Кейт Аткинсън
Живот след живот (35)

2 септември 1939 година

— Пами, не се ядосвай — каза Харолд. — Защо е толкова тихо, какво си направила с момчетата?

— Продадох ги. — Памела се оживи. — Три на цената на две.

— Защо не пренощуваш тук? — предложи любезно на Урсула Харолд. — Не е хубаво утре да си сама. Ще бъде ужасен ден. Предписания от доктора.

— Благодаря, но вече имам планове.

 

 

Премери жълтата рокля от крепдешин, която си бе купила сутринта по време на голямото пилеене на пари на Кенсингтън Хай стрийт в навечерието на войната. Крепдешинът беше на черни лястовички в полет. Възхити й се, по-точно на себе си или на това, което успя да зърне в огледалото на тоалетката, тъй като се наложи да стъпи на леглото, за да се види от кръста надолу.

През тънките стени на Аргайл Роуд се чуваше как госпожа Апълярд крещи на английски на някакъв мъж, вероятно мистериозния господин Апълярд, чиито посещения по всяко време на денонощието не изглежда да следват някакъв ритъм. Урсула го бе срещала на живо само веднъж, разминаха се по стълбите, той я изгледа начумерено и продължи, без дори да поздрави. Беше едър мъж, червендалест, приличаше на прасе. Урсула лесно си го представяше застанал зад месарски тезгях или да пренася чували в пивоварна, макар че според госпожиците Несбит работел в застрахователна компания.

За разлика от него госпожа Апълярд беше слаба и бледа и когато съпругът й не беше в апартамента, Урсула я чуваше да пее жално на някакъв странен език. Навярно източноевропейски. Колко полезен щеше да е сега есперантото на господин Карвър. (Стига всички да го говореха, разбира се.) Особено в днешно време при огромното количество бежанци, наводнили Лондон. („Чехкиня е — бяха я осведомили сестрите Несбит. — Ние не знаехме къде е Чехословакия, нали? По-добре да не бяхме научавали.“) Урсула предполагаше, че госпожа Апълярд също е бежанка, потърсила сигурен пристан в ръцете на английски джентълмен, но вместо това попаднала на свадливия господин Апълярд. Предполагаше, че ако се случи някога да чуе как той удря съпругата си, ще трябва да почука на вратата и да го спре, макар че не й беше много ясно как ще го направи.

Разправията достигна връхната си точка, след което входната врата на семейство Апълярд се тръшна решително и всичко утихна. По стълбите отекна тропотът на господин Апълярд — той явно имаше слабост към шумното и театрално влизане и излизане — под акомпанимента на ругатни по адрес на жените и чужденките, две групи, на които угнетената госпожа Апълярд бе представителка.

Вкиснатата аура на недоволство, която се просмукваше през стените, наедно с още по-неприятната миризма на варено зеле, беше доста потискаща. Урсула искаше бежанците да бъдат сантиментални и романтични — тръгнали да спасяват културата си — а не изтормозени съпруги на застрахователни агенти. Което бе безумно нечестно от нейна страна, разбира се.

Слезе от леглото и се завъртя пред огледалото. Роклята й отиваше; фигурата й бе все още запазена, въпреки че Урсула наближаваше трийсетте. Дали някой ден щеше да се закръгли като Силви? Вече изглеждаше все по-малко вероятно да има собствени деца. Спомни си как държеше бебетата на Памела, спомни си Теди и Джими, с каква любов и страх, с желание да ги опази от всичко лошо. Колко ли по-силни щяха да са тези чувства, ако ставаше дума за собственото й дете? Може би прекалено силни, дори непоносими.

— Не ти ли се приисква понякога да станеш мама квачка? — бе попитала по време на следобедния чай в „Джон Люис“ Силви.

— Мама квачка? Като твоите кокошки ли?

— „Жена с кариера“ — изрече Силви, сякаш двете думи бяха несъвместими. — Стара мома — добави тя. Урсула се зачуди защо майка й полага толкова усилия да я дразни. — Може би никога няма да се омъжиш — додаде Силви един вид в заключение, сякаш животът на Урсула е свършил.

— Толкова ли лошо би било? „Неомъжената дъщеря“ — каза Урсула и се зае с кексчето. — И Джейн Остин е избрала да живее така.

 

 

Измъкна роклята през глава и по фуста и чорапи притича към малкия кухненски бокс, напълни чаша вода и изрови пакет соленки със сметана. Затворническа храна, помисли си, подготовка за онова, което предстоеше. Като се изключеше сладкишът на Памела, не бе хапвала нищо от сутринта. Надяваше се, ако не друго, Крайтън поне да й предложи хубава вечеря. Поискал бе да се видят в „Савой“, рядко се срещаха на публични места и тя се зачуди дали се готви някаква драма, или надвисналата война бе достатъчно драматична и той искаше да поговорят за това.

Знаеше, че утре ще бъде обявена война, макар че се беше направила на ударена пред Пами. Крайтън й споделяше доста неща, които не трябваше, явно се осланяше на факта, че и двамата бяха подписали Закона за държавната тайна. (За сметка на това тя не му казваше почти нищо.) Напоследък пак беше започнал да се „кандилка“ и не беше ясно накъде ще залитне. Урсула не беше сигурна и кой вариант предпочиташе тя самата.

