Дъглас Кенеди
Мираж (6)

6

JAMAIS PLUS. JAMAIS plus. Jamais plus.

Седях на балкона към стаята ни и гледах как нощното небе просветлява, все още разтреперана от инцидента на улицата.

Jamais plus. Jamais plus. Jamais plus.

Но моите призиви „никога повече“ не бяха толкова свързани с поведението на онези мъже, а по-скоро със собствената ми арогантност и безумство. Къде ми беше умът? Как изобщо ми хрумна да последвам гласа от високоговорителя в тъмното? Счетоводителят у мен се опитваше да разграничи заплахата и ужаса в ситуацията от суровата истина за онова, на което се бях натъкнала. Дали те всъщност биха ме нападнали и биха се опитали да ме изнасилят? Или представлявах просто нещо любопитно за тях?

Моят герой от рецепцията ми сервира ментов чай, като влезе в стаята и го остави на балкона тихо и експедитивно, без да събуди Пол. А той още лежеше проснат върху леглото в пълно неведение за случилото се току-що. Седях и наблюдавах как съзвездията избледняват с настъпването на зората и стигнах до заключението, че макар да бе много плашещ и неприятен, този сблъсък не бе носил реална сексуална заплаха.

Ала, не щеше и дума, бе крайно неразумно от моя страна да изляза навън в тъмното. И нямаше да си простя това лекомислие, докато не си обяснях кое ме бе притеглило към опасността.

— Охо, здравей.

Пол беше застанал на прага на балкона, облечен в бялата джелаба, която нощният служител беше донесъл заедно с ментовия чай.

— Сериозно поспа — отбелязах.

— Ами ти?

— О, и аз почти толкова дълго като теб.

— Виждам, че нямам дрехи.

— Перат ги в момента. Джелабата ти отива.

— Французите имат дума за застаряващо хипи, което още се облича, сякаш току-що излиза от ашрам — babacool. Дори през годината, когато живях тук, никога не съм обличал джелаба.

— Но сега подхожда на вида ти на застаряващо хипи.

Той се наведе и ме целуна по устните.

— Сам си го изпросих, а? — каза.

— Май така стана.

Беше мой ред да се наклоня и да целуна мъжа си.

— Чай?

— Ако обичаш.

Сипах в две чаши. Чукнахме ги.

— À nous — каза той.

— За нас — повторих.

Вплете пръсти в моите. И двамата вперихме очи към засилващата се дневна светлина.

— Знаеш ли как се нарича това време от деня?

— Имаш предвид освен „призори“?

— Да, освен „призори“ и „развиделяване“.

— Последното е много поетично.

— Също такова е и „синият час“.

Настана пауза, докато оставих фразата да резонира за миг. После я изпробвах в устата си.

— Синият час.

— Звучи прелестно, нали?

— Наистина. Нито е тъмно, нито светло.

— Часът, в който нищо не е каквото изглежда — когато сме уловени между възприятие и фантазия.

— Яснота и мъглявина.

— Бистрота и мъждивост. Простота, маскираща загадка.

— Хубав образ — отсъдих.

Той отново се наведе и ме целуна, този път силно. И каза:

— J’ai envie de toi.^[1]

Аз също го исках безкрайно силно. Особено сега, след този възстановителен сън. След случката на улицата. Докато бяхме обгърнати от синия час.

Той ме вдигна от стола с длани под фланелката ми. Притеглих го към себе си и усетих колко е корав. Той ме дръпна към леглото. Малко по-късно, захапала рамото му, свършвах отново и отново. После той издаде кратък вик и изпрати залп в мен.

Лежахме прегърнати, объркани и… да, щастливи.

— Приключението ни започва сега — промълвих.

— В синия час.

Ала в света под прозореца на спалнята ни слънчевата светлина вече заличаваше зората.

— Синият час отмина — посочих.

— Ще дойде пак довечера по залез.

— Началото на деня винаги е по-загадъчно от падането на вечерта.

— Защото не знаеш какво предстои ли?

— По залез вече си отвъд половината на повествованието за деня — казах. — А призори нямаш представа какво ще се случи.

— Сигурно затова синьото е по-синьо призори. И по същата причина залезът е по-тъжен. Заради навлизането в нощта и усещането, че още един ден клони към края си.

Пол се наведе и ме целуна по устните.

— Както казват ирландците: „Двамина сме в това“.

— Откъде знаеш този израз?

— Приятел ирландец ми го каза.

— Какъв приятел ирландец?

— Някой от миналото ми.

— Жена?

— Може би.

— Може би? Не си сигурен, че си го чул от ирландка?

— Добре де, след като питаш, тя се казваше Шивон Парсънс. Беше преподавател по рисуване в Юнивърсити Колидж Дъблин и доста добра художничка. Работи една година в университета в Бъфало. Неомъжена. Луда за връзване, ако трябва да използвам един от любимите й изрази. Връзката ни трая около три месеца. Беше някъде преди дванайсет години, когато двамата с теб не сме подозирали за съществуването един на друг.

Пол държеше твърде много от живота си заключен в стая с табелка „Вход забранен“. Част от мен го ревнуваше от миналото му. Измъчваше ме мисълта, че преди мен е имало жени, които са били интимни с него. Никой мъж не ми бе давал наслада, каквато получавах от него, затова не ми харесваше, че и други са изпитвали същото като мен, когато го поемех в себе си. Но да ми минават през главата такива неща тук и сега, ми се стори крайно нелепо. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Също толкова тъпо беше като скитането ми по тъмната уличка.

— Съжалявам — прошепнах.

— Недей да съжаляваш. Просто се опитай да си щастлива.

— Аз съм щастлива.

— Радвам се да го чуя — каза той и ме целуна.

— Гладен ли си? — попитах го.

— Като вълк.

— Аз също.

— Няма начин да сляза долу в този вид.

— Но светът отвън ни зове. И да не мислиш, че някого ще го е грижа, задето си се приобщил към местните?

— Мен ще ме е грижа.

— А мен не — отвърнах. — И това би трябвало да се брои за нещо.

— Брои се… само че още си чакам дрехите.

— Нямаше ли филм, в който някой казва: „Ела с мен до казбах“?

— Шарл Боайе на Хеди Ламар в „Алжир“.

— Впечатли ме — подхвърлих. — И тъй, ела с мен до казбах.

— Тук не го наричат казбах. Казват му сук.

— Каква е разликата между казбах и сук?

— Загадка е — отвърна той.