Кейт Аткинсън
Живот след живот (41)

Август 1933 година

— Er kommt! Er kommt! — извика едно момиче.

— Идва ли вече? Най-сетне — каза Урсула и погледна Клара.

— Явно да. Слава богу. Преди да сме умрели от глад и скука.

Двете бяха еднакво озадачени и развеселени от странното преклонение на по-малките момичета. Вече почти цял следобед чакаха край пътя, без храна и напитки, ако не се брои кофата мляко, която две от тях бяха донесли от близката ферма. Бяха чули, че днес фюрерът ще дойде в планинската си резиденция и вече часове наред го чакаха търпеливо. Някои от момичетата бяха подремнали на тревата, но определено нямаха намерение да се откажат, без да са зърнали фюрера.

Някъде напред по стръмния извит път, който водеше към Берхтесгаден се чуха викове и всички скочиха на крака. Голяма черна кола профуча покрай тях и няколко момичета изпищяха развълнувано, само че „той“ не беше в нея. После се показа втора, великолепен открит черен мерцедес с пърхащо флагче със свастика на капака. Движеше се по-бавно и в него наистина се намираше канцлерът на германския райх.

Фюрерът ги поздрави със смешно повдигане на ръка, отстрани изглеждаше все едно надава ухо, за да чуе по-добре виковете им. „О!“, възкликна застаналата до Урсула Хилде, като вложи в тази една-единствена сричка религиозен екстаз. Всичко приключи за секунди. Хане беше застинала в поза на смирена светица.

— Мисията на живота ми е изпълнена — засмя се тя.

— На снимките изглежда доста по-добре — измърмори Клара.

Момичетата бяха в приповдигнат дух цял ден и по заповед на ръководителката на групата — Gruppenführerin — (Аделхайд, руса амазонка, невероятно оправна осемнайсетгодишна девойка), сега бързо се подредиха в редици и поеха по дългия път към младежкия пансион с песен на уста. („През цялото време пеят — бе писала на Мили Урсула. — Всичко е малко прекалено lustig^[2] за моя вкус. Все едно съм с хоровия състав на твърде жизнерадостна опера.“)

Репертоарът им бе разнообразен — народни песни, стари шлагери, възторжени, буйни патриотични химни за знамена, потопени в кръв, както и задължителният репертоар, изпълняван около лагерния огън. Особено много обичаха Schunkeln^[3]. Когато принудиха Урсула да изпее нещо, тя се спря на „За старата любов“, която беше идеална за поклащане.

Хилде и Хане бяха по-малките сестри на Клара, които членуваха в Съюза на немските девойки, женския еквивалент на Хитлерюгенд. („Наричаме ги Ха Йот“, бе обяснила Хилде, след което двете с Хане избухнаха в кикот при мисълта за хубавите момчета с униформа.)

Преди пристигането си в дома на семейство Бренер Урсула не беше чувала нито за Хитлерюгенд, нито за Съюза на немските девойки, но за двете седмици, откакто пребиваваше при тях, Хилде и Хане само за това говореха. „Здравословно хоби — смяташе майка им фрау Бренер. — Насърчава мира и разбирателството между младите хора. Без повече войни. Освен това ги държи настрана от момчетата.“ Клара, и тя като Урсула наскоро завършила — следвала бе в академията — бе напълно безразлична към заниманията на сестрите си, но беше предложила да ги придружи на техния Bergwanderung, лятното лагеруване с преход от един пансион до друг в баварските планини.

— Нали и ти ще дойдеш? — каза тя на Урсула. — Сигурна съм, че ще е забавно, а и така ще пообиколиш малко. Плюс това, ако не дойдеш, ще останеш сама в града с мама и татко.

„Мисля, че е нещо като скаутската организация“, писа Урсула на Памела. „Не е точно така“, отговори Памела.

