлика.

Фрида, прекрасната малка Фрида, едва на пет години, със сини очи и къси руси плитки. Лицето на Фрида, толкова бледо и изтощено при пристигането им, сега бе порозовяло и златисто от алпийското слънце. Когато фюрерът я видя, Урсула долови фанатичния блясък в сините му очи, студени като Кьонихзее, и разбра, че той вижда бъдещето на Tausendjähriges Reich, Хилядолетния райх. („Изобщо не прилича на теб“, каза Ева беззлобно, в нея злоба нямаше.)

Като малка — период от живота си, към който Урсула непрекъснато се връщаше напоследък — беше чела приказки за онеправдани принцеси, които се спасяват от похотливи бащи и завистливи мащехи, като намазват белите си лица със сок от орехи и посипват с пепел косите си, за да минат за циганки, чужденки, просякини. Как ли се приготвяше сок от орехи, едва ли човек можеше да отиде да го купи в бакалията. Освен това вече не беше безопасно да си смугъл чужденец. Ако искаш да оцелееш, много по-добре беше да си тук, на Оберзалцберг — „Вълшебната планина“ — в царството на преструвките, „Върха“, както го наричаха в тесния кръг на избраните.

Какво, за бога, правеше тя тук, питаше се Урсула, и кога можеше да си тръгне? Фрида вече се чувстваше добре, почти се беше възстановила. Урсула се зарече днес да говори за това с Ева. В крайна сметка не бяха затворници, имаха право да си тръгнат, когато пожелаят.

Ева запали цигара. Фюрерът отсъстваше и мишката си позволяваше волности. Той не й даваше да пуши и да пие, нито пък да си слага грим. Урсула донякъде се възхищаваше на малките жестове на непокорство на Ева. Откакто бе пристигнала в Бергхоф с Фрида преди две седмици, фюрерът беше идвал два пъти и всяко пристигане и заминаване беше голямо събитие за Ева, за всички. Отдавна беше установила, че райхът не е нищо повече от пантомима и спектакъл, „история, разказана от луд, с много шум и бяс^[1] — писа на Памела тя. — За съжаление обаче, без скрит смисъл“.

Подканена от Ева, Фрида се завъртя и се засмя. Тя бе течното ядро в сърцевината на Урсула, тя бе добрата страна на всичко, което Урсула правеше или мислеше. Урсула би вървяла по острието на бръснача до края на живота си, ако с това би помогнала на Фрида. Би горяла в пламъците на ада, за да я спаси. Би се удавила в най-дълбоките води, за да може Фрида да изплува. (Беше обмислила всевъзможни крайни сценарии. Добре е човек да е подготвен.) Не беше подозирала (Силви с нищо не го бе показала), че майчината любов може да бъде толкова болезнена.

„О, да — бе й казала Памела, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено — превръща те в обикновена вълчица.“ Урсула обаче не се смяташе за вълчица, тя беше мечка.

По тукашния Връх скитаха истински вълчици — Магда, Еми, Маргарете, Герда — съпругите на висшите партийни функционери, които се боричкаха за власт и раждаха безброй деца с плодовитите си утроби за райха, за фюрера. Те бяха опасни, хищни животни и мразеха Ева, „die blöde Kuh“, „тъпата крава“, която по един или друг начин беше успяла да надделее.

Със сигурност всяка една от тях би дала мило и драго да стане спътница в живота на славния водач на мястото на незначителната Ева. Нима мъж от неговия калибър не заслужаваше една Брунхилде или поне Магда или Лени? Или дори Валкирия, „госпожица Митфорд“, Fräulein Митфорд^[2], както я наричаше Ева. Фюрерът се възхищаваше на Англия, най-вече на аристократичната, империалистична Англия, макар че това възхищение едва ли щеше да го спре, когато дойдеше време да я разруши.

Ева ненавиждаше всички валкирии, потенциални претендентки за вниманието на фюрера, омразата й се раждаше от страх. Най-голяма антипатия изпитваше към Борман, сивия кардинал на Върха. Той държеше кесията, той купуваше подаръците на фюрера за Ева и даваше парите за кожените палта и обувките „Ферагамо“, като по този начин постоянно й напомняше, че тя е просто една куртизанка. Урсула се чудеше откъде се взимат кожените палта, в крайна сметка повечето кожухарски магазин в Берлин се държаха от евреи.

Колко ли болезнено засядаше в гърлото на вълчиците фактът, че партньорката на фюрера е обикновена продавачка. Когато се запознала с него, сподели с Урсула Ева, работела във фотоателие „Хофман“ и се обърнала към него с „хер Вълк“. „Адолф на немски означава благороден вълк“ — поясни тя. Колко ли му е харесало само, помисли си Урсула. Никога не бе чувала да го наричат Адолф. (Дали Ева го наричаше „майн фюрер“ дори и в леглото? Изглеждаше напълно възможно.)

— Знаеш ли, че любимата му песен — каза през смях Ева — е „Кой се страхува от големия лош вълк“?

— От филма „Трите прасенца“ на Дисни? — попита изненадано Урсула.

— Да!

О, помисли си Урсула, нямам търпение да го кажа на Памела.

— А сега една с мама — каза Ева. — Вземи я на ръце. Sehr schön.^[3] Усмивка!

Урсула бе гледала как Ева преследва фюрера с апарата си в опит да го снима, без да се е извърнал настрани или да е придърпал шапката си над очите като нескопосан шпионин. Той не обичаше тя да го снима, предпочиташе по-щадящото студийно осветление или по-героическа поза от моментните снимки, на които Ева го харесваше. От своя страна тя обичаше да се снима. И то не само с фотоапарат, мечтаеше си и за филм. „Някой ден“ щеше да отиде в Холивуд и да изиграе себе си, „моя живот“. (Изглежда, за Ева камерата правеше нещата истински.) Фюрерът бе обещал. Разбира се, фюрерът обещаваше много неща. Така бе постигнал всичко, което имаше днес.

