Кейт Аткинсън
Живот след живот (37)

Ноември 1940 година

Памела беше изпратила колет с вече омалели на Джералд бебешки дрешки и Урсула се сети за госпожа Апълярд. Можеше и да не се сети за нея, понеже откакто се премести в Егъртън Гардънс не поддържаше връзка с обитателите на Аргайл Роуд, за което съжаляваше, защото се беше привързала към госпожиците Несбит и често се чудеше как ли се справят с безмилостните бомбардировки. Но преди няколко седмици случайно бе срещнала Рене Милър.

Урсула бе „излязла в града“, както казваше Джими, който бе получил два дни отпуск. Наложи се да се скрият в хотел „Чаринг Крос“ заради неизбухнала бомба — понякога й се струваше, че неизбухналите са по-досадни и от избухналите — и седнаха в бара на първия етаж.

— Гледам там една издокарана мадама, много червило и големи зъби, която изглежда те познава — каза Джими.

— Боже, Рене Милър — отвърна Урсула, когато забеляза бурно ръкомахащата Рене. — Кой ли е този до нея? Прилича на гангстер.

Рене беше във възторг, сякаш в някакъв минал живот с Урсула са били най-добри приятелки. („Жизнено момиче“, бе се засмял Джими, след като най-сетне се отскубнаха.) Настояваше да изпият по едно питие с нея и „Ники“. Самият Ники не изглеждаше толкова ентусиазиран, но въпреки това им стисна ръцете и повика сервитьора.

Рене набързо разказа „новините“ от Аргайл Роуд, макар че явно нищо ново не се беше случило в последната година, откакто Урсула се бе преместила в Егъртън Гардънс, освен че сега армията бе получила господин Апълярд, а пък госпожа Апълярд бе получила бебе.

— Момче — обясни Рене. — Грозноватичко.

— Обичам момичетата, които наричат нещата с истинските им имена — прихна Джими.

Ники бе на тръни заради чаровното присъствие на Джими, още повече че още преди да е допила втория си джин, Рене вече бе започнала да флиртува (почти професионално) с него.

Урсула чу някой да казва, че неизбухналата бомба е обезвредена и когато Рене каза: „Вземи по още едно, Ники“, а Ники започна да мята кръвнишки погледи, тя прецени, че е време да си тръгнат. Ники настоя да плати, сякаш бе въпрос на принцип. Урсула не беше сигурна, че иска да е задължена на човек като него. Рене я прегърна и целуна.

— Ела да видиш милите старици, много ще ти се зарадват.

Урсула обеща.

— Олеле, помислих, че ще ме изяде — каза Джими, докато заобикаляха развалините по Хенриета стрийт.

 

 

Спази обещанието си към Рене, като използва повода със старите дрешки на Джералд. Стигна на Аргайл Роуд малко след шест, след като успя да си тръгне по-рано от работа. В крайна сметка все още не беше облякла униформа, тъй като едва й оставаше време да яде и да диша между работата и бомбардировките.

— Но работата ти и така е свързана с войната — беше изтъкнал Крайтън. — Не стоиш със скръстени ръце. Как е потайното министерство напоследък?

— Ами как, натоварено.

Толкова много информация трябваше да се обработи. Всеки отделен случай — вид бомба, нанесените щети, брой убити или ранени (числата растяха с ужасяваща скорост) — минаваше през бюрата им.

От време на време тя отваряше някоя белезникава папка и попадаше на така наречения „суров материал“ — напечатани от Противовъздушната отбрана доклади или понякога направо ръкописни бележки — и се чудеше какво ли е да си в разгара на битката. Понякога намираше карти с пораженията от бомбардировките, веднъж дори видя една, изготвена от Ралф. Подписал се бе с едва видим молив. Бяха приятели, запознаха се на курса по немски, макар че той бе дал ясно да се разбере, че би искал да са повече от приятели. „Другият ти мъж“, така го наричаше Крайтън.

— Много мило — каза госпожа Апълярд, когато Урсула се появи с дрехите. — Моля, влезте.

Урсула прекрачи прага с нежелание. Предишната миризма на зеле сега се бе смесила с още по-неприятните миризми, които съпътстваха бебетата. За съжаление, оценката на Рене относно красотата на бебето на госпожа Апълярд, или по-точно липсата на такава, се оказа правилна, то наистина беше „грозноватичко“. Госпожа Апълярд й го подаде да го подържи.

— Емил.

Урсула усети влагата въпреки гумените гащи. Едва се сдържа да не й го върне веднага.

— Емил?

Тя му се усмихна с престорена веселост. Той я изгледа сериозно, направо свирепо, нямаше никакво съмнение кой е бащата.