 

 

Урсула нямаше намерение да се задържи в Мюнхен. Германия бе просто кратка спирка в живота й, част от приключенската й година в Европа. „Това ще е моята голяма обиколка — обясни на Мили тя — макар че май е малко второ качество, не чак толкова голяма обиколка.“ Планът бе да отиде до Болоня вместо в Рим или Флоренция, в Мюнхен, а не в Берлин, и в Нанси вместо в Париж (последният избор силно развесели Нанси Шоукрос) — все градове, в които нейните преподаватели от университета познаваха подходящи семейства, в които да отседне. Прехраната си щеше да изкарва с преподаване, макар че баща й се бе погрижил да получава скромна, но редовна сума. За Хю бе облекчение, че тя ще е „в провинцията“, където „хората като цяло са по-възпитани“. („Има предвид по-смотани“, обясни на Мили тя.) Хю изрично бе забранил да се ходи в Париж, тъй като го мразеше, но не беше доволен и от избора на Нанси, който също бил „твърде френски“. („Да, понеже се намира във Франция“, бе отбелязала Урсула.) Той бил видял достатъчно от Континентална Европа по време на войната, тъй че не разбирал за какво била цялата дандания.

Независимо от възраженията на Силви, Урсула бе следвала модерни езици, френски и немски и малко италиански (много малко). След завършването, тъй като не знаеше какво да прави, кандидатства за учителска правоспособност и я приеха. Беше отложила ученето с една година, за да използва момента да види малко от света, преди да „заживее“ остатъка от живота си пред черната дъска. Това поне беше обяснението, което представи пред родителите си, докато всъщност се надяваше, че по време на престоя й в чужбина ще се случи нещо, което няма да й позволи да стане учителка. Какво беше това „нещо“, не й беше ясно („Може би любов“, предположи замечтано Мили). Всъщност нямаше значение какво е, стига да я спасеше от съдбата на заядлива стара мома в девическа гимназия, отдадена на глаголните спрежения и посипана с пърхота на тебеширения прах. (Така изглеждаха нейните учителки.) Изборът й на професия не беше посрещнат с особено голям ентусиазъм и от близките й. „Искаш да станеш учителка?“, попита Силви.

— Заклевам се, ако бе повдигнала вежди още малко, щяха да напуснат атмосферата — сподели с Мили Урсула.

— А ти искаш ли? Да преподаваш? — попита Мили.

— Защо всички ми задават този въпрос с една и съща интонация? — ядоса се Урсула. — Чак толкова ли не ставам за тази работа?

— Да.

Самата Мили бе завършила театрална академия в Лондон и сега играеше в репертоарен театър в Уиндзор във второкачествени мелодрами и спектакли по вкуса на широката публика. „Чакам да ме открият“, бе казала тя с театрална поза. Изглежда, всички нещо чакат, помисли си Урсула. „По-добре не чакай — поучаваше я Изи. — Действай!“ Лесно й беше на нея.

Мили и Урсула седяха в люлеещите се столове на моравата във Фокс Корнър с надеждата лисиците да дойдат да поиграят на тревата. Напоследък една женска идваше в градината с малките си. Силви й оставяше огризки и лисицата беше вече поопитомена, стоеше наблизо като куче в очакване на вечерята си, докато малките й — през юни вече големи и с дълги крака — се боричкаха и търкаляха около нея.

— А какво да правя? — попита безпомощно (безнадеждно) Урсула. Появи се Бриджит с поднос с чай и сладкиш, който постави на масата между тях. — Да уча стенография и машинопис и да си намеря държавна работа? И това звучи доста потискащо. Какво друго може да прави една жена, ако не иска да се премести директно от дома на родителите в дома на съпруга си?

— Една образована жена — поправи я Мили.

— Да, една образована жена — съгласи се тя.

Бриджит измърмори нещо неразбираемо.

— Благодаря ти, Бриджит — каза Урсула.

(„Ти самата си ходила из Европа — каза почти обвинително на Силви тя. — Когато си била млада.“ „Не бях сама, а с баща ми“, отвърна Силви. Този аргумент обаче имаше изненадващ ефект и в крайна сметка Силви й помогна да преодолеят възраженията на Хю.)

