Дъглас Кенеди
Мираж (7)

7

Сукът по пладне. Небето беше безоблачно, ярко кобалтовосиньо. Безжалостното слънце вдигаше живака в термометрите до нива като за парна баня. Ала тук, в Есувейра, сякаш никой освен нас не забелязваше нетърпимата жега. Толкова горещо беше, че непавираната земя под краката ни се усещаше като полуразтопена.

Сукът по пладне. Лабиринт от сергии, магазинчета и скрити улички, роящи се в други, още по-тесни, където всевъзможни търговци упражняваха професията си. Усещането за човешка гъстота бе невероятно. Такава бе и призматичната концентрация на цвят. Цяла алея с купчини червеникави, кафеникави, алени, пурпурни и дори изумрудени подправки, изложени една до друга, оформени като мравуняци, издигащи се подобно на минарета. До тях бе контрастиращата гама от аквамарин, ултрамарин, тюркоазено и лазурносиньо на изкусно наредена от търговец мостра керамични плочки, които минувачите заобикаляха без усилие. После идваха нюансите червено от месата на касапина; провесени бутове и тлъсти плешки — от тях капеше кръв и бяха обкръжени от рояци настървени мухи. Следваха топовете плат в убито жълто, морскозелено, охра, матово бяло, електриково розово. По сергиите се продаваха кожени изделия с красиви десени във всички оттенъци на кафяво, бежово, каки. Присъстваше и съчетание на аромати, някои омайващи, други — твърде остри. Зловонието на отходен канал се смесваше с мириса на подправките. Соленият дъх от морето допълваше уханието от изобилието на цветя; покрай всяка сергия за кебап се запарваше ментов чай.

Към всичко това се добавяше налудничавата акустика на сука. От колони гърмеше френска и мароканска поп музика. Навред крещяха амбулантни търговци. Други зад сергиите ни приканваха с жестове и подвикваха: „Venez, venez!“^[1]. Поне двама състезаващи се мюезини — Пол ми каза арабското название за тези проточени гласове — напяваха обедни моливи от две стратегически разположени минарета. Разнасяше се насеченият шум на мотоциклети и скутери. Натискаха клаксоните им лудешки, докато ги управляваха по прашния, осеян с дупки терен покрай сергии, отрупани с портокали и манго в цветовете на Ван Гог, и такива със зеленчуци, където доминираха доматите с тяхната червенина. Някакъв мъж се опитваше да докопа ръката ми и да ме дръпне към ъгъл на сука, където разноцветни сапуни — кремави, медночервеникави, абаносово черни — оформяха повече от метър висока геометрична скулптура.

При все близостта на Атлантическия океан въздухът беше толкова сух, че след двайсет минути обиколка из алеите на сука широката ми фланелка и лененият ми панталон бяха подгизнали. Същите бяха и тениската и шортите, които Пол бе измъкнал от купчината, щом прането ни беше доставено в стаята преди обяд. (Останал бе непоколебим по повод правилото „никаква джелаба навън“.) Дотогава вече бяхме изяли голяма закуска на терасата ни. После подредихме така нареченото от него външно ателие. Помогнах на Пол да изнесе бюрото от външната стая в един ъгъл на балкона, засенчен от надвиснала стреха, откъдето имаше директна гледка към околните покриви. Извини се за малко и десет минути по-късно се върна с ярък раиран чадър, който каза, че купил от местен магазин. Разположи пластмасовата му стойка така, че бюрото му да бъде изцяло под сянка, и започна да се подготвя за работа. Отвори скицник. Осем молива бяха разположени много церемониално върху лакираната повърхност на бюрото. Той нахлупи шапката си за сафари в цвят каки, седна и отправи поглед към върховете на покривите в непосредствена близост, а после подхвана своята сложна архитектурна трактовка. Стоях вътре и го наблюдавах цели десет минути, възхитена от точното му и чувствително око, от удивителния му усет за контур, от способността му да забрави всичко освен работата си, от суровата дисциплина, която си налагаше по време на рисуване. Изпитах огромен прилив на любов към този талантлив и нестандартен мъж.

После се заех да организирам свое собствено работно място в стаята: лаптопа ми, много красива тетрадка с кожена подвързия, която купих точно преди заминаването ни, и автоматична писалка „Шийфър“, останала ми от татко. Беше червена, с хромирани части, които напомняха елементи от корпуса на стар модел шевролет. Татко винаги я държеше пълна с червено мастило и това неизменно удивяваше майка ми. „Целият ти проклет живот е посветен да трупаш червено мастило“, казваше му често. Ала татко ми обясни веднъж, че обича този цвят заради неговата наситеност:

— Изглежда, сякаш наистина си писал с кръв.