Ева завъртя обектива на своя ролайфлекс. Урсула се радваше, че не носи стария си кодак, той щеше да изглежда допотопен.

— Ще накарам да ги проявят — каза Ева. — Може да изпратиш някоя в Англия, на родителите си. Много ще са хубави на фона на планините. А сега се усмихни! Jetzt lach doch mal richtig!

Планината бе фонът на всяка направена снимка, фон на всичко. Отначало на Урсула й се бе сторило красиво, но това величие вече започваше да я потиска. Огромните ледници и буйните водопади, безкрайните елови гори, сливането на природата и митовете в извисената германска душа. Немският романтизъм се отличаваше с размах и мистика, в сравнение с него английските езерни поети изглеждаха дребни. А английската душа, ако имаше обитание, най-вероятно се намираше в някоя малка градинка — морава, леха с рози, няколко реда фасул на колове.

Трябваше да се прибере у дома. Не в Берлин на Савиниплац, а в Англия. Във Фокс Корнър.

Ева качи Фрида на парапета и Урсула мигом я свали.

— Не понася височини.

Ева вечно се навеждаше през парапета или разхождаше кучета и деца по него. Височината беше главозамайваща, надолу покрай Берхтесгаден чак до Кьонихзее. На Урсула й беше жал за малкия Берхтесгаден с невинните саксии свежо мушкато по прозорците и наклонените към езерото ливади. Имаше чувството, че са минали векове, откакто бяха тук с Клара. Преподавателят на Клара се беше развел и сега тя беше омъжена за него, имаха две деца.

— Там горе живеят нибелунгите — каза Ева, сочейки върховете — също и демони, вещици и зли кучета.

— Зли кучета? — повтори Фрида. Досадните Негус и Щази, шотландските териери на Ева, я плашеха, не й трябваха приказки за джуджета и демони.

Аз пък съм чувала, каза си наум Урсула, че в Унтерсберг се крие Карл Велики, заспал в една пещера, в очакване да бъде събуден за последната битка между доброто и злото. Зачуди се кога ли ще бъде това. Вероятно скоро.

 

 

— И още една — каза Ева. — Широка усмивка!

Ролайфлексът блестеше безжалостно на слънцето. Ева имаше и кинокамера, скъп подарък от нейния господин Волф. Урсула трябваше да е благодарна, че не ги снимат за поколенията в движещи се цветни кадри. Представи си как някой прелиства (безбройните) албуми на Ева и се пита коя е Урсула, бърка я със сестрата на Ева — Гретел, или приятелката й Херта, бележки под линията на историята.

Разбира се, един ден всичко това щеше да принадлежи на същата тази история, дори планините, та нали пясъкът бе бъдещето на скалите. Повечето хора преживяваха събитията и едва като погледнеха назад, осъзнаваха значението им. Фюрерът беше различен, той съзнателно създаваше историята. Само един истински егоист бе способен на това. А Шпеер проектираше за Берлин сгради, които да изглеждат добре, когато се превърнат в развалини след хиляда години — неговият подарък за фюрера. (Да мислиш с такъв размах! Урсула живееше час за час, друго следствие от майчинството, а бъдещето и миналото бяха еднакво необозрими.)

Единствено Шпеер се държеше мило с Ева и в резултат на това Урсула проявяваше към него търпимост, която той вероятно не заслужаваше. Освен това той беше и единственият от бъдещите тевтонски рицари, който изглеждаше добре, не накуцваше, нямаше задник и не беше дебел като прасе или — което бе още по-отвратително — не приличаше на дребен бюрократ. („Освен това всички носят униформа! — писа на Пами тя. — Но всичко е наужким. Като да живееш сред страниците на «Затворникът от Зенда». Само глупости бръщолевят.“ Колко много й се искаше Пами да е при нея сега, колко щеше да й е приятно да разчепква характерите на фюрера и неговите лакеи. Тя щеше да ги обяви всичките за шарлатани, които проповядват лицемерна набожност.)

Насаме Юрген твърдеше, че не харесва ръководството на страната, но пред други се държеше като добър слуга на райха. Lippenbekenntnis, оправдаваше се. Само на думи. (Понякога се налага, би казала Силви.) Това е начинът човек да се оправи в този свят, смяташе Юрген. Урсула си мислеше, че в това отношение той прилича на Морис, който бе готов да работи с глупаци и магарета, за да напредне в кариерата. Разбира се, и Морис беше адвокат. Напоследък заемаше доста висок пост във Вътрешното министерство. Ако избухнеше война, това дали щеше да е проблем? Дали бронята на немското поданство — надяната с такова нежелание — щеше да бъде достатъчна, за да я защити? (Ако избухнеше война! Наистина ли би допуснала да се намира от тази страна на Ламанша?)

Юрген беше адвокат. Ако искаше да практикува право, трябваше да стане член на партията, нямаше избор. Lippenbekenntnis. Работеше в Министерството на правосъдието в Берлин. Когато й поиска ръката („доста зашеметяващо ухажване“, бе писала на Силви тя), тъкмо бе престанал да бъде комунист.

Сега Юрген бе изоставил левите си политически убеждения и бе непоколебим в защитата си на постигнатото, страната функционираше отново, имаше пълна заетост, храна, здравеопазване, самоуважение. Нови работни места, нови пътища, нови фабрики, нова надежда. Как иначе би могло да се постигне всичко това? Само че то вървеше ръка за ръка с екзалтирана фалшива религия и гневен и неискрен лъжепророк. „Всичко си има цена“, бе обяснението на Юрген. Все пак може би не си струваше да се плаща толкова висока цена. (Как изобщо бяха успели да го направят, чудеше се често Урсула. Най-вече с помощта на страх и добра драматургия. Откъде обаче бяха дошли парите и работните места? Сигурно само от производството на униформи и знамена, те бяха достатъчни да извлекат от кризата икономиките на няколко държави. „Икономиката, така или иначе, се възстановява — бе й писала Памела — нацистите просто използват щастливото стечение на обстоятелствата, за да си припишат заслугата.“) Да, казваше той, наистина имало погроми, но те били само изпускане на пара от страна на СА. Сега всичко било по-разумно, всички били по-разумни.