Преди заминаването за Германия Изи заведе Урсула да купят копринено бельо и шалчета, красиви носни кърпички с дантели, „един чифт хубави обувки“, две шапки и нова дамска чанта. „Недей да казваш на майка си.“

 

 

В Мюнхен трябваше да отседне при семейство Бренер — майка, баща и три дъщери (Клара, Хилдегард и Ханелоре), както и син, Хелмут, който учеше някъде далеч — в апартамента им на Елизабетщрасе. Хю се впусна в оживена кореспонденция с хер Бренер, за да прецени дали е подходящ за домакин. „Ще го разочаровам — сподели тя с Мили. — Хер Бренер ще очаква Второто пришествие предвид грандиозните приготовления.“ Хер Бренер беше учител в „Дойче Академи“ и беше уредил Урсула да дава уроци по английски за начинаещи, а освен това бе уговорил да бъде представена на няколко души, търсещи частни уроци. Това я осведоми самият той, след като я посрещна на гарата. Тя посърна, все още не беше преглътнала мисълта за работа, освен това бе изморена след дългото и определено изтощително пътуване с влака. Прословутият Schnellzug, експресът от Париж до Берлин, беше всичко друго, но не и schnell^[4], а и тя бе пътувала в едно купе с мъж (освен всички други), който редуваше пушенето на пура с яденето на салам, и това изобщо не й беше понесло. („А от Париж видях единствено перона на Гар дьо лʼЕст“, оплака се тя на Мили.)

Когато Урсула тръгна да търси тоалетната, мъжът със салама я последва в коридора. Отначало тя помисли, че сигурно търси вагон-ресторанта, но щом стигна до тоалетната, той се опита да се набута след нея. Каза й нещо, но Урсула не го разбра, макар че очевидно беше нещо неприлично (саламът и пурата й се сториха като странна прелюдия). Lass mich in Ruhe, оставете ме на мира, отвърна строго тя, но мъжът продължи да я бута навътре, а Урсула пък се мъчеше да го избута навън. Подозираше, че кротката им, съвсем не драматична борба изглежда доста комична отстрани. Не можеше да си представи какво би й направил, ако успееше да я заклещи в тоалетната. (По-късно се питаше защо просто не е изкрещяла. Каква глупачка.)

„Спасиха“ я двама офицери с красиви черни униформи и сребърни отличителни знаци, които се материализираха сякаш от нищото и го хванаха здраво. Нахокаха го строго, макар че тя и половината думи не можа да схване, после галантно й намериха място в друг вагон, само за жени, за чието съществуване тя не подозираше. Когато офицерите си тръгнаха, спътничките й дълго обсъждаха колко хубави са офицерите от СС. („Schutzstaffel^[5] — прошепна възхитено една от жените. — Не като онези простаци в кафяво.“)

Влакът навлезе в мюнхенската гара със закъснение. Имало произшествие, обясни хер Бренер, някакъв мъж паднал от влака.

— Ужасно — каза Урсула.

 

 

Въпреки че беше лято, бе студено и валеше силно. Потиснатата атмосфера не се промени при пристигането й в огромния апартамент на семейство Бренер, където нито една лампа не разпръскваше мрака, а дъждът трополеше по прозорците с дантелени пердета, сякаш бе решен на всяка цена да влезе вътре.

Урсула и хер Бренер едва качиха огромния й сандък по стълбите — процедура с елементи на фарс. Наистина ли няма кой да им помогне, мислеше си раздразнено тя. Хю щеше да наеме човек — или двама — а нямаше да очаква сама да се оправя. Сети се за офицерите от СС във влака, те щяха с лекота да отнесат сандъка.

Оказа се, че женската част от домакинството отсъства.

— А, още не са се върнали — обясни безгрижно хер Бренер. — Мисля, че отидоха да пазаруват.

Апартаментът беше претрупан с тежки мебели, протрити килими и буйни растения, които създаваха впечатление за джунгла. Урсула потрепери, стори й се негостоприемно и студено за това време на годината.