Преди да успея да направя първата си алена записка в тетрадката дневник, телефонът до леглото се събуди за живот. Вдигнах и мъжът от рецепцията ми каза:

— Учителката ви по френски е долу.

Мосю Пикар явно действаше бързо, тъй като едва вчера го бях помолила да ми уреди уроци.

Преди да сляза долу да се видя с нея, Пол ме предупреди:

— Която и да е тя, има нужда от тези пари. Не й позволявай да ти взема повече от седемдесет и пет дирхама на час.

— Но това са само девет долара.

— Тук са много пари, повярвай ми.

Щом слязох във фоайето, видях свенлива на вид млада жена, застанала до плота на рецепцията. Макар да носеше хиджаб — кърпа за глава, оставяща цялото й лице на показ — облечена беше с дънки и блуза на цветя, която, въпреки че беше плътно по врата, би била съвсем на място в комуна от шейсетте години. Намек за ретро хипи шик. От пръв поглед личеше, че тази млада жена живее на границата на два коренно противоположни свята.

Когато пое протегнатата ми ръка, много лекото й стискане и влажната й длан ми подсказаха, че е притеснена по повод тази среща. Опитах се да й вдъхна спокойствие, като посочих към две прашни кресла в един ъгъл на фоайето, където можехме да разговаряме необезпокоявани, и помолих рецепционистът да ни донесе ментов чай. Тя беше много притеснителна и със силно желание да угоди. Казваше се Сорая. Беше берберка от най-южните райони на страната, дълбоко в Сахара. Сорая бе на двайсет и девет години и работеше като преподавател в местно училище. С внимателно разпитване научих, че е завършила университета в Маракеш и дори в рамките на обучението си е прекарала една година във Франция. Когато не успяла да си уреди продължение на визата, върнала се у дома. Езиците бяха нейна страст. Освен родния си арабски и френския беше овладяла английски и сега усъвършенстваше испанския си.

— Само че с марокански паспорт е трудно да живееш или да работиш някъде другаде — поясни.

— Значи, никога не си живяла в Англия или Щатите? — учудих се, впечатлена от нейния английски, когато минавахме на този език от време на време, въпреки че от самото начало се разбрахме да възприемем правилото „само на френски“.

— Това е мечтата ми — да мога да ида в Ню Йорк или Лондон — сподели тя със срамежлива усмивка. — Но с изключение на Франция никога не съм била извън Мароко.

— А как тогава говориш така добре езика ми?

— Учих го в университета. Гледах при всяка възможност американски и английски филми и телевизионни програми. Чета много романи…

— Кой е любимият ти американски роман?

— Много харесах „Спасителят в ръжта“… Холдън Колфийлд беше моят герой като петнайсетгодишна.

Разказах й как съм започнала да уча френски в Канада, че съм тук със съпруга си художник и съм решена да съживя френския си през четирите седмици на престоя ни.

— Но вие вече го говорите добре — отбеляза тя.

— Прекалено любезна сте.

— Обективна съм. Макар че върху чужд език трябва да се работи непрестанно, иначе избледнява от паметта.

Попита ме как сме решили да дойдем в Есувейра. Интересно й бе да научи, че Пол е идвал в Мароко преди близо трийсет години, полюбопитства къде живеем в Щатите и попита дали Бъфало би й харесал.

— Бъфало не може да бъде наречен особено космополитен или елегантен град.

— Но вие живеете там.

Беше мой ред да се изчервя.

— Не е задължително да си мечтал да живееш там, където си се установил — отвърнах.

Тя затвори очи за миг, наведе глава и кимна в знак на съгласие.

— И тъй, ако искам да подобря френския си за месец, по колко часа на седмица ще са ми нужни? — попитах.

— Зависи от програмата ви.

— Тук нямам програма. Никакви задължения, уговорки или неотложни ангажименти. А вие?

— Преподавам в начално училище на деца между шест и девет години. Но от пет часа нататък съм свободна всеки следобед.

— Ако предложа два часа дневно…

— Можете ли да си позволите три? — попита тя.

— Колко ще ми струва?

Лицето й поаленя още повече.