Госпожа Апълярд й предложи чай, но Урсула се извини и изтича нагоре по стълбите към гнездото на сестрите Несбит.

Те бяха мили както винаги. Сигурно е много хубаво да живееш със сестра си, помисли си Урсула. Самата тя без проблем би доживяла дните си с Памела.

Рут грабна един от пръстите й с кокалестата си ръка.

— Омъжила си се! Прекрасно.

По дяволите, помисли си Урсула, забравила беше да свали халката.

— Ами… — измънка тя, после обаче си даде сметка, че няма как да отрече и скромно потвърди. — Да, май да.

И двете я поздравиха бурно, сякаш бе постигнала нещо нечувано.

— Колко жалко, че нямаш и годежен пръстен — каза Лавиния.

Урсула бе забравила увлечението им по дрънкулките и съжали, че не им е донесла нещо. Имаше в малка кутийка стари украсени с изкуствени диаманти катарами от Изи, на които със сигурност щяха да се зарадват.

Лавиния носеше емайлирана брошка във формата на черна котка. За око потрепваше малък изкуствен диамант. Рут бе закичена с голям топаз върху крехките си лястовичи гърди. Изглеждаше сякаш слабата й фигура се огъваше под тежестта му.

— Като свраки сме — засмя се Рут. — Обичаме всичко, дето блещука.

Сложиха да заври вода и се засуетиха да я нахранят — препечена филийка с „Мармит“ или със сладко — когато сирената нададе проклетия си вой. Урсула погледна през прозореца. Още нямаше следа от самолети, но по небето вече пробягваха прожектори. Красива млада луна бе изрязала сърп светлина през чернотата.

— Хайде, миличка, да слезем в мазето на Милърови — подкани я изненадващо бодро Лавиния.

— Всяка нощ ново приключение — добави Рут, докато събираше шалове и чаши, книги и прежди.

— Фенера, фенера, не забравяй фенера! — подсети я развеселено Лавиния.

Стигнаха до приземния етаж, в този момент една бомба падна някъде наблизо.

— О, не! — извика Лавиния. — Забравих си плетката.

— Ще се върнем, миличка — успокои я Рут.

— Не, трябва да се скриете — рече Урсула.

— Плета панталонче за бебето на госпожа Апълярд — обясни Лавиния, сякаш това бе достатъчна причина да рискува живота си.

— Не се тревожи за нас, миличка — каза Рут — ей сега ще се върнем.

— За бога, щом е толкова важно, ще отида аз — отвърна Урсула, но старите им кости вече скрибуцаха нагоре по стълбите, а господин Милър я побутваше надолу към мазето.

— Рене, Доли, вижте кой е дошъл да види старите си приятели! — обяви той, сякаш Урсула бе номер от музикално представление.

Забравила беше колко многобройни са семейство Милър, колко скована може да е госпожица Хартнел и колко странен е господин Бентли. Що се отнася до Рене, у нея нямаше и капчица от възторга от предишната им среща.

— Сега съвсем ще се издушим в тази адска дупка — подхвърли тя.

Рене дундуркаше — без особено желание — раздразнителния Емил. Права беше, наистина беше адска дупка. В Егъртън Гардънс мазето беше направо разкошно в сравнение с това, макар че Урсула (а също и Крайтън, ако беше у дома) често рискуваше и си оставаше в леглото.

Урсула си спомни халката и си помисли колко объркани щяха да са Хю и Силви, като я видеха на ръката й, ако загинеше при някое от нападенията. Крайтън дали щеше да дойде на погребението й и да обясни всичко? Не успя да я извади от пръста си, защото Рене изведнъж й пъхна Емил в ръцете, точно преди огромна експлозия да разлюлее цялата сграда.

— Брей, старият Фриц наистина се опитва да ни изплаши тази вечер — каза господин Милър развеселено.

 

 

Явно се казваше Сузи. Нямаше представа, наистина нищо не помнеше. Някакъв мъж не спираше да я вика от мрака. „Хайде, Сузи, не заспивай“ и „Какво ще кажеш да изпием по един чай, като излезем оттук, а, Сузи?“. Устата й беше пълна с пепел и прах. Усети, че нещо в нея е непоправимо разкъсано. Счупено. Тя беше златен бокал. „Всъщност напълно в стил Хенри Джеймс“, чу да казва Теди. (Наистина ли го беше казал?) Тя беше огромно дърво (колко странно). Беше й много, много студено. Мъжът я държеше за ръката.

— Хайде, Сузи, не заспивай.

Само че не можеше да остане будна, нежната тъмнина я призоваваше с обещанието за сън, безкраен сън, заваля сняг, бързо я покри и всичко потъна в мрак.