През април присъстваха на парада в Берлин по повод петдесетия рожден ден на фюрера. Юрген бе получил места на трибуната за гости. „В крайна сметка един вид признание“, бе казал той. Какво бе направил, питаше се тя, за да заслужи такова „признание“? (Беше ли доволен? Понякога не беше лесно да се прецени.) За Олимпиадата през 1936 година не бе успял да намери билети, а ето че сега стояха рамо до рамо с важните клечки на райха. Напоследък беше все зает. „За адвокатите сън няма.“ (Само че, доколкото Урсула виждаше, бяха повече от готови да проспят хилядолетието на Хилядолетния райх.)

Парадът продължи цяла вечност, най-яркият израз на умението на Гьобелс да хвърля прах в очите на хората. Много военна музика, после увертюрата на Луфтвафе, внушително, оглушително прелитане над Бранденбургската врата, вълна след вълна. Още врява и безумство. „Хайнкел и месершмит“, обясни Юрген. Откъде знаеше? Всички момчета познават самолетите, отвърна той.

Последва пехотата, неизчерпаем запас от войници, които маршируваха с опънати крака. На Урсула напомняха за вариететни танцьорки.

— Stechschritt — каза Урсула. — Кой го е измислил?

— Прусаците, естествено — засмя се Юрген.

 

 

Тя извади един шоколад, отчупи парченце и предложи на Юрген. Той се намръщи и поклати глава, сякаш бе показала липса на уважение към събралата се военна мощ. Урсула обаче изяде още едно парче. Малък жест на непокорство.

Той се приведе към нея, за да го чува, тълпата вдигаше невъобразима врява.

— Ако не друго, поне не можеш да не се възхитиш на прецизността им.

Така беше, наистина се възхищаваше. Беше изумително. Съвършенство на роботи, сякаш всеки войник бе копие на другия, сякаш ги бяха произвели на конвейер. Не беше съвсем човешко, но в крайна сметка от армиите не се очакваше да имат човешки вид, нали? („Всичко бе толкова мъжествено“, писа на Памела тя.) Дали британската армия бе способна да постигне такъв механичен синхрон, и то в такива мащаби? Съветският съюз може би, но британците някак си не влагаха толкова душа.

Седнала на коляното й, Фрида вече спеше, а бяха едва в началото. През цялото време Хитлер стоеше с изпъната напред ръка. (Урсула я виждаше от мястото им, ръката стърчеше като ръжен.) Изглежда, властта му даваше особен вид издръжливост. Ако беше моят петдесети рожден ден, мислеше си Урсула, щях да го прекарам в разходки край Темза, Брей или Хенли, на пикник, английски пикник, с термос чай, рулца с кайма, яйце и сандвичи с кресон, сладкиш и бисквити. Заедно с всичките си близки, но дали Юрген беше част от тази идилия? Добре би се вписал, полегнал на тревата в светъл костюм, потънал в разговор за крикет с Хю. Двамата се познаваха и се разбираха добре. През 1935 година бяха отишли до Англия, до Фокс Корнър, на гости. „Изглежда добър човек“, бе казал Хю, макар че като разбра, че е приела немско поданство, не се зарадва толкова. Ужасна грешка, сега осъзнаваше. „Хубаво е човек да гледа от разстояние на времето — казваше Клара. — Ако всички го умеехме, нямаше да има история за писане.“

Трябваше да си остане в Англия. Трябваше да остане във Фокс Корнър с ливадата и горичката, и поточето, което минаваше през гората със синчец.

Дойде ред на военните машини.

— Ето ги и танковете — обяви на английски Юрген при вида на първите танкове „Панцер“, натоварени на платформи. Английският му беше добър, беше прекарал една година в Оксфорд (на което се дължаха и познанията му за крикета). После дойдоха панцерите на собствен ход, мотоциклети с кош, бронирани коли, съпровождани от елегантната кавалерия (Урсула събуди Фрида да види конете), после артилерията — от леки зенитни системи до огромни оръдия.

— К-3 — отбеляза с възхита Юрген, сякаш това трябваше да й говори нещо.

Парадът демонстрира напълно необяснима за Урсула любов към реда и правата линия. В това отношение не се различаваше от другите паради и демонстрации — цял театър — само че този изглеждаше по-войнствен. Нищо чудно, че имаше работа за всички. „Според Морис, ако искаш да спасиш икономиката, ти трябва война“, бе писала Памела. А за какво ти е да се въоръжаваш, ако не за да воюваш?

— Превъоръжаването ни помогна да възстановим самочувствието си — каза Юрген — накара ни отново да се гордеем със страната си. Когато генералите се предадоха през 1918 година…

Урсула изключи, твърде често бе слушала все същите доводи. „В крайна сметка последната война я започнаха те — писа ядосано на Памела тя. — Ще си помисли човек, че единствено на тях е било трудно след това, че никой друг не е бил беден, гладен и покрусен.“ Фрида се събуди отново, беше кисела. Урсула й даде шоколад. И Урсула бе кисела. Доядоха шоколада.

Краят бе доста вълнуващ. Събраните знамена оформиха дълга ивица пред подиума на Хитлер — толкова прецизно бяха подредени, сякаш изрязани с бръснач, след което знаменосците ги сведоха в негова чест. Тълпата обезумя.

— Какво ще кажеш? — попита Юрген, докато чакаха да слязат от голямата трибуна. Носеше Фрида на рамене.