— Не е нужно да се стеснявате за това — казах й. — Просто пари са, а тия неща е най-добре да се уредят в началото.

Господи, колко по американски звучах. Картите са свалени на масата. Кажи си цената и да говорим.

След миг или два тя попита:

— Седемдесет и пет дирхама твърде много ли ви се виждат?

Седемдесет и пет дирхама бяха малко под девет долара. Незабавно отвърнах:

— Виждат ми се твърде малко.

— Но аз не бих желала да ви искам повече.

— Само че аз бих желала да предложа повече. Ще приемете ли сто и пет дирхама на час?

Тя изглеждаше поразена.

— Това прави огромна сума на седмица.

— Доверете ми се, ако не ми беше по джоба, щях да ви кажа.

— Добре тогава — отвърна тя, отклонила поглед, но с лека усмивка на лицето. — Къде ще провеждаме уроците?

— Имам малък апартамент горе. Ще трябва да го уговоря със съпруга ми, но мисля, че няма да има проблем.

— А може ли да попитам… каква сте по професия?

— Не е нещо особено вълнуващо.

Когато й разправих накратко за работата си като счетоводител, тя запази неутрално изражение. Усетих, че се чуди дали имам деца и къде са сега. Или просто проектирах своите грижи и комплекси върху тази стеснителна, ала наблюдателна млада жена?

— Не се съмнявам, че работата ви е много интересна — каза тя.

— Покрай парите научаваш много за това как функционират хората. Е, можем ли да започнем от утре?

— Не виждам пречка.

— Идеално. В състояние ли сте да ми осигурите нужните помагала?

Връчих й триста дирхама и казах, че ако струват повече, ще й доплатя на първия ни урок.

— С триста дирхама ще ги купя всичките — увери ме тя. — Утре ще ви ги донеса.

— Всеки ден ли предпочитате да ви плащам, или веднъж седмично?

Тя отново отклони очи.

— Както е по-лесно за вас. Ако ми плащате в петък, банката е отворена до девет часа вечерта, така че ще мога да внасям повечето от сумата.

Аха, спестовница.

— Значи се уговаряме за плащане всеки петък. И нещо последно. Откъде познавате мосю Пикар?

— Майка ми е чистачка тук.

Обмислих думите си, преди да кажа:

— Сигурна съм, че е много горда с вас.

Тя сведе поглед и кимна. Казах на Сорая с какво нетърпение очаквам да стана нейна ученичка и че ще се видим на другия ден. После се качих горе. Пол още беше на балкона под чадъра и по масата бяха разхвърляни към половин дузина рисунки. Лицето му бе покрито с пот, изцъкленият му поглед подсказваше, че вече започва да прегрява. Взех еднолитровата бутилка с вода до леглото и настоях да я изпие. Той за миг я пресуши до половината, влезе вътре със залитане и се тръшна на леглото.

— Луд ли си да си търсиш белята така? — смъмрих го.

— Вдъхновението надделя над потенето.

— Тъкмо ти много добре си наясно какво е слънцето тук.

— Би ли спасила рисунките, преди да започнат да избеляват от светлината?

Излязох отвън, събрах шестте рисунки, изложени на слънцето, и ги прибрах вътре. Буквално останах без дъх от видяното. Бяха половин дузина вариации на една и съща визуална тема: покривите в непосредствена близост до балкона ни. Онова, което правеше изображенията тъй забележителни, беше, че във всяка рисунка Пол бе видял с различен поглед минаретата, водните кули, рушащите се покриви, проснатото пране и сателитни чинии, които оформяха силуета на Есувейра. В един момент вдигнах очи към действителната панорама, на основата на която Пол бе създал тази поредица от умело скицирани композиции. После се върнах към много детайлните му рисунки и се възхитих не само на невероятната техника, но и на факта, че в цялост ми припомниха как не съществува такова нещо като точен поглед върху състоянието на нещата; че няма двама души, които да виждат едни и същи предмети, гледка, житейска ситуация по един и същ начин. Защото всяко наблюдение по естеството си е интерпретация.

— Невероятни са — казах му.

— Сега ти си тази, дето страда от слънчев удар. Говорим за скици, които нахвърлях за няколко часа.

— Моцарт не е ли композирал често соната за пиано за една сутрин?

— Той е бил Моцарт.

— Ти си изключително талантлив.

— Ще ми се да можех да споделям високото ти мнение за мен.

— И на мен ми се ще. Но по мое скромно впечатление те бележат нова посока за теб.

