Кейт Аткинсън
Живот след живот (17)

11 февруари 1910 година

Силви запали свещ. Зимна тъмнина, пет сутринта според малкия часовник във формата на каляска върху лавицата в спалнята. Часовникът, английски („по-добър от френските“, бе отбелязала майка й), бе подарък за сватбата на родителите й. Когато кредиторите дойдоха след смъртта на портретиста на висшето общество, вдовицата му скри часовника под полите си, като искрено съжаляваше за отминалата мода на кринолина. От Лоти като че ли се чуваше тихо „дзън“ при всеки четвърт час, което силно притесни кредиторите. Добре поне, че не бяха в стаята, когато удари кръгъл час.

Новото бебе спеше в люлката. Силви изведнъж се сети за Колридж: „Детенце мило, що спиш спокойно в люлката до мен“. Откъде беше?

Огънят в огнището вече гаснеше, слабо пламъче едва-едва танцуваше върху жаравата. Бебето проплака и Силви скочи от леглото. Раждането бе нещо брутално. Тя лично би подходила по доста по-различен начин, ако й бяха възложили отговорността да създаде човека. (Например лъч златиста светлина в ухото за зачеване и плътно затворена вратичка някъде на дискретно място за раждането след девет месеца.) Изхлузи се от топлината на леглото и вдигна Урсула от люлката. И тогава, в снежната тишина, изведнъж й се стори, че тихо изцвили кон, и усети как наслада прониза душата й, все едно я беше ударил ток. Занесе Урсула до прозореца и дръпна една от тежките завеси, за да надникне навън. Снегът бе заличил всичко, светът бе загърнат в бял шал. А долу се разкриваше приказна гледка: Джордж Глоувър, яхнал един от огромните си коне (Нелсън, като че ли), яздеше без седло по заснежения път. Изглеждаше величествено, като древен герой. Силви пусна завесата и реши, че вълненията и драмата от изминалата нощ сигурно са й размътили мозъка и сега й се привиждат разни неща.

Взе Урсула в леглото и малката веднага затърси гърдата й. Силви вярваше, че трябва сама да кърми децата си. Стъклените шишета и гумените биберони й се струваха някак противоестествени, но въпреки това се чувстваше като дойна крава. Бебето бе бавно и непохватно, объркано от всичко ново. Колко ли оставаше до закуска?