Помолил бе да се срещнат за по едно питие, молба, предадена на адмиралтейска бланка, материализирала се мистериозно по време на обедната почивка. За пореден път Урсула се запита кой донасяше тези бележки, които кацаха на бюрото й, сякаш бяха доставени от елфи. „Струва ми се, че отделът ви подлежи на проверка.“ Крайтън обичаше тайните кодове. Урсула се надяваше, че шифровчиците във Военното министерство са малко по-напреднали от него.

Госпожица Фосет, една от секретарките, забеляза оставената на показ бележка и я погледна изплашено.

— Олеле. Наистина ли? Проверка ли ще имаме?

— Нелепа шега — отвърна Урсула и за своя изненада се изчерви.

Имаше нещо нетипично за Крайтън в тези двусмислени (ако не и направо мръснишки), но на пръв поглед невинни съобщения. „Не ви ли липсва един член?“ Или пък: „Уведомиха ме, че една празнина у вас трябва да бъде запълнена“. Щеше й се той да се научи на стенография или поне на повече дискретност. Или най-добре просто да престане.

Когато портиерът й отвори вратата на „Савой“, Крайтън вече я чакаше в огромното фоайе и вместо да я поведе към Американския бар, той я насочи към един апартамент на втория етаж. Леглото беше огромно и отрупано с възглавници. О, значи това беше причината да е тук, помисли си тя.

Новата рокля бе отхвърлена като неподходяща за случая и Урсула бе облякла една от тъмносин сатен — една от трите й хубави вечерни рокли — решение, за което сега съжаляваше, ако се съдеше по захода, Крайтън скоро щеше да я съблече, вместо да я заведе на богата вечеря.

Той обичаше да я съблича, обичаше да я гледа. „Като картина на Реноар“, казваше, макар че почти нищо не разбираше от изкуство. По-добре Реноар, отколкото Рубенс, смяташе Урсула. Или пък Пикасо. Дарил я бе с чудесния дар да може да се гледа гола почти без критика. Очевидно Мойра бе от жените, които предпочитаха дълга до пода бархетна нощница и изгасени светлини. Понякога Урсула се питаше дали Крайтън не преувеличава непривлекателността на съпругата си. На няколко пъти й бе минавало през ума да отиде до Уоргрейв да зърне горката измамена съпруга и да разбере дали наистина е чак такава повлекана. Разбира се, проблемът с Мойра на живо (както предполагаше, по-скоро Рубенсов, а не Реноаров тип) бе, че на Урсула щеше да й е по-трудно да мами реално съществуващ човек, отколкото някаква въображаема личност.

(„Но тя нали, така или иначе, съществува — недоумяваше Памела. — Само си търсиш оправдания.“ „Да, знам.“ Това бе на шейсетия рожден ден на Хю, празненството мина доста вяло.)

Апартаментът беше с прекрасен изглед към реката, от Уотърлу Бридж до парламента и Биг Бен, сега потънали в сенките на настъпващия здрач. („Виолетовият час“) Все още успяваше да различи Обелиска на Клеопатра, тъмен, насочен нагоре пръст. Обичайният блясък и трептене на лондонските светлини ги нямаше. Вече бяха в сила разпоредбите за затъмнението.

— Да разбирам, че квартирата е била заета? И сме на открито? — попита Урсула, докато Крайтън отваряше бутилката шампанско, която ги очакваше в покритата с капчици сребърна шампаниера. — Какво празнуваме?

— Сбогуваме се.

Той се приближи към нея и й подаде чаша.

— Сбогуваме се? — изуми се Урсула. — Докара ме в хубав хотел и ми предлагаш шампанско, за да сложиш край на връзката ни?

— Сбогуваме се с мира — отвърна Крайтън. — Със света, който познаваме. — Вдигна чаша към прозореца, към Лондон и неговото сумрачно величие. — За началото на края — обяви сериозно той и после нехайно, сякаш беше някаква дреболия, добави: — Напуснах Мойра.

Урсула застина от изненада.

— И момичетата?

(Просто да съм сигурна, помисли си.)

— Всичките. Животът е твърде ценен, за да бъде човек нещастен.

Тя се запита колко ли хора из Лондон са изрекли същите думи тази вечер. Може би в не толкова разкошна обстановка. Разбира се, без съмнение имаше и други, които ги казваха, за да се вкопчат в онова, което вече имат, а не да го захвърлят с лека ръка. Изведнъж я връхлетя паника.

— Не искам да се омъжвам за теб.

Не осъзнаваше, че за нея е толкова важно, докато думите не излязоха от устата й.

— И аз не искам да се женя за теб — отвърна Крайтън и колкото и да е странно, тя се почувства разочарована. — Наел съм апартамент в Егъртън Гардънс. Искаш ли да се пренесеш при мен?

— Да живеем заедно? Да живеем в грях в Найтсбридж?

— Наричай го както искаш.

— Бива си те. А какво ще стане с кариерата ти?

Той изсумтя презрително. Значи все пак тя, а не войната щеше да бъде новият Ютланд.

— Съгласна ли си? Урсула?

Урсула плъзна поглед към Темза. Реката вече едва се виждаше.

— Да вдигнем тост — каза тя. — Как казват във флота… „За любовниците и съпругите, дано никога не се срещат.“ — Чукна чаша в неговата. — Умирам от глад, нали все пак ще вечеряме?