— Предубедена си.

— Приеми комплимента. Повече от отлични са.

Но Пол се извърна, неспособен да се съгласи с подобна похвала. Бързо промених темата.

— От утре започвам уроци по френски — съобщих и му разправих за Сорая.

— Колко взема на час? — осведоми се той.

— Тя поиска седемдесет и пет, но аз ще й плащам сто и пет.

— Много си мекушава.

— Само когато така е редно да се постъпи.

— Дори седемдесет и пет дирхама на час са огромна сума за нея.

— Но за мен не са кой знае какви пари. Така че какъв е проблемът?

— Няма такъв. Щедростта ти е достойна за уважение.

— Както и твоята загриженост за финансите ни.

— Заяждане ли долавям? — попита той.

— Може ли да оставим тази тема?

— Разбира се — отвърна той, стана и тръгна към банята.

Миг по-късно го чух да пуска душа. Когато десет минути по-късно се появи с хавлиена кърпа около кръста си, ме информира:

— Много ми се иска да прекратим подобна размяна на реплики.

— На мен също.

— Да се опитаме да се отърсим от цялата тази глупост.

— Разяжда отношенията ни, нали? — отвърнах. — Добротата е по-сполучливият избор.

Той помисли над това за миг.

— Това би могло да е разрешение.

Дойде до мен и ме прегърна.

— Ново начало, става ли?

— Устройва ме — отговорих и го целунах леко по устните, като едновременно с това се запитах няма ли да повтаряме отново този диалог след ден-два. Може би просто трябваше да приема, че такъв е нашият брак, че така функционира системата ни като двойка, че миговете на грубост биват заместени от периоди на дълбок покой и от приключението, каквото е любовта.

Приключение. Ето една дума, която често ми идваше наум напоследък. На следващия ден по време на първия ми урок със Сорая я попитах дали на френски тя има повече от едно значение. Момичето се изчерви леко и отвърна:

— Да, une aventure е думата за „приключение“. Но също е типично френски израз за любовна връзка. J’ai eu une aventure avec Jacques… seulement une aventure, rien de bien serieux.^[2]

Не беше нужно да превежда. Une aventure означаваше закачка, не беше любов. Когато попитах за семантичната разлика между „авантюра“ и „любов“, Сорая каза:

— На френски, ако някой каже, а те често го правят, „C’est l’amour“^[3], това звучи много сериозно, поне за момента. Когато живеех в Лион, имах няколко приятелки французойки и те често възклицаваха, че са влюбени в някой мъж, с когото се бяха запознали едва преди две или три седмици. Скоро след това всичко свършваше, срещаха друг и пак „Oh… c’est l’amour“ още след четвъртата вечер. След като го чувах произнасяно толкова често, започнах да си мисля, че да възкликнеш „Влюбен съм“, означава израз на моментни емоции, на които не позволяваш да се задълбочат. Също така е признание в любов с идеята, че си влюбен.

— А в Мароко какво означава?

Раменете й се сковаха.

— Трябва да се занимаваме с други неща — каза и почука с пръст по учебниците.

Този път не се възпротивих, защото осъзнах, че по грешка съм пресякла невидима граница, която Сорая бе решена да поддържа.

И тъй, върнахме се към нашето минало предварително време.

Седяхме на канапето в малкото пространство, предназначено за дневна в апартамента, а френските учебници, които тя бе донесла, бяха разпръснати върху малка масичка за кафе. Пол работеше на балкона под сянката на големия чадър и на широкополата си шапка, а слънцето напичаше все така силно в пет и половина следобед. Беше се появил да поздрави Сорая по-рано, когато тя почука на вратата на апартамента ни. Видях как тя пое с поглед върлинестата му фигура, дългата побеляла коса, възрастовата разлика помежду ни. Също така (това го усетих) беше впечатлена от неговия френски и от рисунките му, които бях наредила из стаята.

— Съпругът ти ли е рисувал всичко това? — попита ме.

— Харесват ли ти?

— Много добре улавят духа на Есувейра.

— Или поне покривите на Есувейра.

— Ще рисува ли и улични сцени?

— Ще трябва да попиташ него.

— Представям си какво е да си омъжена за толкова талантлив човек. Децата ви…?

— Нямаме деца.

Сега Сорая изглеждаше сякаш й се щеше подът да се отвори под нея и да я погълне цялата. Побързах да добавя:

— Засега нямаме.

Облекчението й бе огромно.