Избутаха сандъка до отредената й стая.

— По-рано това беше стаята на майка ми — каза хер Бренер. — Мебелите са нейни. За съжаление, тя почина миналата година.

От начина, по който се вторачи в голямото готическо легло, което изглеждаше създадено специално, с цел да предизвиква кошмари у спящия, личеше, че фрау Бренер е издъхнала сред пухените му завивки. Леглото заемаше почти цялата стая и Урсула внезапно се притесни. Споменът за преживяното във влака с ядящия салам мъж бе все още твърде пресен, а ето я отново сама в чужда страна с непознат мъж. Разказите на Бриджит за търговията с бели робини нахлуха в съзнанието й.

За нейно облекчение чуха отварянето на външната врата и последвалата неразбория в антрето.

— А — възкликна хер Бренер, грейнал от щастие — върнаха се!

Момичетата нахлуха в апартамента, подгизнали от дъжда, засмени, нарамили пакети.

— Вижте кой пристигна! — извика хер Бренер, с което предизвика силно вълнение у двете по-малки. (Хилде и Хане щяха да се окажат двете най-лесно вълнуващи се момичета, които Урсула бе срещала през живота си.)

— Най-сетне! — рече Клара и притисна двете й ръце в своите студени и влажни длани. — Herzlich willkommen in Deutschland!^[6]

Докато малките не спираха да бърборят, Клара обиколи набързо къщата да запали лампите и изведнъж мястото се преобрази — килимите бяха протрити, но богато украсени с фигури, старите мебели бяха лъснати до блясък, студената джунгла се превърна в красиво, обрасло с папрати кътче. Хер Бренер запали голяма кахлена печка във всекидневната („все едно да имаш едно едро топло животно насред стаята“, описа я на Памела тя) и я увери, че утре времето пак ще си е нормално, топло и слънчево.

Масата бързо бе застлана с бродирана покривка и наредена за вечеря — голяма чиния сирена, салами, наденици, салата и тъмен хляб, който по мирис напомняше, на кейка с кимион на госпожа Глоувър, както и прекрасна плодова супа, от която вече нямаше съмнение, че се намира в чужда страна. („Студена плодова супа! — писа на Памела тя. — Какво ли би казала госпожа Глоувър?“)

Дори стаята на покойната майка на хер Бренер сега изглеждаше по-приветлива. Леглото бе меко и подканващо, чаршафите бяха с плетена на една кука дантела, а нощната лампа имаше красив розов стъклен абажур, който хвърляше топла светлина. Някой — най-вероятно Клара — бе сложил букетче маргаритки в малка ваза върху тоалетката. Когато най-сетне се запъти към леглото (толкова бе високо, че й трябваше табуретка, за да се качи), Урсула вече едва гледаше от умора и доволно потъна в дълбок сън без сънища, необезпокояван от духа на предишния обитател.

 

 

„Първо ще си починеш малко, разбира се“, каза фрау Бренер на другата сутрин по време на закуска (която не се отличаваше особено от вечерята). Клара си падаше малко „свободен дух“. Завършила бе академията и не знаеше с какво да продължи. Изкушаваше се от варианта да напусне дома си и да „бъде художничка“, но мърмореше, че „в Германия няма много пари за изкуство“. Клара държеше част от своите произведения в стаята си — големи, груби абстрактни платна, които изобщо не отговаряха на нейната мила и сдържана натура. Урсула не си я представяше да си изкарва хляба с тях.

— Май ще се наложи да преподавам — каза унило Клара.

— По-лошо и от смъртта — съгласи се Урсула.

От време на време Клара правеше рамки за едно фотостудио на Шелингщрасе. Беше я препоръчала дъщерята на една позната на фрау Бренер, която работеше там. Клара и дъщерята — Ева — бяха ходили заедно на детска градина. „Рамкирането обаче не е изкуство, нали?“, отбеляза Клара. Фотографът Хофман бил „личен фотограф“ на новия канцлер, тъй че тя много добре познавала чертите му.

