Дъглас Кенеди
Мираж (4)

4

Юли в Северна Африка. Жега, прах и бензинови изпарения насищаха сухия въздух. Това беше първият мирис, който ме удари в ноздрите при излизането ни от терминала на летището: на бензин, примесен със сух неподвижен кислород. Високо в небето сутрешното слънце грееше с пълна сила. Нямаше значение, че Казабланка се намира на Атлантическото крайбрежие. Първото усещане след напускане на относително по-хладния салон за пристигащи пътници беше: добре дошли в горящата пещ.

— Все едно сме пристигнали в самия ад — промърмори Пол, докато чакахме автобус към центъра на града на многолюдната спирка.

— Ти си този, който е живял тук през юли — посочих.

— В Есувейра ще е по-хладно.

— А ще бъдем там само след няколко дни. Без съмнение хотелът в Казабланка ще има климатик.

— Не бъди толкова сигурна. Това е Северна Африка. Дискомфортът е част от сделката, при положение че животът е толкова евтин.

— Все ще успеем да намерим хотел с климатик.

— Или можем да променим плановете си на момента.

— Какво?

— Ей сега се връщам.

С тези думи той се изгуби сред тълпата. Исках да го последвам, но четирите ни обемисти куфара останаха пред мен. Вътре бяха дрехите ни за няколко седмици, както и материалите за работа на Пол, а също и колекцията от дванайсет книги, които предвиждах да прочета в близост до плискащите се вълни на Атлантическия океан. Ако оставех куфарите и хукнех подир мъжа си, сама щях да провокирам кражба и катастрофа още в началото на нещо, което се заформяше като твърде съмнително приключение. Така че можех единствено да крещя името на Пол. Гласът ми се удави сред тълпата от хора на автобусната спирка: забулени жени, мъже на различна възраст със зле скроени костюми, един-двама туристи с раници, двама добродушни старци с дълги веещи се роби и трима много тъмнокожи африканци, понесли имуществото си в евтини платнени чанти — запитах се дали търсят работа или ако се съдеше по обърканите им физиономии, бяха залутани също като мен.

Автобуси, повечето антични, пристигаха и заминаваха, като изпускаха облаци отработени газове, отправени всеки в своята си посока. Взрях се в далечината, но нямаше и следа от съпруга ми. Минаха десет минути, петнайсет. Господи, ами ако наистина е решил да даде кръгом? Като нищо може да се е върнал обратно в сградата на терминала и да купува билети за Щатите с кредитна карта.

И тогава, сред цялата бъркотия на тази улична сцена, изникна висок мъж. Пол. Вървеше към мен, придружен от дребничък човечец, полуобръснат и с малко плетено кепе на главата, с цигара, стисната между почернелите зъби. В едната си ръка крепеше очукан метален поднос, на който се мъдреха две тантурести чаши, а с другата стискаше чайник. Мъжът ми се усмихна свенливо. Остави подноса до мен върху ожулената пейка, вдигна чайника и от близо половин метър височина церемониално взе да сипва в чашите зеленикава течност. Замайващият аромат на чая бе непогрешим.

— Thé à la menthe — осведоми ме Пол. — Le whisky marocain.

Ментов чай. Мароканското уиски. Мъжът се усмихна и приближи към мен подноса с двете чаши. Поех едната. Пол взе другата и я чукна в моята чаша.

— Прощавай, че изчезнах така — каза.

Наведе се напред и ме целуна по устните. Приех целувката, както и ръката му, която хвана моята свободна ръка. А после отпих първата си глътка от „мароканското уиски“. Вкусът на ментата бе силен, но омекотен със захарна сладост. Обикновено не харесвам нищо, което е прекалено сладко, но при този чай бе оправдано поради силния му аромат и привкус на мед. След ужасния полет и дългото чакане на слънце ми дойде като балсам.

— Одобряваш ли го? — попита Пол.

— Одобрявам го.

— Този приятел тук ми услужи с мобилния си телефон. Има промяна в плана.

— Що за промяна?

— Заминаваме право за Есувейра. След двайсет минути тръгва автобус за там.

— Ами Казабланка?

— Имай ми доверие, не пропускаш кой знае какво.

— И все пак е Казабланка, град, за който не спираш да говориш, откакто се познаваме.

— Може да почака.

— Но Есувейра е… на колко… четири, пет часа път оттук?