— Величествено — отвърна Урсула. Усещаше как в слепоочието й се заражда главоболие. — Беше величествено.

 

 

Болестта на Фрида започна с висока температура една сутрин преди няколко седмици.

— Лошо ми е — оплака се тя.

Урсула допря ръка до челото й, беше лепкаво.

— Недей да ходиш на градина, днес може да останеш с мен.

— Лятна настинка — каза Юрген, след като се прибра. Фрида от малка имаше проблеми с гърдите („Прилича на майка ми“, бе отбелязала мрачно Силви.) и вече бяха свикнали с течащия нос и зачервеното гърло, но този път не беше обикновена настинка, тя бе цялата отпусната. Кожата й гореше като огън.

„Сваляйте температурата“, нареди лекарят и Урсула й слагаше студени компреси на челото и й четеше приказки, но колкото и да се стараеше, Фрида не успяваше да се насили да ги слуша. После започна да бълнува и докторът й преслуша гърдите. „Бронхит, трябва да го изчакате да мине.“ През нощта обаче състоянието й се влоши рязко, завиха почти безжизненото й телце в одеяло и се втурнаха към най-близката болница, католическа. Пневмония.

— Много е зле — рече дежурният лекар, сякаш вината бе едва ли не тяхна.

Две денонощия Урсула остана край леглото на Фрида, държеше малката й ръчица, за да не й позволи да напусне този свят. „Да можех аз да взема болестта“, прошепна Юрген от другата страна на избелените колосани чаршафи, които също помагаха да задържат Фрида на този свят. Монахините с огромни покривала на главите се носеха край тях като галеони. Колко ли време им отнемаше, запита се Урсула в един от кратките мигове, в които вниманието й не бе изцяло насочено към Фрида, да закрепят тези покривала сутрин? Тя самата не би се справила. Това й се струваше достатъчна причина да не иска да бъде монахиня.

Със силата на волята си заставиха Фрида да живее. Triumph des Willens^[4]. Кризата отмина и тя пое по дългия път на оздравяването. Беше бледа и слаба и щеше да има нужда от време да се възстанови напълно, и една вечер, когато се прибра у дома от болницата, Урсула завари плик, донесен лично в дома им. Когато Юрген се прибра от работа, тя му го показа.

— От Ева.

— Коя е Ева?

 

 

— Усмивка! — Щрак, щрак, щрак. Трябваше да се поддържа доброто настроение на Ева, нали? Урсула нямаше нищо против. Беше много мило, че Ева ги покани, за да може Фрида да подиша чист планински въздух и да се храни с пресни зеленчуци, яйца и мляко от Гутсхоф, малката ферма под Върха.

— Това заповед ли е? — попита Юрген. — Можеш ли да откажеш? Искаш ли да откажеш? Надявам се, че не. Освен това ще ти помогне за главоболието.

Напоследък бе забелязала, че колкото повече Юрген се издигаше сред ешелоните на министерството, толкова по-едностранчиви ставаха разговорите им. Той правеше изявления, задаваше въпроси, отговаряше им и вадеше заключения, без изобщо да я включва в разговора. (Сигурно така правеха адвокатите.) Изглежда, дори не се усещаше.

— Значи старият пръч все пак има жена, а? Кой да предположи? Ти знаеше ли? Не, иначе щеше да ми кажеш. А ти дори я познаваш. Това може само да ни е от полза, нали? Да сме толкова близо до трона. За моята кариера, което означава и за нас. Liebling, мила — добави той, съвсем между другото.

Урсула смяташе, че да се намираш близо до трона е доста опасно.

— Не познавам Ева — каза тя. — Никога не съм я виждала. Познава я фрау Бренер, по-точно познава майка й фрау Браун. Клара е работила в „Хофман“ заедно с Ева. Ходили са заедно на детска градина.

— Невероятно, от Kaffeeklatsch^[5] до самодържеца само три стъпки. Фройлайн Ева Браун знае ли, че нейната приятелка от детската градина Клара е омъжена за евреин?

Изненада я не друго, а начинът, по който изрече думата. Jude.

— Нямам представа. Не съм част от техния Kaffeeklatsch.

 

 

Фюрерът заемаше толкова много място в живота на Ева, че когато го нямаше, тя бе като празна черупка. Всяка вечер разговаряше с любимия си по телефона, а ушите й бяха винаги наострени като на куче за вечерното позвъняване, което щеше да пренесе гласа на господаря й близо до нея.

Пък и тук горе почти нямаше какво да се прави. След известно време трамбоването по горските пътеки и плуването в (леденото) Кьонихзее ставаше по-скоро досадно, отколкото ободряващо. Човек не може вечно да бере диви цветя и да се препича на шезлонга на терасата, без да полудее. На Върха имаше цяла орда бавачки и помагачки, които тичаха след Фрида, така че Урсула се озова с почти толкова свободно време, с колкото разполагаше и Ева. Постъпила бе глупаво, че си бе взела само една книга, макар и дебела, „Вълшебната планина“ на Ман. Нямаше представа, че е в списъка със забранените книги. „Много сте смела да четете тази книга, нали знаете, че е от техния списък със забранените?“, бе казал един офицер, като я видя. Начинът, по който говореше, подсказваше, че той не е „от тях“. Какво толкова можеха да й сторят? Да изтръгнат книгата от ръцете й и да я изгорят? Иначе беше мил мъж. Баба му била шотландка и той бил прекарал не една весела ваканция в Шотландия.

Im Grunde hat es eine merkwürdige Bewandtnis mit diesem Sicheinleben an fremdem Orte, dieser — sei es auch — mühseligen Anpassung und Umgewöhnung. На Урсула й беше трудно да си го преведе, навярно беше нещо от рода на: „Всъщност има нещо особено в това вживяване на чуждо място, в това — нека и така да бъде — мъчително приспособяване и привикване“^[6]. Колко вярно, помисли си. Не беше лесно да се чете Томас Ман. С готовност би го заменила за кашон с готическите романи на Бриджит. Те със сигурност нямаше да са забранени.