Семейство Бренер нямаха много пари (Урсула предполагаше, че именно затова даваха стаята под наем) и познатите на Клара бяха бедни, но в крайна сметка през 1933 година всички навсякъде бяха бедни.

Независимо от липсата на средства Клара бе решена да се възползват максимално от остатъка от лятото. Ходеха в „Карлтън Теехауз“ или „Кафе Хек“ до Хофгартен, ядяха Pfannkuchen^[7] и се наливаха със Schokolade до припадък. Часове наред се разхождаха в Енглишер Гартен, после ядяха сладолед или пиеха бира с поруменели от слънцето лица. Освен това намираха време и за гребане и плуване с приятелите на Хелмут, брата на Клара — неспирна въртележка от Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард. Самият Хелмут беше в Потсдам, кадет в ново военно училище, основано от фюрера.

— Много е запален по партията — каза на английски Клара. Английският й беше доста добър и тя с удоволствие се упражняваше с Урсула.

— Партиите — поправи я Урсула. — Ние бихме казали „много е запален по партиите“.

Клара се засмя и поклати глава.

— Не, не, партията е една, нацистите. Не знаеш ли, че от миналия месец всички други са забранени?

„Когато Хитлер идва на власт — обясни й Памела — той прокарва Закон за извънредните пълномощия, Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich, което в превод означава нещо като Закон за премахване на страданието на народа и райха. Завъртяно име за премахването на демокрацията.“

В отговор Урсула й писа безгрижно: „Но демокрацията ще възтържествува отново, както винаги. И това ще отмине“.

„Не без външна помощ“, отговори Памела.

Памела се опасяваше от случващото се в Германия, но човек лесно можеше да не й обръща внимание, когато имаше възможност да прекарва дългите горещи следобеди на плаж с Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард, да се излежава мързеливо край общинския басейн или на реката. Урсула бе изненадана от факта, че момчетата бяха почти голи, с притеснително къси гащета. Като цяло германците, установи тя, нямаха нищо против да се събличат пред други.

Клара познаваше и друга, по-интелектуална група, съставена от приятелите й от училището по изкуства. Те като цяло предпочитаха по-тъмните, запушени помещения на кафенетата или собствените си мърляви апартаменти. Пиеха, пушеха и говореха много за изкуство и политика. („Така че в общи линии — писа тя на Мили — получавам всестранно образование!“) Приятелите от училището по изкуства на Клара бяха раздърпана, дисидентска пасмина, които явно мразеха Мюнхен, който бил средище на „дребнобуржоазен провинциализъм“, и през цялото време говореха за местене в Берлин. Направи й впечатление, че много говореха как ще направят това или онова, но реално почти нищо не правеха.

Клара бе изпаднала в различен вид инертност. Животът й бе „запецнал“, тайно беше влюбена в един от преподавателите си, но той бе заминал на почивка в Шварцвалд със семейството си. (Без особен ентусиазъм тя сподели, че „семейството“ всъщност се състои от съпругата и двете му деца.) Обясни, че чака животът й сам да реши накъде да поеме. Пак увъртания, помисли си Урсула. Макар че точно тя нямаше право да съди.

Разбира се, Урсула все още бе девствена, „непокътната“, както се изразяваше Силви. Не поради морални причини, а просто защото още не бе срещнала някого, когото да харесва достатъчно.

— Не е нужно да ти харесват — смееше се Клара.

— Така е, но аз искам да ми харесват.

Вместо това тя бе като магнит за гадняри — мъжа във влака, онзи на пътя край Фокс Корнър, и се тревожеше, че те виждат в нея нещо, което тя не познава. Имаше чувството, че е твърде скована и твърде много англичанка в сравнение с Клара и приятелите й художници, както и с другарите на отсъстващия Хелмут (които всъщност бяха изключително добре възпитани).