— Съжалявам — извини се тя. — Не биваше да нахалствам така.

— Това въобще не е нахалство.

— Но беше неуместен въпрос. Макар да знам, че на Запад за женените двойки не е задължително да имат деца.

— Самата истина. Първият ми съпруг не искаше деца.

Сорая бе стъписана от моята прямота.

— По тази причина ли го напусна?

— По тази и много други.

— Разбирам…

— Но Пол определено иска деца.

Сорая явно одобри.

— Не е ли имал деца досега? — попита, но бързо допълни: — Стига това да не е неуместен въпрос от моя страна.

— Нищо неуместно няма — отвърнах.

— В Мароко бракът е основно свързан със създаване на деца.

— Ти така ли го виждаш?

Тя се замисли за момент.

— Как го „виждам“ аз и каква е реалността, са… две напълно различни неща.

През първите десет дни на уроците ни със Сорая разговорите, несвързани с френската граматика, бяха интригуваща игра на словесен пинг-понг, при която вродената й предпазливост и културно обусловена сдържаност бяха често подривани от огромното й любопитство не просто към моя живот, а към начина на съществуване на жена като мен в съвременна Америка. Помежду ни бързо се изгради взаимно доверие, но чак някъде към втората седмица започнаха да се разкриват по-лични моменти от живота й. Бързо усетих, че престоят й във Франция напълно е променил начина й на мислене и че връщането й в Мароко е било не по нейна воля.

— Значи, докато учеше в университета, действително живееше в самия кампус? — смая се тя, когато й разправих как съм заминала от дома си, за да постъпя в Университета на Минесота.

— Това не е ли обичайно също във Франция и тук? — попитах.

— В Мароко, ако трябва да идеш в друг град, за да учиш в университет, ти уреждат да отседнеш у някое семейство.

— А като беше в Лион?

Тя стисна устни.

— Позволиха ми да замина за Лион само защото там живееше Мустафа, чичото на баща ми. От трийсет години е там със съпругата си. Той има просперираща таксиметрова фирма, а тя е учителка в лицей, така че на някакво ниво и двамата доста добре са се асимилирали. Освен що се отнася до ролята им на настойници на племенницата от Есувейра. Цялата година представляваше борба за надмощие. Особено като откриха, че не нося хиджаб, като отивам на лекции, и дори използвам квартирата на приятелка, за да се преобличам. Също и по отношение на закъсненията ми вечер, които започнаха, след като Фабиан влезе в живота ми…

— А кой беше Фабиан? — попитах, но в този момент Пол влезе от балкона на път за банята.

Темата рязко бе изоставена.

По-късно същата вечер в ресторантчето, разположено на странична улица, което бързо ни бе станало любимо, споделих с Пол как Сорая е споменала името на французин и съм останала с впечатлението, че е имала връзка с него по време на годината й в Лион.

— Това е мечтата на повечето образовани мароканки — отвърна той. — Да открият западняк, който да ги измъкне оттук.

— Сякаш говориш от личен опит.

— Нима съм подсказал с нещо за какъвто и да било опит?

— Все трябва да е имало една или две мароканки в живота ти по онова време.

— От къде на къде реши така?

— Защото и сега си много привлекателен мъж, а на двайсет и няколко сигурно си бил още по-голям хубавец. Общувал си с художници от бохемските среди на Казабланка, нали? Нямаше ли някоя сладурана абстракционистка, която…

— Накъде водят всички тези приказки?

— Натам, че те искам сега, на момента.

Час по-късно отново бяхме в леглото в хотелската ни стая. Тялото му бе преплетено с моето и двамата споделяхме удивителната симетрия на метроном; когато той ми прошепна колко много ме обича и ми обеща възхитително бъдеще, свободно от мрачните моменти на миналото. Какво друго бих могла да сторя, освен също да дам израз на любовта си към него? Най-силната и истинска любов, която бях познавала.

После, докато лежахме плътно един до друг и уловени за ръце, промълвих:

— Може би този път го направихме.

Защото бе точно по средата на цикъла ми. И защото тази вечер неизчерпаемата ни страст се издигна до нови замайващи върхове.

Пол ме целуна леко по устните.

— И аз съм сигурен, че този път се е случило. Та ние все пак сме благословени.

Отвън мюезинът запя в прослава на своя Всевишен. Аллаху акбар! Аллаху акбар!

При което можех само да си помисля: Синхронът ви, господине, е безупречен.