 

 

Планинският въздух изобщо не беше помогнал на главоболията й (Томас Ман също). Даже може да се каже, че се бяха влошили. Kopfschmerzen, главата й започваше да пулсира само при звука от думата.

— Не откривам нищо нередно — бе й казал лекарят в болницата и й предписа веронал. — Сигурно е на нервна почва.

Ева не притежаваше толкова интелект, че да е забавен събеседник, но в крайна сметка Върхът не беше двор на интелигенцията. Единственият човек, който можеше да бъде наречен мислител, беше Шпеер. Това не означаваше, че животът на Ева е неизследван, даже напротив, подозираше Урсула. Усещаха се депресията и неврозите, скрити под повърхностния слой Lebenslust, радост от живота, но един мъж не иска от любовницата си тревожност, нали?

Урсула предполагаше, че за да има успех като любовница (макар самата тя да нямаше никакъв опит в това отношение), жената трябва да предлага Gemütlichkeit, утеха и облекчение, да бъде като възглавница, на която човек да си положи уморената глава. Ева беше дружелюбна, дърдореше за маловажни неща и не се мъчеше да е твърде остроумна и проницателна. Мъжете с власт се нуждаят от жени, които не са предизвикателни, а домът не трябва да се превръща в арена за интелектуални спорове. „Собственият ми съпруг ми го каза, така че сигурно е така!“, писа на Памела тя. Не беше говорил за себе си, нали не беше човек с власт. „Засега“, бе се засмял той.

Светът на политиката засягаше Ева дотолкова, доколкото отнемаше обекта на нейното обожание. Тя бе прокудена от обществения живот, нямаше официален статут, по-точно нямаше никакъв статут, беше вярна като куче, но получаваше по-малко признание и от едно куче. Дори Блонди, немската овчарка на фюрера, бе на по-високо стъпало в йерархията от нея. Ева още страдаше, че не й бяха позволили да се запознае с херцогинята на Уиндзор, когато тя бе дошла на посещение в Бергхоф.

Урсула се намръщи, като чу това.

— Но тя е нацистка, нали знаеш — бе възкликнала тя, без да се замисля. („Май трябва повече да внимавам какво говоря!“, писа после на Памела.)

— Да, разбира се — бе отвърнала простичко Ева, сякаш най-нормалното нещо на света бе съпругата на абдикиралия крал на Англия да е нацистка.

Съдбата на фюрера била да извърви благородния самотен път на целомъдрието, не можел да се ожени, тъй като бил свързан в брачен съюз с Германия. Бил се пожертвал за съдбата на родината, това бе, най-общо казано, идеята. Урсула не беше сигурна дали някъде в този момент не бе задрямала. (Поредният безкраен монолог след вечеря.) Точно като нашата „кралица дева“, помисли си тя, но си замълча, тъй като фюрерът най-вероятно нямаше да се зарадва на едно сравнение с жена, та била тя и английска аристократка със сърце и воля на крал. В училище Урсула имаше един учител по история, който много обичаше да цитира Елизабет I: „Не споделяй тайни с онези, чиято вярност и мълчание още не си изпитал“.

 

 

Ева щеше да е много по-щастлива в Мюнхен, в малката буржоазна къща, която фюрерът й беше купил, където можеше да води нормален живот. Тук, в тази позлатена клетка, трябваше да си намира забавления, да прелиства списания, да обсъжда най-модерните прически и любовния живот на филмовите звезди (сякаш Урсула знаеше нещо по въпроса) и да показва тоалет след тоалет на околните. Урсула няколко пъти бе влизала в спалнята й, красив, женствен будоар, който доста се различаваше от тежкия декор на останалите помещения в Бергхоф и чиято хармония нарушаваше единствено портретът на фюрера, закачен на почетно място на стената. Нейният герой. Фюрерът обаче не беше закачил портрет на любовницата си в своята стая. Вместо усмихнатото лице на Ева, от стената го гледаше строго любимият му герой Фридрих Велики. Friedrich der Große.

„Все чувам «грозде» вместо «гросе»“, писа на Памела тя. Гроздето не беше нито войнствено настроено, нито ламтеше за завоевания. Къде се беше учил на величие фюрерът? Ева сви рамене, не знаеше.

— Винаги е бил политик. Той е роден политик.

Не, помисли си Урсула, роден е бебе, като всички останали. А политик бе избрал да стане.

Спалнята на фюрера, непосредствено до банята на Ева, беше забранена територия. Урсула го беше виждала да подремва не в онази неприкосновена стая, а на топлото следобедно слънце на терасата на Бергхоф, устата на великия вожд леко открехната предателски. Изглеждаше уязвим, само че тук на Върха нямаше убийци. Затова пък имаше предостатъчно оръжия, мислеше си Урсула, нямаше да е проблем да намери един люгер и да го простреля в сърцето или главата. Какво обаче щеше да стане с нея след това? И което беше по-лошо, какво щеше да стане с Фрида?

Ева седеше до него и го гледаше с обич, сякаш й бе дете. В съня си той принадлежеше единствено на нея.

В крайна сметка тя беше чисто и просто една мила млада жена. Човек не може да съди някого само заради това с кого спи. (Или пък може?)

Ева имаше прекрасна атлетична фигура, за която Урсула доста й завиждаше. Беше здраво, активно момиче, плуваше, караше ски, танцуваше, играеше гимнастика, обичаше да е навън, обичаше движението. В същото време се бе вкопчила в отпуснат мъж на средна възраст, в едно нощно създание, което не ставаше от леглото преди обяд (и въпреки това подремваше и следобед), не пиеше и не пушеше, не танцуваше и имаше спартански навици, макар и не спартанска жизненост. Мъж, който пред хора се бе събличал най-много по Lederhosen (смешни и противни в очите на всеки, който не е баварец), мъж, чийто лош дъх бе отвратил Урсула при първата им среща и който гълташе таблетки като бонбони заради „газове“. („Говори се, че пърди — бе казал Юрген — така че, внимавай. Сигурно е от многото зеленчуци.“) Горделив, но не суетен. „Само мегаломан“, писа на Памела тя.

