Кейт Аткинсън
Живот след живот (3)

11 февруари 1910 година

— За бога, момиче, стига си обикаляла насам-натам като муха без глава, ами вземи донеси кърпи и гореща вода. Нищо ли не знаеш? Да не си хваната от гората?

— Извинете, господине — измърмори Бриджит и се поклони, сякаш доктор Фелоус беше далечен роднина на кралското семейство.

— Момиче ли е, доктор Фелоус? Може ли да я видя?

— Да, госпожо Тод, хубаво, здраво, игриво момиченце.

Силви си помисли, че струпването на прилагателни е малко прекалено. Доктор Фелоус рядко бе в добро разположение на духа. Здравето на пациентите му и най-вече ражданията и смъртта като че ли му бяха неимоверно досадни.

— Щеше да умре с връвта около врата. Пристигнал съм във Фокс Корнър в последната минута. Буквално. — Той вдигна хирургическата ножица, за да може Силви да й се възхити. Беше малка и чиста с извити нагоре остри върхове. — Клъц-клъц!

Силви си отбеляза, доста разсеяно предвид изтощението и обстоятелствата, да си купи такава ножица, в случай че нещо подобно я сполети отново. (Не много вероятно, но все пак.) Или пък нож, хубав остър нож, който да носи винаги със себе си като малката разбойничка в „Снежната кралица“.

— Имате късмет, че стигнах навреме — добави доктор Фелоус — преди снегът да затрупа пътищата. Обадих се на госпожа Хадък, акушерката, но тя май е заседнала някъде край Чалфонт Сейнт Питър.

— Госпожа Хадък^[1]? — намръщи се Силви.

Бриджит се изсмя гласно, а после бързо прошепна:

— Извинете, извинете, господине.

Май и двете бяха на ръба на истерията. Нищо чудно.

— Долна ирландка — измърмори под носа си доктор Фелоус.

— Бриджит е само помощничка в кухнята, още е дете. Много съм й благодарна. Всичко се случи толкова бързо.

На Силви й се искаше най-сетне да я оставят сама, никога не я оставяха сама.

— Предполагам, че ще се наложи да пренощувате тук, докторе? — попита тя с неудоволствие.

— Ами да, май така се налага — отвърна той със същото.

Силви въздъхна и му предложи да си сипе чаша бренди в кухнята. Или да хапне малко шунка и туршия.

— Бриджит ще се погрижи за вас.

Искаше да се отърве от него. Изродил беше и трите й (три!) деца, а тя изобщо не го харесваше. Само един съпруг би трябвало да вижда онова, което виждаше той. Човъркаше и бърникаше с инструментите си в най-нежните и потайни места. (Но пък нима би предпочела акушерка на име Хадък да изроди детето й?) Лекарите за жени трябва също да са жени. Къде ти.

Доктор Фелоус се замота, мънкаше и мърмореше, надзираваше къпането и повиването на новото попълнение от зачервената Бриджит. Бриджит имаше шест по-малки братя и сестри и знаеше как да повива бебета. Беше на четиринайсет — с десет години по-млада от Силви. На четиринайсет самата Силви все още носеше къси полички и беше влюбена в понито си Тифин. Нямаше ни най-малка представа откъде идват бебетата, чак до сватбената си нощ не знаеше повече. Майка й Лоти беше понамекнала за това-онова, но не беше навлязла в подробности. За нея съпружеските отношения се свеждаха до излитащи в ранни зори чучулиги. Лоти беше сдържана жена. Някои дори биха казали, че постоянно е под наркоза. Съпругът й, бащата на Силви, Луелин Бересфорд, бе прочут художник, но в никакъв случай не беше бохем. Без голота и разюздано поведение в неговия дом. Рисувал бе кралица Александра още като принцеса. Казваше, че била много мила.

Живееха в хубава къща в Мейфеър, а Тифин бе разквартируван в частна конюшня близо до Хайд Парк. В по-мрачните си периоди Силви имаше навик да си представя, че се е върнала в онова слънчево минало, седи кротко върху седлото на широкия малък гръб на Тифин и потропва по Ротън Роу в ясното пролетно утро сред разцъфналите дървета.

— Какво ще кажете за един горещ чай и препечена филийка с масълце, госпожо Тод? — обади се Бриджит.

— Би било чудесно, Бриджит.

Най-сетне й подадоха бебето, увито като мумия.

— Здравей, мъниче.

Силви погали нежно розовата бузка, а доктор Фелоус се извърна, за да не става свидетел на тази сладникава демонстрация на обич. Него ако питаха, всички деца щяха да се отглеждат като в Спарта.

— Е, може би една лека закуска няма да ми навреди — рече той. — Случайно да е останало от прекрасната туршия на госпожа Глоувър?