— Нещо такова, да. Ей сега проверих, хотелът в Казабланка няма климатик. А и няма да ни пуснат да се настаним преди три следобед, което значи, че ще трябва да висим и да чакаме в някое кафе близо пет часа. Защо да не използваме това време да стигнем до Есувейра? А човекът, който продава билетите за автобуса, ми каза, че той е с климатик.

— Значи, заминаваме за Есувейра и толкова? Решил си от името на двама ни?

— Той ми каза, че автобусът вече е почти пълен. Моля те, не го приемай зле.

— Нищо не приемам зле. Просто…

Извърнах се настрани, смазана от умора след цяла нощ седене по време на трансатлантическия полет, от жегата и душния токсичен въздух. Още една глътка от ментовия чай стори чудеса за отново пресъхналото ми гърло.

— Добре, добре — примирих се. — Есувейра да бъде.

Двайсет минути по-късно бяхме в автобус, пътуващ на юг. Беше претъпкан, но Пол беше пробутал на продавача на билети банкнота от десет дирхама, за да ни осигури две места на последната седалка. Климатик нямаше.

— Ça se déclenchera une fois que le bus aura démarré — обеща мъжът, когато Пол попита (на доста добър френски) дали задушаващата жега вътре няма да бъде облекчена от студен въздух. Ще се включи, когато автобусът потегли. Но той потегли, а нямаше и помен от арктически полъх от отворите. Не беше много стар, ала не беше и нов. А и беше претъпкан с хора и багаж. Срещу нас седяха две жени с бурки от глава до пети заедно с малко момиче, чиито ръце бяха плътно изрисувани със знаци и символи. Близо до нас кльощав мъж на около седемдесет с тъмни очила се поклащаше напред-назад на тясната си седалка, докато си бъбреше полугласно, и ако се съдеше по страстното му умоляване, обръщаше се към някаква по-висша власт извън сауната, в която се намирахме. До него седеше младеж — с жълтеникав тен, къдрава, прасковена на цвят брада и очи, избягващи контакт — и слушаше някакво арабско поп парче на огромни слушалки, които пропускаха звука наоколо. Припяваше с текста на песента и високото му фалшиво гъгнене продължи да ни съпровожда по целия път на юг.

Седалките бяха гъсто разположени с много малко място за краката, но ние бяхме на по-широката задна седалка, така че Пол можеше да се попротегне под ъгъл. Наместих се до него. Той ме обгърна с ръка и промърмори:

— Добре де, нещо не съм разбрал за климатика.

— Ще оцелеем — казах, макар само след десет минути пътуване дрехите ми да бяха вир-вода.

— Ние винаги оцеляваме — потвърди той, притисна ме по-силно и ме целуна по главата.

Младежът улови този момент на брачна нежност и извъртя присмехулно очи, като не спираше да пее монотонната си песен. Погледнах през прозореца. Градско застрояване на широка площ в северноафрикански стил. Олющени бели жилищни блокове. Редици от гъсто разположени бели къщи. Автосалони. Складове. Поток от превозни средства. Нащърбени бели молове. Селца с нащърбени бели къщи. И после…

Сън.

Или поне подобие на такъв.

Внезапно силно разтърсване. Автобусът сигурно беше нацелил дупка по шосето. Бяхме в открита местност — камениста, пуста, мрачна. На хоризонта се виждаха ниски хълмове. Светът отново изчезна, после пак се събудих, когато…

Пищеше бебе. Майката, млада жена с шарена кърпа на главата, седеше пред нас и имаше вид на тежко недоспала и уплашена. Опитваше се да успокои бебето, което надали беше на повече от три седмици. А то бе напълно основателно разстроено. Малкото кислород в автобуса вече бе напълно изсмукан от зловонието на потни тела и проникването на изгорели газове; горещината тежеше осезаемо като превтасал хляб на четири дни.

Промених позата си, като се наместих между краката на Пол и внезапно усетих да ме пронизва желание — не само за секс с мъжа ми, водещ до пълна забрава, а и заради всепоглъщаща потребност да имам дете. Разбира се, в миналото на Пол бе имало жени. Една му беше колежка от университета, беше живял с нея около две години. Не говореше много за това, беше ми казал само, че не приключило добре. Общо взето, бе дал да се разбере, че не му се разправя за някогашните му романтични връзки. Сподели обаче с мен една съществена подробност: че аз съм първата жена, с която може да си представи да има дете.