 

 

Дойде да ги вземе кола с шофьор, а когато пристигнаха в Бергхоф, ги посрещна самият фюрер на голямото стълбище, където преди година бе приветствал Чембърлейн. След завръщането си в Англия Чембърлейн бе заявил, че вече знае „какво се върти в главата на хер Хитлер“. Урсула силно се съмняваше, че някой знае, дори и Ева. Всъщност Ева най-малко от всички.

— Добре сте дошла, gnädige Frau — бе казал той. — Трябва да останете, докато вашето liebe Kleine, любимо дете се оправи.

„Обича жени, деца, кучета, какво лошо да му намери човек? — писа Памела. — Жалко само, че е диктатор, който не признава закона и обикновения човек.“ Памела имаше доста приятели в Германия от времето в университета, много от тях бяха евреи. Къщата й беше пълна с (общо три броя) пакостливи момчета (кротката малка Фрида не би издържала във Финчли) и сега отново беше бременна, „стискам палци да е момиче“. Памела й липсваше.

Памела не би се справила добре в този режим. Възмущението й нямаше да й позволи да мълчи. Нямаше да успее да стиска зъби като Урсула. „Служат и онези, които стоят и чакат.“^[7] Това важеше ли и за моралните принципи? Можеше ли да служи за оправдание, питаше се Урсула. Май по-добре щеше да е вместо Милтън да цитира Едмънд Бърт: „За да надделее злото е достатъчно едно — добрите хора да не направят нищо“.

В деня след пристигането им имаше детско празненство за нечий рожден ден, на някой малък Гьобелс или Борман, Урсула не разбра точно, бяха толкова много и толкова си приличаха. Спомни си за редиците военни на парада по случай рождения ден на фюрера. Измити и издокарани, децата се наредиха да чуят поученията на „чичо Волф“, преди да им бъде разрешено да нападнат сладкишите, наредени на дълга маса. Горката любителка на сладкото Фрида (която без съмнение бе наследила тази слабост от майка си) бе твърде уморена, за да хапне от тортата. В Бергхоф винаги имаше сладкиши, щройсел с маково семе, кейкове с канела и сливи, пухкави сладки с крем, шоколадова торта. Урсула се чудеше кой ядеше всички тези вкуснотии. Самата тя даваше всичко от себе си.

Дните с Ева понякога бяха скучни, но те далеч не можеха да се сравняват с вечерите, когато присъстваше фюрерът. След вечеря прекарваха безкрайни часове в голямата зала, огромно, грозно помещение, където слушаха грамофон и гледаха филми (често и двете едновременно). Разбира се, изборът се падаше на фюрера. Любими му бяха Die Fledermaus и Die lustige Witwe, „Прилепът“ на Щраус и „Веселата вдовица“ на Лехар. Първата вечер Урсула си помисли, че никога няма да забрави как Борман, Химлер, Гьобелс и свирепите им половинки, залепили тънките си змийски усмивки (вероятно поредният пример за Lippenbekenntnis), слушат „Веселата вдовица“. Тя бе гледала студентско представление на „Веселата вдовица“ в университета. Беше близка приятелка на момичето, което играеше Хана, главната героиня. И през ум не й беше минавало, че следващия път, когато чуе: „Виля, о, Виля! Горската вещица“, ще е на немски и във възможно най-странната компания. Онова представление се бе състояло през 1931 година. Тогава изобщо не бе подозирала какво ще й донесе бъдещето, на нея и на цяла Европа.

Почти всяка вечер прожектираха филми. Пристигаше оператор, внушителният гоблен на стената се навиваше, подобно на щора, и разкриваше екрана. След това трябваше да издържат някой сладникав романтичен или американски приключенски филм, или още по-лошо — планинарски филм. Така Урсула изгледа „Кинг Конг“, „Животът на един бенгалски кавалерист“ и „Върхът зове“. Филмът първата вечер бе Der heilige Berg, „Свещената планина“ (пак планини, пак Лени). Любимият филм на фюрера, както бе споделила Ева, беше „Снежанка“. А с кой ли герой се идентифицира, чудеше се Урсула, със злата вещица, с джуджетата? Не може да е Снежанка, нали? Сигурно беше принцът. (Той имаше ли име? Имаха ли изобщо някога имена, стигаше ли просто да живееш в ролята?) Принцът, който събудил спящото момиче, така както фюрерът бе събудил Германия. Само че не с целувка.

Когато Фрида се роди, Клара й подари красиво издание на „Снежанка и седемте джуджета“, илюстрирано от Франц Ютнер. На съпруга на Клара отдавна бяха забранили да преподава в училището по изкуства. Двамата планираха да заминат през 1935 година, после през 1936. След Кристалната нощ Памела бе писала направо на самата Клара, макар че не се познаваха, и й предложи да ги приюти във Финчли. Само че онази инерция, проклетата склонност на всички да чакат… После съпругът й бе арестуван и беше изпратен на изток да работи във фабрика според властите. „Красивите му ръце на скулптор“, бе писала тъжно Клара.

(„Всъщност не са фабрики, нали знаеш?“, писа й Памела.)