Хане и Хилде бяха убедили Клара и Урсула да ги придружат на някакво мероприятие на стадиона. Урсула бе останала с погрешното впечатление, че става дума за концерт, но се оказа митинг на Хитлерюгенд. Независимо от оптимизма на фрау Бренер, Съюзът на немските девойки по никакъв начин не бе озаптил интереса на Хилде и Хане към момчетата.

На Урсула безкрайните редици здрави и силни младежи й се струваха напълно еднакви, но Хилде и Хане развълнувано сочеха приятелите на Хелмут, същите онези Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард, които се мотаеха полуголи около басейна. Сега обаче, напъхани в безупречните си униформи (пак къси панталони), те приличаха на строги и примерни скаути.

Имаше много маршируване и пеене със съпровод на духов оркестър и неколцина говорители, които се опитваха (неуспешно) да имитират фюрера, после всички скочиха на крака и запяха Deutschland über alles^[8]. Понеже не знаеше думите, Урсула тихо припяваше на прекрасната мелодия на Хайдн църковния химн „За теб говорят се чудни неща“, който често пееха в училище. След това всички изреваха „Зиг хайл!“ и вдигнаха ръце и Урсула почти с изненада усети как и тя изпъва своята. Клара избухна в смях, но пък и нейната ръка също бе вдигната.

— Е, и аз, разбира се — каза тя безгрижно. — Не искам на връщане да ме нападнат.

 

 

Не, благодаря, Урсула не искаше да остава у дома с мама и татко Бренер в горещия, прашен Мюнхен, така че Клара порови из гардероба си и намери тъмносиня пола и бяла блуза, които отговаряха на изискванията, а ръководителката на групата Аделхайд й даде куртка от униформата. Накрая добавиха и необходимата връзка и комплектът беше готов. На Урсула й се струваше, че изглежда доста елегантно. Изведнъж изпита съжаление, че никога не е била в скаутска организация, макар че сигурно не всичко се изчерпваше с униформата.

Горната граница за участие в Съюза на немските девойки беше осемнайсет, така че Урсула и Клара нямаха право да се запишат, бяха „възрастни дами“, alte Damen, според Хане. Урсула бе на мнение, че групата изобщо няма нужда от тях за придружителки, тъй като Аделхайд си вършеше работата старателно като овчарско куче. С изваяната си фигура и типични германски плитки спокойно можеше да мине за младата богиня Фрейя, слязла от Фолкванг. Все едно беше слязла от някой пропаганден плакат. Вече на осемнайсет, скоро щеше да е прекалено възрастна за съюза на девойките и какво щеше да прави тогава? „Как какво, ще се запиша в женския съюз на националсоциалистическата партия, разбира се.“ Вече носеше малка сребърна свастика, забодена на заоблената си гръд — руническият символ за принадлежност към партията.

Качиха се във влака, намятаха раниците си върху багажниците и вечерта пристигнаха в малко алпийско село близо до австрийската граница. От гарата тръгнаха под строй (с песен, естествено) към пансиона. Хората се спираха да ги огледат, някои ръкопляскаха одобрително.

Отделеното им спално помещение бе пълно с двуетажни легла, повечето от които вече бяха заети, така че се наложи да се понатъпчат като сардели. Клара и Урсула предпочетоха да спят на пода.

Вечеряха в столовата на големи дървени маси с очевидно стандартната порция супа и Knäckebrot^[9] със сирене. На сутринта закусиха с черен хляб, сирене и сладко, и чай или кафе по избор. От чистия планински въздух апетитът им бе изострен, така че излапаха всичко до трошичка.

Селото и околността бяха идилични, имаше даже малък замък, който можеше да се посети. Беше студен и влажен, пълен с доспехи, флагове и щитове с гербове. Изглеждаше като неприятно за живеене място.