Автобусът нацели нова дупка и мъжът ми се събуди стреснат, за да открие ръката ми върху чатала си.

— Нещо се опитваш да ми кажеш ли? — попита.

— Може би да — отвърнах и го целунах по устните.

— Къде сме?

— Нямам представа.

— Откога сме в автобуса?

— Твърде дълго вече.

— И още няма климатик?

— Нямаш вина за това.

Той докосна лицето ми.

— Как извадих такъв късмет?

— Късметът е и за двама ни.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Наистина.

— Макар да те ядосвам ужасно понякога?

— Пол… Обичам те. Искам бракът ни да е успешен.

— Ако преживеем това ужасно пътуване, всичко ще преживеем.

Разсмях се и го целунах толкова дълбоко и страстно, че когато автобусът отново подскочи заради дупка и ни раздели, видях, че всички около нас са или смутени, или с укорителни изражения.

— Съжалявам, простете — прошепнах на възрастния мъж точно насреща ни.

Той извърна гръб към мен.

Пол ми прошепна:

— В Есувейра хората ще са по-отворени. Там са свикнали с чужденци хипари.

— Нас с теб трудно биха ни нарекли хипари.

— Поправка: теб трудно биха те нарекли хипарка.

Отново се разсмях и предизвиках нови неодобрителни погледи, като още веднъж целунах съпруга си. Подобен момент, в който всичко помежду ни изглеждаше наред, беше толкова сладостен, прекрасен, окуражаващ. Пол беше прав: ако можехме да издържим това пътуване, щяхме да издържим всичко.

Около десет минути по-късно автобусът спря пред малка бетонна автогара встрани от пътя.

— Според теб дали тук има тоалетна? — попитах Пол.

— Нямам идея… но онази опашка там изглежда дълга.

Той посочи с брадичка към десетина жени, от които само три не бяха с бурки, строили се пред малка постройка.

— Май по-добре да стискам.

— Остава ни още час и половина път. Дай да се скрием някъде зад гарата.

Точно това и направихме — намерихме празен терен, ограден от боклуци, счупени бутилки, остатъци от две огнища и дори мъртва мишка, опърлена от слънцето.

— Очакваш да пикая тук? — обърнах се към Пол.

— Другият вариант е тоалетната.

Вонята около нас беше направо отровна — на фекалии и гниещи отпадъци. Но вече отчаяно исках да изпразня мехура си. Така че открих местенце без стъкла и мръсотии, разкопчах панталона си, клекнах и свърших работа. Междувременно Пол, застанал наблизо, пикаеше срещу зид и се смееше.

— Луксозно го раздаваме, а? — подхвърли.

Шофьорът започна да натиска клаксона. Трябваше да се връщаме в автобуса. Но когато се качихме, открихме, че двама млади хулигани — трябва да бяха около двайсетгодишни, хилещи се, но със заплашителни физиономии, и двамата с шушлякови якета и черни пластмасови слънчеви очила — бяха заели местата ни. Видяха ни, че се приближаваме към тях по тясната пътека, като заобикаляхме торби и две много прежаднели кучета (немски овчарки, грохнали от жегата). Щом стигнахме в дъното, Пол ги информира на френски, че са седнали на нашите места. Реакцията им бе да ни игнорират. Всички останали места бяха заети. Пол тихо ги помоли да станат. Те продължиха да се държат, сякаш не съществувахме.

— Vous êtes assis à nos places^[1] — повтори Пол вече с по-напрегнат тон. — Vous devriez en chercher d’autres.^[2]

Отново нищо. Пол настоя:

— S’il vous plait.^[3]

Двамата се спогледаха развеселено. Продължаваха да не казват нищо.

В този момент другият младеж, който не беше престанал през целия път да припява на айпода си, се обърна назад и каза на двамата натрапници нещо на арабски. Единият му отвърна троснато с кратка фраза — ако се съдеше по заплашителния тон, явно бе предупреждение да не се бърка. Младежът остана много спокоен, само безмълвно поклати глава и отново си нахлупи слушалките.

Тогава най-неочаквано възрастният човек избухна в гневна тирада на арабски. Толкова гневна, че всички очи в автобуса се впериха в нас, двамата чужденци, застанали на пътеката. Онзи, който беше изсъскал на младежа със слушалките, сега каза на стареца нещо явно толкова грубо, че няколко души от близко седящите, включително жена с напълно скрито под бурка лице, се разкрещяха на двете момчета. Но те пак така отказаха да се помръднат и да се вслушат в гласа на разума, решени да докарат инцидента до някакъв неприятен край.