Урсула помнеше, че като дете четеше приказки ненаситно. Дълбоко бе вярвала не толкова в щастливия край, колкото във възтържествуването на справедливостта. Подозираше, че Братя Грим я бяха измамили. Spieglein, Spieglein an der Wand, / Wer ist die Schönste im ganzen Land?^[8] Със сигурност не тези тук, помисли си Урсула и огледа насядалите в голямата зала първата вечер. Фюрерът предпочиташе оперетата пред операта, анимационни филми пред истинското изкуство. Докато го гледаше как държи Ева за ръка и си тананика музиката на Лехар, Урсула с изумление установи колко е обикновен (дори глупав), по-скоро Мики Маус, отколкото Зигфрид. Силви щеше набързо да го разпердушини. Изи щеше да го изяде с парцалите. Госпожа Глоувър — какво ли би направила госпожа Глоувър? Това пък беше нейната любима игра, да си представя какво биха направили познатите й с нацистките величия. Госпожа Глоувър, заключи тя, сигурно щеше да ги натупа хубаво с чука за пържоли. (А Бриджит какво би сторила? Вероятно нямаше да им обърне капчица внимание.)

След края на филма фюрерът се разпростря (в продължение на няколко часа) върху любимите си теми — немско изкуство и архитектура (смяташе се за неуспял архитект), Blut und Boden („кръвта и земята“, все за това идеше реч) и неговият самотен, благороден път (пак вълкът). Той бе спасителят на Германия, а горката Германия, неговата Schneewittchen, Снежанка, щеше да бъде спасена независимо дали го иска, или не. Мелеше безспир за изконното немско изкуство и музика, за Вагнер, Die Meistersinger, „Нюрнбергските майстори певци“, за любимия си стих от либретото Wacht auf, es nahet gen den Tag, „Събудете се, утрото дойде“ (така и ще стане, ако скоро не приключиш, помисли си тя). После пак за съдбата — неговата — и как е вплетена в тази на неговия Volk, народ. Отечество, кръв, победа или падение. (Каква победа? — питаше се Урсула. — Срещу кого?) После нещо за Фридрих Велики, което напълно й убягна, оттам към римската архитектура, после пак за отечеството. (За руснаците то бе „родина“, това дали означаваше нещо? А за англичаните какво беше? Май просто Англия. Най-много Йерусалим за Блейк.)

После пак за съдбата и Хилядолетния райх. Още и още, докато накрая главоболието, започнало преди вечеря като тъпа болка, я стегна като трънен венец. Представи си как Хю казва: „О, я млъквай, моля, хер Хитлер“, и изведнъж почувства такава носталгия по дома, че й се доплака.

Искаше да се прибере у дома. Искаше да отиде във Фокс Корнър.

Подобно на придворни, те не можеха да си тръгнат, преди да бъдат освободени, преди самодържецът да реши да се качи в спалнята си. По едно време Урсула видя Ева да се прозява театрално, сякаш искаше да му каже: „Стига толкова, Волфи“ (въображението й съвсем се развихри, наясно беше, но при тези обстоятелства й беше простено). И тогава най-сетне, слава богу, той се размърда и изтощените му гости скочиха на крака.

 

 

Жените изглежда имаха слабост към фюрера. Хиляди му пишеха писма, изпращаха му сладкиши, бродираха свастики на възглавници и покривки за него и подобно на групата от Съюза на немските девойки на Хилде и Хане се редяха покрай стръмното шосе към Оберзалцберг, за да го зърнат в големия черен мерцедес за един-единствен щастлив миг. Много жени крещяха, че искат да му родят дете. „Ама какво толкова виждат в него?“, недоумяваше Силви. Урсула я беше завела на един парад, на поредното безкрайно размахване на свастики и знамена в Берлин, защото майка й държеше „лично да разбере за какво е цялата суетня“. (В типичен британски стил за Силви Третият райх се свеждаше до „суетня“.)

Улицата бе като море от червено, черно и бяло.

— Много са им ярки цветовете — отбеляза Силви, сякаш обмисляше дали да не покани нацистите да й освежат гостната.

При приближаването на фюрера тълпата изригна в безумни викове: „Зиг хайл!“ и „Хайл Хитлер!“.

— Само аз ли не съм развълнувана? — попита Силви. — Според теб това какво е? Някакъв вид масова истерия?

— Малко като новите дрехи на царя — отвърна Урсула. — Единствено ние виждаме, че е гол.

— Палячо — отсъди презрително Силви.

— Шшт. — Думата бе една и съща и на английски, и на немски и тя не искаше да предизвиква враждебността на околните. — Трябва да вдигнеш ръка.

— Кой, аз?! — възмути се цветето на британската женственост.

— Да, ти.

С огромно неудоволствие Силви се подчини. Урсула си помисли, че до последния си ден ще помни как майка й отдава нацистки поздрав. Разбира се, казваше си по-късно тя, това бе едва през трийсет и четвърта, когато съвестта й не се бе свила и смачкала от страх, когато бе още сляпа за онова, което се случваше около нея. Може би бе заслепена от любов или просто от глупост. (Памела обаче бе прозряла всичко.)

Силви бе предприела пътуването до Германия, за да огледа годеника й. Урсула се питаше какво ли щеше да предприеме майка й, ако беше отсъдила, че е неподходящ, дали щеше да я упои и да я качи на експреса? По онова време още бяха в Мюнхен, Юрген не беше започнал работа в Министерството на правосъдието в Берлин, не бяха се преместили на Савиниплац, нито бяха станали родители на Фрида, макар че Урсула вече бе в доста напреднала бременност.

— Ще станеш майка, да не повярва човек — каза смаяно Силви. После добави замислено: — И то на германче.

— На бебе.