Ходеха на дълги разходки около езерото или в гората, после се връщаха в пансиона на стоп с камиони и каруци със сено. Един ден се придвижиха така покрай реката чак до един великолепен водопад. Клара носеше скицника си и бързите й, изпълнени с живот скици се оказаха много по-хубави от картините й. „А — каза тя. — Те са gemütlich. Приятни малки скици. Приятелите ми ще ми се смеят.“ Самото село беше малко и заспало, прозорците на къщите — отрупани с мушкато. До реката имаше странноприемница, където пиха бира и ядоха телешко и макарони, докато имаха чувството, че ще се пръснат. Бирата Урсула не споменаваше в писмата си до Силви, майка й нямаше да разбере за колко нормално се приема. А дори и да разбереше, нямаше да одобри.

На другия ден трябваше да продължат нататък, няколко дни щяха да живеят „на палатки“, на Урсула не й се искаше да тръгват от селото.

Вечерта имаше панаир, селскостопанско изложение и жътварски празник ведно, в по-голямата си част напълно неразбираем за Урсула. („Също и за мен — каза Клара. — Не забравяй, че съм градско момиче.“) Жените бяха облечени в местни носии, а украсени с венци животни обикаляха една поляна, след което се раздаваха награди. Навсякъде се развяваха знамена със свастики. Лееше се бира в изобилие, свиреше духов оркестър. По средата на поляната бе издигната сцена и под акомпанимента на акордеон няколко момчета с Lederhosen^[10] пляскаха с ръце, удряха се по бедрата и тропаха с токове в такт с музиката.

Клара им се присмиваше, но на Урсула й се сториха доста талантливи. Помисли си, че би й харесало да живее в алпийско село. („Като Хайди“, писа на Памела тя. Вече й пишеше по-малко, защото сестра й беше твърде недоволна от новата Германия. Памела, дори от разстояние, беше гласът на съвестта, но беше лесно да имаш съвест някъде далече.)

Акордеонистът зае мястото си в оркестъра и хората започнаха да танцуват. Урсула бе поведена към сцената от поредица безкрайно стеснителни младежи, които се движеха със странни вдървени подскачания, в които се разпознаваше тромавият три четвърти такт на традиционните тиролски танци. От бирата и танците главата й се позамая и тя примига объркано, когато Клара се появи, повела за ръка много красив мъж, който очевидно не беше местен.

— Виж кого намерих!

— Кого?

— Братовчед на братовчед ми — каза весело Клара. — Или нещо подобно. Позволи ми да ти представя Юрген Фукс.

— Просто полубратовчед — усмихна се той.

— За когото е удоволствие да се запознае с теб, убедена съм — каза Клара.

Той удари токове и й целуна ръката като принца от „Пепеляшка“.

— Това е от пруската ми кръв — засмя се Юрген, а след него прихнаха и братовчедките му.

— Нямаме и капчица пруска кръв — обади се Клара.

Имаше прекрасна усмивка, едновременно развеселена и замислена, както и необичайно сини очи. Беше красив, малко като Бенджамин Коул, само дето Бенджамин беше тъмната му противоположност, негативът на позитива на Юрген Фукс.

Една Тод и един Фукс^[11] — две лисици. Нима съдбата се бе намесила в живота й? Доктор Келит може би щеше да оцени съвпадението.

 

 

„Толкова е красив“, писа тя на Мили след срещата. Изведнъж й дойдоха наум всички онези ужасни думи от евтините любовни романи — поразителен, зашеметяващ. Беше прочела достатъчно от книжките на Бриджит през дъждовните следобеди. „Любов от пръв поглед“, писа на Памела замаяно. Разбира се, тези чувства не бяха „истинска“ любов (такава щеше да изпитва към детето си някой ден), а просто измамното великолепие на лудостта. „Чудесно!“, отговори Мили. „Радвам се за теб“, писа й Памела. „За брак е нужна по-трайна любов“, предупреди я Силви. „Мисля си за теб, мечо — писа Хю — толкова си далеч оттук.“

Когато падна мрак, през селото мина шествие с факли, а после изстреляха фойерверки от бойните кули на малкия замък. Беше доста вълнуващо.

— Wunderschon, nicht wahr? — обади се Аделхайд с огряно от светлината на факлите лице.

— Да — съгласи се Урсула — прекрасно е.