— Ще повикам шофьора — каза ми Пол.

Само че шофьорът — изтормозен и потиснат на вид мъж с хлътнали очи и тънки мустаци — вече идваше към нас с крайно недоволно изражение. Той навлезе сред морето от повишени гласове, а възрастният човек, жената с бурката и още трима в хор се заеха да му обясняват какво се е случило. Шофьорът бързо попита Пол нещо на френски. Пол му отвърна със същата скорост, като обясни, че учтиво сме помолили двете момчета (всъщност надали бяха на повече от седемнайсет) да освободят местата, заемани от нас още от Казабланка. Шофьорът им се разкрещя, втренчен в заплашителните им тъмни очила. Но те продължаваха да не реагират. Гласът на шофьора премина в нова, по-гневна октава. Когато приближи лице към тях, по-словоохотливият от двамата направи нещо смайващо: плю срещу шофьора и го уцели в едното око.

Човекът изглеждаше като гръмнат. За негова чест не изпадна в разбираем бяс. Вместо това с впечатляващо безмълвно достойнство извади от джоба си кърпичка, избърса слюнката от окото си, после бързо се върна обратно по пътеката, слезе от автобуса и се насочи към сградата на автогарата.

Младежът със слушалките се изправи. Леко ме докосна по рамото и направи жест да ми покаже, че ми предлага своето място.

— Ce n’est pas nécessaire^[4] — пробвах френския си аз.

— J’insiste^[5] — отвърна той.

Мъжът до него, кротък човек, тип бизнесмен, някъде над четиридесетгодишен, с очила и светлосин костюм на райе, също стана от мястото си.

— J’insiste.

Пол им благодари, леко ме побутна към мястото до прозореца, после седна до мен, като се погрижи да съм далеч от пътеката, ако се стигне до някаква проява на насилие.

— Добре ли си? — прошепна ми, когато хванах ръката му.

— За какво беше всичко това?

— Правят се на мачовци. Показват, че могат да се опълчат на жена от Запада.

— Но аз нищо не им казах.

— Няма значение. Те са идиоти. За щастие, всички околни са на това мнение.

В този момент в автобуса влязоха двама полицаи, явно също толкова измъчени от горещината като всички нас. Шофьорът ги следваше. Като ни видя седнали, обясни нещо на полицаите на бърз като картечен огън арабски. Един от полицаите се обърна към нас и ни отдаде чест. Възрастният мъж отново взе да се гневи и обвинително посочи с пръст двамата грубияни, като започна да обяснява ядосано какво се е случило с шофьора. Вторият полицай хвана за ризата по-гадния от двамата, дръпна му очилата, хвърли ги на пода и ги стъпка с крак. Когато очите му бяха изложени на показ, момчето внезапно изгуби гангстерския си образ. Беше просто бледен пубертет. Другият полицай стори същото със спътника му. Само че когато очилата бяха свалени от неговото лице, видях неподправен страх.

За секунди бяха подкарани по пътеката и свалени от автобуса. Веднага щом слязоха, шофьорът си седна на мястото и включи двигателя, очевидно горящ от желание да се отдалечи от неприятните събития. Двамата с Пол станахме и предложихме да се преместим на предишните си места, но младежът със слушалките и бизнесменът настояха да си останем, където сме. Погледнах през прозореца и мигом съжалих, че съм го сторила. Видях как по-нахаканият от двамата хулигани се опитва да се освободи от хватката на полицая. Той пък незабавно грабна палката си и я стовари в лицето на момчето. То падна на колене, при което полицаят го удари повторно по главата. Другото момче се разкрещя, но тутакси бе зашлевено през устата с отворена длан от униформения, който го държеше. Автобусът набра скорост и скри тази брутална сцена с облак прах. Зад мен младежът със слушалките отново поде монотонната си мелодия. Зарових лице в рамото на Пол, обзета от чувство на вина, сякаш моето присъствие бе причинило всичко това. Усетил колко съм разстроена, Пол ме притисна по-плътно до себе си.

— Всичко е вече минало — каза ми тихо.

И автобусът се понесе напред към бъдещето.