 

 

„Хубаво е човек да се откъсне малко“, беше казала Силви. От какво, зачуди се Урсула. Единият ден се срещнаха за обяд с Клара, която после отбеляза: „Майка ти е доста шик“. Урсула никога не бе мислила майка си за стилна, но сигурно в сравнение с фрау Бренер, мека и пухкава като питка, Силви беше направо модна икона. На връщане от обяда Силви заяви, че иска да отиде до Оберполингер да купи подарък на Хю. Стигнаха до универсалния магазин и установиха, че прозорците са нашарени с антисемитски лозунги. „Божичко, каква мацаница“, възкликна възмутено Силви. Магазинът работеше, но двама безделници от СА се мотаеха пред вратите и хората отдалече ги заобикаляха. Силви обаче мина наперено покрай тях и Урсула я последва с нежелание в магазина и нагоре по стълбите с дебели килими. Докато се разминаваше с войниците, Урсула бе свила комично рамене като в анимационен филм и някак засрамено бе промърморила: „Англичанка е“. Тогава мислеше, че Силви не разбира какво е да живееш в Германия, но сега й се струваше, че е сгрешила в тогавашната си преценка.

 

 

— А, ето го и обяда — каза Ева.

Тя остави фотоапарата и хвана Фрида за ръката. Заведе я до масата и я сложи да седне на допълнителна възглавница, след което напълни чинията й. Пиле, картофи и салата, всичко от Гутсхоф. Колко добре се хранеха тук. Мляко с ориз за десерт за Фрида с издоено тази сутрин от кравите в Гутсхоф мляко. (Не толкова подходящ за деца Käsekuchen за Урсула, цигара за Ева.) Урсула си спомни оризовия пудинг на госпожа Глоувър, гъст, лепкав и жълт под хрупкава кафява коричка. Долавяше аромата на индийско орехче, макар да бе сигурна, че в десерта на Фрида няма. Не можа да се сети как е индийско орехче на немски и й се стори твърде сложно за обясняване. Мина й през ума, че храната е единственото, което щеше да й липсва от Бергхоф, тъй че най-добре бе да й се порадва, докато може; взе си още едно парче Käsekuchen.

Обядът им сервира малък контингент от армейския персонал, който обслужваше Бергхоф. Върхът представляваше интересна комбинация от алпийско курортно селище и военен лагер. Направо цяло градче с училище, пощенска станция, кино, голяма казарма, стрелбище, игрище за боулинг, болница и какво ли още не, с изключение на църква. Освен това имаше и безброй млади красиви офицери от Вермахта, които много повече биха прилягали за ухажори на Ева.

След обяда се разходиха до хижата на Мусланер Копф, придружени от джафкащите и подскачащи кучета на Ева. (Да можеше поне едното да падне през парапета или от наблюдателницата.) Урсула усети задаващото се главоболие и с благодарност се настани в един от фотьойлите с тапицерия на зелени цветчета, които й се струваха доста крещящи. От кухнята им донесоха чай и, разбира се, сладкиш.

— Мисля, че Фрида вече е достатъчно оздравяла и можем да се прибираме — каза Урсула, след като изпи няколко кодеина с чая.

 

 

Легна си рано, плъзна се между хладните бели чаршафи в гостната стая, в която бяха настанени с Фрида. Беше прекалено уморена, за да заспи, и в два сутринта все още будуваше, така че запали лампата на нощното шкафче — като всяко дете, Фрида спеше дълбоко и се будеше единствено, ако беше болна — извади хартия и писалка и писа на Памела.

Разбира се, писмата до Памела си оставаха неизпратени. Не беше сигурна, че някой няма да ги прочете. Човек просто никога не знаеше, това беше най-ужасното (и колко по-ужасно за някои други). Дощя й се да не беше посред лято, когато зиданата кахлена печка стоеше студена, по-безопасно щеше да е да изгори писмата. А най-добре щеше да е изобщо да не ги беше писала. „Туй, което е вярно, си е вярно, откъдето и да го смятаме!“^[9] Това откъде беше? От „Мяра за мяра“? А може би истината дремеше, докато не дойдеше Страшният съд. Колко съдене щеше да падне, когато му дойдеше времето.

Искаше да се прибере у дома. Във Фокс Корнър. Планираше да замине през май, но точно тогава Фрида се беше разболяла. Всичко бе подготвила, куфарите бяха стегнати, пъхнати под леглото, където обикновено ги държаха празни, Юрген никога не надничаше в тях. Взела беше билети за влака и за ферибота, на никого не беше казала, даже на Клара. Решила бе да не премества паспортите им — за щастие този на Фрида бе все още валиден от пътуването до Англия през 1935 година — от голямата кутия, украсена с бодли на бодливо свинче, където държаха всичките си документи. Почти всеки ден проверяваше дали са си на мястото, но когато ден преди заминаването надникна вътре, от тях нямаше и следа. Реши, че се е объркала, разрови актовете за раждане и брак, застраховките и завещанието на Юрген (все пак беше адвокат), какви ли не документи, само не най-важните. С нарастваща паника изпразни цялото съдържание върху килима и прегледа всичко едно по едно, после повтори. Паспортите ги нямаше, само този на Юрген беше там. Отчаяна, прерови всички чекмеджета в дома, всички кутии за обувки, всички шкафове, надникна под възглавниците и канапето. Нищо.

Вечеряха както обикновено. Тя едва преглъщаше.

— Болна ли си? — попита мило Юрген.

— Не — отвърна с писклив глас тя.

Какво да каже? Той знаеше, разбира се, че знаеше.

— Мислех дали да не отидем на почивка — каза той. — В Зюлт.

— Зюлт?

— Зюлт. За там няма да ни трябват паспорти.

Усмихна ли се? Да? После Фрида се разболя и всичко друго остана на заден план.

 

 

— Er kommt! — оповести щастливо Ева на сутринта. — Фюрерът ще идва.

— Кога? Сега ли?

— Не, следобед.

— Колко жалко, че ще сме си тръгнали — каза Урсула. Слава тебе, Господи, помисли си. — Нали ще му благодариш от наше име?

 

 

Закараха ги у дома с един от черните мерцедеси от гаража на „Платерхоф“, шофьорът бе същият, който ги бе возил на идване.

На другата сутрин Германия нахлу в Полша.